Панаира на Vira

юли 1, 2012

Представям си и не само…

Filed under: дневник, есета — Етикети: — Диана @ 10:09 am

Представям си как се е родила песента July morning.
Представям си как някой стои сам на морския бряг
след безсънна нощ, след безсънен живот…
Представям си какви прозрения донася един летен изгрев,
когато стремежът е толкова силен,
че можеш да докоснеш с ръце хоризонта.
Нещо се скъсва, за да донесе ново равновесие.
Между отчаянието и надеждата.
Представям си този миг – началото, рождението на една песен.
Прозрението, допира с безсмъртното.
Полъха на вдъхновението – спокоен и прохладен като морски бриз,
въпреки че носи огън в себе си.
Каквото докосне този полъх, го издига и понася със себе си.
И после – всички други мигове носят спомена за него.
Човек не би могъл да бъде отчайващо хладен,
ако веднъж е изживял този миг.
Никога.
Инициацията на вечната топлина в сърцето
започва с него.
Как ще я поддържаме после, зависи от нас.
Тя може да остане жива във всеки допир, във всяка прегръдка,
защото не се нуждае от нищо друго, а от любов…

април 4, 2012

Една. Безкрайна. Неразделима

Filed under: дневник, есета — Етикети: — Диана @ 8:35 am

Давид много харесва математиката и логиката, също като майка ми. И когато се роди Анди, той ме попита: Сега любовта ти на две ли ще се раздели? Засмях се и му отговорих: Не, по-скоро ще се умножи по две.
Доколкото тя въобще се побира в някакви изчисляеми стойности и измерения.

Любовта не е някъде в нас, тя е самата ни природа. Но затворена зад хиляди врати. Ако нещо успее да отвори някоя от тях – за малко или за повече – и от там блесне лъч, защото тя е точно като слънцето, този лъч осветява всичко наоколо.

Затова не е възможно да има нещо, което да не обичаш, когато обичаш.

Понякога сме много добре опаковани – с тревоги, съмнения, желания да притежаваме – нещо и някого. Всичко това са още и още врати – до една затворени.
Нещо витае около тях, процежда се през процепите, но едва ли може да се нарече любов.
Обичайки истински едно нещо, обичаш всичко, без изключение. Обичайки един човек на другия край на света, обичаш и камъчетата тук, под краката си, обичаш и това облачно тежко небе, страдаш за всяка несправедливост по света и за всеки нещастен човек те боли.

С мен поне е така.

Любовта е една. Неразделима. И безкрайна. Или я усещаш, или не. Но тя е самата ни същност, винаги е тук и винаги си търси своята посока – там, където вратите поддават, където могат да се отворят…

април 2, 2012

„Шепотът на утринните звезди”

Filed under: дневник, есета — Етикети: — Диана @ 9:20 am

Иска ми се да кажа няколко думи за тишината, за която писа Глокси. Защото се чудя дали наистина познаваме тази тишина. Тишината, която е синоним на „истина” и на „живот”. Тишината, чиста от мисли, в която можеш да „чуеш” какво „говори” душата ти.
Тази тишина е наричана с много имена. Едно от най-красивите, които съм чувала, е „шепотът на утринните звезди” (Вадим Зеланд).
Това е същата тишина, в която можеш да говориш с цветето, с водата, превръщайки се в цвете и вода.
Тишина, свободна от мисли, тишина-усет, тишина, изпълнена с усещане за вечност.
Там, в дълбочината й, със сигурност няма нищо тъжно, тя е чист екстаз и радост.
Един миг в нея е повече от цялото време, прекарано на земята. Един миг в нея – но осъзнат миг…

Чуй как шепне утрото
и звездите избледняват,
изгубват се от погледа,
но са там, на небосвода.

Нужни ли са очите ти,
щом в теб, неразкрито,
шепти цялото Творение…

Човек е копие на Вселената
и неосъществен още Бог.


Дълбоко вътре…

февруари 29, 2012

Причина, която дава живот на всички твои сезони

Filed under: дневник, есета — Етикети: — Диана @ 5:49 pm

Студът е само отвън.
В голия ствол вече растат хиляди свежи листенца.
Не се виждат, но са там.
Знаеш го – различен е цветът на небето
и гласът на птица отеква високо
над градския шум.
По-кратки са вихрените ласки на вятъра,
затова днес им се наслаждавах –
уюта на зимата, дланите на зимата –
скоро ще станат по-меки
и по-ласкави,
но тя ще си бъде желана
като всеки друг сезон.
Студът не е нищо, ако не го пуснеш в теб.
Ако имаш причина, която те изпълва със сила
да съхраниш топлината си,
причина, която дава живот на всички твои сезони…

февруари 15, 2012

Гледките вътре

Filed under: дневник, есета — Етикети: — Диана @ 10:14 am

Оглеждайки се наоколо – този градски пейзаж – трудно ми е да го одухотворя повече. Той не значи нищо. Само малките неща в него – човек, поздрав, разговор, моментна гледка, само тези неща значат нещо.
Но когато и тях ги няма, се обръщам към пейзажите вътре, образите вътре. По-неуловими от всички други, защото ги гледаш без очи, докосваш ги без ръце. Но там са най-хубавите гледки. Реални и нереални. Реални, защото идват от преживяното, почувстваното, осмисленото. Нереални, защото така са се преплели по между си, че не можеш да ги отделиш една от друга. И от тяхното преплитане са се родили нови, несъществуващи другаде.
А после ти се иска да ги нарисуваш – така красиви, както си ги видял, така истински, както си ги изживял. Като в най-нежните, най-съкровени книги. С истински златни жита, непреходни думи, цъфнала ръж, Джени.
– Как се пишат прекрасните книги?
– Пейзажите вътре, сюжетите вътре са необятни. Те съдържат всичко. Само ги погледни с нежност.

февруари 14, 2012

Любовта е

Filed under: дневник, есета — Етикети: — Диана @ 9:08 am

Любовта е… Любов. Когато си способен да обичаш… Когато си способен – тя прониква във всичко, което правиш, изпълва го. Когато наистина си способен да обичаш, Любовта е към целия живот, към всичките му проявления.
Любовта е… Любов. Най-висшата й форма е съчувствие. Но тя не замръзва само в една от формите си. Тя тече. Тя е поток. Когато си способен… Когато си човек, способен да обича…
Аз не мисля, че има човек, неспособен да обича. Просто понякога не я разбираме правилно – нея, Любовта.
Тя не е способна да бъде егоистична. Никога. Егоистични могат да бъдат други неща в нас, не и Любовта.
Когато си способен да обичаш… Не. Когато откриеш, че си способен да обичаш, ще видиш как тя потича във всичко, до което се докоснеш, и го прави сияйно.
Когато откриеш, че носиш Любовта, че можеш да я даваш, да твориш с нея, да правиш света малко по-красив, няма да искаш да е по друг начин.
Това е Любовта, която не отрича нищо съществуващо, не отрича грозното, лошото, болката в нас, но ги претворява, давайки им себе си.

С благодарност и обич към всички вас, които всеки ден ми показвате какво е Любовта, към всички вас, хора!

февруари 5, 2012

Зимата е почивка

Filed under: дневник, есета — Етикети: — Диана @ 8:54 am

Зимата е почивка. Така, както земята трябва да си почине от това да ражда, да подхранва плодовете си, така и човешката душа трябва да си почине от поривите на своите стремежи. Това са свиването и разширението. Не може да има непрекъснато разширение. Ако слънцето пече непрестанно, ще изгори всичко.
Зимата е почивка. Най-вече за земята, защото сезоните на душата не винаги съвпадат с външните. Почивката е нужна, за да се подхрани самата земя, самата душа, за да може после пак да дава плод.
Всяко свиване е просто почивка – хубава, нужна. Разбира се, че след нея ще дойде и разширението. Затова нека всеки сезон на душата да приемаме с добре дошъл и да му се наслаждаваме.

януари 17, 2012

Със сигурност съществувам, със сигурност съм човек

Filed under: дневник, есета — Етикети: — Диана @ 10:38 am

Толкова много неща ми се въртят в главата, че не мога да се откъсна от тях и да напиша нещо хубаво. Постоянно си мисля за едни бариери и как се преодоляват.
Мисля и за други неща. За Рене Декарт.
Давид писа есе за „Мисля, следователно съществувам” и доста разсъждавахме заедно докато той си изясни какво да напише. Не само разсъждавахме, а и доста изчетохме заедно, защото и аз не мога да кажа нищо без подготовка по такива теми.
Като цяло разбрах колко са субективни философските размишления и такива трябва да бъдат. До една истина може да се стигне по много пътища. Няма универсален начин.
Няма да изреждам всички теми, по които мисля, защото ще стана досадна. А ако можех да разгледам поне една от тях цялостно, щях да го направя.
От толкова много мислене, едно е сигурно – че съществувам.
Като се замисля още повече – „чувствам, следователно съществувам” – е също толкова валидно. И щом е също толкова валидно, съм уверена, че съществувам на 100 процента, макар че, за разлика от Декарт, никога не съм го подлагала на съмнение.

Ние със сигурност съществуваме и без да даваме израз на мислите и чувствата си. Но човек изпитва необходимост да дава доказателства за съществуването си. Ето защо се опитва да изрази мислите и чувствата си. И това е толкова естествено, колкото че съществуваме.
Защото иначе кой ще знае, че те има, че съществуваш, че искаш да бъдеш част от нещо – да споделяш, да съпреживяваш, да слушаш и да бъдеш изслушван. Това е толкова, толкова естествено, че не се нуждае от никакви доказателства.

(Днес трябваше да нямаме ток, но го спряха само за малко. За което съм им благодарна.)

януари 15, 2012

Творчество

Filed under: дневник, есета — Етикети:, — Диана @ 11:54 am

Едно яйце… две яйца… три яйца…
Разбъркване с вилица.
Една малка вселена в голямата…

Тракане с вилица в купата,
шум от пералнята – ритмичен,
с който съм свикнала като с дишането си…

Тънка струйка прясно мляко в купата с яйцата
и пак разбиване.
Всички мисли изтичат в този водовъртеж.
И брашното полита в него –
до последната прашинка.
Колкото прашинки радост, толкова и тъга,
нито една в повече.

Разбъркване до гладкост.

Всички съставки са в купата,
резултатът от тази смес
е нещо съвсем ново,
не просто сбор от съставките.

И всяка палачинка е бавно преобразуване
на времето, пространството, субстанциите, мислите;
милиарди картини, видени през прозореца,
милиарди варианти на ЕДНА гледка, на един пейзаж,
раздвижван само от вятъра…

януари 6, 2012

Сутрин

Filed under: дневник, есета — Етикети: — Диана @ 9:46 am

Чета, чета, и всичко, което ми идва на ум,
е: „човешко, твърде човешко…”
И това е най-хубавото,
защото е човешко, но и над човешкото.
Да изразиш тези неща, да ги осъзнаеш,
е върховното от човека.
Да останеш човек, след като знаеш какво значи това,
е толкова трудно.
Но ние всеки ден го правим.
Толкова хора – тук – които чета.
И други – за които чета.
Често съм объркана. Тогава не пиша.
Толкова много въпроси изникват пред мен,
на които няма отговори.
Но всяка сутрин вие ми показвате какво е да сме хора.
Обичам сутрините. И следобедите.
Вечерите са прекалено пълни с мисли.
Залитах по божествения идеал
и още вярвам в него,
но твърде много съм човек.
И всеки ден установявам колко е хубаво –
с всички ужасни грешки, слабости и страхове.
С всички тъги, невъзможности и мъртвородени опиянения.
Човешкият път е прекрасен –
с всичко това.
Когато объркването преминава, се радвам,
че ги има нещата, които ме объркват.
Без тях нямаше да се чувствам толкова човек.
И да знам колко е хубаво.

Older Posts »

Блог в WordPress.com.