Панаира на Vira

юли 8, 2008

Геневопея: Познатата и непозната смърт

 

Предишна част

Тази сутрин поляната бе особено уханна. Фината роса по високото бавно се топеше на утринното слънце и изпълваше въздуха със свежест и прохлада. Солта скърцаше приятно под ходилата. Лекота и безгрижие обгръщаха сърцето.

Само Брил изглеждаше умислена и не можеше да се развесели нито с песен, нито с думи. Докато сестрите ú блажено се изтягаха под сенките отвън, тя влезе в пещерата и започна да тършува в ъгъла, където държаха важните неща. Биола я последва.

– Какво има, Брил? Какво търсиш? – попита я загрижено.

– Латрата ни е изсъхнала. Ще отида да събера нова.

– Аз ще дойда с теб.

– Добре… Увий си ръцете.

Биола намери една от по-старите си препаски, разкъса я и я омота прилежно около пръстите и дланите си.

– Къде отивате? – попита Рио, когато ги видя да излизат.

– За латра – каза Брил. – Защо не дойдете с нас?

– О, Брил, вие ще наберете достатъчно. Толкова е приятно тук, под сенките, а след малко нататък ще напече. Никъде не ни се ходи.

Брил задържа погледа си върху нея, но не каза нищо. Двете с Биола се отправиха надалеч, към задната страна на хълма, където растеше латрата. Денят наистина щеше да стане горещ, а дърветата в тази посока оредяваха. Пътят беше дълъг под палещите лъчи на слънцето – до там, а после и обратно. Но латрата им беше нужна. Винаги трябваше да имат от нея, колкото можеше по-прясна.

На Биола топлината не ú пречеше. Тя обичаше слънцето, радваше се на всичко наоколо, попиваше с наслада красотата на дивните пъстри поляни, на ведрото синьо небе. Но Брил бързаше. Така напрегната и неразговорлива Биола не я бе виждала никога досега.

Под мъхестия склон на хълма, в дълбоките сенчести цепнатини на скалата, се криеха латрените бурени. Листата им бяха дребни и нащърбени. Брил опъна на сянка една голяма кожа и започна да бере и да хвърля клонките на нея. Биола провря пръсти и откъсна малък стрък. Поднесе го към носа си, но той не миришеше. За какво им трябваха тези мънички криви листенца? Брил казваше, че са отровни, ако се изядат. Дори ако ги пипаш по-дълго време с голи ръце, отровата можела да мине през кожата ти и да те убие. Защо тогава толкова често ги беряха и ги пазеха в пещерата?

Но нямаше време да попита. Изневиделица над тях се появи един от летящите ковчези. Брил дръпна Биола към себе си, натисна главата ú надолу, за да я скрие под храстите, и също с приведена глава продължи да къса латра още по-бързо и припряно.

Биола не смееше да помръдне, но любопитството ú надделя, и без да се отделя от земята, тя извърна поглед нагоре. Облак прах бе забулил небето и се стелеше бавно надолу към дърветата. От където беше минал ковчегът, бе оставил зад себе си тази прашна диря. Тя се разнасяше вече и Биола понечи да каже това на Брил – да я успокои. В този миг обаче почувства, че не ú достигат сили да се надигне от земята, трудно и стана да си поеме въздух, главата я болеше, а по бузата ú се стичаше слюнка.

Брил вече беше готова – извади бързо от устата си сдъвканите латрени листа и ги натика между зъбите на Биола.

– Гълтай! – заповяда ú тя и с едно движение я обърна по гръб право върху набраната латра.

Заскуба от бурените със шепи, задъвка отново и започна да обтрива с листа Биола и себе си – с последните си останали сили. Докато не падна ничком до нея.

Когато се събуди, видя Биола коленичила, опряла ръце в земята, да кашля, да повръща и хрипти. Брил едва надигна глава. Всичко отвътре ú гореше. Непосилно ú бе да помръдне крайниците си, но дишаше. Въздействието на отровата беше отминало.

Когато най-после раздвижи ръце, първата ú работа бе да хване Биола и да не я пуска да изпълзи на поляната. Трябваше да стоят върху кожата с латра, докато се свестят. Биола разбра, легна до Брил и я прегърна.

Чак когато слънцето започна да се снишава, Брил стана и откъсна няколко ивици кожа от краищата на постелята им. Подаде две от тях на Биола и ú показа, че трябва да покрие ходилата си:

– Отровата е навсякъде, където стъпваме. Ще минат няколко изгрева преди да се разнесе.

Следва продължение

Advertisements

5 Коментари »

  1. има ли смисъл да казвам, че пак ми разпали любопитството до краен предел?

    Коментар от deni4ero — юли 8, 2008 @ 2:34 pm

  2. Успях 🙂 Най-накрая успях. Признавам си, не исках да започна Геневопея… или поне не до дотогава докато не намеря малко свободно време, за да си я прочета на спокойствие. И го намерих това време. И сега и аз съм с разпалено любопитство, ама много разпалено… Много, много хубаво 🙂 Страхотно е!!!

    Коментар от Жени — юли 10, 2008 @ 9:41 am

  3. И аз съм много щастлива, че я четете 😀 Но ще ви кажа, че сега пускам последната част от нея, останалото – ще видим какво ще го правя (като междувременно сядам сериозно да пиша). Истината е, че само бележките ми по тази книга са дълги повече от един том. А сега реших да ги систематизирам и да ги въведа в компютъра. Иначе вечно не мога да намеря из тях това, което търся. 😀

    Коментар от Диана — юли 10, 2008 @ 1:17 pm

  4. […] обятия на майката Земя (продължение) 6. Геневопея: Познатата и непозната смърт 7. Геневопея: Познатата и непозната смърт […]

    Pingback от Геневопея « Панаира на Vira — март 30, 2012 @ 9:56 pm


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: