Андрей Германов
ЧЕТИРИСТИШИЯ
Внимавай с думите си, брат, че ехото отеква дълго.
Внимавай, докато си млад, че ехото отеква дълго.
Изпуснеш дума – после тя сто пъти чуква те в челото,
нататък връща те, назад. . . Че ехото отеква дълго.
*
В труда, в живота, в обичта цени това, което имаш.
Останалото е мечта – цени това, което имаш.
Предишното го няма вече, а идното не е дошло.
Ти нямаш много на света. Цени това, което имаш.
*
Пари, привързаност, слова умей да губиш със усмивка.
Любов, възникнала едва, умей да губиш със усмивка.
Животът – той е вечно губене и всяко губене е болка,
но именно пък затова умей да губиш със усмивка.
*
Пчела, прости, не те видях. А ти лежиш сега без сила,
във моята гореща длан горящо острие забила.
Боли ме, но не зная аз по-благородно благородство:
с живота си да заплатиш за правото да носиш жило.
*
Веднъж пречупил се, до края ти вече няма да си твърд.
Веднъж излъгал, в съвестта си ти ще се ровиш като кърт.
Лъжата може да е малка, но няма мъничка лъжа,
тъй както мъничко убийство, тъй както половинка смърт.
*
Не ми разказвай нищо ти, защото знам: ще те ревнувам.
И спомените приюти дълбоко, знам: ще те ревнувам.
Почни оттам, където с тебе се срещнахме съвсем случайно,
и с теб сърцето ще тупти. А инак, знам, ще те ревнувам.
*
Изпърво то не беше страст, то просто бе една шега.
Но ме обхвана в свойта власт, макар да бе една шега.
А тая мъничка шега превърна се в голяма болка,
като почувствах, че и аз за теб съм бил една шега.
*
Обикновено ний ценим това, което най ни липсва.
Най-упорито се стремим към туй, което най ни липсва.
И разпиляваме без ум това, което най е наше,
в стремежа си да го сменим с това, което най ни липсва.
*
В магазинчето за птици в двеста подредени клетки
светят кръглички зеници – птици уловени в клетки.
Куцо старче връща ресто, опакова и продава
тъжни птици мъченици – песни в позлатени клетки.
*
Четиристишие – цветче от дива шипка. То нехае,
че покрай пропастта расте. Защо цъфти – само не знае.
Окото радва отдалеч, отблизо с тънък дъх опива,
посегнеш да го скъсаш ти – и те убожда то накрая.
Хубави са, харесаха ми много – благодаря 🙂
Коментар от Таня Джекова — юли 30, 2008 @ 11:51 am
Радвам се, Таня. Светла също обича Андрей Германов. Надявам се тя да ни подари любимото си негово стихотворение.
Коментар от Диана — юли 30, 2008 @ 1:00 pm
Диана, благодаря за великия Германов. Той е един от най-скъпите на душата ми поети.
Неговата поетична линия е жива. Това е важното.Тя дава и ще дава силни плодове в нашата литература.
Коментар от Георги — юли 30, 2008 @ 8:27 pm
Дано наистина да е така, Георги 🙂
Коментар от Диана — юли 30, 2008 @ 11:49 pm
Благодаря ти и аз! Отдавна не бях го прелиствала! Благодаря ти! И за великолепната ти снимка!
Коментар от Муниконтин — юли 31, 2008 @ 12:10 am
Тя не е моя, Муци, но е цъфнала дива шипка и то не над пропаст 🙂
Коментар от Диана — юли 31, 2008 @ 7:05 am
Ако знаеш от колко години я търся тая книга!
Радвам се че я имаш!
Ще трябва да се разберем как да я преснимам!
Малко четиристишия и от от мен:
Пристан нов ти съвсем не откриваш, той откриван е хиляди пъти.
Много важно е как я добиваш – не е толкова важна целта ти.
Мъж бъди. Твърд бъди. Имай смелост. Дързостта е, която решава.
Не е важно дали ти надвиваш. Много важно е кой е врагът ти.
Немилостива е, така е, жестока е невинността.
Непатила, затуй нехае, жестока е невинността.
Не знае още, че добър е тоз, който има и вина.
Това не иска тя да знае. Жестока е невинността.
Всъщност колко помня аз: само мъх по твойта буза.
То не беше още страст – само мъх по твойта буза.
Примамлива, сладка болка – като музика далечна,
остър и пронизващ глас: само мъх по твойта буза.
Диалогът на телата – непрекъснат, вековечен –
ражда се от дълбината непонятен, но човечен,
пламва от една усмивка, от една лъжа погасва –
вечно нов и вечно остър, и докрай недоизречен.
Коментар от Светла — юли 31, 2008 @ 11:46 pm
И ето специално за Вира един негов монолог:
… Къс беше животът ми и мъчен беше.
Мъчех се да правя другите добри – лош бях за себе си.
Продавах евтино, купувах скъпо.
Радостта като нещо естествено прекъсвах още в началото,
позора изпивах докрай, за да се издигна над него.
Имах разни началници: от прости магаретари
до членове на великия синедрион.
Всички забравяха една проста работа:
че мъдростта на човека е като хляба –
за неколцина стига, но всички не може да изхрани.
Всеки си има своя мъдрост, но не е Исус.
Обиквах постепенно и просто,
намразвах светкавично – заради някоя дума,
с която някой се саморазголваше случайно.
Прекалено бях сериозен за всичко,
не приемах играта. Грешка.
Много жени ме харесваха, малко от тях бяха щастливи с мен,
грешен съм пред тях.
Една четвърт от живота си съчинявах закъснели отговори,
но не съм писал доноси.
Мисля, че обратното би било по-лошо.
Истината казвах с усмивка, но на най-големите подлеци
(прости ми, господи, светата деликатност)
не посмях да я кажа: да не обидя човека.
Каква грешка, боже мой, каква грешка!
Две бяха мечтите на живота ми:
да подаря на жената, която ми беше определена, хубава дреха
и да имам собствено ъгълче.
И двете не се сбъднаха.
И като нямах на какво да се радвам –
радвах се на децата си, с простата радост на бедните.
Никого не съм унижавал. Ненавиждам унижаващите.
Бих ги унищожил физически.
Много пъти са ме обиждали незаслужено. Нетърпимо болеше.
Кротък бях, но с тежка ръка, рядко биех, но лошо.
Здрав бях и силен и никой не ми е съчувствувал. Тежичко беше.
Не бяха мнозина приятелите ми, но верни бяха.
Сладостта ми беше в труда. Проработих живота си.
Труд. Труд. Труд. Каква грешка, боже мой, каква грешка!
Но птицата на съвестта ми е бяла като снежинка –
всичко съм изкупил.
И ако някой ме попита добре ли съм живял,
ще му отвърна с въпрос:
– А нима това беше животът?
Коментар от Светла — юли 31, 2008 @ 11:48 pm
Светле, безкрайно съм ти благодарна за тези стихове и особено за монолога. Исках да го коментирам, но след като го прочетох няколко пъти, разбрах, че не е нужно. Просто ти благодаря!
Коментар от Диана — август 1, 2008 @ 9:50 pm
Tova e lubimiq mi avtor… Napravo nqmam dumi kolko mn se radvam 4e nqkoi e publikuval negovi 4etiristishiq v internet. Mnogo puti sum si mislila da go napravq no ne sum mn prosvetena v tazi oblast… Bravooo moite iskreni pozdravleniq
Коментар от Nadia — август 6, 2008 @ 8:51 am
Благодаря, Надя, радвам се, че обичаш поезията на Германов 🙂
Коментар от Диана — август 6, 2008 @ 10:07 pm
Поезия на реалноста! Как да не я обичаш!
Коментар от гравитон — юли 20, 2009 @ 8:28 pm
Aндрей Германов е поет на световно равнище. Тази констатация е субективна само в процента на личното аз, обективните доказателства са в неговото творчество. Малцина са поетите, които могат в четири стиха да съберат мъдрост, емоция и красота. Ако рубаите имат една част от тези достойнства, то четиристишията на Андрей Германов притежават в пълна мяра мъдрост, красота и емоция. Щастлив съм, че сред преливащия от словеса океан на литературата,съществува творец който знае стойността на думите и тази лапидарност е с българско име.
Коментар от Стоян Лозински — януари 19, 2010 @ 5:38 pm
Здравейте! И на мен ми е любим поет! Какво ще кажете за „Той се връщаше вечер от нива…“. Невероятен е !
Друг мой любим поет е Борис Христов. Ето нещо от него:
М О Л И Т В А
Мъглата като балтон е провесила празни ръкави –
обличам балтона, направен по моята мярка.
И моля се – никого в тая нощ не забравяй,
господи,слязъл на пътя с колесницата бяла.
Дай на бедняка спокойствие – до обяд да подреме,
пари на глупака – да се ядосва, когато ги харчи,
помогни на джуджето от бъчвата мед да се вземе
и да намери в театъра своето място играча;
покани на вечеря поета – напълни му писалката
и овес дай на коня му, вместо да слуша стихове,
поседни до самотника в дългото негово чакане
и кихни зарад болния с най-сладкото кихане;
избери за палача някое друго призвание,
смачкай кърлежа, който кара жената да бяга,
затегни в самолета на децата коланите
и отведи до леглото стареца, който си ляга;
дай на мъртвия нощна шапка и хубава книга,
рай направи за дървото, което на ъгъла чака…
А на мен помогни в тая нощ у дома да пристигна
и да измия, господи, нозете на моята майка.
БОРИС ХРИСТОВ
Коментар от Boriana — април 28, 2010 @ 2:50 pm
Щастлима съм,че има хора,които ценят този мъдрец,който си отиде толкова рано от нас.
Коментар от Maria Mihova — февруари 24, 2011 @ 3:37 pm
Попаднах тук случайно, но ме зарадвахте много. Ето и мойто любимо от Германов – „Април“
Птица стрелната в синьото свети
и бучат пощурели ручеи,
и трептят дървеса – букети.
Нещо хубаво ще се случи.
Какво има там, зад завоя?
А зад хълмите синьосини?
А в шепата твоя?
Няма хубавото
да ни отмине.
Много пъти съм вече мамен,
но да вярвах не се отучих.
Зная аз,
аз не съм каменен:
нещо хубаво ще се случи.
Просто пее в сърцето ми птица:
с нещо бременна е земята.
Всеки лист е зелена плесница
на студа и на мъглата.
Има, знам, не една преграда,
ала радост зад всяка сияе –
аз съм вярвящ, знаещ за ада,
но допускащ единствено рая…
Вий недейте ме гледа стреснато –
и сърцето ви ще се отключи!
Ще се случи нещо чудесно.
Просто длъжно е да се случи.
Коментар от Ангелов — октомври 25, 2011 @ 10:28 am
Да, длъжно е да се случи… 🙂
Коментар от Диана — октомври 25, 2011 @ 12:51 pm
Този негов дух накрая се е сломил. От отхвърляне, от прекалена чувствителност. Но междувременно е създал прекрасни неща, човешки неща. Това е поетът – гори до последно – със страшна интензивност. Сам изгаря, но не предпазва душата си. Всеки следващ път я отдава със същата страст. Не мога да кажа нищо друго.
Коментар от Диана — октомври 25, 2011 @ 12:59 pm
НАЙ-ДОБРИЯТ ЧОВЕК
Той се връщаше вечер от нива
със цървули, пълни със пръст,
загорял, със сплъстена грива
и брада един пръст.
Тя постилаше на хасъра,
във паницата сипваше боб
и го гледаше как сърба
мълчалив като гроб.
Той се вдигаше от софрата
и вървял подир плуга цял ден,
върху чергата на кревата
рухваше уморен.
А сърдит ако бе, за поука –
на юмруци не бе скъп –
той й удряше два юмрука
и й даваше гръб.
Тя лежеше без сън във мрака
до заспалия смръщен мъж,
ала нито веднъж не заплака
и не го укори ни веднъж.
Кон го стъпка веднъж на хармана.
Цяла есен не беше добре,
цяла зима съвсем не стана
и я викна един ден:
– Ще се мре.
Ти прощавай, бях лошав, верно.
Колко пъти те бих до кръв.
Не че беше сърцето ми черно –
животът ми беше такъв!
И изгледа я дълго-дълго.
Не я беше гледал така.
Тя ръка му целуна мълком,
той целуна й мълком ръка.
И с ръцете, дето я биха,
с тия, същите тежки ръце
той пръв път я помилва тихо,
просълзен,
от сърце…
Изведнъж тя заплака и екът
на плача й поде на далек.
че сега си отиде човекът!
Най-добрият човек!
Коментар от Boriana — октомври 25, 2011 @ 7:02 pm
Какво може да се каже?! Голямото само говори чрез себе си.
Коментар от Стоян Лозински — март 12, 2021 @ 10:46 am