Панаира на Vira

ноември 21, 2011

Отдалечих вратата от себе си, за да събера сили да я отворя

Filed under: дневник, поезия — Етикети:, , — Диана @ 10:20 am

Снощи се видях с Велчо Милев и съм щастлива. Видях се с него не като с писател, а като с човек. Всъщност, само първия път благоговеех пред него като пред голям писател. Той премахва тази дистанция между теб и него моментално. И изобщо никога не я е създавал. За мен я бяха създали други.
„Човек е това, което вярва, че е.” При мен тази вяра дълго зависеше и от външни обстоятелства. Снощи го питах кога е осъзнал за себе си, че е писател. Понеже, ако не го познавате, не знаете колко е обикновен, колко напълно земен и сърдечен човек е той. И целият му живот е такъв. Цялото му земно битие. Няма и помен от някакво себевеличаене. И книгите му са такива.
Той ми разказа. И да – имал е нужда в началото от външна оценка, за да повярва. Това не означава, че се крепи на нея. Не. Но е минал и през това. Питах го, защото със сестра ми често си говорим, даже и се караме за това – тя смята, че постоянно търся одобрение, че трябва да имам повече вяра в себе си. Това е една дълга тема. И двете гледаме на нея от различни гледни точки.
Вчера видях и превода на руски на едно мое стихотворение. Преводачът доста го беше променил, но смисълът му е запазен и стана така, че аз някак си успях да видя собственото си стихотворение отстрани, сякаш го е писал друг. Беше внезапен проблясък. И ценен. И точно навреме.
Тези дни се случиха и други неща, които не мога да опиша тук. Но разбрах, че едно от най-съществените неща по пътя е търпението. Не апатията и примирението, нито негодуванието и отричането, а истинското, осъзнато търпение. „Запази идеала жив в сърцето си.”
И най-важното: Не падай.
Лесно е да паднеш. Но така само ще затвърдиш убеждението на другите, че трябва да се държат за сигурното и да отхвърлят всичко различно и ново.
На човека, който ми посочи това, бих искала да мога да отговоря така:

Вярвам на сърцето си
и няма да падна.
Не просто му вярвам,
аз знам.
И всичко под краката ми да рухне,
няма да падна.
Аз не стъпвам вече,
аз съм сърцето си.

Със сигурност ще имам още колебания. Знам и това, защото се познавам. Но и защото се познавам, знам къде ще стигна.

Всеки мой ден е мой урок
и моя крачка напред по този път.
А път няма,
но аз го създадох.
Аз отдалечих вратата от себе си,
за да събера сили да я отворя.

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: