Панаира на Vira

април 14, 2012

За наказанието

Filed under: дневник — Етикети: — Диана @ 9:34 am

Седнах да пиша това, когато трябва да боядисвам яйца, но те малко ще почакат. За наказанието. Снощи, когато си легнах, си мислих дълго и тази тема се открои в мен с много неща, но всъщност има малко какво да се каже по нея.
Когато наказваш някого, наказваш себе си.
Боли повече когато наказваш, отколкото когато те наказват.
Виждала съм майка ми – тя обича да наказва, но когато пораснах, започна да ме боли повече за нейната болка, отколкото за моята.
Скоро една позната ми сподели, че детенцето им се опитва да ги лъже и ме попита Анди лъже ли (защото са на една възраст). Отговорих й, че Анди не лъже, защото не знае какво е наказание. Да, Анди не знае какво е наказание и същевременно е едно от най-адекватните, социализирани и т. нар. „възпитани” деца.
Давид също не знае какво е наказание. Даже имахме с него един разговор, в който ме попита защо не му се карам за оценки, при условие, че на всички други покрай него им се карат и ги наказват.
Понеже е единственият такъв, беше почнал да си мисли, че на него нещо не му е наред. Или на мен.
Но не мисля така. И след като добре си поговорихме, разбра. Своите подбуди няма да излагам тук, ще кажа само, че Давид е едно от най-осъзнатите деца на неговата възраст и никога не ме е разочаровал.
Да, викали са ме в училището му, дори при директорката, най-вече за това, че всяка грешка на учител (по учебния материал) я забелязва и отбелязва на момента – пред всички.
И една случка (такива като нея мога да разкажа много, но тази е от най-показателните). Седях си тук, в градинката пред блока, с Анди и още едно детенце – на моя приятелка, което понякога взимам от училище. Седях си, а те двамата си играеха. И тогава забелязах как три други, малко по-големи дечица се опитват да запалят огън под едни дървета в другия край на блока. Криеха се, за да не им се скара някой. И точно тази принуда да се крият често е причина да се случват опасни неща.
Тръгнах към тях, те хукнаха да бягат. Извиках едното, което познавам. Викнах му от далеч, че няма да им се карам, а да дойдат да запалим огъня заедно – на подходящо място. Те ми се довериха и дойдоха.
И така, събрахме нужните материали, показах им как да подредят всичко и запалихме огън по средата на площадката. Дълго се занимавахме с него докато се разгори и те всички бяха много доволни и ентусиазирани.
Беше ранен следобед миналата есен. Аз – с пет деца и огън – навлякох си гнева на всички, които имаха пране по балконите. Пък и не само заради прането, а и заради дързостта ми.
Но така постъпих тогава и така постъпвам винаги, когато мога.
Децата се чувстваха в безопасност, когато онези от балконите ни хокаха, защото виждаха, че ги защитавам, че поемам отговорността за тях, огъня, и съм спокойна.
Много по-лесно е да ги изгониш или накажеш. Много по-авторитетно.
Ето това исках да разкажа за наказанието…

Advertisements

2 Коментари »

  1. Ти си прекрасна жена с невероятен подход към децата и към света!
    Благодаря ти за този запис, идва при мен в подходящия момент.
    Поздрави! 🙂

    Коментар от Amelie — април 14, 2012 @ 10:19 am

    • Не, просто започнах да се опълчвам на някои общоприети неща, виждайки по себе си до какво водят 🙂
      Благодаря ти, Амелия! 🙂

      Коментар от Диана — април 14, 2012 @ 12:27 pm


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: