Панаира на Vira

март 23, 2012

Дневник 23.03.12

Filed under: дневник — Етикети: — Диана @ 10:17 am

Много впечатления и теми за размисъл ми се събраха от прочетеното по блогове и някои сайтове – днес, вчера… Като започнем от злободневните неща, минем през поезията и стигнем до вечните истини…
Споделих във ФБ една статия от Книги News – сайта на Стоян Вълев, с когото съм работила заедно и го уважавам за упоритостта, с която се бори срещу окупирането на литературата от определени кръгове на влияние (не знам дали правилно се изразявам, но и не е важно, защото не пиша материал за във вестниците, споделям мойте най-суперлични впечатления). Стоян се бори, но напоследък ме помоли да направя нещо, от което останах с впечатление, че е отчаян, огорчен, нещо много го е наранило. Все пак виждам, че продължава, което ме радва.
За другото: не ми стига времето, по-точно – не си го разпределям правилно, защото още не мога да се пренастроя на този пролетен график, в който доста часове прекарвам навън. От този недостиг на време съм леко напрегната, но ще му свикна.
При Добромир Банев видях израза „упражнения по стил” – много хубаво, но не най-важното – така мисля. По-добре упражнения по баланс – между съдържание и стил – а този баланс идва сам с вдъхновението.
Вдъхновението си остава за мен най-същественото. Така че, си мислех за вдъхновението – най-крехкото и най-устойчиво нещо на света.
Много фактори са важни, за да се случи. Например, да не бъде удряно през ръцете и гонено с крясъците на мислите, да не бъде дебнато иззад всеки ъгъл, така че на всяка цена да бъде уловено.
Вдъхновението има нужда от пространство, от простор, добронамерено отношение и вяра в него. Забелязали ли сте, че никое вдъхновено произведение не би могло да изрази негативни неща?
Трябваше да споделя тези мисли, за да се отпушат и в мен някои простори и хоризонти.
Преди няколко дни разбрах как съм започнала да медитирам. Медитацията, както вдъхновението, също се случва. Не може да бъде предизвикана, извикана, но може да се създадат подходящи условия, така че да се случи.
Ще кажа на кратко какво разбрах. Навремето бях инструктор по каланетика и с това практикуване на каланетика всеки ден по няколко пъти владеех тялото си до съвършенство – всяко движение. Познавах тялото си до съвършенство. А и самата каланетика е с много бавни, плавни движения – много е особена, не знам дали някой разбира – говоря за истинската каланетика, не за смесиците й с разни други гимнастики.
И се случваше – защото имах и доста свободно време – вкъщи да танцувам пред една витринка на секцията – така виждах само силуета си, отразен в нея.
И в това танцуване – концентрирана върху силуета си, някак си изчезвах. Правех всичко, виждах всичко, но сякаш ме нямаше, сякаш се наблюдавах отстрани.
А когато се „завръщах”, не чувствах никаква умора, напротив, чувствах се сякаш съм летяла в прекрасно опиянение.
Същото това състояние по-нататък започна да ме спохожда и в други моменти – например понякога докато пиша.
Всичко това го осъзнах в понеделник тази седмица. Слушах една песен, бях сама, видях силуета си, отразен в прозореца – в една синя тениска на простора. Започнах да танцувам. И тогава разбрах.
Иска ми се дните ми да са малко по-спокойни. Да отмахна това напрежение от недостига на време – за което са виновни повече мислите ми. Когато не мисля толкова за това, как ще се справя, се справям.
Когато съм спокойна, това отваря вратите за по-хубавите неща. Тези, които са тук, но нямат свободата да се изразят. Когато съм спокойна, свободна от мисли, идва вдъхновението…
„Откликвайте на всичко, което вълнува вашето сърце…” Джелал уд-дин Руми
И накрая, най-важното – при Влади и при Григор тази сутрин – …което изглежда малко, може да бъде много повече от онова, което изглежда много…
…което изглежда силно…
Вчера четох следната притча – в учебника за втори клас – всъщност, народна приказка – ще я разкажа с мои думи:
Скарали се слънцето и студеният вятър кой е по-силен. Видели един пътник с дебел кожух. Вятърът предложил да се състезават – кой ще успее да му свали кожуха.
Задухал вятърът с всичка сила, но пътникът само по-добре се загърнал в кожуха.
Дошъл ред на слънцето. То напекло, пътникът се стоплил и сам си свалил кожуха.

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: