Панаира на Vira

септември 30, 2012

А след края…? Каролина Стайкова

Filed under: Популярни, дневник — Етикети: — Диана @ 6:12 pm

Моята Каролина! Казах ли, че освен всичко друго е красива. Косата й, откакто я помня, е до под кръста. Сега тя ми изпрати това, а аз дори не знаех, че е прочела какво съм писала за нея. Не мога да опиша колко мило ми стана. Тя е само на 17.

А след края…?

Какво става тогава? Не, не става въпрос за живота след смъртта. Говоря за това какво се случва с живите, когато някой си отиде. Днес гледах един прекрасен филм, който ме накара да се замисля. Там един старец попита събралите се на погребение: „.. Е, каква беше тя, какво постигна?…” Един от присъстващите без да се замисли отговори, че починалата е била манипулативна, зла и егоистична. За миг изтръпнах. Ами ако някой ден, някой каже същото за мен? Замислих се какво биха говорили хората за мен, или по-скоро какво аз искам да говорят за мен. „..Тя беше красива..” или „..Тя беше умна..”? Не.. определено не искам това.

Веднъж си говорих с мама и тя с надежда каза, че някой ден може би ще казват за мен, че съм била добър лекар, правист. Сигурно това е важно. Да си добър лекар – да спасяваш животи и да лекуваш хора. Да си добър съдия – да бъдеш справедлив и да взимаш правилни решения. Но всъщност не искам хората да ме определят с професията ми. Мечтая всички да казват, че съм била не добър професионалист, а добър човек. Или просто човек, ако влагат смисъла, който аз влагам в тази дума.

А какво всъщност е добър човек? Какво прави той? Как се става такъв? Всички знаем дефиницията за добро и зло, но да бъдеш такъв е доста по-трудно. Не знам дали мога да се самоопределя като добър човек, защото все още не мога да намеря определението или формулата за такъв.

Скоро прочетох случайно нещо, което майката на най-добрият ми приятел – Диди, е написала за мен в блога си. Написала го е, не защото е искала да го видя, а защото го е усетила, почувствала и се е сетила за малкото, усмихнато момиче, което не мога да обещая, че все още съм. Ето и какво беше написала:

„…Тя е дете. Нарекох я Касандра, но съществува реално и името й е Каролина Стайкова. Тя, не само като героиня в романа ми, но и в живота, въпреки че тогава беше едва на 10 години, правеше същото. По нейния детски, изглеждащ наивен отстрани начин, се опитваше да приобщи всички, да помогне на всички, да не остане никой онеправдан, никой неразбран, никой безпомощен и сам. Това, в рамките на нашата култура и сегашните ни разбирания е обречена битка. Докато другите момиченца водеха важни разговори, носеха модни дрехи, идваха дори с лисичи кожи на училище и тайничко й се присмиваха, че е още дете, тя се опитваше да ги разбере, с детска още усмивка и без обида и огорчение в себе си. И днес е така прекрасна, но не и в очите на връстниците си. Но тя за мен е вечна победителка – моята Касандра…”

Иска ми се да вярвам, че наистина е така, че наистина съм победител, сама в своята кауза. Иска ми се да вярвам, че след толкова време, аз все още пазя в себе си онова свободно дете, което не разбира цялата суета около себе си. Чак сега, когато прочетох това, си припомних детството, каква бях и каква съм сега. Всъщност не съм много по-различна. Но хората около мен са други, все още не ме разбират, не разбират кое е важното. И това по някакъв начин ме притиска да не правя нищо, да се слея с тълпата и да не говоря за това, което истински ме вълнува.

Докато не прочетох написаното за самата мен, не осъзнавах как съм изглеждала в очите на тези, които са запазили детето в себе си,  добрите хора. Защото да си пораснал на години, рядко е гаранция за голямо сърце, чисто съзнание и дълбока душевност. Когато се родим, не сме обременени от средата, свободни сме, не познаваме злото. Постепенно с годините, губим детското в себе си и се превръщаме в груби, лицемерни и нещастни хора. А така не можем да бъдем добри.

Днес се поглеждам в огледалото и се чудя какво правя, защо се променям, защо забравям усмихнатото момиче от детството си. Оставям истинската себе си на страна и ставам друг човек. А най – важно е да не губим това, което сме. Не бива да забравяме кои сме. За да виждаме доброто около нас, трябва да раздаваме такова. Трябва да мечтаем и да вярваме. Нормално е не винаги всичко да е наред. Трудно е да следваме сърцата си и да бъдем истински, но сълзите ни не означават, че сме загубили. Всички страдат, всички плачат, всички ги боли. Понякога каквото и да правим, то не се получава. Но ако бъдем истински и добри всичко ще бъде наред. Просто трябва да останем верни на самите себе си.

Не съм сигурна какво е да си добър днес. Да спазваш правилата, да не нараняваш никого? Сигурна съм само в едно – като дете хората са ме смятали, за всеотдайна, истинска и вечен победител. Не търся победа, но знам, че ако остана такава ще победя. Защото доброто винаги побеждава. Не само в приказките.

И ето колко простичко изглежда всичко. Ето какво искам да говорят за мен: „..Тя беше добра…”. Вече знам какво да правя, за да го постигна. Просто трябва да запазя детето в себе си, за колкото се може по дълго. Да остана това малко момиченце, което се „опитваше да приобщи всички, да помогне на всички, да не остане никой онеправдан, никой неразбран, никой безпомощен и сам”. Надявам се този път, всички да ме разберат и да ми помогнат. Да ми помогнат да бъда добър човек.

Каролина Стайкова

Advertisements

август 17, 2012

Бъдещето не е предопределено

Filed under: Популярни, дневник — Етикети: — Диана @ 2:21 pm

Прочетох днес един материал за края на света. Публикуван дори в 24 часа. Нямам представа дали някой нарочно иска да всява страх или просто използва нагласите, за да изтъкне себе си.
Но хората наистина се страхуват от неизвестното. Днес татко ми разказа една история за битка, в която Някаква сила задържала слънцето да не залезе над Израел, а от другата страна на Земята останала нощ. Земята спряла да се върти.
Той не може да забрави едни думи, които му казах, едно пророчество, че около Коледа тази година три денонощия ще спим непробудно, а когато се събудим, не се знае какво ще заварим. Това пророчество не е мое. Появи се по странен начин и по същия странен начин се случи така, че татко тогава беше с мен.
Но татко не разбира най-важното. Че бъдещето не е предопределено. Ясновидците виждат неща от бъдещето и в моментите, когато ги виждат, те може да са истина. Но във всеки момент от нашия живот и нашето линейно време ние променяме с действията и мислите си възможните потенциали за бъдещето. Ако днес нещата са били такива, че е съществувал потенциал за апокалипсис след няколко месеца, то утре този потенциал може изобщо да изчезне. Това е ставало и ще става. Ето защо бъдещето е абсолютно непредсказуемо. Предсказуеми са само възможностите за него. И коя от всички тези възможности ще се реализира, също не се знае до последния момент.
В общия ни живот на Земята това зависи от всички нас. (И тук пак трябва да кажа, че само 15% осъзнати хора могат да променят бъдещето на всичките 100.)

Бъдещето не е предопределено, мисля, че това е по-страшното и по-хубавото, защото отговорността за него е изцяло наша.

юли 30, 2012

Чия е тревата между църквата и сградата на първото училище в Момчиловци

Filed under: Популярни, дневник — Етикети:, — Диана @ 8:54 am

Центърът на Момчиловци – площадът, читалището, църквата, музеят и… сградата на първото училище. Историята на това първо училище е много скъпа за мен. Разказана е от свещенника, за когото скоро споменах – Константин Канев. Започва с намирането на каменна плоча с надпис-посвещение. От този надпис се разгръща съдбата на човека, дарил парите за построяването на сградата на първото селско училище. Ето разказа – сканирала съм го лично аз за Лит. свят, с позволението на близките на Константин Канев. Дори да не го прочетете, знайте, че мястото за сградата е било частна градина, също дарена за целта. Дарена…

