Панаира на Vira

август 23, 2008

Допълнение към „Коя съм”

Filed under: дневник — Етикети:, , , — Диана @ 6:36 pm

Допълнение към „Коя съм“

Добре, Вили, ще разкажа за тези, които познавам и на живо. Другите, макар да съм виждала някои от тях на снимки, не мога да облека във физически образ.

Виждали ли сте учена арабска принцеса с очила, дънки и цикламена риза да прави задълбочен оглед на площадката в търсене на разпилените коли на сина си? Виждали ли сте една наистина любопитна и ненаситна на знания арабска принцеса да обяснява на детето си, че е препоръчително да не ми вика „майко на Анди“, нито пък „лельо“, а просто Диана? А малко след това, съвсем на място и съвсем естествено, да ми обясни квантовата физика. Не сте ли? Ето, вижте я!

Виждали ли сте Светлина срамежлива или смълчана? Аз съм я виждала. В началото я мислех за някоя закачлива лелка – с аватарчето и – пате с широкопола шапчица и с постоянното обръщане на всичко сериозно във веселба. После прочетох Лятна Светлина и ми стана много близка и истинска Светлина. Освен това сама не знае колко добре пише. Естествено, за да го разбере, трябва да мине първо през много други неща, но като гледам, взема „две за една“. Ще успее!

Жени ме позна на фонтана в Южния парк. Позна ме по Анди. Няма да забравя усмивката и докато аз седях в пълно недоумение. Жени има страхотна усмивка – наистина – само който не я е виждал, не знае.

Яна също има специална усмивка. Не знам с какво е специална, но е такава.

А познавате ли един приказлив пухкав облак? С всички цветове на дъгата в погледа? Играе народни танци, лети с парапланер, организира тиим билдинг с екстремни преживявания и пише приказки. Като дойде да ми донесе книгата на Тишо, ми подари грамадна торба кюстендилски череши – нещо, което няма да забравя. После направи и още неща за мен – едно от тях особено важно. Ето я тук и нея!

Ами това сте – пет човека. Другите са само имена и духовни образи + снимки на някои. Надявам се скоро да познавам и още от вас!

Коя съм

Filed under: дневник — Етикети:, , — Диана @ 12:41 pm

Муниконтин каза за мен следното: „Съвсем различно нещо са vira111 и Диана в скайпа…“ и ме накара да се замисля над това – Защо почти никой писател не е същият човек, както в творчеството си. Защото често живее два живота – един с хората и един – вътре в себе си. Вътрешният и външният свят – ги наричам аз. В двата се случват понякога съвсем различни неща, привидно нямащи връзка едно с друго.

Как е възможно това?

Мисля, че някога някъде нещо се е объркало и връзките между двата свята са се нарушили. Разбира се, държа се адекватно към света навън, но пазя своя и дори го крия от чуждите погледи.

И Калинчето снощи в скайпа ми потвърди, че съм различен човек като писател и като приятелка, майка и човек от другата страна. Е, аз си го усещам, но не бях се поглеждала отстрани.

Не мисля да променям нещо. Просто се попитах защо съм такава. Всъщност съм съвсем обикновена. Само от време на време имам нужда от нещо повече и го намирам в този мой вътрешен свят, който обичам и който вече не ме плаши толкова, колкото преди. Защото преди беше стихиен и неовладяем, а сега малко по малко започвам да го разбирам по-добре. Също и благодарение на вас, приятели!

Вили, може ли да мина с това за „Аватар, никнейм, блог…“ и прочее?

юли 16, 2008

Ако Достоевски си имаше блог

Имам една особено ценна книга на Достоевски. За мен е по-ценна от останалите му, защото е негов дневник. Започнат е в края на 1872 г., когато Достоевски е назначен за главен редактор на списание „Гражданин“.

Ако тогава писателят можеше да си има блог, съм почти сигурна, че щеше да го има – да публикува там тези и други свои впечатления и разсъждения, да провокира съответните реакции и да им отговаря. Тъй като така е приемал и мисията си като редактор на списанието.

Ето, вижте защо и как започва да пише бележките си (предавам със съкращения):

„…В Китай щях чудесно да си пиша, тук това е много по-трудно. Там всичко е предвидено и предопределено за хиляда години напред, а тук – за хиляда години напред всичко е нагоре с краката. Там, волю-неволю, щях да пиша неясно, тъй че не знам дали някой щеше да ме чете. Тук, за да накараш хората да те четат, по върви да пишеш неясно…

Да разговаряш с другите, у нас е цяла наука, сиреч на пръв поглед и ние не падаме по-долу от китайците, и ние като тях си имаме няколко много опростени и чисто научни похвати. Така например думите „нищо не разбирам“ навремето означаваха едно-единствено нещо, че (авторът им) е глупак, днес те му носят чест и слава. Стига само с открито чело и гордо да речеш: „Абе не я разбирам религията, не я разбирам тая Русия, нищо не разбирам от изкуство!“, и моментално се издигаш в очите на хората. Особено пък ако наистина нищо не разбираш.

Но тоя опростен похват не доказва нищо. Всъщност у нас всеки подозира другия в глупост, без нито да помисли, нито да си зададе обратния въпрос: „Да не би всъщност аз да съм глупакът?“ И уж всички са предоволни, а всеки недоволства и всеки го е яд. Пък и мисленето в наше време е почти невъзможно: скъпичко ти излиза. Вярно, купуват се готови идеи. Навред ги има, че и безплатно ги дават, хубаво, ама безплатното излиза още по-скъпо и хората вече започват да се усещат. И в края на краищата пак никаква полза и все същата бъркотия.

Кажи го, тук си е същински Китай, само че без тамошния ред. Ние едва-едва тръгваме натам, откъдето Китай се вече връща. Безспорно, че и нас ни чака същият край, но кога? За да усвоим хилядата тома „Церемониали“, та веднъж завинаги да получим правото хич за нищичко да не се замисляме, ни трябва поне още едно хиляда години мислене. И какво – излиза, че никой не ще да съкращава тоя срок, защото никой за нищичко не ще да се замисли.

Вярно е и друго: щом никой не ще да се замисли, ще речеш, толкоз им е по-лесно на руските литератори. Да, вярно, че им е по-лесно, и тежко му на онзи литератор или пък издател, който в наше време се замисля. Още по-зле е оня, дето пожелае да се учи и да разбира, но най-зле е оня, който искрено си го признае. И не дай боже да каже, че е схванал туй-онуй, и рече да изложи гледището си – всички моментално го отписват. Остава му само да си изнамери някой подходящ човек или дори да си го наеме и да разговаря само с него; и може би единствено за него да издава списание. Мръсно положение, защото то е все едно да говориш на себе си и да си издаваш списание за собствено удоволствие. Силно подозирам, че и „Гражданин“ още дълго време има да си говори сам и за собствено удоволствие. Да, ама според медицината да си говориш сам, означава да си предразположен към полудяване. „Гражданин“ непременно трябва да говори с гражданите и там му е бедата!

Виждате ли с какво издание съм си свързал живота. Положението ми е във висша степен неопределено. Тогава и аз ще си говоря сам за собствено удоволствие под формата на тоя дневник, пък да става, каквото ще. За какво ще говоря ли? За всичко, което ми направи силно впечатление и ме накара да се замисля. Ако пък си намеря читател или, не дай боже, опонент, явно ще трябва да разговарям и да зная с кого и как да разговарям. Ще гледам да се науча, защото за нас, сиреч за литераторите, то е най-трудното. Пък и опонентите са различни: не с всекиго можеш да заговориш току тъй. Ще разкажа една басня, която чух тия дни. Баснята била от древни времена, едва ли не индийска по произход, което е твърде утешително.

Веднъж свинята се скарала с лъва и го извикала на дуел. Като се прибрала вкъщи, се опомнила и се уплашила. Събрали се свинете, мислили, мислили и накрая решили:

– Виждаш ли ей там оная помийна яма, иди и хубавичко се накисни в помията, па после върви на дуела. Ще видиш какво ще стане.

Свинята ги послушала. Пристигнал лъвът, подушил, подушил, намръщил се и се оттеглил. А свинята дълго след туй се хвалела, че лъвът се уплашил и избягал от полесражението.

Туй е баснята. Вярно, че по нас ги няма лъвовете – едно, че климатът ни е неподходящ, и друго – иде някак твърде величествено. Но турете вместо лъва порядъчния човек, какъвто всеки трябва да бъде, и ето ви я същата поука.“

Достоевски / Дневник на писателя / Народна култура / София 1986

Защо ми се струва, че тук и сега положението с мисленето е същото, както в Русия по времето на Достоевски. Всичко от написаното важи и днес за нашето общество. Много малко неща са се променили. Притчата за свинята и лъвът е по-актуална от всякога. Защо подозирам, че винаги ще си остане така?

От друга страна, аз лично познавам – виртуално и на живо – голям брой мислещи хора. Много от тях правят в блоговете си или по някакъв друг начин точно това, което описва Достоевски: „Тогава и аз ще си говоря сам за собствено удоволствие под формата на тоя дневник, пък да става, каквото ще. За какво ще говоря ли? За всичко, което ми направи силно впечатление и ме накара да се замисля. Ако пък си намеря читател или, не дай боже, опонент, явно ще трябва да разговарям и да зная с кого и как да разговарям. Ще гледам да се науча, защото за нас, сиреч за литераторите, то е най-трудното. Пък и опонентите са различни: не с всекиго можеш да заговориш току тъй.

И по негово време е имало такива хора. Но явно и тогава и сега те са недостатъчно и необединени, за да могат да променят нещо радикално. А може би могат?

Това, което ме радва, е че днес комуникацията между мислещите хора е по-лесна. Заслугата е и на интернет и на блоговете в частност. Дано това да доведе до нещо добро.

юни 15, 2008

Душата е безкрайна, защото се раздава

Започнах да пиша два отделни поста – за две, на пръв поглед, различни теми. Те обаче се оказаха така здраво свързани, че не можах да ги отделя една от друга и ви ги поднасям заедно. Първата е: има ли книгата своя душа, а втората – за романа на Тишо „Душа назаем“.

Разсъжденията ми се явяват и продължение по темата за душата, която започна Графът.

От училище още знаем, че има одушевени и неодушевени предмети. Към кой от двата вида обаче бихте отнесли едно творение на изкуството – песен, стих, роман, картина?

Самата книга е неодушевен предмет – да. Но историята, разказана в нея?

Винаги съм се питала какво прави едно творение на изкуството пълнокръвно и живо, харесвано и обичано. И отговорът сега е – то трябва да носи душа. Душа, за да живее свой собствен живот, по аналогия с това, което писателите казват (а съм сигурна, че и наистина го чувстват, както го чувствам аз) – романът ми живее свой живот и вече не е част от мен, след като веднъж е написан.

Ето и потвърждение в думи на Тишо.

Кой дава душа на творенията на изкуството? Първо, това е авторът, но после, творбата започва да докосва и други души и те вливат в нея от своята енергия – чрез трепетите, съпреживяването, вълненията и размислите, които предизвиква в тях – и я правят още по-жизнена и силна.

Колкото повече души е докоснала, толкова по-голяма става и нейната душа. А за да ги докосне въобще, трябва да носи силен заряд, който само авторът може да вложи в нея – като влее от своята душа, като се раздаде. Затова написах в заглавието, че колкото повече се раздава душата, толкова по-голяма става тя. И това може да граничи с безкрайност.

Сега – за книгата на Тишо. Защо двете теми са толкова свързани? Само защото в заглавието се говори за душа ли? Не. Защото зад всяка книга, както и зад тази, стои един човек – един писател – и неговата работа. Работа, извършена в самота и уединение, които околните не винаги приемат и разбират. Самовглъбяване, за което е нужно физическо време – не някакви произволни късове, а дълги, дълги часове. Малцина знаят колко радост и болка носи този труд.

За самата книга няма да давам никакви оценки. Защото ще са субективни, няма да съвпаднат с тези на никой друг. Само ще кажа, че за мен всяко нещо е хубаво, когато е създадено по начина, който описвам тук. А също и, че я прочетох и ú дадох трепетите на моята душа, които тя пожела.

И, в крайна сметка, за мен не са важни такива технически подробности, като вида ú, цената ú, какво е успял и какво не е успял да каже Тишо, или как го възприемат другите. За мен книгата е това – дългите часове писателски труд и човекът зад тях. (Може да се повтарям, умишлено е.) Достатъчно ми е това, че и аз съм писателка и знам как се раждат книгите.

