Андрей Германов – Четиристишия

 

Андрей Германов

ЧЕТИРИСТИШИЯ

Внимавай с думите си, брат, че ехото отеква дълго.
Внимавай, докато си млад, че ехото отеква дълго.
Изпуснеш дума – после тя сто пъти чуква те в челото,
нататък връща те, назад. . . Че ехото отеква дълго.

*

В труда, в живота, в обичта цени това, което имаш.
Останалото е мечта – цени това, което имаш.
Предишното го няма вече, а идното не е дошло.
Ти нямаш много на света. Цени това, което имаш.

*

Пари, привързаност, слова умей да губиш със усмивка.
Любов, възникнала едва, умей да губиш със усмивка.
Животът – той е вечно губене и всяко губене е болка,
но именно пък затова умей да губиш със усмивка.

*

Пчела, прости, не те видях. А ти лежиш сега без сила,
във моята гореща длан горящо острие забила.
Боли ме, но не зная аз по-благородно благородство:
с живота си да заплатиш за правото да носиш жило.

*

Веднъж пречупил се, до края ти вече няма да си твърд.
Веднъж излъгал, в съвестта си ти ще се ровиш като кърт.
Лъжата може да е малка, но няма мъничка лъжа,
тъй както мъничко убийство, тъй както половинка смърт.

*

Не ми разказвай нищо ти, защото знам: ще те ревнувам.
И спомените приюти дълбоко, знам: ще те ревнувам.
Почни оттам, където с тебе се срещнахме съвсем случайно,
и с теб сърцето ще тупти. А инак, знам, ще те ревнувам.

*

Изпърво то не беше страст, то просто бе една шега.
Но ме обхвана в свойта власт, макар да бе една шега.
А тая мъничка шега превърна се в голяма болка,
като почувствах, че и аз за теб съм бил една шега.

*

Обикновено ний ценим това, което най ни липсва.
Най-упорито се стремим към туй, което най ни липсва.
И разпиляваме без ум това, което най е наше,
в стремежа си да го сменим с това, което най ни липсва.

*

В магазинчето за птици в двеста подредени клетки
светят кръглички зеници – птици уловени в клетки.
Куцо старче връща ресто, опакова и продава
тъжни птици мъченици – песни в позлатени клетки.

*

Четиристишие – цветче от дива шипка. То нехае,
че покрай пропастта расте. Защо цъфти – само не знае.
Окото радва отдалеч, отблизо с тънък дъх опива,
посегнеш да го скъсаш ти – и те убожда то накрая.