Панаира на Vira

август 13, 2012

На Светлина

Filed under: дневник — Етикети: — Диана @ 4:03 pm

Защото те обичам, Светлина

Искаш ли да знаеш отговорите на тези въпроси, или ме познаваш добре и всъщност ги знаеш? Или си ме забравила (но, както виждам, не си), или аз съм се променила (което е невъзможно – искам да кажа, като цяло – в основното – е невъзможно).

Само че няма да спазвам вече правилата на игрите, просто ми е приятно, че си говорим.

Преди – когато бях млада и зелена (сега поне не съм зелена), много слушах другите. Докато един ден започнах да мисля наистина сама. Беше някакъв бунт, защото не можех да насмогна да ги слушам. Пък и животът си течеше, идваха резултатите от направеното и започнах да виждам, че не всичко е така, както казват. После, още дълго време след като престанах да ги слушам, продължих да спазвам правилата, но сега вече не искам.

Я да си кажа всичко! Наричам те Светлина с ударение на А. От началото те наричам така, макар че скоро след това разбрах, че ударението е на И. Имам стари снимки на теб, мен и Анди от парка, където ти си толкова ярка и светла, че никога не бих сложила ударението на И.

Добре, сега по същество – на въпросите:

На вас става ли ви изключително мило, когато някой стар приятел е много пиян и ви се обади в 3 сутринта, ей тъй, да ви чуе? Аз умирам от кеф 🙂

Това не ми се е случвало от двадесетина години, с изключение на веднъж – когато се роди първото дете на сестра ми. Тогава нейният приятел, току що станал баща, ми се обади много пиян няколко пъти през нощта да ми каже колко невероятно се чувства. Но тъй като се чувствах невероятно и аз, всичко беше наред.

Кога плачете – когато стане нещо тъжно във филма или когато има трогателно щастлив хепи-ендинг?

По скоро на хепи енда.

А на работа плакали ли сте?

Плакала съм. Плакала съм и на полигона. На шофьорския полигон. Инструкторът излезе от колата и това ни беше последното виждане. Само че го напуснах аз.

А по улиците?

По улиците особено много съм плакала. Не преувеличавам. В Надежда има една улица, която няма как да не ме помни.

Но понеже въпросите ти са предимно за сълзи, искам да кажа, че освен да плача, също мога и да се смея.

А да сте пили от мъка?

От мъка не.

Според вас има ли хора, които не бива да имат деца?

Не. Освен ако не са тежко болни.

А родители-приятели има ли? Нужни ли са?

Според мен е нужен баланс между приятелството и твърдата дума и позиция на родител в тези отношения. Не може да са САМО приятели. Защото са родители.

Вярвате ли, че има хора без грам въображение?

Не знам дали вярвам, но май има такива.

А хора без изобщо никакви желания?

Трябва да са депресирани или нещо друго да не е балансирано в тях. Иначе няма.

Вие какво желаете=копнеете?

Желая, копнея… Не очаквах, че това ще е най-трудният въпрос. Но желая и копнея – това поне е сигурно.

А какво има за вечеря?

За вечеря има зелен боб и още сто неща в хладилника. Една невероятно вкусна картофена салата например – тук всеки яде каквото намери.

🙂 🙂 🙂

Advertisements

август 12, 2012

За пробиването по ценоразпис и стойността на творчеството, за възможното и невъзможното

Filed under: дневник — Етикети: — Диана @ 8:28 am

В Русия има престижни издания за литература – алманаси, присъствието в които прави твореца значим – и в неговите, и в чуждите очи. Има и престижни литературни клубове като Московски Парнас. Престижни е за мен ключовата дума, а не стойностни. За публикация в алманасите се заплаща от автора, а членството в клуб дава възможност за отстъпка в цената. После изданието се продава и печели от труда на авторите, на които, разбира се, не се полага нищо от печалбата, само престиж.
Мисля, че тук е същото. Съюз на българските писатели. Не съм сигурна, но също имаме клуб с име, подобно на Парнас, може и де е Пегас – дори не виждам за нужно да го проверявам в нета. Имаме престижни алманаси и списания – Везни и Пламък например, които са създадени от Гео Милев и възродени от изд. „Захари Стоянов”.
Не искам да омаловажавам тяхната дейност ни най-малко. Те поне не искат пари за публикация (в което не съм много сигурна, защото единствената ми публикация във Везни я уреди Г. Ангелов.)

Това са просто факти. Има още, но не е нужно повече, защото искам да кажа друго.
От малка са ми рязали крилете, казвайки ми: Така стоят нещата, няма друг начин. Друго не е възможно. Не им се сърдя, че мислят така, но друг начин има. Истинският начин – и той трябва да стане възможен. И ако аз не успея да го направя възможен, поне няма да се възползвам от възможния сега.

Ето една история от Крион. Прочетох я снощи. И да – друг начин има. Нека го направим възможен, поне като не избираме утъпкания път.

Историята на Херман – една коледна история

Искам да ви разкажа за Херман. Херман бил воин, истински мъж. Херман вече не е с нас. Преди близо сто години, той и много други мъже станали свидетели на нещо уникално. През 1914 г. Херман участвал в една велика битка, която поставя началото на това, което ще наречете Първа световна война.
Бушувала свирепа битка, в която Херман участвал. В онези дни войната се водела по-жестоко: войниците поглеждали своите противници в очите, преди да ги убият. В началото на тази война Херман и врагът били в окопите – едната страна срещу другата страна. Херман наблюдавал смъртта всеки ден. Всеки ден умирал някой негов приятел. Всеки ден ставал свидетел на безсмислената жестокост и омраза и взимал участие в това заедно със своите другари в името на своята страна.
Херман бил в окоп на предната линия на фронта. Недалеч от него бил окопът на неговия омразен враг и те се биели свирепо ден и нощ. Войниците водели битката от седмици – изтощени, ранени и мръсни. Мразел я. След това се случило нещо. От своите командири чул, че двете воюващи страни са се споразумели на Коледа да има примирие. Защото, нали разбирате, и двете воюващи страни имат обща религия. Всъщност и двете страни проповядват учение, в което се говори за мир и за Божията любов.
Херман никога нямало да забрави какво станало тогава. Той се върнал жив от войната и никога не забравил какво се случило в деня на тази Коледа. Защото през този ден военните действия били прекратени за дванадесет часа, но това не било всичко. Тишината в тази нощ проглушила ушите на Херман – не се чували експлозиите на снарядите и писъците на хората. Когато се стъмнило, видял светлина от огньове в окопите на врага, нещо, което те никога не били правили. В тези мигове на фронтово примирие те дръзнали да запалят огън, за да се сгреят. Другарите на Херман сторили същото и на всички им станало много по-ясно колко близо един до друг се намират те. Херман можел да види очертанията на каските на някои от тях, а след това ги чул да пеят!
Пеели на чужд език, но някои от мелодиите били същите като тези, които той слушал и пеел като дете! В тях се пеело за мира на Земята и за любовта на Бога. Чувал радостта им и подушвал миризмите на храната им. Това променило Херман. В този ден никой не загинал. Това било най-удивителното нещо, което се случвало някога на Херман. Разказвал на децата и внуците си, че станал свидетел на чудо: войниците си стискали ръцете, когато разбрали, че притежават нещо общо, което е красиво и което се издига над войната или тяхната омраза. Това общо за тях нещо била любовта на Бога.
Разказвал на децата си: „Не беше ли чудесно да открия тайната на това чудо? Какво ще стане, ако можехте да вземете тази тайна, която спря войната за един ден и да я спрете за цяла седмица, за месец или завинаги? Какво ще се случи, ако хората можеха да погледнат отвъд своята омраза и да постигнат споразумение за Божията любов, която изповядват?“ Преди да умре, им казал още веднъж: „Видях го! Видях чудото, на което е способна Божията любов! Знам, че може да се случи отново. Видях го в една стара енергия, макар и само за ден.“ И отправил предизвикателство към децата си, като им казал: „Знам, че е възможно. Моля ви, открийте начина.“

август 9, 2012

Омар Хаям за любовта

Filed under: дневник, преводи — Етикети:, — Диана @ 3:56 pm

(Намерих го във ФБ и го преведох от руски.)

Не значи, че продаваш, когато себе си дариш,
да спиш до друг – не значи да преспиш.
Не означава да не разбереш – това да не повториш,
не означава да не опознаеш – това да не говориш.
Не означава да не видиш – това да не поглеждаш,
да не крещиш не означава, че не гориш,
да премълчиш и отговор да не намериш,
са две неща различни и нямат нищо общо.

И да стоиш, съвсем не значи, че не летиш,
не значи да умреш – това, да замълчиш,
и да се примириш, смъртта когато видиш,
не значи унижение да претърпиш.

Да бягаш в мрака – не означава да си тръгнеш,
да пуснеш – не означава да пропуснеш,
и да не отмъстиш – не значи всичко да простиш,
и разделен да бъдеш – не значи да не обичаш.

Да кажеш, че обичаш, не означава да обикнеш,
да кажеш, че прощаваш, не значи всичко да простиш,
да кажеш, че си тръгваш – завинаги не означава,
и „няма да простя” не значи никога.

И да вървиш със друг, не значи да си чужд,
да бъдеш с някого, не значи той да ти е скъп,
без теб не значи, че не съм със теб,
да те обичам не означава, че си мой.

Това бълнуване не значи нищо,
и да го прочетеш не значи да го разбереш…
Аз няма да си тръгна – означава никога,
нали обичам – означава винаги…

август 7, 2012

Пътят на изкуството

Filed under: Разказано в картинки, дневник — Етикети: — Диана @ 12:17 pm

В музея в Момчиловци има една картина, чиято история е следната: намерили са я закована на прозореца на кокошарник и е било невъзможно да я извадят от там без да я повредят. Затова са я изрязали с част от стената:

Снимала съм я през стъклото. Но прозорчето се отваря и ето я отвътре – толкова детаилна и красива:

В Момчиловци често е идвал да рисува Златьо Бояджиев и е водил тук много свои колеги – художници. Картината не е подписана. Стои като атракция в музея, а за мен е символ на сегашния път на изкуството.

август 6, 2012

Извайване на Буда

Filed under: дневник — Етикети: — Диана @ 7:40 am

През 2010 година написах едно стихотворение и днес ми се иска да разкажа защо го написах и какво означава. Ще съм кратка, каквото е и то.
Тогава четях Дзенски коани и в един от тях се разказваше как някакви хора поръчали на други да им направят статуя на Буда, но когато я откарали на пристанището да я качат на кораб към тяхната родина, тя изведнъж станала толкова тежка, че никой не можал да я помръдне от мястото й. Хората си тръгнали без статуята, а според тълкуванията на други мъдреци, поуката е, че който иска да си извае статуя на Буда, трябва да го направи сам.
Точно тогава бях напуснала Лит. свят. През двете години, прекарани там, бях свикнала да чакам с обещанието и надеждата, че някой друг ще се погрижи за моето творчество, че някой ще отдели време и ще прояви желание да подготви моя книга, независимо дали има шанс после тя да бъде издадена. Всичко, което правехме и обсъждахме, ми говореше: ти не знаеш как, не си достатъчно подготвена, има си правила, не си ти тази, която…
А ставаше въпрос за собственото ми творчество. Кой, ако не аз? Никой от подготвените нямаше да го направи, дори да бях чакала още три пъти по толкова време.
Защото…
Ето го стихотворението:

ИЗВАЙВАНЕ НА БУДА

„Този, който иска да извая от камък Буда,
трябва да го направи сам, независимо от това
дали другите ще одобрят постъпката му.”
Ньоген, „Сто дзенски коана”

И аз от камък Буда
поисках да извая,
но все очаквах някого –
да ми покаже как.
Минаваха мнозина
оттук със обещания,
но всеки своя Буда
от своя камък дялаше.
Един ден спрях към улицата
пъстра да поглеждам,
затворих се и Буда
от камък сътворих.
Не Буда съвършения,
а моя земен Буда –
стремежът и желанията,
облечени във стихове.

Не е много добро стихче откъм форма, но смисълът му е този. Седнах и си направих книгите сама. И се почувствах страхотно. Това са онези четири книги, чиито корици-препратки съм сложила в блога си. После не направих други, въпреки че сега пиша по-добре. Това ми беше достатъчно, за да разбера, че мога. И че аз съм тази, която…
И днес много се радвам, че и друг е придобил подобна мъдрост, «независимо от това дали другите ще одобрят постъпката му», както се казва в коана.

август 1, 2012

За проблемите и решенията

Filed under: дневник — Етикети: — Диана @ 10:22 pm

Крион казва, че преди да дойдем на Земята, преди да се родим, ние планираме възможностите, които ще имаме в този си живот, потенциала, който ще можем да реализираме, планираме това през какви трудности и препятствия ще трябва да преминем, за да достигнем до определено развитие. И тъй като прецизно планираме всеки един проблем, с който има вероятност да се сблъскаме в живота си, то ние също така планираме и решението на всеки от тези проблеми. Най-доброто възможно решение. И всички тези решения са вътре в нас, на клетъчно ниво ние ги знаем. Трябва само да ги намерим в себе си.
Крион описва Висшия ни Аз като златен ангел, който седи на златен трон в стая със златни стени, има нашето лице и в ръцете си държи златен поднос, на който са всички онези решения на проблемните и трудни ситуации в живота ни.
Крион също така казва, че за да достигнем до този свой Висш Аз и да си партнираме с него, са нужни само себеуважение, покой и доверие в себе си. И ще можем с лекота да виждаме какво има на златния поднос и да го използваме в живота си.
Крион винаги повтаря, че всеки от нас е уважаван и обичан такъв, какъвто е, независимо до къде е стигнал в развитието си. Но също и че всяко наше усилие по този път се цени много от Духа, защото то допринася за развитието на всички останали и на Земята и хората като цяло.

юли 31, 2012

От позицията на…

Filed under: дневник — Етикети: — Диана @ 6:52 am

Понякага хората сме много сериозни. Особено от позицията на някакви постове, които сами сме измислили да съществуват, на йерархия, която сами сме създали, в която някой е по-важен, по-знаещ, по-значим.
Няма да забравя какво писмо написах веднъж на Румен Романов. От позицията си на редактор в Лит. свят. Човекът си има блог и пише хубави разкази. Г. Ангелов хареса много разказите му и го покани да ни ги изпраща за публикуване в списанието.
Списание също измислено. Но след като измислиш нещо, ти идват претенции, че то е много значимо. Значими са трудът, енергията, която влагаш в него, и са значими за теб, за твоето развитие, но като цяло, те са само някаква част от общото равновесие, в което противопоставянето служи за уравнонесяване на нещата, а йерархия няма.
Та, за писмото. От онова измислено място трябваше да кажа на Румен Романов, че греши като си публикува разказите в блога, а не в Лит. свят. Че е престижно те да бъдат там, наред с творчеството на другите значими творци, един вид оценени, че творчеството, разпръснато по блогове, е несериозно, че цялостният критерий, който създава Лит. свят, публикувайки точно определени неща, а не други, всъщност прави разказите на Румен Романов значими.
Ами да, така си е, защото така сме свикнали, така е устроено мисленето ни, така работи обществото ни. Така си е, защото така сме избрали да бъде.
Но целта ми сега не е да променям това. Искам да кажа за сериозния тон, с който му писах. Поучителен тон, от позицията на едикоя си, едикаква си, едикъде си. Всъщност, аз общувам леко и непринудено, но тогава съм си мислела, че постъпвам правилно и отговорно. Грешала съм.

юли 30, 2012

На Дора Гиева

Filed under: дневник, поезия — Етикети: — Диана @ 1:44 pm

Сега си купих книжката ти –
от павилиончето за вестници,
отворих я – малка книжка с твои стихове.
Един-два от тях ти ми беше чела и преди.
Видях те вътре същата, каквато те познавам –
мила, неутолима и достойна.

Аз не придавам ценност на моите стихове,
винаги мисля, че някой друг трябва да им придаде.
Разлиствайки твоите, ми стана мъчно за мен самата…

Колко е важна една малка книжка със стихове –
като къщичка, дом, където винаги ще обитаваш,
и винаги да има някой като теб и мен –
да влезе през вратата.

Малка, мъничка книжка със стихове –
не за егото на поета,
а за душата му…

Чия е тревата между църквата и сградата на първото училище в Момчиловци

Filed under: Популярни, дневник — Етикети:, — Диана @ 8:54 am

Центърът на Момчиловци – площадът, читалището, църквата, музеят и… сградата на първото училище. Историята на това първо училище е много скъпа за мен. Разказана е от свещенника, за когото скоро споменах – Константин Канев. Започва с намирането на каменна плоча с надпис-посвещение. От този надпис се разгръща съдбата на човека, дарил парите за построяването на сградата на първото селско училище. Ето разказа – сканирала съм го лично аз за Лит. свят, с позволението на близките на Константин Канев. Дори да не го прочетете, знайте, че мястото за сградата е било частна градина, също дарена за целта. Дарена…

Днес сградата е превърната в т. нар. Норвежки център за доброволчески академичен научен и образователен туризъм (ДАНО). Стопанисва я лично проф. Румяна Михнева – председател на Национално сдружение „Българско наследство”.  (Давам точно този линк, защото тя и тук се опитва да прави подобни неща, и не говоря за газенето на тревата.)
Пред двете сгради – на Норвежкия център и църквата, има морава с трева. Тя винаги си е била там, но сега е покрита със специално доставени чимове и се нуждае от специална поддръжка.
На практика това е входът към църквата – по алеята край моравата се минава, за да се стигне до там. В непосредствена близост – едно ниво по-нагоре, понеже тук всичко е терасирано, се намира детската площадка. Преди да я направят, децата си играеха на онова въпросно парче трева и никога не ми е минавало през ум, че е нечия и че НЕ МОЖЕ да се стъпва по нея.
Вчера обаче беше обяснено на сестра ми чия е тревата и как стоят нещата. И че там повече не може да се припарва – особено от деца.
До тук добре, но професорката говори по един начин пред медиите и по друг – в личен разговор. В медиите: развитие, младите, участие, работни места…; в личен разговор: мърляво село, мързеливи селяни, нахални софиянци, невъзпитани деца… И най-вече: Вие знаете ли с кого говорите?!

Как човек си създава илюзията, че е НЯКОЙ!

За мен това място е одухотворено от отец Каньо Канев и ходенето по тревата е благословено от него еди път завинаги. Той водеше там литургиите на големите църковни празници – излизаше отвън, на тази морава, защото в църквата и в малкото й дворче не се побираха всички. Той Е НЯКОЙ. Независимо кой е дошъл след него да раздава забрани.

юли 29, 2012

* * *

Filed under: дневник — Етикети: — Диана @ 11:12 am

Вчера търсихме узрели малини – на местата, където знаем, че има по това време на лятото. И ги намерихме, но всички те бяха изсъхнали – ей така – стояха си на клончетата, дребни, узрели, неоткъснати, но сухи от безпощадния пек. После ми хрумна за едно място в гората, където сянката на боровете можеше да е предотвратила това, и наистина в онези малинаци намерихме доста свежи малини.
Тази сутрин наблюдавах розовия храст, който никой не полива, и видях, че само това, че е в сянката на едно дърво, го спасява от изсъхване.
Понякога слънцето е безпощадно. Когато липсва дъжд, хлад, когато нещо липсва, когато няма баланс.
Сестра ми често ме питаше за медитациите. Искаше да знае как се медитира, какво точно представлява медитативното състояние. Аз не можех да й обясня. Знаех само, че за мен то е центриране в сърцето. Усещам го и физически. Мога да го запазя и докато върша каквото и да е друго. То е баланс, душевен покой. Чувствам се така, сякаш съм с някого, когото много обичам, и който също много ме обича. Чувствам съкровенност и всичко, което върша в това състояние, се получава сякаш от самосебе си. Времето ми стига за всичко. Усещам, че там, където съм, внасям хармония в отношенията.
Наскоро Иглика си поръча дискове с медитации, за да опита и разбере КАК се медитира. Слушахме ги заедно. Установих, че има различни техники. Някои са свързани с визуализация. Гласът, който те води, също е важен. Аз съм свикнала с тишината и ми трябваше време да свикна с гласа на Мартина, въпреки че той е много нежен и тих.
За мен медитациите не са самоцел. Мисля, че и за другите те са само настройка, метод за успокояване и балансиране в определен момент. По-ценно е да успяваш да запазиш това уравновесено състояние и в ежедневния живот. Всъщност това е ползата, това е предназначението на постигането на баланса.
Иначе какъв е смисълът – ако по време на медитиране се чувстваш спокоен, а после, в ежедневните ситуации избухваш и се гневиш на всяка крачка.

Има още едно важно за мен нещо – в това медитативно състояние човек е способен да оказва помощ, внасяйки хармония в някои процеси, на които дори не подозира, че е способен да повлияе. Например всички онези хора, в помощ на чието лечение се събират средства. Ако почувстваш състрадание към тях в един такъв момент, ако желанието ти да им помогнеш е чисто и искрено, това се отразява на техния баланс. (Това е твоето чисто намерение да им помогнеш.) Убедена съм, че това е истинска духовна помощ, която не може да се измери, но има силата да променя нещата. Най-малкото им помага, намирайки своя баланс, да си помогнат сами. Влива им сили. Като жест на внимание и обич от добър приятел е, от обичан човек, жест, който повдига духа и вдъхва вяра в собствените сили. Убедена съм.

Постигам това състояние не толкова благодарение на книгите. В тях има само информация, понякога много нужна в точно определен момент. Постигам го в резултат на моите чувства, на моя усет. Някои медитации са като автохипноза. Повтаряш си колко се обичаш, колко е хубаво всичко. Според мен, те не вършат работа докато го няма осъзнаването на нещата такива, каквито са. И на това, че хармонията в теб им влияе благотворно.

« Newer PostsOlder Posts »

Create a free website or blog at WordPress.com.