Панаира на Vira

януари 25, 2012

За изложбите, фалша и къде ми е мястото

Filed under: дневник — Етикети: — Диана @ 9:35 am

На предишната изложба, когато леля ми беше жива, бях много изненадана, защото в речта, която произнесоха, тя беше включила мое писмо до нея, в което говорех за картините на братовчедка ми. Това писмо, което бях написала спонтанно, виждайки ги за първи път, и то на снимки, стана основната част на речта. Изненадана бях, защото никога не съм писала речи.
Още по-изненадана бях на тази изложба, когато дойде ред на речта. Въобще бях забравила, че има такъв момент. Една жена застана зад микрофона и прочете от лист разни толкова клиширани неща, че ме заболя сърцето за това, че не се сетих да напиша нещо.
Нещо наистина съответстващо на замисъла на тази изложба, наречена „Завръщане”. Но леля ми я нямаше, за да внесе своето присъствие, своето излъчване, своя отпечатък във всичко това.
После си помислих, че и да бях написала нещо, аз нямаше да мога да застана там и да го прочета. Защо? Това е един много основен въпрос.
Не чувствам мястото си зад микрофона, на подиума и в светлините на прожекторите.
Но не поради неувереност, както изглежда отстрани.
Може би е трудно да се разбере, но не чувствам мястото си там, където се изнасят речи, където се създават важност, официалност и критерии.
Искам да говоря, но не от подиума и не зад микрофона.
С времето установих, че не е никак трудно да се набуташ в творческите среди. И колкото по-посредствен си, с толкова по-широко разтворени обятия те приемат. Защото не си заплаха за тях.
Достатъчни са само малко компромисност, малко ласкателства, малко лицемерие.
Като всичко това „малко” по-нататък се превръща в голямо, превръща се в начин на живот.
И докато ръкопляскаха на онази клиширана и нищо не казваща реч, докато непознатите ръкопляскаха на посредствеността, всичко ми изглеждаше безсмислено. Всички тези мероприятия, изпълнени с 1% истинско възхищение и 99% фалшиво.
Истински можеш да се възхищаваш само когато познаваш човека, нарисувал картините, и когато човекът е по-важен за теб от самите картини.
Когато той не е просто име, при изричането на което всички ръкопляскат.
Творецът за мен е преди всичко човек – цялостен – с всичко в себе си – успехите и грешките – всичко. Не само с онази страна, която осветяват от него. Много ми е странно, че някой творец може да каже: „името, което градя…”. Да – те градят имена, не себе си.
Та, затова съм тук, а не от другата страна.
И мисля, че така ще бъде винаги.

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: