Панаира на Vira

октомври 14, 2010

ЖИВОТЪТ Е КРАТЪК… (АВТОРСКОТО ПРАВО)

Спайдър Робинсън

превод от руски: Диана Павлова

Тя седеше неподвижна, стараейки се да не мисли за нищо, докато не дойде време да се приготвя. Неподвижността като че ли я успокояваше, изместваше всичко някъде на далеч. Ръцете й не трепнаха докато си втриваше крем, от огледалото я гледаше спокойно лице.
Мощната кола изскочи от гаража, литна във въздуха и се понесе на север. Срещата трябваше да се състои, каквото и да станеше.
„Десетки години труд, бог знае какво огромно количество вложени пари – мислеше Дороти, – и всичко се свежда до половин часов разговор. Толкова усилия, толкова очаквания. Може би, незначителни в световен мащаб, разбира се, но когато всичко се свежда до половин час разговор, това е като да регулираш натиска на иглата върху грамофонната плоча… един излишен грам, и диамантената игла се счупва. Трябва да бъда по-твърда от диамант“.
Вместо да гледа през прозореца лежащия долу Вашингтон, тя включи телевизора и жадно поглъщаше последните новини с надеждата да чуе нещо неочаквано, което да й помогне в предстоящия разговор.
Уви, нищо. Машината се пробуди за живот: „Приземяваме се, мадам. Пригответе се за проверка”. Като усети лекия тласък, тя отвори прозореца, подаде пропуска на морския пехотинец в синя униформа и, без да бърза, слезе и тръгна към усмихнатия мъж.
– Радвам се да те видя, Дороти.
– Здравей, Филип. Благодаря, че ме посрещна.
– Изглеждаш прекрасно днес.
Празните любезности не я дразнеха. Подкрепата на Фил можеше да й потрябва.
Но си помисли: „Какво огромно множество от фрази, изтрити до безсмисленост след столетия повтаряне“. Впрочем, и тази мисъл не можеше да се нарече свежа.
– Готов е да те приеме, да вървим.
С удоволствие щеше да разпита за настроението на стареца, но знаеше, че ще затрудни Фил.
– Изглежда ти провървя. Днес той очевидно е благоразположен.
Дороти се усмихна с благодарност. Ако Фил някога решеше да я ухажва, нямаше да го отблъсне.
Вървяха по широки дълги коридори с високи тавани; зданието беше построено още по времето на евтината енергия. Даже във Вашингтон малцина бяха онези, които се решаваха да живеят в такова енергоразточително обкръжение. Обстановката засилваше впечатлението за простор: незастеленото пространство и голите стени. На всеки четиридесет метра еднообразието му се нарушаваше от изискано прости произведения на изкуството с баснословна стойност. Идеална по своята непретенциозност бяла порцеланова ваза, с поне хилядолетна давност, върху груба поставка от вишнево дърво. Изумителна цветна фотография на заснежен междуселски път, изпълнена върху сребърен варак; според това колко близо си до снимката, се сменяше времето от денонощието. Кристално кълбо с радиус около метър, във вътрешността на което танцуваше холограма на безсмъртната Друмонд; тъй като тя беше спряла да излиза на сцена преди развитието на холографската техника, това, следователно, беше скъпа машинна възстановка. Малка камера с първата в света вакуумна скулптура – на легендарния „Звезден камък“ на Накагава. Всеки експонат от тази изложба безцеремонно изискваше внимание и напомняше за могъществото на домакина. Да посетиш сенатора в собствения му дом, значеше да се изпълниш с чувство на смирение. Дороти разбираше, че умишлено е направено така, но не можеше да превъзмогне себе си. Дразнеше я, а усещането за раздразнение на свой ред я дразнеше още повече.
В края на коридора имаше асансьор. Филип я въведе вътре и натисна копчето, като не й даде да види за кой етаж.
– Желая ти успех, Дороти.
– Благодаря, Филип. Кои теми трябва да избягвам?
– Ами… Не му говори за хемороиди.
– Въобще не ми е хрумвало…
Той се усмихна.
– Уговорката ни за обяд в сряда остава ли в сила?