Искам тук да кажа и нещо направо на Тишо: В коментарите под „Душа назаем“ ти казваш: „Да, не съм Стивън Кинг…“

Не, Стивън Кинг си – доколкото същото е правил и прави и той. Всеки писател е Стивън Кинг, Дж. Роулинг, Тери Пратчет и т.н. докато седи сам денем или нощем и мисли и пише романа си. И същевременно живее, не се отделя от живота, от реалността, свързан е здраво с тях. За да има за какво да пише. Тогава нищо чудно и славата на споменатите по-горе да го споходи някой ден.

И в заключение: Чета разни спорове – теоретични – за посоките, в които се развива човечеството, за бъдещето, за начина на писане, за много, много неща – литературата, фантастиката, другите, ние, кое е хубаво, кое не е, как трябва и как не трябва. И все повече се убеждавам, че единственото вярно е – изхождай от себе си, доверявай се на себе си, вярвай в себе си. Че можеш, че искаш и можеш и ще го направиш. Тишо го е направил.

юни 12, 2008

Човешкото, следващото…

 

Какво ще бъде нашето бъдеще? Човешкото в нас ли ще надделее, или ще ни заробят собствените ни технологични открития и безпомощността ни пред тях, както и безразличието ни един към друг?

Подобен спор се води сред писателите фантасти.

Както навсякъде другаде, така и сред тях (сред нас), има големи идеалисти, и други – повече реалисти, така да се каже.

Първите считат, че човекът ще развие неподозираните си способности и ще изгради утрешния ден върху основите на човечността. В тяхна подкрепа заставам и аз. Безрезервно. В живота ми и в моето обкръжение (макар те да не са представителна извадка) има достатъчно случки и примери, които не спират да подхранват този мой идеализъм. Поредният такъв красноречив пример е историята за Совата на Графът.  Забележете и това, което той коментира за Венецуела: „Диана, тази привързаност на совичката към момичетата не е случайна. От разказите им разбирам, че Венецуела е от „мъжки“ тип държава – хората са индивидуалисти и егоисти. Те не се интересуват от съседите си, камо ли от някакви птици и животни. В случая птицата е видяла нормални хора, с които може и да контактува – необичайно за там. И затова е не само привързана към тях, ами и загрижена и ги предпазва от опасности. А доколко е сигурна, че разбират „универсалния език“ говори факта, че докато мъти (както предполагам) им изпраща другата да им съобщи. И тя точно това прави – идва при тях, изкрясква им съобщението и си отива.
Интересното е, че те са разбрали за какво става въпрос, а изобщо не се учудват (не им прави впечатление), че са разбрали!“

Разбира се, две момичета, на фона на цяла една държава, са нещо малко. Но имам своите основания да вярвам, че „малкото“ ще расте и ще добива все по-голямо значение и че е призвано да променя и обновява. Дано това не са напразни илюзии.

Вторият вид автори се стремят да гледат по-трезво на нещата и дори се дразнят от „заслепението“ на първите и от постоянното повтаряне на този рефрен: „Човешкото, следващото…“.

Разбира се, навсякъде и винаги трябва да има хора, които да защитават високите идеали, и такива, които да ни припомнят за реалността. Но изборът на човека принадлежи на него. Аз своя съм го направила.

Съзнавам, че тук съм предала по елементарен начин спора и не съм го илюстрирала с почти никакви примери и факти. Но мисля, че всеки е способен да се огледа наоколо си и да открие стотици такива в подкрепа на едното или другото.

По-чудно ми е, на фона на всичката реалност, какво ни кара да вярваме (тези, които вярваме), че ще я променим.

юни 9, 2008

Какво е и защо е…

 

…да си блогър. Или Човекът търси човека.

Въобще не си мисля, че ще я разнищя тази тема, но все пак смятам, че в основата ú стоят две неща: Първо – желанието да се изразиш, и второ – потребността да общуваш.

Едно от нещата, които ме впечатлиха, когато реших да си направя блог, беше мотото на WordPress – „Изрази се!“

Изрази се! – винаги съм го искала и затова думите ме уцелиха право в сърцето. Знам, че това си е старателно обмислена стратегия, успешна сигурно, но няма да си развалям поста с мисли за търговската страна на нещата. На мен те са ми предоставили напълно безплатна възможност да се изразя, за което съм им благодарна.

Всеки има нужда да се изрази и да съпреживее. Да се научи да го прави. Всеки има нужда от това. Много хора може да го подтискат и отричат, но съм убедена, че то съществува навсякъде. Всеки има нужда – да потвърди, да отрече, каквото и да е, но да КАЖЕ.

Да си блогър е същото, като да си човек 😀

Човекът иска да общува, блогърът – също.

Човекът общува с други хора, блогърът – също.

Човекът иска да бъде чут, блогърът – също.

Имаме отчаяна нужда да общуваме, а понякога не знаем как.

Ако животът ни не е достатъчно динамичен, или достатъчно пълен, или достатъчно слънчев. Ако копнеем да покажем на света, че ни има. Ако обичаме толкова силно, че обичта ни не иска да остане затворена в тесния ни свят, а мечтае да отлети и по-надалеч.

Изрази се! Обичай! Покажи го!

Говори, сподели!

В подкрепа на моите думи ще цитирам и някои чужди:

Ето какво каза Графът в коментар при Майк Рам:

„Аз имам възможност (и доскоро го правех) да прекарвам от ранна пролет до късна есен в такава обстановка (на село – мое допълнение). Но сега котвата на блога се оказа прекалено тежка – не си представям да се откъсна от вашата компания. И си седя в София…“

Тишо пък каза това:

„…да си блогър е диагноза, а не някакво хоби, дано да не ти го казвам прекалено късно :)) Това взех, че го научих от про_01 и две години по-късно вече разбирам колко е бил прав.“

Да си блогър, означава да си свързан. Същото, което означава и да си човек.

Скоро Майк Рам откри, че има ден на блогърската признателност и изрази своята признателност към нас, а ние му отвърнахме със същото.

Да си блогър, означава да си верен.

LeeAnn сподели, че вече три години пише блог и още го прави със същия хъс. А аз знам, че времето ú е добре уплътнено и с много други хубави неща.

Да си блогър, означава да си приятел.

Като моите безценни приятелки от Тайната тераса.

И Светла, която обича

Блогърът е просто човек, който е намерил още един начин да се изрази.

юни 3, 2008

Една отчетна и от мен

Filed under: дневник — Етикети:, — Диана @ 1:42 pm

„Пренаписах“ адресите на всички по-стари постове, защото не можеха да се отварят. Отне ми доста време, но поне си припомних какво съм писала. Там, където е имало връзки, вече няма да ги има.

Категориите ми „не работят“. Някой има ли представа как се сменят техните адреси, или да пиша до WordPress? Не че е толкова важно, но един блог, на който половината му неща не работят, мен би ме подразнил.

Седим си вкъщи с Анди от вчера. Той е с червено гърло и температура. Не се спира обаче и все иска да излиза навън.

Имаме проблеми и с интернет-а. Вчера три пъти идваха техници у нас и ми искаха стол да оправят кутиите във входа. Връзката ту се стабилизира, ту се скапва. Не може да се разчита на нея. Та и това ме дозабави.

И ремонтът в съседите отгоре тече с пълна сила – къртене, тропане, истинска лудница.

И още две неща – едното интересно, другото – поредната ми дилема:

Вижте този пост на LeeAnn. (Това е интересното.)

Ето и дилемата: Уникални или универсални? (Ако на някой му се четат подробности, ето тук.)

май 30, 2008

Всичко отдавна е вече казано

 

Всичко отдавна е вече казано. Което не ни пречи да го казваме всеки ден по нов начин. Иначе трябва да спрем да говорим. А това никак няма да ни хареса.

Всичко отдавна е вече казано. Но всеки е длъжен да го преоткрие сам. Мъдрост наготово не е никаква мъдрост. Само опитът е ценен. След опита можеш да съотнесеш вече казаното към себе си.

Всички изминаваме пътя, който други преди нас са изминали. Хубаво е, че този път продължава да го има. Иначе животът щеше да изгуби своите цветове.

„Вечно крача по този бряг, между пясък и пяна. Приливът ще изличи стъпките ми, вятърът ще отвее пяната. Ала морето и брегът ще пребъдат вовеки…“(както се досещате, последната мисъл е на Джубран Халил Джубран)

май 29, 2008

За любовта

За любовта

Джубран Халил Джубран

„Пророкът“

И рече му Ал-Митра:
– Кажи ни за Любовта.
А той повдигна глава, огледа множеството и велика тишина настана. Тогава със силен глас им заговори:
– Когато Любовта ви позове, последвайте я, макар пътеките й да са стръмни и сурови.
И когато крилете й се разперят върху вас, отдайте й се, макар мечът, скрит в перата й, да ви ранява.
И когато тя ви проговори, повярвайте й, макар гласът й да руши мечтите ви, тъй както севернякът градините попарва.
Защото любовта както е корона, тъй е и тежък кръст. Както е ластарът на лозницата, така е и резитба.
Както се издига до върхарите ви и гали нежните ви клонки, затрептели в слънчевия сяй, така се спуска и до корените ви и зле разтърсва ги, макар и впити в почвата.
Тя като житни снопове ви сбира и стисва до гръдта си.
На хармана си после ви вършее, да се оголи зърното у вас.
Отвява ви от сламки и от плява.
Премила ви до бяла същина.
Омесва ви до податлива мекост.
И ви предава на святия си огън, за святи хлябове на Божието пиршество.

Всичко това ще ви стори любовта, за да познаете тайните на сърцето си и в познанието си да станете частица от сърцевината на Живота.

Но ако в своята боязън търсите само мира на любовта и нейната наслада, тогава по-добре ще е за вас да покриете голотата си и да слезете от хармана на любовта в свят, който не познава сезони и в който ще се смеете, но не от сърце, и ще ридаете, но не от дън душа.
Любовта не ви дава нищо освен себе си и не черпи от никого освен от себе си.
Любовта не обсебва, но и не иска да я обсебят.
Защото на любовта й стига любовта.

Когато любите, не казвайте: „Бог е в моето сърце“, а казвайте: „Аз съм в сърцето на Бог.“
И не мислете, че можете да сочите пътя на любовта, защото любовта намери ли ви за достойни, сама ще сочи пътя ви.

Любовта няма друго желание, освен да се изпълни.
Но ако вие любите и храните желания, нека бъдат тези:
да се стопите и да се леете като поток, запял звънката си песен на нощта;
да познаете болката на твърде много нежност;
да бъдете ранени от собственото си разбиране за любовта;
и да кървите драговолно, с радост;
да се будите в зори с крилато сърце и да възхвалявате дарения ви нов ден любов;
да почивате по пладне в размишления за любовната нега; вечер да се връщате у дома си, пълни с благодарност;
и да си лягате с молитва за любимото ви същество и с благодарствен химн на устните си.

май 23, 2008

Чакай и се надявай

 

Знаете ли колко много хора пишат и колко много от написаното остава непрочетено. И ужасно много хубави и стойностни неща лежат захвърлени някъде там из плявата и чакат някой да ги намери. Някой да ги пресътвори в своята глава, да ги съживи със своите сърце и ум.

Не говоря за себе си. Моите читатели, макар и малко, ги има. Вдъхват ми кураж. Вдъхват живот на творенията ми.

Говоря за онези знайни и незнайни творби, които още не са намерили своите ценители. Защото, за да стане едно нещо хубаво, поне един трябва да го хареса истински.

Забелязала съм, че нашата дивна психика често се влияе от хорското мнение. Ако няколко човека кажат: „Това е хубаво“, то става хубаво. Ако повече хора кажат: „Това е лошо“, то става лошо. Винаги имаме нужда от оценката и на друг – някой авторитет, та бил той и самозванец.

Защо ги пиша тези работи?

Защото вярата ми в собствените ми възможности постоянно търпи възходи и спадове. Преминава през цялата гама от еуфория до отчаяние.

Ясно е, че докато не ме оцени литературно жури, никой няма да пожелае да отпечата нещо мое. Нито пък аз самата ще повярвам, че съм способна да се конкурирам с други писатели.

А парадоксът е, че литературните журита имат особен и специфичен вкус. Те се съобразяват със свои издателски интереси, съобразяват се с това, какво се търси и купува. То не винаги е стойностно. Така че едно литературно жури не винаги е обективен критерий за стойността на написаното.

Какво остава тогава? Да бъда търпелива и да пиша. Да вярвам, че късметът ще е на моя страна. И че някой ден ще се случи чудо.

Колкото и наивно да е, аз го вярвам. Не съм се отчаяла сериозно. Просто правя опит за анализ на изминалото време – това, от както пиша. И на някои други неща.

„Чакай и се надявай!“ – така, мисля, завършваше и Граф Монте Кристо.

Older Posts »

Блог в WordPress.com.