Панаира на Vira

юли 30, 2008

Андрей Германов – Четиристишия

Filed under: Популярни — Етикети:, , , — Диана @ 11:48 am

 

Андрей Германов

ЧЕТИРИСТИШИЯ

Внимавай с думите си, брат, че ехото отеква дълго.
Внимавай, докато си млад, че ехото отеква дълго.
Изпуснеш дума – после тя сто пъти чуква те в челото,
нататък връща те, назад. . . Че ехото отеква дълго.

*

В труда, в живота, в обичта цени това, което имаш.
Останалото е мечта – цени това, което имаш.
Предишното го няма вече, а идното не е дошло.
Ти нямаш много на света. Цени това, което имаш.

*

Пари, привързаност, слова умей да губиш със усмивка.
Любов, възникнала едва, умей да губиш със усмивка.
Животът – той е вечно губене и всяко губене е болка,
но именно пък затова умей да губиш със усмивка.

*

Пчела, прости, не те видях. А ти лежиш сега без сила,
във моята гореща длан горящо острие забила.
Боли ме, но не зная аз по-благородно благородство:
с живота си да заплатиш за правото да носиш жило.

*

Веднъж пречупил се, до края ти вече няма да си твърд.
Веднъж излъгал, в съвестта си ти ще се ровиш като кърт.
Лъжата може да е малка, но няма мъничка лъжа,
тъй както мъничко убийство, тъй както половинка смърт.

*

Не ми разказвай нищо ти, защото знам: ще те ревнувам.
И спомените приюти дълбоко, знам: ще те ревнувам.
Почни оттам, където с тебе се срещнахме съвсем случайно,
и с теб сърцето ще тупти. А инак, знам, ще те ревнувам.

*

Изпърво то не беше страст, то просто бе една шега.
Но ме обхвана в свойта власт, макар да бе една шега.
А тая мъничка шега превърна се в голяма болка,
като почувствах, че и аз за теб съм бил една шега.

*

Обикновено ний ценим това, което най ни липсва.
Най-упорито се стремим към туй, което най ни липсва.
И разпиляваме без ум това, което най е наше,
в стремежа си да го сменим с това, което най ни липсва.

*

В магазинчето за птици в двеста подредени клетки
светят кръглички зеници – птици уловени в клетки.
Куцо старче връща ресто, опакова и продава
тъжни птици мъченици – песни в позлатени клетки.

*

Четиристишие – цветче от дива шипка. То нехае,
че покрай пропастта расте. Защо цъфти – само не знае.
Окото радва отдалеч, отблизо с тънък дъх опива,
посегнеш да го скъсаш ти – и те убожда то накрая.

Advertisements

19 Коментари »

  1. Хубави са, харесаха ми много – благодаря 🙂

    Коментар от Таня Джекова — юли 30, 2008 @ 11:51 am

  2. Радвам се, Таня. Светла също обича Андрей Германов. Надявам се тя да ни подари любимото си негово стихотворение.

    Коментар от Диана — юли 30, 2008 @ 1:00 pm

  3. Диана, благодаря за великия Германов. Той е един от най-скъпите на душата ми поети.
    Неговата поетична линия е жива. Това е важното.Тя дава и ще дава силни плодове в нашата литература.

    Коментар от Георги — юли 30, 2008 @ 8:27 pm

  4. Дано наистина да е така, Георги 🙂

    Коментар от Диана — юли 30, 2008 @ 11:49 pm

  5. Благодаря ти и аз! Отдавна не бях го прелиствала! Благодаря ти! И за великолепната ти снимка!

    Коментар от Муниконтин — юли 31, 2008 @ 12:10 am

  6. Тя не е моя, Муци, но е цъфнала дива шипка и то не над пропаст 🙂

    Коментар от Диана — юли 31, 2008 @ 7:05 am

  7. Ако знаеш от колко години я търся тая книга!
    Радвам се че я имаш!
    Ще трябва да се разберем как да я преснимам!

    Малко четиристишия и от от мен:

    Пристан нов ти съвсем не откриваш, той откриван е хиляди пъти.
    Много важно е как я добиваш – не е толкова важна целта ти.
    Мъж бъди. Твърд бъди. Имай смелост. Дързостта е, която решава.
    Не е важно дали ти надвиваш. Много важно е кой е врагът ти.

    Немилостива е, така е, жестока е невинността.
    Непатила, затуй нехае, жестока е невинността.
    Не знае още, че добър е тоз, който има и вина.
    Това не иска тя да знае. Жестока е невинността.

    Всъщност колко помня аз: само мъх по твойта буза.
    То не беше още страст – само мъх по твойта буза.
    Примамлива, сладка болка – като музика далечна,
    остър и пронизващ глас: само мъх по твойта буза.

    Диалогът на телата – непрекъснат, вековечен –
    ражда се от дълбината непонятен, но човечен,
    пламва от една усмивка, от една лъжа погасва –
    вечно нов и вечно остър, и докрай недоизречен.

    Коментар от Светла — юли 31, 2008 @ 11:46 pm

  8. И ето специално за Вира един негов монолог:

    … Къс беше животът ми и мъчен беше.
    Мъчех се да правя другите добри – лош бях за себе си.
    Продавах евтино, купувах скъпо.
    Радостта като нещо естествено прекъсвах още в началото,
    позора изпивах докрай, за да се издигна над него.
    Имах разни началници: от прости магаретари
    до членове на великия синедрион.
    Всички забравяха една проста работа:
    че мъдростта на човека е като хляба –
    за неколцина стига, но всички не може да изхрани.
    Всеки си има своя мъдрост, но не е Исус.
    Обиквах постепенно и просто,
    намразвах светкавично – заради някоя дума,
    с която някой се саморазголваше случайно.
    Прекалено бях сериозен за всичко,
    не приемах играта. Грешка.
    Много жени ме харесваха, малко от тях бяха щастливи с мен,
    грешен съм пред тях.
    Една четвърт от живота си съчинявах закъснели отговори,
    но не съм писал доноси.
    Мисля, че обратното би било по-лошо.
    Истината казвах с усмивка, но на най-големите подлеци
    (прости ми, господи, светата деликатност)
    не посмях да я кажа: да не обидя човека.
    Каква грешка, боже мой, каква грешка!
    Две бяха мечтите на живота ми:
    да подаря на жената, която ми беше определена, хубава дреха
    и да имам собствено ъгълче.
    И двете не се сбъднаха.
    И като нямах на какво да се радвам –
    радвах се на децата си, с простата радост на бедните.
    Никого не съм унижавал. Ненавиждам унижаващите.
    Бих ги унищожил физически.
    Много пъти са ме обиждали незаслужено. Нетърпимо болеше.
    Кротък бях, но с тежка ръка, рядко биех, но лошо.
    Здрав бях и силен и никой не ми е съчувствувал. Тежичко беше.
    Не бяха мнозина приятелите ми, но верни бяха.
    Сладостта ми беше в труда. Проработих живота си.
    Труд. Труд. Труд. Каква грешка, боже мой, каква грешка!
    Но птицата на съвестта ми е бяла като снежинка –
    всичко съм изкупил.
    И ако някой ме попита добре ли съм живял,
    ще му отвърна с въпрос:
    – А нима това беше животът?

    Коментар от Светла — юли 31, 2008 @ 11:48 pm

  9. Светле, безкрайно съм ти благодарна за тези стихове и особено за монолога. Исках да го коментирам, но след като го прочетох няколко пъти, разбрах, че не е нужно. Просто ти благодаря!

    Коментар от Диана — август 1, 2008 @ 9:50 pm

  10. Tova e lubimiq mi avtor… Napravo nqmam dumi kolko mn se radvam 4e nqkoi e publikuval negovi 4etiristishiq v internet. Mnogo puti sum si mislila da go napravq no ne sum mn prosvetena v tazi oblast… Bravooo moite iskreni pozdravleniq

    Коментар от Nadia — август 6, 2008 @ 8:51 am

  11. Благодаря, Надя, радвам се, че обичаш поезията на Германов 🙂

    Коментар от Диана — август 6, 2008 @ 10:07 pm

  12. Поезия на реалноста! Как да не я обичаш!

    Коментар от гравитон — юли 20, 2009 @ 8:28 pm

  13. Aндрей Германов е поет на световно равнище. Тази констатация е субективна само в процента на личното аз, обективните доказателства са в неговото творчество. Малцина са поетите, които могат в четири стиха да съберат мъдрост, емоция и красота. Ако рубаите имат една част от тези достойнства, то четиристишията на Андрей Германов притежават в пълна мяра мъдрост, красота и емоция. Щастлив съм, че сред преливащия от словеса океан на литературата,съществува творец който знае стойността на думите и тази лапидарност е с българско име.

    Коментар от Стоян Лозински — януари 19, 2010 @ 5:38 pm

  14. Здравейте! И на мен ми е любим поет! Какво ще кажете за „Той се връщаше вечер от нива…“. Невероятен е !
    Друг мой любим поет е Борис Христов. Ето нещо от него:

    М О Л И Т В А

    Мъглата като балтон е провесила празни ръкави –
    обличам балтона, направен по моята мярка.
    И моля се – никого в тая нощ не забравяй,
    господи,слязъл на пътя с колесницата бяла.

    Дай на бедняка спокойствие – до обяд да подреме,
    пари на глупака – да се ядосва, когато ги харчи,
    помогни на джуджето от бъчвата мед да се вземе
    и да намери в театъра своето място играча;

    покани на вечеря поета – напълни му писалката
    и овес дай на коня му, вместо да слуша стихове,
    поседни до самотника в дългото негово чакане
    и кихни зарад болния с най-сладкото кихане;

    избери за палача някое друго призвание,
    смачкай кърлежа, който кара жената да бяга,
    затегни в самолета на децата коланите
    и отведи до леглото стареца, който си ляга;

    дай на мъртвия нощна шапка и хубава книга,
    рай направи за дървото, което на ъгъла чака…
    А на мен помогни в тая нощ у дома да пристигна
    и да измия, господи, нозете на моята майка.

    БОРИС ХРИСТОВ

    Коментар от Boriana — април 28, 2010 @ 2:50 pm

  15. Щастлима съм,че има хора,които ценят този мъдрец,който си отиде толкова рано от нас.

    Коментар от Maria Mihova — февруари 24, 2011 @ 3:37 pm

  16. Попаднах тук случайно, но ме зарадвахте много. Ето и мойто любимо от Германов – „Април“

    Птица стрелната в синьото свети
    и бучат пощурели ручеи,
    и трептят дървеса – букети.
    Нещо хубаво ще се случи.

    Какво има там, зад завоя?
    А зад хълмите синьосини?
    А в шепата твоя?
    Няма хубавото
    да ни отмине.

    Много пъти съм вече мамен,
    но да вярвах не се отучих.
    Зная аз,
    аз не съм каменен:
    нещо хубаво ще се случи.

    Просто пее в сърцето ми птица:
    с нещо бременна е земята.
    Всеки лист е зелена плесница
    на студа и на мъглата.

    Има, знам, не една преграда,
    ала радост зад всяка сияе –
    аз съм вярвящ, знаещ за ада,
    но допускащ единствено рая…
    Вий недейте ме гледа стреснато –
    и сърцето ви ще се отключи!
    Ще се случи нещо чудесно.
    Просто длъжно е да се случи.

    Коментар от Ангелов — октомври 25, 2011 @ 10:28 am

  17. Този негов дух накрая се е сломил. От отхвърляне, от прекалена чувствителност. Но междувременно е създал прекрасни неща, човешки неща. Това е поетът – гори до последно – със страшна интензивност. Сам изгаря, но не предпазва душата си. Всеки следващ път я отдава със същата страст. Не мога да кажа нищо друго.

    Коментар от Диана — октомври 25, 2011 @ 12:59 pm

  18. НАЙ-ДОБРИЯТ ЧОВЕК

    Той се връщаше вечер от нива
    със цървули, пълни със пръст,
    загорял, със сплъстена грива
    и брада един пръст.

    Тя постилаше на хасъра,
    във паницата сипваше боб
    и го гледаше как сърба
    мълчалив като гроб.

    Той се вдигаше от софрата
    и вървял подир плуга цял ден,
    върху чергата на кревата
    рухваше уморен.

    А сърдит ако бе, за поука –
    на юмруци не бе скъп –
    той й удряше два юмрука
    и й даваше гръб.

    Тя лежеше без сън във мрака
    до заспалия смръщен мъж,
    ала нито веднъж не заплака
    и не го укори ни веднъж.

    Кон го стъпка веднъж на хармана.
    Цяла есен не беше добре,
    цяла зима съвсем не стана
    и я викна един ден:
    – Ще се мре.

    Ти прощавай, бях лошав, верно.
    Колко пъти те бих до кръв.
    Не че беше сърцето ми черно –
    животът ми беше такъв!

    И изгледа я дълго-дълго.
    Не я беше гледал така.
    Тя ръка му целуна мълком,
    той целуна й мълком ръка.

    И с ръцете, дето я биха,
    с тия, същите тежки ръце
    той пръв път я помилва тихо,
    просълзен,
    от сърце…

    Изведнъж тя заплака и екът
    на плача й поде на далек.
    че сега си отиде човекът!
    Най-добрият човек!

    Коментар от Boriana — октомври 25, 2011 @ 7:02 pm


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: