Ищар

Ищар, богиньо с кристални сълзи!
Жестока и милосърдна,
с човешко, много човешко сърце,
и нечовешка душа.
Жестока – да ни направиш от кал,
и милосърдна – да ни почувстваш свои деца.
И да плачеш за нас,
дори и с кристални сълзи.
Милосърдна – да ни дадеш този дар –
пътя към теб, Ищар.
Жестока, защото знаеш, че този път е невъзможен.
И да се молиш за нас, гледайки ни как падаме,
но продължаваме да го вървим.
Жестока и милосърдна:
от всичко, което имаш,
да ни дадеш точно сърцето си,
знаейки, че тялото ни е малко за него.
Ищар, създателко,
върни се и поне ни прегърни,
когато огънят единствен
ще ни предложи прегръдката си.
Огънят, който няма сърце, няма милост.
Прегърни ни, но всичките,
не само любимите свои деца.
Ако носим твойто сърце,
знам, че ще изгориш,
за да ни запазиш в прегръдката си.
Милостива, милостива Ищар.

Аз си пиша. Имам нужда да пиша и да изразя и някои неща, които може и да не бъдат разбрани. Независимо от това, трябва да ги сложа тук, иначе съвсем никой няма да ги прочете. Знам, че поезия е друго, не това, което пиша аз. Знам, че поезията е по-лирична, по-недоизказана, по-мека, по-човешка и съкровена. Но човек, който има едното, има и другото в себе си. Затова не съм си сложила блога в категорията литература или поезия. Затова той се нарича „панаир” (Кръстю ме попита скоро за името му).
Ищар е нашата хипотетична създателка – богиня, от анунаките. Представям си, ако ние, хората, можехме да създадем ново същество, какво от себе си бихме вложили в него. Чудовище, което ще е наше творение. И дали ще го обичаме. Някой може да се запита защо умувам над тези неща, вместо да си гледам работата. Правилен въпрос. Много правилен. Сигурно защото имам много време и малко работа. В действителност не е точно така.
В действителност, вървя по един път, който е труден. И за да продължавам, ми е нужно да събудя всичко в мен, да разбера всичко в мен, тъй като дори не знам дали този път го има или съм си го измислила.