Днес сградата е превърната в т. нар. Норвежки център за доброволчески академичен научен и образователен туризъм (ДАНО). Стопанисва я лично проф. Румяна Михнева – председател на Национално сдружение „Българско наследство”.  (Давам точно този линк, защото тя и тук се опитва да прави подобни неща, и не говоря за газенето на тревата.)
Пред двете сгради – на Норвежкия център и църквата, има морава с трева. Тя винаги си е била там, но сега е покрита със специално доставени чимове и се нуждае от специална поддръжка.
На практика това е входът към църквата – по алеята край моравата се минава, за да се стигне до там. В непосредствена близост – едно ниво по-нагоре, понеже тук всичко е терасирано, се намира детската площадка. Преди да я направят, децата си играеха на онова въпросно парче трева и никога не ми е минавало през ум, че е нечия и че НЕ МОЖЕ да се стъпва по нея.
Вчера обаче беше обяснено на сестра ми чия е тревата и как стоят нещата. И че там повече не може да се припарва – особено от деца.
До тук добре, но професорката говори по един начин пред медиите и по друг – в личен разговор. В медиите: развитие, младите, участие, работни места…; в личен разговор: мърляво село, мързеливи селяни, нахални софиянци, невъзпитани деца… И най-вече: Вие знаете ли с кого говорите?!

Как човек си създава илюзията, че е НЯКОЙ!

За мен това място е одухотворено от отец Каньо Канев и ходенето по тревата е благословено от него еди път завинаги. Той водеше там литургиите на големите църковни празници – излизаше отвън, на тази морава, защото в църквата и в малкото й дворче не се побираха всички. Той Е НЯКОЙ. Независимо кой е дошъл след него да раздава забрани.

май 5, 2012

Земята – райска градина

Filed under: Популярни, дневник — Етикети:, , — Диана @ 10:08 am

Ако желаете да знаете какво се случва в момента със Земята и с нас, прочетете книгите на Лий Каръл от поредицата за Крион. Аз прочетох дванадесетата от тях, сега чета и първата.
Мога да кажа с чисто сърце, че това е, което в действителност се случва.
Усещам го осезателно вече от около година. Но чак сега разбирам.
Изчела съм много теории, много езотерична литература. Неведнъж съм приемала на сляпо за истина нещата в тях. „На сляпо” – в смисъл интуитивно. Но винаги са оставали в мен въпроси, недовършеност, непълнота.
Има книги от тази област, които са факти и теория. Има и други, в които написаното контактува направо с душата ти и те изпълва с енергия и вдъхновение, дори да не го разбираш изцяло с разума си.
Но и това не е достатъчно. Изпълващи с вдъхновение и хармония докато ги четях, за мен бяха книгите на Вадим Зеланд. (Ще спомена само, че на други, които ги прочетоха, те не подействаха така.)
Но книгите на Зеланд не успяха да ме накарат да осъзная цялостната картина и неограничената сила на човека да променя нещата с мисълта си. Прочитайки ги, не можах да помогна на себе си така, както се очакваше. По-скоро това, че ги прочетох, помогна на сестра ми, която в онзи момент имаше голяма нужда от помощ и от такъв силен прилив на енергия, какъвто те предизвикаха в нея.
Отнасяла съм се скептично към почти всеки автор, чиито книги съм започвала да чета по-нататък. Нито един обаче не ме е разочаровал. При мен попадаха точно онези, които са ми били нужни.
Към книгите на Лий Каръл също бях предубедена. И то много. Защото се случи така, че един човек, на когото имам огромно доверие, ми каза, че написаното в тях са измишльотини.
Защо ми го каза и дали наистина мисли така – нямам отговор. (Може да е било нужно, може да не съм била готова тогава. Всичко е възможно.)
Също така, хората често грешат, включително и аз.
Не искам да съм права. И нямам за цел да ви убеждавам. Просто препоръчвам тези книги на всеки, който си задава въпроси за „края на света”. И най-вече на всеки, който желае да разбере какви неимоверни сили притежава човекът.
Вчера си мислех да публикувам цитати, но отделните цитати няма да ви дадат цялостна представа. По-скоро някой отново ще злоупотреби с тях.
Затова всеки, който желае и има възможност, нека си вземе първата книга – „Крион I – Финалната епоха” и да прецени сам.
Стилът е лек и разбираем, достъпен за всеки. Мисля, че никой от тези, които четат тук, не е неподготвен да разбере написаното.

П.П. Притчите на Крион ги има в Спиралата (например онази притча за гъсеницата). Хубави са, но те не са онова, за което говоря. Те са само допълнение към него.

май 3, 2012

:)

Filed under: Популярни, дневник — Етикети: — Диана @ 10:03 pm

Искам да ви покажа две неща. Две истински хубави неща. Знам, че и двете са верни, но не принуждавам никого да вярва в това. Знам, че който ще ги чуе, прочете, осъзнае, е готов за тях.

Ето първото: http://september-silvia.blogspot.com/2012/05/blog-post.html

Второто е по-дълго и аз го прочетох без частта с мантрите и молитвите. Първата му част според мен е по-съществена, защото всеки установява тази връзка по свой начин. Ще цитирам два откъса от него:

„Вече говорихме за даровете на месец май. Енергийния портал, който се отваря в идните дни води към тотално изчистване на стари програми, блокажи, страхове и кармични отпечатъци. Затова и бяха така бурни случванията в събитиен план, в емоционален и физически. Затова толкова много от нас се сблъскаха с трудни и подвеждащи енергийни предизвикателства – същински изпитания на Духа. Защото онези стари наслоения, стари кармични уроци трябваше да излязат на преден план, трябваше да се сблъскаме с тях, трябваше да изпитаме силата си. Защото само ако преодолеем трудно уловимите изпитания на фините нива, само тогава можем да продължим истинския си път към висшите измерения. В противен случай, отново попадаме в капана на дуалността, егото, личните амбиции, себедоказването и надскачането над някой друг.“

„На 6-ти май в 6:25 ч. сутринта настъпва пълнолунието. За пръв път от десетки години Луната е толкова близо до планетата ни. Не се учудвайте, ако я видите на небосвода огромна, кръгла, величествена.“

Ето целия материал: http://www.svoizbor.com/2012/05/may-gifts-manual/

март 18, 2012

За притчите и приказките

Filed under: Популярни, дневник — Етикети: — Диана @ 8:42 am

Някъде в началото на 13ти век персийският поет Джелал уд-дин Руми е проумял и написал следното:

Ще доживея ли до онези времена,
когато ще мога да ви говоря без притчи?

Ще скъсам ли печата на неразбирането,
за да провъзгласявам открито истината?

Вълната на морето от пяна е родена
и с пяната вълната се прикрива.

И истината, като дълбината на морето,
под пяната на притчите понякога остава скрита.

Аз виждам какво ви занимава –
сега едно, а друго като свърши разказът.

Че той привлича ви, както децата
сергията с ядки и сладкиши на търговеца.

И затова, приятелю, ще продължим доброто
докато разпознаеш под черупката ядрото.

Векове по-късно всичко си е същото. Човекът пак не е готов да чуе истината, поднесена му направо. Така че притчите и приказките продължават. Все по-хубави и по-добри.

март 12, 2012

Впечатленията ми от първите два публикувани разказа след конкурса

Filed under: Популярни, дневник — Етикети: — Диана @ 8:59 am

Позволявам си да взема отношение към конкурса за кратък фантастичен разказ. Позволявам си го по няколко причини. Първо, това, че не участвам, което ми дава поглед отстрани. Второ, като пишещ, и трето, като човек, който има някаква школовка в подбора на произведения. Не казвам опит, а школовка – работих две години с опитен редактор и имах възможност да наблюдавам какво от всичко получено подбира за публикуване и по какви критерии.
Става въпрос за два от разказите, участвали в конкурса. Прочетох ги днес – единият награден, другият – ненаграден. Тук дори няма значение, че познавам творчеството на единия автор, а на другия – не. Двата разказа сами по себе си са показателни. Не може да става въпрос за пристрастност.
Най-съществената разлика е тази, че в „Първи контакт” посланието е поднесено индиректно – чрез случващото се. За мен това е добрият, майсторският начин. В „Последният” започва развитието на някакъв сюжет, след което хубавото послание ти се „декларира” директно от автора. Може би заради кратката форма, но пак казвам, именно в това е майсторството при разказа – да успееш да предадеш посланието чрез героите и случките, отношенията, не директно да го кажеш, както в есе например.
В „Последният” има на няколко места такива, да ги нарека, пропадания, не само едно.
Това исках да кажа. А също и че знам колко е трудно да избираш най-доброто от много, и че критерият не е един – ясен и точен, трябва да се отчетат много неща. Но често с този избор толерираме един начин на писане, а друг отхвърляме и така понякога подвеждаме много хора – писатели и читатели.
Да обобщя – стиловете на двамата автори са различни, не могат да се сравняват. Посланията и на двата разказа ми харесват, просто едното е поднесено по по-верния за мен начин – именно в разказа, а не направо от устата на автора. Това – да не кажеш директно посланието, означава да се довериш на интелигентността на читателя, означава, че не подценяваш читателя, и за мен е много важно. Старая се да го утвърждавам и със своето творчество.
Всичко това го споделям от позицията на човек, който също още се учи и винаги ще се учи, а не на някакъв авторитет, затворен за други мнения. Надявам се да го приемете като градивна критика.

Искам да видите и аз какви съм ги писала преди време за конкурс: Нашият Марс

март 9, 2012

За писателските работилници, школите по творческо писане

Filed under: Популярни, дневник — Етикети: — Диана @ 11:29 am

Избрах да напиша днес някои мои разсъждения за писателските работилници. От сутринта ме гони едно безсилие да изразя начина, по който се чувствам и затова реших да се спра на тази горе-долу неутрална за мен тема, по която отдавна искам да споделя моята гледна точка.
Като цяло съм против тези работилници. Мисля, че начинът човек да се усъвършенства в писането е като пише и много чете. Четенето е особено важно.
Също така смятам, и винаги съм смятала, че писател е състояние, не резултат.
Мисля, че човек може да бъде писател и без да е написал нищо. Писател, творец е начинът, по който виждаш, чувстваш и осъзнаваш света. Разбира се, ако не напишеш нещо, никой няма и да узнае за теб, но, от друга страна, да пишеш самоцелно, заради самото писане, също не е вариант. Както каза Деничеро, трябва да има послание. Мисля, че „писател” и „послание” трябва да са две думи с едно и също значение.
За писателските работилници. Когато написах първия си роман, мои приятели – журналисти – съпруг и съпруга – казаха: Добрата новина е, че си имаме една БЪДЕЩА писателка. Именно БЪДЕЩА беше ключовата дума. Естествено, такова мнение не ме устройваше, исках да бъда настояща – веднага.
Но тогава още нямах нещо, което имам сега – способността да гледам на нещата в развитие. Да знам, че всяко нещо не е застинало и отделно, а е процес, на който не можеш да обособиш нито началото, нито края.
Тези мои приятели ме посъветваха да отида на курсове по творческо писане. Обадиха се тук-там. Само в НБУ имаше по онова време. Водеше ги Емилия Дворянова. По този въпрос съм писала, няма да се връщам. Не отидох на курсовете, защото прочетох текстове на Дворянова и разбрах, че не мога да отида да ме учи човек, който пише така.
По същото онова време много харесвах Джоан Роулинг. Бях една от първите, които си купиха Хари Потър, още много преди да стане популярен. Харесвах нейната фантазия, способността й да създаде цял един паралелен свят с всичко нужно, различен от създаваните до тогава.
Да, тя притежава нужната фантазия, но малко ме разочарова това, което по-късно открих – че в романите си е спазила всички правила, които се преподават в курсовете по творческо писане. А за мен да се пише по правила, е лоша идея.
Да се пише нещо само с цел да бъде продаваемо, е лоша идея.
Например, според уроците по творческо писане, трябва да започнеш с нещо грабващо вниманието. Още на първа страница да стане убийство. Дж. Роулинг го е спазила – на първа страница не едно, а две убийства. Само този пример – няма да се спирам по-подробно.
Не мога да отрека изцяло курсовете по творческо писане. Не съм посещавала такива. Възможно е там да се преподава и нещо добро и ценно. Но пак казвам, че за мен те превръщат писането в самоцел. А четенето на такава литература не обогатява никого.
Вярна е и другата страна – ако авторът има силно послание, а е безсилен да го облече в хубава форма, то губи част от силата си. Затова всеки автор е длъжен да се развива и технически.
Да – важни са и двете – от една страна формата, езика, стила, от друга – посланието.
Първите се развиват с много четене и писане.
Второто – с преживяване, усет, отвореност.
Повечето истински писатели се учат сами. Това самостоятелно обучение, мисля че е най-съществената част от техния път.
Ако ти си добър писател, ако си наистина добър писател, как би могъл да преподадеш своя опит в школа по творческо писане? Можеш донякъде, но само техническата част. Способен ли си да обясниш как точно преживяното, видяното от теб се е превърнало в образ, символ, метафора? Способен ли си да разчлениш на части творческия процес, който е едно от най-великите тайнства на земята?
Чети и го разбирай, вдъхновявай се и вярвай! Това е.

март 7, 2012

Два технически въпроса за общите блогови платформи

Filed under: Популярни, дневник — Етикети:, — Диана @ 2:28 pm

Видях от материала на Влади, че в Blogger имате достъп до файловете с кода. В WordPress – общата блогова платформа – има ли някъде достъп до файловете с кода, защото не намирам, но преди доста време Вили, моята приятелка, ми беше казала, че по някакъв начин може да се влезе в тях. Само че и тя не беше сигурна за начина.
И ако има достъп, може ли някой да ми даде PHP код за такъв блогрол, който се пренарежда и обновените блогове излизат най-отгоре – „динамичен”? В WordPress, в опциите на блогрола не видях такава възможност – само през кода ще стане.

март 3, 2012

Достойни наследници

Filed under: Популярни, дневник — Етикети: — Диана @ 9:26 am

Да, Трети март дойде да ни припомни идеалите, за които са се борели много достойни българи. Защо тези идеали през повечето останали дни на годината ги забравяме? Днес сме по-примирени, по-обезверени, духът ни едва намира сили да се справи с нещата от битието. И пак заради това, че няма високи идеали, към които да се стреми. Някак си всичко хубаво се потъпква. Повече се набляга на лошото – така, че да накараш хората да повярват, че това е действителността и няма спасение от нея. Тази сутрин не е точно така и това е хубаво, вдъхновяващо е.
Прочетох. Получих и едно писмо в пощата си, в което се казва: Да бъдем достойни наследници на хората, загинали за България!
Прави ми впечатление и това, което Анди учи в училище за събитията тогава. Той специално е запомнил най-вече зверствата от всичко, което господинът е разказал. Как са сложили Рада войвода в чувал, зашили са го и са я хвърлили в реката. Как са клали деца и възрастни хора. Тези неща са го впечатлили най-много и тях ми ги разказва на мен.
В онези времена българите също са били бедни и са мизерствали. Кой е успявал да повдигне духа им, защо сега сме по-равнодушни и по-бързо се отказваме? Трябва ли да почнат да ни третират така – зверски, за да се събудим? Те всъщност ни третират, но по по-фини и „човеколюбиви” начини.
И аз самата се слагам в това число – на по-примирените. Мога да пиша много за високите идеали, но са нужни не думи, а действия. Аз мога да се преборя с несправедливостите само в едно много малко пространство около себе си. Повече не мога сама. Така е с всеки. За да се задейства обединителната сила, трябва да има наистина висока и стойностна цел.
Може би времето само определя раждането на героите и въздигането на духа.
Хубав е този празник – нека да ни е честит!
Нека наистина да ни припомни, че можем да бъдем достойни наследници на онези българи!

Older Posts »

Create a free website or blog at WordPress.com.