– Ако не предпочетеш вечеря.
Той леко се поклони и отстъпи назад.
Вратите на асансьора се затвориха и тя веднага забрави за съществуването на Филип.
„Безбройни са разумните създания; кълна се да ги спася. Несметни са пагубните страсти; кълна се да ги изкореня. Безгранична е истината: кълна се…“
Вратите на асансьора отново се отвориха, прекъсвайки клетвата на Бодхисатва. Дороти даже не усети спирането; но се досещаше, че се е спуснала най-малко на стотици метри.
Стаята се оказа по-просторна, отколкото очакваше. И в това огромно помещение властваше голямо механично кресло. То като че ли господстваше и над онзи, който седеше в него. Измамно впечатление. Невзрачният притежател на креслото всъщност свободно се разпореждаше в този колосален дом и, в голяма степен, в цялата страна.
В стаята се разнасяше симфония от аромати, пасажа с канелата от „Детство“ на Булачевски, любимото й място; това й даде смелост.
– Добър ден, сенаторе.
– Здравейте, мисиз Мартин. Щастлив съм да ви приветствам у дома. Моля да ме извините – не мога да се изправя.
– Много любезно от Ваша страна, че се съгласихте да ме приемете.
– Човек на моята възраст е в състояние да оцени по достойнство компанията на такава очарователна и умна жена като вас.
– Сенаторе, кога ще започнем разговора?
Той повдигна онази част от лицето си, където някога бе имало вежда.
– До сега не сме казали и дума истина. Любезният Ви прием ми струваше три старателно извършени услуги и голяма сума пари. Вие ме приемате с нежелание. Знам за осемте Ви любовници; в сравнение с всяка от тях аз съм жалка пепеляшка. Нямаме време, а работата е неотложна и важна. Може би ще започнем?
Тя затаи дъх. Всичко, което беше успяла да научи за сенатора, говореше, че това е правилният подход. Но така ли беше?
Застиналото лице се разтвори в усмивка.
– Незабавно. Мисиз Мартин, харесвате ми, това е истина. Истина е също, че времето ми е малко. Какво искате?
– Не се ли досещате?
– Може би. Но сега не ми е до догадки.
– Категорично възразявам срещу законопроекта С-896.
– Известно ми е. Все пак допускам, че сте дошла да предложите сделка.
Тя се постара да скрие удивлението си.
– Каква сделка? Какво Ви даде основание да мислите така?
– Вие оглавявате много голяма и дейна организация, нелишена от средства. Но някои неща не разбирам.
– Кои точно?
– Целта ви. Аргументите Ви са колебливи и неубедителни, но продължавате да упорствате. Неведнъж се е случвало да виждам хора, нелогично заели странна позиция. Въпреки че всеки път, след по-дълбоко разравяне, се е откривала истинската причина, скритата логика. Тук, например… С-896 явно е полезен и изгоден за групата, която, по думите Ви, представлявате – хората на изкуството. И неволно се замисляш, каква е истинската Ви цел. Допускам, че ще отстъпите по въпроса за авторските права в замяна на онова, което наистина искате.
– Сенаторе, тук съм от името на всички хора на изкуството и в по-широк смисъл…
Той се изкриви.
– …“от името на цялото човечество“. Наистина, мисиз Мартин, оставете.
– Знам, тази фраза сте я чували твърде често, а и сам сте я произнасяли нерядко. – Сенаторът мрачно се усмихна. – Но тъкмо сега тя е самата истина. Уверена съм, че ако С-896 бъде приет, човечеството ще понесе тежко сътресение.
Той вдигна тънката си изсъхнала ръка и подръпна долната си устна.
– Сега, след като уточнихме позицията Ви, мога да ви спестя доста пари – като приключа срещата и Ви върна съответната част от сумата за неизползваното време от аудиенцията.
Нещо в нея като че ли се скъса, но гласът й прозвуча хладно и спокойно:
– Без даже да разберете скритата логика в аргументите ни?
– Би било жестоко и безсмислено да Ви карам напразно да губите време. Виждате ли, не мога да Ви помогна.
Прииска й се да закрещи, но веднага яростно сподави този порив. „Дръж се в ръце“ – шепнеше някаква частица от разума; а другата твърдеше, че такъв човек не хвърля на вятъра думите „не мога“. Но той положително грешеше. Може би, това бе началото на пазарлъка…
Нито следа от вътрешния й смут не се отрази на лицето й.
– Сър, дойдох не за да Ви предлагам сделка. Исках само да Ви съобщя лично, че нашата организация се готви да направи парично пожертвувание в размер…
– Мисиз Мартин, моля Ви! Не мога да Ви помогна. Независимо от размера на пожертвуванието.
– Сър, става въпрос за твърде крупна сума.
– Не се съмнявам. Няма значение.
– Сенаторе, защо?! – Тя знаеше, че не бива да пита.
Той се намръщи.
– Слушайте – започна тя, вече безсилна да сподави отчаянието си. – По дяволите парите! Няма да оставя делото си, преди да се убедя, че е напълно безнадеждно. А най-бързият начин да ме отпратите от тук, е като ми отговорите. Известно Ви е, че нямам записващи устройства, нали? Кажете!
Все така намръщен, той кимна.
– Какво пък. Отказвам се от пожертвуванието Ви, защото вече приех предложение от другата страна.
Най-ужасният й кошмар се оправда. Всичко свърши. Паниката и напрежението изчезнаха, замени ги толкова голяма мъка, че едва не спря сърцето й.
Твърде късно! О, Боже, закъснях!
– …чувствате, мисиз Мартин? – говореше старецът и искрено съчувствие звучеше в гласа му.
Тя призова на помощ цялото си самообладание.
– Добре, сър, благодаря. Благодаря Ви за откровения отговор. – Тя стана и приглади полата си. – И за…
– Мисиз Мартин.
– …любезното гостопр… Да?
– Споделете Вашите съображения. Защо не трябва да подкрепя С-896?
Тя премигна.
– Току що казахте, че е жестоко и безсмислено.
– Ако Ви бях дал и най-малка надежда – да. Впрочем, ако нямате време, няма да настоявам. Но ми е интересно.
– Празно любопитство?
Той като че ли се изправи още повече.
– Мисиз Мартин, взех решение да постигна определена цел. Това не означава, че ми е безразлично добра ли е тази цел или носи вреда.
Дороти се замисли за миг.
– Ако успея да Ви убедя, няма да сте ми благодарен.
– Знам. Видях изражението на лицето Ви преди минута и… То ми припомни една нощ, преди много години. Нощта, в която умря майка ми. Ако скръбта ви е толкова голяма… Седнете.
Тя седна.
– Кажете, кое е ужасното в това, че законът, защитаващ авторското право, ще бъде променен в съответствие със съвременната действителност? Обикновено се старая да изслушам и двете страни преди да приема пожертвувание – но тук случаят изглеждаше толкова прост…
– Сенаторе, този проект е кошмарно бедствие за всички творци на Земята и зад нейните предели.
– За какво бедствие говорите?
– За най-тежката психическа травма в историята на човечеството.
Той я изгледа втренчено и отново се намръщи.
– В материалите Ви няма и намек за подобна възможност.
– Това само би ускорило сътресението. Засега, даже в нашата организация, само шепа хора знаят истината. Споделям я с Вас, защото ме помолихте и защото съм убедена, че никой не записва разговора ни, освен Вас. А съм готова да се обзаложа, че ще изтриете записа.
– Ее-ее – произнесе със съмнение сенаторът. – Чакайте да се настаня по-удобно. – Той настрои креслото да се наклони назад и да масажира отеклите му крака. Очите му бяха затворени. – Продължавайте.
– Знаете ли на колко години е изкуството, сенаторе?
– Предполагам, че е връстник на човека.
– Може да се посочи още по-конкретно; да кажем, на около петнадесет и половина хиляди години. Такава е възрастта на най-древното произведение на изкуството, запазено до наши дни – скалните рисунки в пещерата Ласко. Без съмнение, същите тези художници са пеели, танцували и разказвали истории, но песните, танците и историите са оставали само в спомените. Вероятно именно разказвачите са били следващите, които са се научили да запазват изкуството си. Безброй поколения е трябвало да минат от тогава, преди да се появи надежден способ за запис на музиката. И едва в последните столетия са изнамерили начин някак да запазват своето майсторство и танцьорите.
Появила се писменост. Човешката памет, пазеща събития от няколко предишни поколения, започнала да регистрира всичко. Но поддържането на всеобхватната памет изисквало огромни усилия, а диваци, войни и стихийни бедствия с лекота унищожавали ръкописите. Очевидно решение била печатната преса – да се размножи такова количество екземпляри, че поне няколко да преживеят всяка катастрофа.
Но заедно с печатната преса се родила и нова идея. Изкуството внезапно излязло на масовия пазар и започнало да носи приходи. Писателите решили, че правото да се копират работите им трябва да им принадлежи.
През последните сто и петдесет години са се извършили огромни качествени промени в техниката на записа. Във видеозаписа: фотографията, кинематографията, ксероксът, холографията. В звукозаписа: low-fi звукът, hi-fi, стерео, дигитален. После компютрите – последната дума на техниката за съхраняване на информация. И всеки метод е пораждал нови форми на изкуството.
Съществуващото днес авторско право остава непроменено от средата на XX век. То обхваща петдесетгодишен период след смъртта на притежателя на авторските права. Но населението на земното кълбо рязко нарасна от 1900-те години – също както и средната продължителност на живота. Сто и двайсет години не са предел в развитите страни. Вие например сте значително по-стар. По такъв начин, естествено, С-896 ще удължи срока на действие на авторското право практически до безкрайност.
– Какво лошо има тук? – прекъсна я сенаторът. – Нима плодовете на труда на човека вече не му принадлежат, ако е спрял да диша? Вие самата, мисиз Мартин, ще бъдете осигурена за цял живот, ако законопроектът се приеме. Да не би наистина да сте решили да се сбогувате с гения на Вашия покоен съпруг? – Тя неволно потрепна. – Простете, че съм рязък, но никак не мога да Ви разбера.
– Сенаторе, ако по такъв начин задържа плодовете на гения на моя съпруг, ще осакатя расата си. Нима не виждате какво означава вечното авторско право? Това е вечна расова памет! Законопроектът ще дари на човечеството слонска памет – а някога виждали ли сте жизнерадостен слон?
Известно време сенаторът мълча.
– И все пак не съм сигурен, че разбирам проблема.
– Не се разстройвайте, сър. Той е бил пред очите ни в продължение на поне осемдесет години и никой не го е забелязал.
– Защо?
– Вероятно, поради някакъв вроден порок на математическата ни интуиция, присъщ на повечето хора.
– Тоест?
– Ние често бъркаме големите числа с безкрайността. Хиляди години гледахме океана и повтаряхме: „Ето къде може вечно да се изхвърлят отпадъците“. Гледахме небето и се радвахме: „То ще погълне безкрайно много сажди“. Харесва ни идеята за безкрайността. Задачата, съдържаща безкрайност, се решава лесно. Колко дълго можем да замърсяваме и тровим безгранично голяма планета? Глупости: вечно! Не си струва размислите!
А в един прекрасен ден ставаме толкова много, че планетата вече не ни се струва безгранична. Какво пък, ще отидем по-далеч. Не е ли истина, че слънчевата система крие неизчерпаеми възможности?.. Мисля, че Вие сте един от достатъчно далновидните хора, които са способни да разберат, че всяка възможност не е безгранична.
– Свържете това с проблема си – нервно каза сенаторът.
– Помните ли процеса от преди осемдесет години, свързан с песента на Джордж Харисън „Моят скъп Господ“?
– Дали помня? И още как. Самият аз водех делото. И фирмата ми спечели.
– Вие убедихте съда, че мелодията на Харисън е заимствана от песента „Той е толкова мил“, написана десет години по-рано. Скоро след това Йоко Оно беше обвинена в кражба на темата на „Ти си моят ангел“ от класическата „Вопъл на възторг“, появила се тридесет години преди това. Агентът на Чък Бери се съди с агента на Джон Ленън за „Съберете се“. В края на 80-те се разрази истинска епидемия от плагиати; тя върлува и до днес.
Има осемдесет и осем клавиша. Сто седемдесет и шест, ако ухото ви различава четвърт тоновете. Добавете ритъма, паузите при различните дължини, ключовете.
Пресметнете максималното количество ноти в мелодията. Не мога да си представя възможния брой мелодии – твърде много са променливите. Знам, че броят е огромен.
Но не е безкраен.
От една страна, голяма част от комбинациите на осемдесет и осемте ноти няма да се възприема като музика. Може би, около половината. Друга част от мелодиите толкова ще си приличат, че ще ни се струват еднакви: променяйки три ноти в „Лунната“ соната, няма да създадеш нищо ново.
На света има петнадесет милиарда души, сенаторе, повече, отколкото са живели във всички времена. Благодарение на нашата техника 54 процента от населението влагат своите сили изключително в областта на изкуството. Синтезаторът е толкова евтин и отваря такива възможности, че повечето от тях се опитват да съчиняват. А представяте ли си какво е да пишеш музика в наши дни, сенаторе?
– Познавам някои композитори.
– Работещи и сега?
– Ами… трима работят.
– Колко често успяват да създадат нещо ново?
– Може би, средно на пет години – отговори сенаторът след известен размисъл. – Никога, всъщност, не съм се замислял за това, но…
– Известно ли Ви е, че две от всеки пет заявки в Отдел музика се отклоняват след първата сравнителна проверка от компютър?
Лицето на сенатора бе престанало да изразява искрена изненада преди повече от век; при все това Дороти почувства, че е поразен.
– Не.
– И от къде да знаете? Кой ще Ви занимава с това? Но то е факт. Факт е и че въпреки нарастващия брой композитори, броят на заявките рязко пада. Сега музика пишат повече хора от когато и да било, но производителността им е смехотворна. Кой е най-популярният съвременен композитор?
– Е… предполагам, Вачандра.
– Вярно е. Той работи повече от петдесет години. А ако почнем да изпълняваме всичките му произведения подред, ще ни стигнат дванадесет часа. Вагнер е написал шестдесет часа музика. „Бийтълс“ – т.е. двама композитори – са създали дванайсет часа музика за по-малко от десет години. Защо майсторите от миналото са били по-плодовити? Ами защото са съществували повече неоткрити приятни съчетания от ноти.
– О, Боже! – прошепна сенаторът.
– Нека пак да се върнем към седемдесетте. Един писател, на име Ван Вогт, обвини създателите на популярния филм „Пришълецът“ в плагиатство от написания четиридесет години по-рано разказ. Още двама писатели – Бен Бова и Харлан Елисън – заведоха дело срещу телевизионна компания, откраднала идеята им за сериал. И тримата спечелиха и получиха компенсации.
Това определи – правовият принцип на авторското право да се ориентира не към идеята, а към подредбата на думите. Броят комбинации от думи е краен, но броят на идеите е много по-малък. Разбира се, те могат да се изразят по безброй начини; „Уестсайдска история“, например, е блестяща преработка на „Ромео и Жулиета“. Но не забравяйте също, че в този краен брой възможни истории има определено количество лоши истории.
Що се отнася до изкуствата, възприемани със зрението… Някой си, при изпитание в лабораторни условия, проявил способност точно да различи осемдесет и един нюанса на цветовете. Мисля, че това е пределът. Съществува някакъв максимален обем на поглъщаната от очите информация и значителна част от нея задължително ще бъде еквивалентна на шума…
– Но… но… – сенаторът имаше репутацията на човек, който не се колебае при никакви обстоятелства. – Но ще настъпят промени… нови открития, нови хоризонти, нови социални отношения; изкуството отразява…
– Не толкова бързо, колкото нараства броят на самите хора на изкуството. Чували ли сте за големия разкол в литературата в началото на XX век? „Старата гвардия“, най-общо казано, се отказа от Романа на Идеите и обърна вниманието си към Романа на Образите. Те осмукаха и тази костица до сухо и продължават да тъпчат на място. Но в същото време малка група писатели, горящи от желание да пишат нови разкази, търсейки нови теми, откри жанра научна фантастика. Те черпеха идеи от бъдещето. Ах, безпределното бъдеще!.. Ето че вече много години във фантастиката не се е появявала истински оригинална идея. Съществува предел и на „осмисленото невъзможно“; и бързо ще го достигнем.
– Появяват се нови форми на изкуството – отбеляза сенаторът.
– Хората от незапомнени времена са се опитвали да създават нови форми на изкуството, сър. Кои от тях са оцелели и са се приспособили?
– Ще се научим да ги харесваме! Дяволите да го вземат, няма да имаме друг изход!
– Какво пък, за известно време това ще помогне. През последните два века се появиха повече нови неща, отколкото през предшестващото хилядолетие – симфонията от аромати, осезателната скулптура, подвижната скулптура, безтегловният балет. Свежи, богати области, и раждат планини от нови авторски права. Планини с краен размер. Окончателната присъда е такава: имаме само пет сетива.
Но не от това се страхувам, сенаторе. Крахът ще настъпи доста по-бързо отколкото изчерпва себе си изкуството на себеизразяването. Векове се утешавахме с илюзията, че създаваме. Нищо подобно – ние откриваме. Неразривно вплетени в тъканта на реалността, съществуват комбинации от музикални тонове, които се възприемат от централната нервна система на човека като приятни.
От хилядолетия ние откриваме скритите във вселената комбинации, убеждавайки себе си, че това е творчество. Под творчество се подразбират безкрайните възможности да откриваш крайното… Няма да е лесно на човека да се примири с мисълта, че е откривател, а не творец.
Тя замълча и остана да седи така, изопната, почувствала незнайно защо болка в краката. След това затвори очи и продължи:
– На четиридесетата годишнина от сватбата ни моят съпругът ми посвети песен. Беше любов, въплътена в музика, само наша – уникална, интимна. През живота си не бях чувала толкова прекрасна мелодия. Мъжът ми беше на върха на щастието.
От последните си десет произведения той сам беше изгорил пет като вторични, а останалите отклони Бюрото за патенти. Но тази музика беше особена… Той казваше, че го е вдъхновила моята любов. На следващия ден подаде заявка и разбра, че създадената от него песен е била популярен шлагер по време на детството му и е предлагана наново четиринадесет пъти от момента на първоначалната регистрация. След седмица изгори всичките си ноти и се самоуби.
Настъпи мълчание.
– „Ars longa, vita brevis“. Хиляди години сме се успокоявали с тази мъдрост. Но изкуството не е безкрайно. Един ден ще го изчерпим, ако не се научим да го използваме вторично като другите природни богатства. – Гласът й набра сила. – Сенаторе, този законопроект не трябва да се приема. Ще се боря с Вас! Срокът на действие на авторските права не трябва да надвишава петдесет години, след това заявката трябва да се изтрива от паметта на компютъра. Нужна ни е избирателна доброволна амнезия, за да могат Откривателите на Изкуството блажено да продължат да работят. Трябва да се помнят фактите, а сънищата… – Тя потръпна. – Сънищата трябва да се забравят на сутринта. Иначе, в един прекрасен ден, няма да можем да заспим. Човечеството е правило това хиляди години – забравяло е и е откривало отново.
Един ден безкрайният брой маймуни просто няма да има какво друго да напише, освен пълните събрани съчинения на Шекспир. И по-добре ще е тези маймуни нищо да не разберат, когато това се случи.
Дороти свърши; настъпи пълна тишина. Нито тракане на часовници, нито някакъв друг шум я нарушаваха.
Сенаторът се размърда в креслото и бавно проговори:
– Няма нищо ново под слънцето. От петдесет години не съм чувал свеж виц… Ще проваля законопроекта С-896. Нещо повече – продължи той. – На никого няма да обясня причините за тази си постъпка. От този ден ще започне краят на кариерата ми, която не смятах да захвърлям. Убедихте ме в необходимостта от това. Едновременно се радвам и… – лицето му се изкриви от болка, – ужасно съжалявам, че ми обяснихте причините.
– Аз също – едва чуто каза тя.

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: