Панаира на Vira

юли 26, 2008

Една история (без начало и без край)

Filed under: дневник — Етикети:, , — Диана @ 1:09 pm

Духовното ми присъствие (дано не прозвучи високопарно) винаги е привличало и привлича себеподобни. Дори случайни хора на улицата. Веднъж разказвах, как често говоря с непознати (непознати ли са те?). Повечето са поомачкани, одърпани и окъсани – не толкова откъм дрехи, колкото откъм ударите на живота върху тях.

Чудех се защо привличам все такива хора, чиито сърца са пълни и натежали от насъбраната болка, но една такава мъдра болка – не онази, дето те разяжда и те кара да изпитваш гняв и омраза.

В Момчиловци има един чичо Стоян. Той се пропи и сега е доста болен. Но болестта му е друга история. Той повече от всички усеща духовното ми присъствие. И веднъж го изрази ето така:

Миналото лято беше свикнал да ме вижда всеки ден с децата на улицата – ту бутам количка, ту дърпам колело, говоря, смея се, вървя насам-натам из локвите. А той, куцукайки със ситни крачки, си прави своите ежедневни разходки, или се опитва да нареже дърва с почти сакатите си ръце, или да изхвърли боклука, или да полее градината – нещичко, с което да бъде от полза на близките си. А хората там по цял ден се трудят. Рядко съм ги виждала да си почиват. Особено през лятото. Имат животни. Косят и сушат сено по стръмни ливади – почти отвесни – от тъмно до тъмно, в слънце и в дъжд.

Сестра ми ми се смее, че познавам цялото село, а там има една стара традиция – всички се поздравяват, когато се срещнат – познати и непознати. И аз я спазвам. Всъщност почти. Защото напоследък започнаха да идват много туристи, и да поздравявам всички, е все едно да го правя из улиците на София. Но хората от селото ги поздравявам винаги.

Та, заради напрегнатата работа, улиците през деня доста опустяват, особено нашата улица, която е на високото под един хълм. И чичо Стоян често идва пред къщата ни да си говорим за това и онова, или просто ей така – да погледа децата, кучетата, да послуша глъчката, да не стои сам.

Но дойде време да си тръгвам и на сбогуване… А там обикновено ни посрещат и изпращат всичките съседи, защото са сърдечни и топли. Очите им се просълзяват и когато идваме и когато си тръгваме. Казват ми, че ще им бъде мъчно, защото са свикнали с присъствието ни и ще им липсваме. Тук, в София, почти никой не говори така. Тук сме забравили да изразяваме чувствата си.

Та, на сбогуване чичо Стоян се разплака и дълго стиска ръката ми. Каза ми, че без мен улицата няма да е същата. Опитах да се измъкна, защото се уплаших от тази негова спонтанност, за което се надявам да ми прости. Казах му да не скърби, защото сестра ми оставаше там – с бебето, с кучетата – пак щеше да има глъчка и улицата нямаше да е пуста.

Но той само поклати глава. И тогава разбрах колко силно усеща духовното ми присъствие и колко ще го боли от липсата ми.

Не мога да го обясня по-добре. Чичо Стоян не е човек уважаван и тачен в селото. Защото се пропи. А се пропи, защото остана без работа. А беше първокласен шофьор на автобус. Има внуци, големи колкото Анди. Има дъщеря и син, има съпруга. Но всички те като че ли се отрекоха от него, когато се пропи.

Е, спирам дотук. Не знам какво повече да кажа. Ето, разказах една история, една обикновена история, с която исках да покажа, че хората на село и особено планинските хора са мъдри, духовно осъзнати, по-топли и сърдечни и приемат за съвсем естествено да показват това. Е, не всички, но по-възрастните, по-непокварените от нашето ново, бездуховно време.

Advertisements

10 Коментари »

  1. Не си сама:)))

    Аз бях на сватба предната събота.
    И си говорех с едно момче около два часа.
    Много ми беше приятно общуването.
    След което дойдоха негови роднини и го подбраха да си тръгва.
    Сбогувахме се сърдечно.

    Малко след това, започнаха да се появават мои приятели и да ме питат : „Как така съм говорила с момчето?!“
    Аз учудено ги попитах какво имат пред вид.
    А те казаха: „Ами 7 години никой не е говорил с него. Той и с брат си не разговаря. Не излиза от стаята си и там си живее.Сега го доведоха за свадбата инцидентно.“

    После разбрах, че са му лепнали етикет „луд“ и са свикнали така да го възприемат.

    Постоянно ми се случва. Майка ми се смее, че може да ме ползват като пръчките дето откриват вода. Намират ме „лудите“ на часа и започват да си общуват с мене :))))
    А аз така и не разбирам какво им е лудото.
    Виждам едни чувствителни хора, които са намерили своя начин за справяне с непоносимата за тях среда и виждам добре развитото им умение да отблъскват хората, от които най-много се страхуват, че могат да бъдат наранени.

    Коментар от Светла — юли 26, 2008 @ 2:32 pm

  2. Светле, отдавна исках да пиша по тази тема, понеже много често ми се случват такива неща, но не знаех какво точно да кажа. Днес успях поне отчасти да го изразя и го нарекох „духовно присъствие“, защото не знаех и как по друг начин да го нарека.
    Но да знаеш, не се учудвам, че и на теб ти се случват същите неща 😀

    Коментар от Диана — юли 26, 2008 @ 2:50 pm

  3. 🙂
    На мен ми споделят- познати- близки и не толкова.

    Моята случка е с едно момче от компанията- разбивач на женски сърца- така го възприемат всички, но не и аз. Та веднъж бяхме десетина човека на кафе и той случайно или не седна до мен. От съвсем обикновените приказки той започна да ми разказва за семейството си и за баща си, който никога не е проявявал нежности към него. И това ми го разказа ей така, все едно, че от години сме приятели.

    Някои наричат моя случай „Кошче за душевни отпадъци“. Аз обаче не го възприемам така. И винаги съм готова да изслушам нечии неволи.

    Натоварва ли ме? Не бих казала- научих се да не намесвам чуждите случки с моя живот, че иначе щеше да е сложно…

    Коментар от Жени — юли 26, 2008 @ 2:54 pm

  4. Да-а… Започват да ми се проясняват някои неща. Вие трите пробвахте ли се с пръчката? Съвсем сериозно питам!

    Коментар от Графът — юли 26, 2008 @ 5:04 pm

  5. Графе, сложих линк към „пробвахте ли се с пръчката“, да не си помисли някой, че ще се бием 😀

    Аз още не съм опитала, чакам да отида в Момчиловци.

    Коментар от Диана — юли 26, 2008 @ 5:11 pm

  6. Хубаво си го написала, Диана, за чичо Стоян.

    За такива хора пишат и Шукшин, и Василий Белов, и колко още…
    Днешните постмодернисти категорично загърбиха подобни сюжети и герои.
    Освен в ироничен, „носталгичен“,интелектуалстващ план.
    А с част от хората, особено в провинцията, нещата стоят така. Пропиване,бедност, маргинализиране,но това е на повърхността. Душата им остава чиста.
    Ако за този човек напишеш разказ, би било интересно.

    Коментар от Георги — юли 26, 2008 @ 7:50 pm

  7. Благодаря ти, Георги, не знам дали мога да напиша истински разказ за тези хора. Макар че за чичо Стоян знам много. И все пак, като се върна в София, някак се променям, не съм съвсем същата, както когато съм с тях. И не знам дали разбирам напълно какво е в душата им.

    Коментар от Диана — юли 26, 2008 @ 9:06 pm

  8. много е хубаво, когато можеш да споделиш с мълчание болката на някого и да усетиш, че на него му олеква и е разбран … за такива хора се казва, че имат „съчувствително сърце и спомагателна ръка“, а „забързаните и вгледаните в себе си хора“ ги наричат, както Жени каза „кошче за отпадъци“. Тъжно, но факт.
    Дид, стига с тези тъжнотии, давай романа!

    Коментар от deni4ero — юли 26, 2008 @ 11:33 pm

  9. Много хубаво е разказано и се присъединявам към Георги за разказа, но не само един, ами няколко. Сигурна съм, че има интересни(„луди“) хора в Момчиловци.Ти явно си много спокоен човек, защото само те могат да изслушват различните преживявания на разните хора. Аз си признавам, че избягвам да се задълбавам в такива разкази, защото ежедневно контактувам с много хора и на моменти ми писва от разговори и хора. Но това е друга история.. И аз чакам роман. Изчетох почти всички нови книги и сега ще чета Хари Потър. 😉

    Коментар от вили — юли 27, 2008 @ 12:13 am

  10. Освен да си „постна“ записките по романа 😀 Те са доста интересни. Тъкмо ще наблюдавате от първа ръка как ми се вихри фантазията, че после не всичко ще влезе вътре 😀
    Още не съм седнала да го пиша. Имам и два започнати разказа, които са хубави и не искам да се отказвам от тях.

    Коментар от Диана — юли 27, 2008 @ 2:17 pm


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: