Името има значение

Да, името има значение.
Благодаря на Влади, че ми даде идеята за новото име.
Животът и светът ми вече не са „панаир“, не носят етикетчета – добри, лоши, щастливи, тъжни.
Всичко това е там заедно.
В НОВИЯ МИ БЛОГ.
Подредено с любов.

А след края…? Каролина Стайкова

Моята Каролина! Казах ли, че освен всичко друго е красива. Косата й, откакто я помня, е до под кръста. Сега тя ми изпрати това, а аз дори не знаех, че е прочела какво съм писала за нея. Не мога да опиша колко мило ми стана. Тя е само на 17.

А след края…?

Какво става тогава? Не, не става въпрос за живота след смъртта. Говоря за това какво се случва с живите, когато някой си отиде. Днес гледах един прекрасен филм, който ме накара да се замисля. Там един старец попита събралите се на погребение: „.. Е, каква беше тя, какво постигна?…” Един от присъстващите без да се замисли отговори, че починалата е била манипулативна, зла и егоистична. За миг изтръпнах. Ами ако някой ден, някой каже същото за мен? Замислих се какво биха говорили хората за мен, или по-скоро какво аз искам да говорят за мен. „..Тя беше красива..” или „..Тя беше умна..”? Не.. определено не искам това.

Веднъж си говорих с мама и тя с надежда каза, че някой ден може би ще казват за мен, че съм била добър лекар, правист. Сигурно това е важно. Да си добър лекар – да спасяваш животи и да лекуваш хора. Да си добър съдия – да бъдеш справедлив и да взимаш правилни решения. Но всъщност не искам хората да ме определят с професията ми. Мечтая всички да казват, че съм била не добър професионалист, а добър човек. Или просто човек, ако влагат смисъла, който аз влагам в тази дума.

А какво всъщност е добър човек? Какво прави той? Как се става такъв? Всички знаем дефиницията за добро и зло, но да бъдеш такъв е доста по-трудно. Не знам дали мога да се самоопределя като добър човек, защото все още не мога да намеря определението или формулата за такъв.

Скоро прочетох случайно нещо, което майката на най-добрият ми приятел – Диди, е написала за мен в блога си. Написала го е, не защото е искала да го видя, а защото го е усетила, почувствала и се е сетила за малкото, усмихнато момиче, което не мога да обещая, че все още съм. Ето и какво беше написала:

„…Тя е дете. Нарекох я Касандра, но съществува реално и името й е Каролина Стайкова. Тя, не само като героиня в романа ми, но и в живота, въпреки че тогава беше едва на 10 години, правеше същото. По нейния детски, изглеждащ наивен отстрани начин, се опитваше да приобщи всички, да помогне на всички, да не остане никой онеправдан, никой неразбран, никой безпомощен и сам. Това, в рамките на нашата култура и сегашните ни разбирания е обречена битка. Докато другите момиченца водеха важни разговори, носеха модни дрехи, идваха дори с лисичи кожи на училище и тайничко й се присмиваха, че е още дете, тя се опитваше да ги разбере, с детска още усмивка и без обида и огорчение в себе си. И днес е така прекрасна, но не и в очите на връстниците си. Но тя за мен е вечна победителка – моята Касандра…”

Иска ми се да вярвам, че наистина е така, че наистина съм победител, сама в своята кауза. Иска ми се да вярвам, че след толкова време, аз все още пазя в себе си онова свободно дете, което не разбира цялата суета около себе си. Чак сега, когато прочетох това, си припомних детството, каква бях и каква съм сега. Всъщност не съм много по-различна. Но хората около мен са други, все още не ме разбират, не разбират кое е важното. И това по някакъв начин ме притиска да не правя нищо, да се слея с тълпата и да не говоря за това, което истински ме вълнува.

Докато не прочетох написаното за самата мен, не осъзнавах как съм изглеждала в очите на тези, които са запазили детето в себе си,  добрите хора. Защото да си пораснал на години, рядко е гаранция за голямо сърце, чисто съзнание и дълбока душевност. Когато се родим, не сме обременени от средата, свободни сме, не познаваме злото. Постепенно с годините, губим детското в себе си и се превръщаме в груби, лицемерни и нещастни хора. А така не можем да бъдем добри.

Днес се поглеждам в огледалото и се чудя какво правя, защо се променям, защо забравям усмихнатото момиче от детството си. Оставям истинската себе си на страна и ставам друг човек. А най – важно е да не губим това, което сме. Не бива да забравяме кои сме. За да виждаме доброто около нас, трябва да раздаваме такова. Трябва да мечтаем и да вярваме. Нормално е не винаги всичко да е наред. Трудно е да следваме сърцата си и да бъдем истински, но сълзите ни не означават, че сме загубили. Всички страдат, всички плачат, всички ги боли. Понякога каквото и да правим, то не се получава. Но ако бъдем истински и добри всичко ще бъде наред. Просто трябва да останем верни на самите себе си.

Не съм сигурна какво е да си добър днес. Да спазваш правилата, да не нараняваш никого? Сигурна съм само в едно – като дете хората са ме смятали, за всеотдайна, истинска и вечен победител. Не търся победа, но знам, че ако остана такава ще победя. Защото доброто винаги побеждава. Не само в приказките.

И ето колко простичко изглежда всичко. Ето какво искам да говорят за мен: „..Тя беше добра…”. Вече знам какво да правя, за да го постигна. Просто трябва да запазя детето в себе си, за колкото се може по дълго. Да остана това малко момиченце, което се „опитваше да приобщи всички, да помогне на всички, да не остане никой онеправдан, никой неразбран, никой безпомощен и сам”. Надявам се този път, всички да ме разберат и да ми помогнат. Да ми помогнат да бъда добър човек.

Каролина Стайкова

Бягаща пътечка

Съществуването е като бягаща пътечка. Не в смисъл, че стоиш на едно място, а в смисъл, че имаш само един момент – този, сега. Обединяващ и миналото, и бъдещето.
С каквото си го наситиш, това ще се връща при теб. Любов, състрадание, радост, или драма, отчаяние, невъзможност. Това ще отпътува и назад към миналото – като течност, разлята на пътечката.
Тези метафори са на Крион, но те ми помогнаха да разбера какво е моментът „тук и сега”. И че мирът, хармонията на бъдещето са мирът и хармонията, които създаваме в себе си сега – тук, където се намираме.

Темата за радостта и страданието, и за дълбочината и драматизма на поезията я засегнахме вчера във ФБ.
Един от най-уважаваните от мен живи поети, няма да му казвам името, ще кажа само, че го уважавам много заради дълбоките чувства, които е способен да изпитва, не просто заради поезията, в която те намират израз (тук искам да уточня, че го познавам не само покрай поезията му и не само от нея съдя за него), та той каза, че поетът е щастлив, когато страда.
Но това е противоестествено на живота. Въпреки че от него произтича силно въздействащо изкуство, когато творецът има и таланта, опита и изразните средства да го създаде.
Противоестествено е на живота, на смисъла на това защо сме тук. Аз също дълго време мислех, че поезията е болка. После разбрах, от собствен опит, че не е така. Нека дам този цитат от Крион, който го потвърждава:

„…за онези, които вярват, че трябва да пребивават в страдание и болка, докато са тук, на Земята, и че това е част от техния „урок на живота”. Иронията е там, че истинският жизнен урок на човека се състои в това „как да се освободи от болката и страданието”!”

Отговорността

Знаете ли защо, когато пиша, а и когато говоря, толкова често употребявам „аз”, често започвам с „аз”?
Когато бях по-малка, много авторитетна за мен беше психологията. Още по-авторитетна беше за мен една моя приятелка, която по-късно завърши психология и сега е психолог. Та тя често ми правеше следната забележка: Дианка, не се казва „аз и едикой си”, а „едикойси и аз”. Ако пък изреждаш повече хора, „аз” трябва да е накрая.
Да, „аз” обикновено се асоциира с голямо его. Онова „аз”, което е в ръцете на науката.
Само че моето его аз си го познавам много добре. Знам му всичките номера. Такива битки съм водила и още водя с него, че ако не съм го победила, то поне съм го опознала толкова добре, че много ясно виждам до къде е то и откъде нататък съм аз.
А защо водя битки с него? Това е образно казано. Просто знам, че не съм „то”. И че „то” е студено, логично, неспособно на близост, неспособно на творчество. То е такова, каквото си мисля, че другите биха искали да бъда.
Да, имах голямо его. Докато не го опознах. Сега то далеч не е най-силната част от мен.
Моето „аз” не е егото ми.
Моето „аз” е моята отговорност.
За всичко, което съм, и което чувствам.
Ако чувствам обида от нечии думи, АЗ чувствам обида, аз съм отговорна за чувството, не думите и онзи, който ги е казал.
Ако съм чувствала огорчение от нечия постъпка, АЗ съм чувствала огорчение, аз съм отговорна за своите чувства и за това – да ги пазя чисти.
Аз не мога да поема отговорността за другия и за изречените от него думи или за постъпките му. Но аз мога да бъда отговорна за себе си.
Това не означава, че някои постъпки или думи на другите ще спрат да ме нараняват. Не. Просто ще знам, че отговорността за това – да се чувствам наранена, е моя и ще си я поема.

Зная, че когато човек поеме отговорността за своите чувства в свои ръце, той развива отговорност и към собствените си думи и постъпки. Той не би наранил вече, не би отмъстил.
Не мога да докажа това. Освен със себе си.

* * *

Започна Вип Брадър и се случи нещо интересно за мен. В къщата е ето този човек. За да разберете защо казвам, че ми е интересно, трябва да прочетете интервюто с него. Той има съвсем различен поглед на нещата от другите хора там. От много други хора.

Защо ми е интересно?

Защото той е изцяло в „новата енергия”, която за мнозина изобщо не съществува поради невъзможността да се докаже научно. Но за други тя е толкова реална, колкото всичко останало.

Спор за това дали я има или не, изобщо не може да се води. Човек или знае, че я има, защото я чувства, или не я чувства и тогава не можеш да му я докажеш по никакъв начин.

Тези, които я усещат, знаят, че в резултат на работата с нея се усилва количеството светлина. Не тази, която възприемаме с очите, а тази, която осветява пътя ни, решенията, които вземаме, разбирането ни за нещата, за самите нас, за другите, за взаимоотношенията, за живота.

Където и да отиде такъв човек, каквото и да прави, дори най-обикновени ежедневни неща, с покоя, който носи, той излъчва светлина, която другите, дори на някакво подсъзнателно ниво, усещат. Тя повлиява на изборите им в посока толерантност, разбиране, неосъждане, търпимост.

Интересно ми е как ще повлияе неговата силна светлина на енергията в онази къща, подхранвана от енергията на още безброй зрители.

Един човек – една силна светлина – на това много тъмно откъм енергия място.

Може би ще кажете, че всичко това е нереално.

Но се огледайте за хората край вас.

Наоколо има не един и двама, които излъчват истинска силна светлина, каквото и да правят.

„Какво му е хубавото на еднострунния инструмент”

(Тук исках да кача клипчето с песента на чановете, което снимах на връх Снежанка, но е по-голямо отколкото платформата ми позволява. Някои са го виждали във ФБ.)

Пиша това, защото някои от нас отдавна го правят. Отдавна са го разбрали, дори да не могат да го обяснят по този начин. Когато чух мелодията на чановете, разбрах, че звукът на единия чан, който имам, не е нищо без звука на другите. Много преди да прочета това. То продължава темата за хармонизирането.

„Вгледайте се в това голямо пространство от струни, свързани с други струни. Енергия, свързана с енергията – всеки с всеки – всичко с всичко. Това е един гигантски пъзел, който се движи и променя, винаги с цел…
Гигантски музикален инструмент…
Струните могат да се дърпат по различен начин. Когато ги дърпат, те издават хармонична музика и тази хармония създава обертонове, които резонират и създават още струни. Тези нови струни се наричат… работа, изобилие, решение, мирна цел.
Ако разбирате тази метафора, ще се запитате: „Коя струна да дръпна? Коя е моята струна? Искам да намеря своята енергия и да създам нещо уникално… Искам да се движа напред. Коя струна да дръпна?”
Ето какво можете да направите: потърсете струната, която носи вашето име…
Не търсете някаква лично ваша струна. Какво ще стане ако я намерите, откриете и дръпнете? Какво му е хубавото на еднострунния инструмент, когато знаете, че енергията се създава от една струна, която резонира с друга? Не. Вместо да търсите една струна, трябва да разгледате всички струни и да си кажете: „Те свирят някаква мелодия. Каква е тази мелодия? Каква нота мога да изсвиря или да изпея, за да създам резонанс с мелодията, която звучи тук? Ако открия това, тогава всички струни ще вибрират и ще звучат в хармония, а енергията на съ-творението ще бъде съвършена. Ако мога да вибрирам с тях, ще имам свое уникално съ-творение.”…
…дори в музиката разбирате, че не всички струни и ноти в гамата са еднакви. Както мелодията е уникална, такава трябва да бъде и вашата способност да разберете коя нота да изсвирите или да изпеете, за да получите резонанс, и коя – не. Забележете: ние не ви казваме да си подбирате енергията, а да се хармонизирате с нея. Разликата е огромна.
Не можете ей така да грабнете една лютня и да изсвирите всички ноти! Трябва да разпознаете и да намерите струната, която ще хармонизира и резонира с цялото. Не се притеснявайте… ние знаем, че много от вас не са музиканти. Въпреки това, всички вие притежавате необходимите духовни инструменти, за да пеете в „Хора на Решетката” (става въпрос за магнитната решетка). Това става интуитивно и е безкрайно красиво…

(със съкращения)

Крион

За тимусната жлеза

Какво знаем за тимусната жлеза? Аз лично – не много, но когато се роди Кармен, разбрах, че и науката не знае много за тимусната жлеза. Ето едно изречение от това, което прочетох: „Тимусната жлеза е може би най-мистериозния орган в човешкото тяло – поне що се отнася до традиционната медицина и анатомия.”
Когато се роди Кармен, не я дадоха веднага на сестра ми. Вярно, че беше недоносена с 20 дена, но и аз съм се родила така. Сложиха я в кислородна палатка, казаха, че е с увеличен тимус и вероятно има възпаление в този орган, лекуваха я с антибиотици, докато не го смалиха.
Междувременно, ние изчетохме какви ли не материали по въпроса, кои от кои по-плашещи. Но на едно място пишеше, че увеличената тимусна жлеза е признак на духовно пробуждане. Тогава това не ми говореше много, приех го само като хубав знак. Кармен я извадиха от кислородната палатка след няколко дни с нормално голям тимус и всичко си тръгна в реда на нещата.
Ето какво прочетохме това лято със сестра ми по въпроса за тимусната жлеза. (От Крион, както се досещате.)
Тимусът е част от нашата имунна система, но не много активна част. Засега имунната ни система работи така: намира врага, бори се с него и го унищожава. В еволюционното развитие на човека този тип имунна система ще отпадне и ще се активира тимусът, който действа чрез хармонизиране: той не премахва врага, той го хармонизира/хармонизира се с него.
Тази парадигма ще стане водеща и в човешките взаимоотношения.

Дайте смисъл на любовта

Посланието на Крион от 9/11

Скъпи мои, днес вие оплаквате членовете на семейството, които извършиха прехода или са все още в процес на преход. За много от вас въпросът стои така: „Защо не знаехме?” или: „Не трябваше ли Духът да ни каже за тези неща?”
Искаме да знаете, че думите, които ви дадохме преди време, са все още тук. Ние ви казахме: „Няма човек или дух, който да може да каже какво ще се случи утре.” Това е част от новата пространственост… всичко се случва извън линейната времева рамка, а човечеството упражнява пълен контрол.
Това, което вие видяхте днес, е резултат на онова, което ние видяхме като потенциал на 2000-та и следващите години и за което говорихме. Казахме ви: ще станете свидетели на духовен гняв, ще има сили, които няма да искат старата парадигма да си отиде – това е начинът, по който светът „е свикнал” да действа. Сега вие, във вашата страна, Америка, също започвате реално да осъзнавате какво значи това. Започва сериозна битка; сега знаете защо ви наричат „воини” на Светлината.
Със смяната на хилядолетието дойде и нова отговорност. Една част от нея е свързана с въпроса: Какво ще правите сега? Ще съумеете ли да се издигнете над гнева? Ще можете ли да видите нещо повече от гнева? Ще се обединявате ли или ще се разделяте? Отваря се пропаст и изборът става все по-труден… такова е началото на новата мъдрост на планетата.
Семейството, което извърши преход в това събитие, на „единайсетия” ден, се съгласи да бъде част от потенциала на човешкия ужас – нещо, което вчера можеше да бъде променено, ако човечеството беше взело такова решение. Само че вие се съгласихте да вървите напред, а резултатът от това ще ви направи част от духовното семейство повече от всякога досега. Може би това ще ви доближи до съгласието? Може би това ще ви накара да започнете да решавате световните проблеми по друг начин с течение на времето? Може би това ще ви принуди да направите нещо повече? Може би повече хора ще разберат какво значи „световно семейство”?
Ако това е така, то хората, които си дойдоха днес у дома, ще празнуват много по-тържествено, отколкото са очаквали, защото това ще допринесе за изцелението на планетата. Всичко е в Божествен ред, всичко е уместно, въпреки че тези твърдения са трудно приемливи за вас, когато скърбите. Можете ли да намерите мир в сърцето си сега, дори по отношение на онези, които извършиха деянието? Можете ли да мислите многоизмерно? Това са духовните въпроси, които отделят тези, които говорят за духовно израстване, от другите, които действително го разбират и практикуват.
Благословени да са членовете на семейството, които останаха, защото те изпитват болка и страдание от невероятната загуба. Изпратете им сега своята енергия и любов. Помнете: мислите на малък брой хора могат да променят реалността на много хора. Прегърнете ги отдалече. Вземете ги при себе си в стаята и скърбете с тях, защото те имат нужда от вашата помощ.
След това, когато мине достатъчно време, вземете мъдри решения с помощта на нова група от хора, които могат да общуват с Учителите, с онези, които внасят своя енергиен потенциал на планетата.
На тази Земя, която беше щастлива просто да съществува и да гледа как другите работят, прозвуча призив за действие. Сега всички сте въвлечени в същите предизвикателства. Резултатът? Свободният избор на човека ще реши всичко, както е било винаги досега. Само че сега нещата са неотложни, както не са били никога.
Вие не сте сами; с вас има легиони, готови да ви помогнат да вземете решението за това, което (както вече знаете) е съвсем реално: старото против новото.
Скъпи мои, любовта е безкрайно по-силна. Използвайте я още днес! Ние сме във вашата скръб и в потенциала на дълбоката мъдрост, която може да се появи в резултат на тази скръб.

Ние нежно ви обичаме!

Крион

На 13 септември на кораба ни беше даден един прочувствен ченълинг. Крион помоли присъстващите да визуализират всички, които бяха загинали. Той искаше да видим как те се връщат у дома радостни, с изпълнена цел. Малко преди да направят последния преход, те се обърнаха и ни погледнаха в очите. Те казаха заедно: „Обичахме ви достатъчно много, за да ви дадем този тласък… този дар за действие. Какво ще направите с него? Направете го така, че да има смисъл за нас! Дайте смисъл на любовта!”

От Лий Каръл

Какво ми тежи

Спомням си как започнах да чета Ошо. Първата негова книга, която попадна в мен, беше нещо като автобиография. Започваше в зъболекарския кабинет, където един напълно непознат за мен Ошо описваше как седи на зъболекарския стол, а около него един куп хора записват думите му. И до там я прочетох. Казах си – този се смята за толкова велик, че всяка негова дума трябва да се запише. Не бих чела нещо от такъв човек.
Обаче нищо не бях разбрала. Върнах я тази книга, а малко по-късно попаднах в нета на „Дао, трите съкровища” от… Ошо.
Първата тема, разгледана там, която прочетох, бе за активността и действието. Има значение откъде започваш да четеш даден автор. В „Дао, трите съкровища” всичко беше не само разбираемо, но и пленяващо. Чак по-късно разбрах, че Ошо никога не е писал книги. Всичко това са беседи, записани и издадени в книги. Словесно са монолози, но на практика е събеседване, защото има общуване, което се случва на енергийно ниво, има безмълвен диалог, когато слушаш, когато четеш, когато откликваш в себе си на казаното и прочетеното.
Има дори такова общуване, когато става въпрос за Ошо или за Крион, което е извън времето, което превръща момента във вечното СЕГА.
Такова общуване чрез писането постигаме понякога и ние. То не се изразява в обикновената активност на диалога, а в дълбочината на действието, което е откликване, породено от нещо случило се или прочетено. Такова общуване е за мен писането в блога и във ФБ. Има голяма разлика между това да бъдеш активен и това, да бъдеш действен. Активността идва от невъзможността да останеш в тишина, а действието – от нещо, на което действително ти идва отвътре да откликнеш.
Активността – нашата и на другите, стеснява пространството. Свободното човешко пространство, в което творим. А под творчество имам предвид не само писане, рисуване, композиране. Под творчество имам предвид всичките ни креативни мисли, които имат потенциал да се превърнат в действия.

Започнах да пиша това, защото от няколко дни се чудя как да си разширя пространството и още не съм намерила решение. Единствените хора, с които действително общувам, по начина, по който аз разбирам общуването, са тук, в блоговете. С тях си общувам и във ФБ по същия начин, но там има още един куп хора, които четат и реагират. Един смята, че насила съм го вкарала в публичното си пространство, друг, без въобще да се познаваме, ми дава написана от него книга като подарък – да я прочета и да му кажа мнението си. Хора, аз избирам какво да чета, не съм вече редактор. Сред повечето от езотериците се чувствам ни рак, ни риба, защото те са силно устремени към светлината, а аз я разбирам и виждам по свой начин, вървя си по своя път към нея и не приемам всички „трябва”, които са започнали да се настаняват и там.
Искам да бъда с хората, които като мен търсят и откриват, не с онези, които смятат, че вече знаят всичко. С хората, които са отворени, възприемчиви, и ме обогатяват със самото си присъствие, излъчване и откликване. С хората, които познавам и ме познават, защото се четем взаимно всеки ден, не само от дъжд на вятър.

Така работи вселената

За работата с енергиите. Защото то си е чиста проба работа, а всичко е енергия, така че…
Уточнявам от самото начало – това е духовна работа. Няма нищо общо с магьосничеството и внушението. Сами ще видите, че се отнася до намерението и свободния избор на всеки отделен човек.
Меган ми подаде началото на тази тема. Когато пиша подобни неща, аз включвам много информация, която съм прочела в книгите, в момента най-вече от Крион, но винаги такава, която сама съм осмислила и която се отнася за неща, в които имам и собствен опит.
И така, как се работи с енергиите?
Има цел, т.е. намерение да проявиш конкретно нещо в живота си, и четири лесни стъпки до нея.
Лесни – за тези, които вибрират на по-високо ниво, защото те по-лесно ще се справят с енергийната работа. За другите в началото ще е по-трудно. Но самата работа с енергиите повишава вибрациите.
Какво значи да вибрираш на по-високо ниво? В най-общи линии означава да си по-осъзнат, пробуден, чувствителен за нещата. В духовен и физически план. Това не е нещо, което може да се усети пряко, нито пък външно личи по някакъв начин. Човек го усеща може би единствено по това, че получава прозрения понякога, т.е. общува с Духа. Може да се научи да го прави и целенасочено (пак е работа с енергии).
Целта може да бъде всякаква – от мир на Земята до нещо много по-лично. Не се шегувам – мирът на Земята също може да бъде постижима цел, но ще изисква повече време, работа, вложена енергия, и ще е добре да не бъде цел само на един човек, а на по-голяма група хора, работещи заедно.
Затова някои хора са нарекли себе си енергийни работници или работници на светлината – защото работят в тази насока.
Преди да кажа четирите лесни стъпки, бих искала да засегна и въпроса за резултатите от тази енергийна работа. Те не винаги са толкова бързи и толкова отчетливо осезаеми, което кара хората да се съмняват дали всичко това е истина. За по-напредналите съмненията са неоснователни, защото те развиват способност да ЧУВСТВАТ истинността й. Това мога да го потвърдя от собствен опит.
Вие обаче можете да сътворявате само за себе си. Ако намерението ви включва и друг човек, то и двамата трябва да дадете съгласие на едно по-висше ниво, да съ-творите. Едва тогава нещата могат да започнат да се материализират. И за това материализиране е нужно време. Нужно е да се създаде синхронност, много неща да съвпаднат по подходящия начин. Нарича се «Божественото време». В случая с мира на Земята е нужно съгласието на много хора и Божественото време е доста дълъг период, и все пак в новата енергия не става въпрос за хилядолетия, дори за столетия, а само за няколко десетилетия.
Описвам всичко това, за да покажа защо понякога резултатите от работата е твърде трудно да се видят ясно и бързо. Има една много хубава притча по този въпрос, но сега, с нея, материалът ще стане твърде дълъг.
Ето и самите стъпки, които, както ще видите, не са просто поставяне на стъпалото един път и продължаване. Не, те са самата същина на работата.

Първа стъпка – РАДОСТ. Не е изненада, нали? Още преди да прочета за ролята на радостта в това съ-творчество, бях попитала Духа какъв е пътят (за конкретно нещо тогава), и той ми отговори недвусмислено – показа ми го с жива картина – Радост! – да, това беше отговорът, само това – Радост.
По думите на Крион първа стъпка (не са подредени по важност, всички са еднакво важни, просто са номерирани заради нашия линеен начин на излагане на нещата) е ПРАЗНУВАНЕ. Да отпразнуваш всичко, което се случва – и доброто, и лошото. Защото и най-лошите неща са тук, за да ни дадат нещо, не да ни вземат. Ако си уморен, раздразнен, отчаян, тъжен от нещо, отпразнувай и това. Радвай се. То е част от процеса. То е нужно за придобиването на мъдрост, на по-висше разбиране. Дори смъртта е дар, свързан с преодоляването и осъзнаването и също трябва да бъде празнувана. Знам, че е трудно да се разбере, но действително всичко случващо се в живота ни е уместно и е тук, за да ни учи и прави по-съвършени, мъдри, добри и състрадателни. Радвайте се, отпразнувайте всичко. Всичко. Отпразнувайте го искрено, колкото и да е трудно.

Втора стъпка – ВИЗУАЛИЗАЦИЯ. Знаете ли какво е визуализация? Аз си мислех, че знам – още преди години. Но не, не съм знаела докато не го изпитах. Тя се получи сама в пряка връзка с радостта.
Визуализация е да си представиш крайния резултат – целта е постигната, всички проблеми са решени. Представи си участниците в ситуацията – те са усмихнати, спокойни, някои се прегръщат, весели са. Всичко вече е наред. Можеш да почувстваш това спокойствие, радост и удовлетворение, да ги почувстваш сега.
Няма значение КАК се е стигнало до там. Не е нужно да казваш на Духа как да го направи. Ако му казваш КАК, го ограничаваш в неговите безгранични възможности. Просто си представи, че е вече направено, виж картината и усещай прекрасните емоции на онази ситуация от представата ти. Пренеси ги тук, чувствай ги сега. По този начин «запълваш празни енергийни места с енергията на решението». Ето това е визуализация.

Трета стъпка – ОТГОВОРНОСТ.
Тук ще използвам цитат. Смисълът отново е, че всичко, което ни се случва, е уместно и нужно. Че сами сме го избрали и сътворили. Че няма на кого да се сърдим и да не можем да простим. Човекът срещу теб има също да учи и да трупа своя опит от грешките си. Дълбоко е. Опитът ни в това отношение е много дълъг и постоянен, затова нека ви го представя засега само с думите на Крион:
«Ето и третото упражнение – може би най-трудното от всички: разгледайте ситуацията и си спомнете, че вие сте я създали. Толкова е сигурно, че сте я създали, обмисляйки грижливо плана от другата страна на завесата, колкото и това, че сега седите тук.  Такъв беше вашият план. «О, Крион, не знам, това е много трудно. Защо ми е да правя такова нещо със себе си, със своите близки?» Ще използвам един израз, който сме използвали и преди: желязото се кове с желязо. Вие се намирате между чука и наковалнята, в процес на Божествено коване. Всеки път, когато чукът слиза надолу, става трудно. Като че ли проблемите се увеличават, но това, което се оформя в крайна сметка, е един прецизен инструмент, остър в своята мъдрост и своето решение, инструмент със съвсем нов замисъл. Желязото се кове с желязо. И така, на едно ниво, за което дори не подозирате, вие сте избрали да се върнете и да бъдете изковани с мъдростта на Бога. Вие не за първи път правите такъв избор.»

Четвърта стъпка – Отказване от обетите (давам линк, защото вече писах за това).

Както във всяка работа, така и в тази (бих казала – особено в тази), има периоди на застой, на объркване, на спад. Това е вървене по духовен път, което изисква непрекъснато настройване и приспособяване към новите нива на по-големи възможности и по-фино боравене с енергията. Развиване на усет към нея, към проявленията й. Всяко покачване на по-високо ниво е свързано с период на спад. Периодите на спад в началото са по-продължителни, после стават по-кратки и по-лесно поносими. Понякога е трудно в такива моменти да изпитваш радост, но знаеш, че скоро тя ще се върне, по-истинска от всякога. И така ги преодоляваш. Това е работа. Не го забравяйте. Не е лесна колкото изглежда.
Но можете да си пожелаете всичко – да боравите с енергията на парите, на лечението, на самобалансирането и самоизцелението, на творчеството. Можете да материализирате всичко. Кажете го на глас и… работете. Това правя и аз. Ето – вчера заявих намерение да напиша този пост, не знаех дали ще съм способна да обобщя толкова много информация, но започнах и се получи.

Защо духовните хора медитират и изпълняват ритуали? Защото им е нужна много хармония и покой, за да творят по този начин. Създавайки покой и хармония за себе си, в пространството се отделя енергия, която създава в някаква степен хармония и покой за всички останали, за цялата Земя.