Не сме сами

Разказвам всичко това от своя гледна точка, без претенции, че е напълно достоверно!

Креационизмът е течение в науката, според което животът на планетата ни не се е зародил от нищото, от първичния бульон, а от генетичен материал на други същества във Вселената. Застъпниците му смятат също, че и самият човек е създаден не в резултат на еволюция, а чрез „външна“ намеса.

Креационизмът застава в противоборство с теорията за еволюцията и набира все повече привърженици. Те вече настояват да се включи в учебната програма, наред с Дарвиновата теория за произхода на видовете.

Както във всички други области, така и сред креационистите има големи спекуланти, но аз няма да говоря за тях, а за един човек, който е посветил живота си на откриването, събирането и внимателното и задълбочено анализиране на всякакви данни, и то от първоизточниците им, за да създаде най-цялостната и достоверна (според мен) теория за произхода на планетата ни и живота на нея – Закария Сичин.

Неговите книги са преведени и издадени у нас – поредица от 12 тома и една обобщаваща, наречена „Завръщане към Битие или Догонва ли древните знания съвременната наука?“

Обещах на Графът да се опитам да преразкажа накратко историята, описана в тях, макар да не знам дали това е по силите ми. Но тъй като е изключително интересна, ще опитам.

Първа част

Небесната битка

И така, всичко започва с това, че в нашата Слънчева система, освен познатите ни планети, има още една. Авторът я нарича дванадесетата планета, защото включва и слънцето и луната към съставляващите Слънчевата система тела. Името ú е Нибиру (според шумерските текстове. Превежда се „Планета на кръстопътя“. Вавилонците я преименували на Мардук в чест на своя върховен бог.) Тя преминава между Марс и Юпитер на всеки 3600 години. Орбитата ú може да се види на тази схема:

 

 

Преди Нибиру/Мардук да се присъедини към нашата Слънчева система, Земята не е съществувала такава, каквато е сега. Между Марс и Юпитер имало друга, доста голяма планета, наречена Тиамат. Натрапникът Нибиру дошъл от далечния космос и когато наближил външните планети на нашата Слънчева система, те започнали да го привличат. Той „ представлявал невероятна гледка – мамещ, искрящ, възвишен, царствен, това са само част от прилагателните, с които е описан. Когато минал покрай Нептун и Уран, той ги обсипал с искри и мълнии.“ (Цитатите са от книгата на З. Сичин „Завръщане към Битие“ на издателство Бард.)

„След като минал покрай Нептун и Уран, Нибиру/Мардук бил привлечен още по-навътре в планетната система от огромната гравитация на Сатурн и Юпитер.“ Двете планети – Нибиру и Сатурн – „се целунали по устните“. „И тогава съдбата (орбиталният път) на Нибиру/Мардук завинаги се променила. И пак тогава най-големият сптник на Сатурн (който по-късно щял да стане Плутон) бил привлечен по посока на Марс и Венера. Той описал огромна елипсовидна орбита и накрая се върнал в най-външните краища на Слънчевата система.“

„Новата съдба или орбитален път на Нибиру/Мардук вече безвъзвратно бил насочен към древната планета Тиамат.“

„Подобно на старогръцка трагедия, последвалата небесна битка била неизбежна, тъй като гравитационните и магнитните сили неумолимо довели до сблъсък между приближаващия се Нибиру/Мардук с неговите седем спътника (ветрове – според древния текст) и Тиамат с нейното воинство от единайсет спътника, предвождани от Кингу.

И все пак, орбитиращата по посока, обратна на часовниковата стрелка Тиамат и орбитиращият по посока на часовниковата стрелка Нибиру/Мардук не се сблъскали – факт с огромно астрономическо значение. Всъщност върху Тиамат връхлетели спътниците или ветровете на Нибиру/Мардук и се стоварили върху нейните спътници.“

В резултат на битката тялото на Тиамат се разширило и в кората ú зейнали широки пукнатини. „В една такава разширяваща се цепнатина Нибиру/Мардук запратил главния си спътник, Злия вятър. Той `разпори корема ú, недрата ú прониза и разцепи сърцето ú`.“

При тази първа среща Нибиру/Мардук разцепил Тиамат и „дъха ú жизнен угаси“. След това Нибиру/Мардук продължил по новата си „съдба“.

„След като обиколил Слънцето, Нибиру/Мардук се отправил към далечния космос. Ала завинаги попаднал в слънчевата орбита, той трябвало да се завърне. По обратния път го поздравил Нептун и Сатурн го приветствал с победата. После новият му орбитален път отново го отвел на мястото на небесната битка и той `се завърна при Тиамат, която беше преборил`.

`Господарят спря да погледне безжизненото ú тяло,

и да раздели чудовището тогава замисли.

Сетне като мида разцепи я той на две части.`

С това сътворяването на небесата достигнало заключителната си фаза и започнало сътворяването на Земята и Луната. Новите удари разцепили Тиамат на две половини. Горната половина – черепът ú – била блъсната от Северния вятър и ударът я отнесъл заедно с Кингу в съвсем нова орбита, където преди нямало друга планета. Така били сътворени Земята и Луната.

Другата половина на Тиамат била разбита на парчета… Така бил сътворен астероидният пояс.“

„След като определил местата на планетите (междувременно той определил и орбитата на Плутон), Нибиру/Мардук си направил два дома. Единият бил в твърдта, както наричат астероидния пояс древните текстове, а другият се намирал далеч `в Дълбините`. Съвременните астрономи наричат тези две планетни точки перигей (най-близката до Слънцето орбитална точка) и апогей (най-далечната). Тази орбита продължава три хиляди и шестстотин земни години.“

 

Край на първа част