Когато пиша

Когато пиша, често си задавам въпроси, на които отговорите не са еднозначни. Често си мисля кое е важно и кое – не. Но най-често от всичко се питам – как да стигна до сърцето на Читателя. Читателят – с главна буква – може и един единствен, но да го има. Питам се също и какъв ще е той – онзи, когото ще развълнува написаното от мен. Понякога ми се струва, че ще е обикновен човек, а друг път – че ще е специален. Той при всички случаи ще е специален за мен, защото ще е моят Читател, но имам предвид, че ще е специален и като нагласа към света. Тук има такива хора – из блоговете – то е ясно за кого говоря – за тези, които ме четат – виртуалните ми приятели. Те са много, много специални, в най-добрия смисъл.

Но, връщам се пак на Читателя – онзи, абстрактният, хипотетичният, чието сърце ще покорявам. Ето това написах за него, а и за всички вас:

Какво мога да ти дам, освен сърцето си, Читателю? Мъдрост? – Ти имаш своя. Да ти кажа нещо ново? – Ти вече си го научил. Да те разсмея или натъжа? – Около теб има предостатъчно и смешни и тъжни неща, само отвори очите си за тях. Да те зашеметя със словесно изящество? – Едва ли имаш нужда от това.

От какво имаш нужда, Читателю? Да те пренеса в други светове? – Ти вече си бил там. Изживял си и ще изживееш всички чувства по-добре, отколкото могат да бъдат описани. Ти не искаш това.

Какво искаш ти, Читателю? Да забравиш кой си докато четеш думите? Да се откриеш отново, но по-добър и по-истински след това? Да си изясниш нещо, или да се объркаш още повече? Да разбереш кой си? – Но ти го знаеш…

Защо тогава си тук, Читателю? Просто, за да видиш коя съм? Тогава щеше да спреш още след първия ред. Ти не се интересуваш от мен, интересуваш се единствено от себе си. Ако си останал достатъчно дълго, ако още си тук, значи искаш да откриеш себе си в мен. Тогава ти не си просто Читател, ти самият си творец, затова си тук.