Панаира на Vira

септември 2, 2012

„Здравей, как си?”

Filed under: дневник — Етикети: — Диана @ 8:37 am

Много ми е трудно да изразя това, което искам, и дори не си поставям за цел да успея. Но ще опитам.
Има хора, които виждам всеки ден и познавам на ниво „Здравей, как си?”. Всеки път си казваме това и си отговаряме. Но мястото, до където се познаваме, си остава същото.
Има и други хора, които не съм виждала дори, но ги познавам отвъд тези въпроси и отговори, отвъд думите изобщо. Доколкото е възможно по този начин.
Вчера бях във фризьорския салон. Чаках там дълго и накрая останахме две – аз и една възрастна жена, която знам от дете. Тя е роднина на моя роднина. На вид е спокойна, усмихната и загрижена. Ведра, мила. Познавам децата й, внучката й. Почти всеки ден се срещаме и поздравяваме с тази жена, но вчера и двете научихме много повече една за друга.
И не защото си говорихме, а защото се случиха разни неща и това как тя постъпи, промени всичко, промени цялото ми познание за нея, изтри всичките тези години, в които сме си казвали мило „Здравей, как си?”. С нея се познаваме от вчера. Защото едва вчера аз погледнах дълбоко в очите й и тя в моите.
Не знам дали да разкажа какво се случи. Но без този разказ може да не стане разбираемо.
От дългото чакане, когато седнах на стола и ме захлупиха с шапки и каски, на мен ми прилоша. Това са тези моменти, които наричам пристъпи на паника и заради които не мога да влизам в пещери, да бъда сред голяма тълпа и т.н.
Тази леля Мария беше вътре и веднага разбра какво става. Разбра, защото, както се оказа, неведнъж й се е случвало същото и знае какво е.
Тя, буквално за няколко минути, ме накара да се съвзема. Даде ми валидол, разтри ми ръцете и краката. Но самото й присъствие до мен, очите й, загрижеността й… Не тревога, истинска загриженост. Тя дори не ме питаше как съм. Тя знаеше. Знаеше когато вече бях добре. И после каза само: Дианче, аз не знаех, че и ти си така.
Да. Така съм понякога. Това другите може да не го разберат и с години. Но съм така.
А хората, които го знаят, изпитват тревога, когато ми се случи. Тревогата им не помага, за съжаление. Но истинското разбиране, любов и загриженост, помагат винаги.
Ето защо, когато на някой друг му е зле, аз не изпитвам тревога, напротив, тогава съм най-мобилизирана. Както беше тя вчера.
Никога няма да забравя какво направи. Никога. А също и че си заслужава да научиш за хората повече от това „Здравей, как си?”.

септември 1, 2012

* * *

Filed under: дневник — Етикети: — Диана @ 9:27 am

Мъдростта се ражда от скръбта
и висшата й цел е
да сътвори любов и радост.

Това ми хрумна докато четях снощи за събитията около 11 септември 2001 г. Когато се случи такова нещо, имаме избор. От една страна – да отмъстим, да се разправим, да отвърнем на несправедливостта със същите средства. От друга – трагедията да послужи като катализатор за придобиване на едно по-висше разбиране, да послужи като отправна точка за Промяна. Изборът е между разединението и единението. И страшно много ме впечатлиха тези думи (няма да уточнявам от кого са казани, защото навлизам в областта на езотеричното, което не винаги се приема добре):
„Дайте смисъл на любовта!”

август 29, 2012

Няма невъзможно, Майк

Filed under: дневник — Етикети: — Диана @ 8:44 am

И така, тази сутрин прочетох вчерашния пост на Майк Рам, в който той задава един много хубав въпрос. (Ще трябва да прочетете и въпроса, не е толкова елементарен, че да го предам с едно изречение.)
Пишейки това, нямам за цел да отговоря, а да споделя моята гледна точка.
Това състезание съм го гледала не веднъж. Така се е случвало. Дори, ако не се лъжа, за първи път го видях миналото лято тук, в Момчиловци. Така че имам представа за какво се отнася, но не става въпрос за самото състезание, а за «невъзможното за постигане» и за «предварително обречените битки».
Аз водя такива битки постоянно, Майк, и «обречени» не е точната дума. Както сам казваш, «нашата култура възпява победителите». Но какво е победител? В рамките на културата и в плана на живота победител е едно, а в по-големия план изобщо не става въпрос за достижения, а за път, по време на който се усъвършенстваш и променяш. Преодоляваш, израстваш, научавайки уроците, за които си дошъл тук. Вярно, че това включва и уроците на т. нар. победител, уроците на битките, уроците на поражението. В крайна сметка, целта на тези уроци е да се научиш да обичаш, да прощаваш, да зачиташ, да се хармонизираш с нещата наоколо. Да бъдеш толерантен и да намираш просветлени решения на всичко. За това ти е дадено цялото време. Няма лошо да имаш достижения в рамките на културата, ако това ти е нужно.
Сега имам по-добър поглед върху всичко това (пак казвам – изобщо не става въпрос за състезанието, а за провокираните от него у Майк Рам мисли). По-рано само смътно съм го усещала. Когато пишех «Наука на науките» – там имам една героиня. Тя е дете. Нарекох я Касандра, но съществува реално и името й е Каролина Стайкова – приятелка ми е във ФБ. Тя, не само като героиня в романа ми, но и в живота, въпреки че тогава беше едва на 10 години, правеше същото. По нейния детски, изглеждащ наивен отстрани начин, се опитваше да приобщи всички, да помогне на всички, да не остане никой онеправдан, никой неразбран, никой безпомощен и сам. Това, в рамките на нашата култура и сегашните ни разбирания е обречена битка. Докато другите момиченца водеха важни разговори, носеха модни дрехи, идваха дори с лисичи кожи на училище и тайничко й се присмиваха, че е още дете, тя се опитваше да ги разбере, с детска още усмивка и без обида и огорчение в себе си. И днес е така прекрасна, но не и в очите на връстниците си. Но тя за мен е вечна победителка – моята Касандра.
Е, не знам дали нещо е разбираемо от това, което написах, но ти благодаря за въпроса, Майк! Поне си спомних отново, а и напоследък все по-добре го знам, че не съм сама в това, да го наречем, «невъзможно за постигане». Няма невъзможно, ти също го знаеш. Няма невъзможно, когато има идеал.

август 28, 2012

Срещи

Filed under: дневник — Етикети: — Диана @ 8:55 am

Тази година, на няколко места наоколо са поставили едни големи табла. Не ги снимах, защото не знаех, че ще ми потрябват. Заглавието е нещо за това, че в гората живеят мечки, и ние, хората, трябва да се съобразим с този факт. Следват инструкции как да постъпиш, ако срещнеш мечка. Първата такава табела видях в началото на пътеката към Каньона на водопадите. Прочетох я на връщане, не на отиване. Точка първа бе да не обръщаш гръб на мечката, а мило да й говориш. Ако те събори, да се свиеш на кълбо, да обгърнеш с ръце тила си и да притихнеш.

Вчера прочетох един материал в нета – как ще реагираш, ако в стаята изведнъж се появи огромен тигър. Беше метафора за гнева, но го представяха по този начин. Как ще реагираш. Съветът беше да притихнеш напълно. Не само неподвижен, но да успееш да утихнеш и отвътре.

С Иглика и Ники имахме реална среща с диви животни. Овчарски кучета-пазачи. Наричам ги диви, защото са почти такива. Вървяхме по пътеката, а по-надолу по хълма имаше овчарник. В двора на овчарника се виждаше как се разхождат няколко грамадни кучета и сестра ми каза: Само да не дойдат насам!

И те дойдоха – две от тях – наистина огромни. Иглика се е занимавала с кучета и добре познава „езика” им. Не лаеха, което, според нея, не беше добър знак. Тя наистина се уплаши много, но даде може би най-правилните инструкции (и това се случи още преди да сме чели табелите за мечките) – в никакъв случай да не им обръщаме гръб, да вървим заднешком, с лице към тях. Всеки от нас държеше по едно дете. Действително, когато обърнехме гръб на кучетата в желанието си да вървим по-бързо, те хукваха към нас, и продължавахме да вървим заднешком, тогава ни следваха бавно, но все така непреклонно. По този начин изминахме целия път обратно до шосето и по шосето до колата. Иглика се опитваше да им говори мило, както някога разговаряше със своите собствени кучета, но от време на време кресваше: Не им обръщайте гръб!

Да си призная, аз бях утихнала отвътре. Може би защото видях, че начинът работи. И защото, все пак, не бях сама.

Нямам представа как ще реагирам, ако срещна мечка. И ще има ли значение дали съм чела инструкциите или не. Сигурно ще има, както в този случай с кучетата, когато точно уплашената ми сестра ни даде инструкции за най-правилното поведение. Защото дивите животни поне донякъде са предсказуеми.

август 27, 2012

Нещо… шаманско

Filed under: дневник — Етикети: — Диана @ 1:51 pm

Не зная дали ще повярвате на това и не го очаквам, но се надявам дълбоко в сърцата си да го усетите. Много от пробудените сега хора в предишни свои животи сме били шамани и какви ли не други видове духовници. Дни наред сме стояли на колене пред Бог и сме се молили. И за да вършим добре духовната си работа, за да сме изцяло съсредоточени върху нея, сме давали своите обети – да живеем изолирано, в бедност, и да се откажем от собствената си ценност заради нещо по-голямо. И така, може би, животи наред. Тези обети, давани от цялото сърце, имат такава сила, че се пренасят с душите ни и в следващия живот.

Ние сме вършили своята работа и сме я вършили добре. Продължаваме да я вършим и сега, дори не подозираме резултатите от нея. Продължаваме да избираме несъзнателно същия духовен път. Чувстваме, че е нашият път. Но не знаем, че вече е възможно да го правим без да се отказваме от другото. Без да се отказваме от света. Без да се налага да живеем като отшелници. Защо е възможно – аз вече писах за това. Има нова енергия, за създаването на която сме допринесли и самите ние. Тя позволява да продължим да раздаваме светлина, живеейки пълноценно сред другите. Да имаме пълноценен и равностоен партньор, да имаме изобилие и да не се отказваме от собствената си ценност.

Всичко, което е нужно да направим, е да го поискаме. Да се откажем от дадените някога обети, дори да не ги съзнаваме. Да се откажем от тях, като просто кажем на Духа, че не ни е нужно повече да сме сами и отделени, да сме бедни и незабележими.

Аз вече се отказах от един от тези обети, като изрекох (написах) думите. Важно е да изречеш думите, за да ги чуеш самият ти. И е лесно. Ние понякога и несъзнателно успяваме да го направим. Когато силно го поискаме.

август 24, 2012

Диана, която пише стихове

Filed under: дневник — Етикети: — Диана @ 9:39 am

На изхода на Смолян, към пътя за Момчиловци, има т. нар. „Стоп”, където хора чакат да мине някоя кола и, ако има свободно място, да ги качи. Специално това място е „Стопът за Момчиловци” и всички си го знаят, т.е. шофьорите знаят къде искат да отидат хората, които чакат точно там. Има такъв стоп и от Момчиловци за Смолян, и от всяко място до друго, местните много добре си ги знаят.
Майка ми и баща ми пътуват само двамата и често качват хора до Смолян и обратно. Тази сутрин качили един човек – Петко Дечевски.
И как са стигнали в разговора си с него до мен… Нямам представа, но са стигнали.
Миналото ме застига отвсякъде с пълна сила и отвсякъде валят думите – освободи се от него с любов, за да направиш място на новите неща.
И аз го правя. Скъпи прекрасни писатели, искам да ви кажа, че не съжалявам за нито миг от времето си, прекарано в четене на вашето творчество и правене на всичко възможно то да стане достояние на повече хора. За денонощтната работа в сканиране, коригиране, оформление, за която никой нямаше представа, освен близките ми. Но искам да ви кажа също, че съм го правила не толкова за вас, колкото за себе си, която тогава бях и се чувствах част от идеята, от концепцията „Литературен свят”. Строях паметници, за да кажат един ден хората – тя построи тези паметници, а не толкова за да останат вашите имена на тях.
Скъпи писатели, нямам нищо против да се запозная вече с вас, ако вие искате, но като човек с човек, а не като редактор с автор.
Скъпи писатели, ако и вие го разбирате, можем дори да бъдем приятели. Ако ли пък не, нека си остана просто име за вас. Името зад кадър, доброто духче, което невидимо се грижеше за всичко. Надявайки се обаче някой ден да го забележите.
Вървейки напред, видях много ясно, че вие нямате никаква вина. Аз сама бях дала тези обети, най-невъзможният от които – да се откажа от собствената си ценност в името на нещо по-голямо.
Петко Дечевски, с радост ще се запозная с теб, но не като Диана Павлова, а като Диана, която пише сихове.

август 22, 2012

Под бора

Filed under: дневник — Етикети: — Диана @ 9:09 am

Снощи, докато се качвах на този хълм, на който е направена снимката, си мислех – какво е поезия. Има толкова много и толкова различна. Понякога мисля, че знам, понякога виждам, че нищо не знам.
Преди години написах следното и го изпратих на Г. Ангелов:

* * *

Още на двадесет години
разбрах каква сила
е женствеността.

И от тогава я крия
в прибрани в ботушите панталони
и вързана на тила коса.

А той ми отговори: Вярно е, но не е поезия.

Качвайки се по хълма, някак си смътно започнах да разбирам защо. Но започнах да разбирам също, че «вярно е» има за мен своето неотменимо значение. И това значение е преди «да, прекрасна поезия».

После стигнах. Горе беше много шумно. Но гората има това свойство – не пропуска в себе си цялата глъчка на поляната. Затова тръгнах към гората. Кармен тръгна след мен. Седнахме под този бор. А после ни намери и другото най-малко детенце от компанията. Седяхме си под бора, а на когото му трябвахме, идваше да ни види.

Прибрахме се чак когато започна да се стъмва. Нямаше нет.

Тази сутрин прочетох прекрасни неща и мислите ми отново започнаха да препускат и да вдигат шум като деца на поляната. Затова ги пращам да изкачат хълма и да седнат под бора, за да си спомнят за пореден път, че има малко за казване и много за показване.

(Борът всъщност е ела:)

август 21, 2012

Хорхе Букай vs. Крион

Filed under: дневник — Етикети: — Диана @ 7:33 am

Или за разликата между външното и вътрешното знание.

Сега не ми е под ръка книгата на Хорхе Букай за да цитирам, но миналото лято го четох и ето какво съм му написала:

Кожата ми

по Хорхе Букай

Казваш, че кожата ми
е границата, разделяща
моя вътрешен свят
от външния.
Казваш,
че осъзнаването на този факт
е жизнено важно.
Че зад кожата си съм аз,
а отвъд нея – другото.
Разбирам,
че досега съм живяла
все извън кожата си.

Ето какво казва Крион по въпроса (в ченълинг, наречен „Многоизмерният човек”):
(„Смях” в скобите не е моя добавка. Просто Крион говори понякога като Кръстю, само че нарича хумора си „космически хумор”.)

„Да речем, че някой ви дава лист хартия. Върху листа е скицирана човешка фигура. С листа ви дават и няколко цветни пастела и ви казват: „Оцветете се.” Какво ще правите с тази рисунка? Представете си как я оцветявате. Какъв е вашият цвят? Откъде ще започнете? Сега ще ви кажем, че всичко това няма нищо общо с оцветяването. (смях) Беше номер. Дадохме ви тази визуализация, защото искахме да проверим вашето съзнание. Останахте ли в границите на контурите на скицата или не? (смях)
Тези, които са оцветявали извън линиите, са схванали идеята. Може би сте оцветили цялата страница! Ако е така, сте само наполовина прави за това „как изглеждате”. Страницата не е достатъчно голяма, за да ви хване такива, каквито наистина сте! Парадигмата на старата енергия ви кара да оцветявате много внимателно и точно – вътре в контура на фигурата. Усещате инстинктивно, че човекът се дефинира като същество, което се побира в кожата ви. Е, това не е така и никога не е било така. Тези, които „виждат” цветовете, ще ви го кажат.”

август 18, 2012

Борът, който танцува в небето

Filed under: дневник — Етикети: — Диана @ 3:53 pm

Може би ще ми трябват милион години да го изразя –
едно мигновено прозрение.
Затова нека просто го разкажа.
Представете си картина – синьо небе, не просто синьо, а с най-красивите оттенъци на синьото. Гористи хълмове, пътеки, портали към други измерения – съвършена чистота и широта. Група хора, способни да видят всичко това, да му се насладят за кратко, седнали до един параклис и разговарящи радостно помежду си на своя общ език. Деца – щастливи, безгрижни, тичащи по поляната, погълнати от своята обща игра. И аз – някъде там – с групата и встрани от нея. В разговорите и не съвсем. Не защото не умея. Всъщност, опитах. Но ме повика самотният бор, застанал така, сякаш танцува в небето.
И предишните дни картината бе съвсем същата. Бях започнала да се питам защо.
Но днес, оставайки сама, се вгледах в нея по-внимателно и видях нещо, което изглежда бях пропуснала. Питайки се какво все повече ме отдалечава от групата възрастни, видях, че до мен през голяма част от времето върви едно от децата.
То е непоносимо зряло за петте си години. Говоря с него като с възрастен, дори и за това първоначално не си давах сметка. Играе с другите, но предпочита по-вглъбените игри, не просто гоненица. Не иска да се снима, но когато аз снимам гората, идва до мен и ме пита за всичко.
Как да го обясня – през цялото време, докато си мислех, че не се вписвам в тази група, то беше до мен и някак си също не се вписваше в нея. Но най-важното е, че не бях сама, както се виждах в тази картина. Не, никога. Това момченце, Мишо, което едва познавам, е с мен на картината.
И тъй като тази картина е копие на голямата ми житейска картина, разбрах, че не съм съвсем сама никога. Просто трябва да се вгледам по-добре.
А борът, който танцува в небето, ще ви го покажа малко по-късно, когато го сваля от фотоапарата на Иглика. Снимката я направихме заедно с Мишо – седнахме до бора, ниско долу, за да се открои силуетът му в небето…

август 17, 2012

Бъдещето не е предопределено

Filed under: Популярни, дневник — Етикети: — Диана @ 2:21 pm

Прочетох днес един материал за края на света. Публикуван дори в 24 часа. Нямам представа дали някой нарочно иска да всява страх или просто използва нагласите, за да изтъкне себе си.
Но хората наистина се страхуват от неизвестното. Днес татко ми разказа една история за битка, в която Някаква сила задържала слънцето да не залезе над Израел, а от другата страна на Земята останала нощ. Земята спряла да се върти.
Той не може да забрави едни думи, които му казах, едно пророчество, че около Коледа тази година три денонощия ще спим непробудно, а когато се събудим, не се знае какво ще заварим. Това пророчество не е мое. Появи се по странен начин и по същия странен начин се случи така, че татко тогава беше с мен.
Но татко не разбира най-важното. Че бъдещето не е предопределено. Ясновидците виждат неща от бъдещето и в моментите, когато ги виждат, те може да са истина. Но във всеки момент от нашия живот и нашето линейно време ние променяме с действията и мислите си възможните потенциали за бъдещето. Ако днес нещата са били такива, че е съществувал потенциал за апокалипсис след няколко месеца, то утре този потенциал може изобщо да изчезне. Това е ставало и ще става. Ето защо бъдещето е абсолютно непредсказуемо. Предсказуеми са само възможностите за него. И коя от всички тези възможности ще се реализира, също не се знае до последния момент.
В общия ни живот на Земята това зависи от всички нас. (И тук пак трябва да кажа, че само 15% осъзнати хора могат да променят бъдещето на всичките 100.)

Бъдещето не е предопределено, мисля, че това е по-страшното и по-хубавото, защото отговорността за него е изцяло наша.

« Newer PostsOlder Posts »

Create a free website or blog at WordPress.com.