Панаира на Vira

февруари 17, 2012

Здравей!

Filed under: дневник — Tags: — Диана @ 9:42 am

– Здравей! О, ние вече се срещаме почти всяка сутрин! И знаеш ли какво забелязах – като те срещна сутрин, денят ми е много хубав…
– Да, знам, усещам, че денят ти ще е много хубав, затова ти се усмихвам така широко…
Знам. Същото ми го каза и една друга жена, която срещам сутрин. Само че това е вашият ден, причината не е в мен, аз просто го усещам.
Днес срещнах двама, чиито ден ще бъде много хубав. Не защото им го пожелах, „видях”, че ще е така.
Веднъж, това или миналото лято, бяхме тръгнали към Момчиловци – аз, с двете ми деца, и Ники, приятелят на сестра ми – караше ни с неговата кола. Спряхме на бензиностанция между Пловдив и Асеновград и заредихме газ. На излизане от бензиностанцията, точно преди да се включим в движението, колата се подпали. Тя е едно преправено Ауди – по-стар модел с двигател от по-нов. За акумулатора няма място под капака и затова той е под задната седалка – седях върху него. Предишния ден го бяха сменили, бяха сложили по-висок акумулатор и клемите му (или както там се казват) са се триели в металната арматура на седалката. Просто е трябвало да сложат нещо гумено да изолира двете едно от друго.
Изведнъж пламна, започна да гори огън точно под краката ми, започна да мирише, но докато разберем какво става… А задните врати на тази кола не се отварят отвътре, само отвън – това е обезопасяване заради децата на сестра ми. Всичко стана за секунди, Давид реагира най-бързо – излезе, отвори ни задната врата, Ники също изскочи, отвори багажника и започна да търси пожарогасител, започна да изхвърля багажа. Зад нас имаше други коли, защото бяхме запушили изхода на бензиностанцията. Тогава видях как шофьорът на колата зад нас идва с пожарогасител и започва да гаси пламъците вътре. Оказа се, че е пожарникар и благодарение на неговата бърза реакция нищо не избухна. Всичко това се развиваше много бързо, почти нямах време да разбера какво точно става. След него дойдоха и други, дойдоха и служители на бензиностанцията с пожарогасители. Ники също успя да намери своя, но вече нямаше нужда, човекът беше угасил всичко.
Какво стана от там нататък – избутахме колата встрани, още не знаехме от какво се е запалила – това за акумулатора го разбрахме доста по-късно. Ники не можеше да рискува да тръгнем така. Събрахме си багажа под едно дърво. Сакове, лаптоп, седалка – почти всичко беше бяло и лепкаво от пяната, а колата отвътре – цялата. Обадихме се на Пътна помощ и Ники тръгна с тях и колата към Пловдив. Там изкара целия ден – в ремонти и автомивки, но всичко беше наред, защото се разбра и причината за пожара.
А ние… Ние също имахме приключения. Ники не искаше да ни оставя, но нямаше какво да правим с него в Пловдив и реших по някакъв начин да стигнем до Момчиловци – бяхме точно по средата между София и там. Една служителка на бензиностанцията предложи да ни закара до Асеновград – до спирката на автобуса. Беше много мила – качи ни в хубавата си кола – така, както бяхме мръсни, лепкави, с целия ни багаж. На спирката, не на автогарата, а на една от обикновените спирки, където спират и междуселищните автобуси. Имаше разписание – след час и половина щеше да дойде автобус до Баните, който минава и през Момчиловци. Там обаче някакви хора неспокойно се оглеждаха и като ни видяха да гледаме разписанието, ни атакуваха от три страни. Един от тях стигна първи до нас. После разбрах, че тези хора имат път с личните си коли в същата посока, в която пътуват и автобусите. И за да не ходят празни, гледат да си качат пътници на цената на автобусния билет. И този човек, който не ми харесваше как изглежда, ни предложи да се качим с него – да ни закара. Поколебах се, но докато се чудех как да постъпя, Давид вече се беше спазарил с него и тръгнахме към близката пресечка, където беше колата му. Той метна саковете ни в празния багажник и се качихме – пак така – Давид отпред, ние с Анди на задната седалка.
Човекът беше доста мълчалив. Ние мълчахме също. Изпитвах някакво напрежение, защото сме тръгнали с напълно непознат, просто така – на доверие. Помислих си какво може да стане и се уплаших още повече. В раницата ми, която използвам като дамска чанта, нямаше нищо за самозащита – погледнах – нищо подходящо, освен една химикалка. Химикалка-оръжие. За всеки случай я взех в ръка и така я държах почти до края.
Почти до края не знаех какво да очаквам. А всъщност, не се случи нищо. Човекът ни закара. Спря навсякъде, където пожелахме. Просто не говореше много. Преди да ни остави, разбрахме, че отива в Баните – зарежда кафе-автомати. Тогава се сетих, че багажникът му не беше съвсем празен – имаше пакети с пластмасови чашки за кафе.
И след като цялото ми напрежение изведнъж спадна, ме обзе някакъв миг на откровение, в който вътре в себе си искрено му пожелах да му се случи нещо много, много хубаво – видях го богат, видях го как има всичко нужно и не се налага да дебне хора по спирките, нито да работи това, нито да кара тази стара кола. Усещах, знаех, че ще му се случи.

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: