Панаира на Vira

юли 12, 2008

Да кажем на черното бяло

Filed under: "Нормално", дневник — Етикети: — Диана @ 2:26 pm

 

Като се заговорихме за лудостта, се сетих, че навремето бях писала един цикъл разсъждения на тема „нормално“. Опитвах се да разбера кое е нормално и кое не, защото моите представи много често влизаха в разрез с тези на другите и дори на най-близките ми хора – родителите и сестра ми.

Според тях да приемам нещата, случващи се около мен, толкова навътре и надълбоко, че чак да се самонаранявам, не беше нормално. Смятаха, че едва ли не умишлено си причинявам тази болка, а за мен беше нещо съвсем естествено да съпреживявам страданията на другите така, все едно са мои, а своите страдания да усилвам многократно, което за тях си беше чисто преувеличение. Да, но аз го правех без да го искам.

Говоря в минало време, но всичко това продължава да важи със същата сила.

Изживявах всичките си чувства – и хубавите и лошите – докрай. Това понякога ме докарваше до лудост – поне един такъв момент си спомням добре.

В мен и роднините ми тече една и съща кръв, но изразът „замесени от едно тесто“ като че ли не винаги важи за кръвните връзки. Не, не сме замесени от едно тесто. Затова и такива пропасти се отварят понякога помежду ни.

Отивам да извадя записките си за нормалното и ако стават за четене, ще ви ги покажа.

***

Да, на всичкото отгоре, здраво ги бях опаковала, за да не се връщам към тях може би. Но все пак ми беше интересно да се върна. Отрязвам въжето…

НОРМАЛНО

(бъдете снизходителни, защото съм ги писала отдавна)

Размишление първо

Да протече животът ми както е редно. И животът на всички, които познавам, протича така. И това не е скучно, това е нормално. Но къде да се дянат всички приливи, всяка носталгия, необходимата доза раздразнение? Къде да сложа мечтите си, от които не мога да се отърва? Нормалното е рамка, то е антисвобода, то е причастие, което сме приели в лоното на детството си, без да знаем от къде започва истинското. Без да сме наясно с пустотата, наречена сляпа сила, наречена Бог. Мое дъно, ти пак се разтваряш и разкриваш пред мен нова пропаст, ново разкаяние, пред което сетивата не ми служат за нищо. Пак ме караш да чувствам една дълбочина, която е измамна, защото е още по-дълбоко. Това е само моята бездна, споделена от никого. Аз и моите необезпокоявани страхове си правим пикник на килима. Уреждаме си парти в чест на вечното съжителство помежду ни. Аз отварям шампанското, за да бъде всичко нормално, тривиално. Те вдигат тост за нас. Нормално и буквално и фатално. И хоризонтално и вертикално. Ментално.

Какво е логичното според теб? И защо търсиш да откриеш точно твоята логика? Превърни се в това, което искаш да разбереш. Забрави за себе си, нека ТО стане твоя същност за един миг. В този миг ще го проумееш изцяло, до болка, ще те обладае силата на пълното отдаване, извън нормалното. Аз се моля хората и другите хора да си останат нормални след като са видели това.

Нормалното е свръхоткаченото. Мигът, в който проумявам някои неща. И се плаша, направо се стряскам насън. Прекалено реални мисли започнаха да нахлуват в главата ми. Това е пълният хаос. Това е предателството. Аз сама се предадох, подлях си вода, стъпих на земята, приех задълженията си, опитах се да ги изпълня и не успях. Моите истински неща всъщност не са тук. Те са извън кръга на нормалното, или квадрата, или спиралата, или каквото и да е. Рискувам да се заклещя точно по средата между двете сфери – реалната и моята. И да кръжа и никога да не достигна до същността нито на едните, нито на другите неща. А ако успея да разплета кълбото от нерви в мен, може би ще се доближа до хармонията, която преследвам. Но сега само си играем на гоненица и то с вързани очи. Преходът от нормалното към абстрактното и обратно съм аз. През мен се пречупва великият поток на времето – форсира, излива се, обръща пласт след пласт. Моето време, нормалното и откачено време, то започва и свършва единствено в мен. Няма прагове, хоризонти, минути, стрелки на часовници, няма задръжки и заблуди. То не е подредено, то е хаотично. То е безкрайно като самата мен. И също толкова безутешно, защото и щастието и мъката в него никога не свършват.

***

Ще спра дотук. Тези словоизлияния имат смисъл за мен, защото знам заради какви събития съм ги писала. Но за вас – едва ли. Мислех да извадя от следващите страници онова, което си заслужава да се прочете, но всичко е толкова свързано, че малко неща могат да се измъкнат от контекста. Ще помисля какво да направя 😀

П.П. Това на рисунката горе съм аз. Едното ми око учудено, другото – тъжно. Казвала съм ви за тази рисунка, сега ви я и показвам.

Advertisements

14 Коментари »

  1. Явно си в особено състояние на духа тези дни! Има нещо!!

    Коментар от вили — юли 12, 2008 @ 10:50 pm

  2. Не бе Вили, това съм го писала отдавна – бях на 22 тогава. Стана ми интересно какви съм ги мислела и творила. Исках да видя също и дали ще ме подразни с нещо писаното от мен преди. А въпросът за нормалното ме вълнува и до ден днешен, та мога и да си продължа размишленията от днешната си гледна точка. 😀

    Коментар от Диана — юли 12, 2008 @ 10:57 pm

  3. А защо си се върнала към него? Явно без да знаеш нещо те човърка отвътре. Помисли си. Няма случайности току така. 😆 😆 E, може и да бъркам!? 🙂

    Коментар от вили — юли 12, 2008 @ 11:12 pm

  4. напълно нормално е да съпреживяваш болката или радостите на другия. В животинския свят на този характер отговаря златния ретривър 😉 Ще потърся една книга утре и ще се поразровя специално за този тип хора. Много е интересна и усмихваща 🙂 И все пак, колкото и да е хубаво това, трябва да се щадиш, защото, както виждаме, и най-близките не те щадят 😉

    Коментар от deni4ero — юли 12, 2008 @ 11:49 pm

  5. Деничеро, потърси я, ще ми бъде много интересно. Наистина открих в писанията си странни неща, Вили, писала съм за химери още тогава (в смисъл, че и сега пиша за химери). Сранно, че и онези са на морския бряг, правят разни неща, не приличат много на хора. Съвсем бях забравила, че съм описвала подобни същества и преди 😀

    Коментар от Диана — юли 13, 2008 @ 9:05 am

  6. Всичко това ми звучи все едно, че аз съм го писала.
    Скоро ми изпаднаха едни неща, дето съм ги писала на 16 и се потресох като ги прочетох.
    Ще ги споделя, само трябва да открия къде повторно ги забих.

    Мисля, че състоянието, което описваш е нещо, което на всички ни се случва.
    Не всички позволяваме да го погледаме в очите, т.е да позволим на страха от „разпад“ да мине по нас и през нас.
    Използваме различни от многото техники за пъдене на тия състояния.
    Не всеки може да издържи напрежението, пък и да пожелае изобщо,
    да проумява, търси смисъл и променя,
    най-тъмните и разтърсващи кътчета, отразени и създадени от сетивността и съзнанието ни.
    Не е и нужно всеки да го прави.
    Вчера си мислих за тези като нас, вече нагазилите:)))))))))

    Екзистенциалното преживяване не е просто случайно натъкване на объркващ въпрос, чийто отговор ни се губи в момента.
    А състояние на силно объркване, близко до чувство на разпадане,загубване на себе си /дезинтеграция/
    и същевременно с това,
    изживяване и прозряване на отговорността /от отговор/, че от нас /единствено от нас/ зависи подреждането /пренареждането/, закрепянето /задържането/ на парчетата отново в цялост и че ние сътворяваме този специфичен ред /нашия свят/, който ще ни накара да почувстваме отново цялост, т.е сигурност и липса на объркване.

    Бррррррррррр……..

    Да екзистенциалното преживяване поради това е лично/различно за всеки/, тъй като калейдоскопичното нареждане не се повтаря, но е и общо споделено и близко като изживяване за всички, защото всички изживаваме, по собствен начин, едни и същи /сходни/ страхове, поради общия характер на опастностите.
    /в тази връзка, благодаря, че ме търпите!/

    Брррррррррррр…….

    И сега нещо просто, кратко и ясно, за разтоварване:)))))))

    Умът не може да се скрие и умният живее трудно!
    По-лесно е да се пропие, че трезвен ще живее трудно!
    Но който истински е умен, остава трезвен.
    Ще се бие, ще вие, ала ще надвие,
    И все тъй ще си живее трудно!
    А.Германов

    П.С.
    Отдавна в психотерапията не се говори за „луди“ или „ненормални“.
    Започнаха тия човешки прояви, да се разглеждат като „поведенчески разстройства“, което има единствено и само социален смисъл.
    Т.е на тях се гледа като на участници в специфично подредена/разстроена/ комуникацията, със специфичен междуличностов контекст, който носи болка, обърканост, страдание, въпреки това разглежданото поведение е подходяща, смислена и даже единствена възможна реакция.
    Този поглед стана възможен след като шепа учени:един антрополог Грегори Бейтсън, един психиатър и психоаналитик/в последствие психотерапевт/Д.Джаксън, Пол Вацлавик /психотерапевт/,Джанет Бивин Бавелас, така наречените „Групата на Пало Ауто“
    Тези учени започват да търсят и откриват начини за повлияване /променяне/ на комуникацията в своеобразно създалте се системи.
    Това поставя началото на съвремефамилната фамилна терапия, груповата терапия, транзакционния анализ, системната терапия, повлиява дори психоанализата, създавайки теорията на съвременните интегративни модели на психотерапия.
    Най-важното за нас е че предлага един полезен начин на мислене и открива простички техники за справяне, които всички ние можем да ползваме.

    Коментар от Светла — юли 13, 2008 @ 11:10 am

  7. Подозирах аз, че съм „луда” точно толкова, колкото и много други. 🙂 Обаче на онази възраст не срещнах никой, който да се чувства като мен или поне да ми загатне, че може да се чувства така.
    Само още едно от старите си писания ще цитирам тук. Казва се „Любовта е реактивна психоза”. Това е мисъл на някой си доктор Т. (нямам идея от къде съм я взела). Но точно тази мисъл със сигурност е потвърдена два пъти в моя живот.

    РЕАКТИВНА ПСИХОЗА
    или Как се раждат книгите
    „Състоянието на влюбеност е реактивна психоза” доктор Т. (психиатър)
    И онези неща, които са безпристрастни, които не съдържат никакви послания, а само обобщават фактите, също са много хубави. Но това не е едно от тях. Едва ли някъде има повече пристрастие и повече суета, събрани на едно място. От тях черпя с пълни шепи енергията си и я разпалвам, за да я превърна в хармония и хаос. И в двата случая ще е еднакво хубаво.
    И така, един ден ще се изправя лице в лице с онази книга, която отдавна искам да напиша, и ще и кажа, че вече я познавам, виждам я и че не може да ми се изплъзне. А тя ще ми се изсмее в лицето и ще изчезне. И аз ще започна да я откривам отново, малко по малко, да я овладявам, да се боря с нея. А тя няма да спре да се променя. И ако някой ден я видя написана, ако я държа в ръцете си, цяла, готова, ще си помисля само колко много тежи. А после ще се учудя, като разбера, че се състои само от десет страници.

    Какви са обаче онези тайни механизми, които ни помагат да излезем от тези състояния и да надградим по нов начин конструкцията си така, че тя да остане стабилна. Защо едни успяват, а други не (имам предвид психично болните)?

    И от мен едно Брррррррррррр!

    Коментар от Диана — юли 13, 2008 @ 2:09 pm

  8. И психично болните го правят, но начина по който го правят дава точно този резултат като поведение.
    Имай търпение …
    Въпросите ти са прекрасни.
    точно на тях смятам в един момент да отговоря, като подавам информация по въпроса, натрупана през последните 20 години психотерапевтична работа.
    но първо: гледам да го правя стъпка по стъпка, за да се възприемат понятията по начин да става все по-ясно и по-ясно;
    и второ: гледам да го правя на по-достъпен език от „Реактивна психоза“,
    което освен да звучи „нищо не ми говори“ и с това да респектира,
    друго не прави:))))))))
    П.С.
    тоя линк за книгата ми пие соса,
    ужасно нещо е книга на екран!
    Но още не съм се предала:)))))))
    Като… ще свирна!

    Коментар от Светла — юли 13, 2008 @ 3:55 pm

  9. 😀 😀

    Коментар от Диана — юли 13, 2008 @ 7:49 pm

  10. Нормалното е такова, защото е общоприето. Често е глупаво, праволинейно, причиняващо безмислено страдание. Както казва Тери Пратчет „Единственото, което искаха хората от Анкх-Морпорк е днешният ден да бъде същият като вчерашния“. Долу нормалното! Да живеят промените! Те ми дават сила за живот!
    Багера

    Коментар от xunap — юли 14, 2008 @ 1:13 pm

  11. „Нормалното е твърдо в основите си, защото го крепи огромна маса.“

    Самоцитирам се пак от тогава 😀

    Коментар от Диана — юли 14, 2008 @ 1:34 pm

  12. […] приема за нещо не само нормално (Диана, ето го твоето нормално през моя поглед), ми даже за задължително да почешеш […]

    Pingback от Абсолютният живот или абсолютната игра « Жълтурчето — юли 16, 2008 @ 11:54 pm

  13. Диди пробвам да видя защо не ми се публикуват коментарите.
    в последния ти пост пуснах сигурно 10 пъти варианти на един и същ и все не излиза 🙂

    Коментар от Светла — август 5, 2008 @ 6:16 pm

  14. Беше отишъл в спама, възстанових го!

    Коментар от Диана — август 5, 2008 @ 7:14 pm


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: