Панаира на Vira

юли 6, 2008

Геневопея: Отворените обятия на майката Земя (продължение)

 

Предишна част

Животинчето смучеше лакомо и изпиваше бързо вкусната бяла кръв. Стана по-силно, по-голямо и подвижно. Пълзеше и излизаше само вън на поляната. Брил трябваше да пълни човката все по-често. Дърветата вече знаеха какво иска от тях и безмълвно ú го даваха.

Химерите нарекоха малкото създание Биола, което трябваше да значи истинска. Защото беше като тях.

Не за първи път даваха име. Откакто живееха тук, малко неща останаха същите, повечето се променяха, появяваха се нови и ставаше нужда да бъдат наречени.

Биола растеше бързо, а тялото ú не само се източваше, но и се променяше. Гърдите ú започнаха да набъбват и скоро се уголемиха, не останаха равни като на химерите. Между краката ú се появиха косми, каквито никоя химера нямаше. Затова я покриха с препаски от обработена кожа. Косата ú порасна много по-дълга от техните, и за да не ú пречи, я връзваха и увиваха около тялото ú.

Всички вече знаеха какво е тя – човек. Повечето бяха виждали и общували с хора – жени и мъже – там, от където идваха. Биола не беше създадена химера, но те я обичаха като своя сестра. И я научиха на всичко, което знаеха да правят.

Много скоро Биола започна да работи наравно с тях. Скубеше ожесточено бодли и пера, без да обръща внимание на разкървавените си длани. Събираше сол, носеше палистра за постелите. Ловеше птици със същата лекота, с която го правеха и химерите. Те я научиха да плува бързо, да се гмурка надълбоко, да издържа дълго под водата, да хваща риба с ръце.

Научиха я също да разпознава билките, растенията, които се ядяха и онези, от които трябваше да се пази. Научиха я и да пее. Гласът ú беше силен, тялото също – закърмено с живата бяла кръв на човешко дърво.

Сега тя се хранеше с месо, защото вече имаше зъби. И на едно нещо се беше научила съвсем сама – да обича човешките дървета, които растяха в долината. Понякога Биола сядаше сред тях и им пееше. Обикновено това се случваше, когато намереше мъртъв някой от събратята им. Със своите песни им благодареше за кожите, за очите им, пълни с топлина и разбиране. За кръвта не им благодареше, защото химерите не ú бяха казали за нея.

Биола обикаляше долината надлъж и нашир. Катереше се по възвишенията ú, за да я обхване с поглед цялата. Обичаше да се рее с вятъра, да усеща силата и свободата му. А вечер бе щастлива да се завърне в пещерата. Щастлива бе да споделя живота си с химерите, защото се чувстваше истинска сестра на сестрите си, чувстваше, че им принадлежи.

***

Дълбоко в недрата на изоставената планина Нейша, далеч на запад от най-големия център на Хипоба – Карон, се разполагаха останките на старо подземно съоръжение за въздушен контрол. Големият бункер, който отдавна не фигурираше на картите на Терамод, имаше само един отвор и той зееше като паст на гигантско влечуго, обрасъл в треви и листа. Тъй като се намираше в гората, прелитащите макар и рядко оттук блендове не можеха да го забележат.

От две десетилетия тук бе намерил убежище Симон Оскорел Трети – учен, нано-сензорен конструктор, когото Хипобът преследваше заради кражбата на професор Талиен и прототипа на устройството за разчитане на химични сигнали – УРХС.

Оскорел имаше усет и влечение към старите неща. Знаеше много за тях. През тези двайсет години той постигна чудеса с възстановяването на техниката в бункера, но все още не беше успял да „съживи“ професора.

Отворът на бункера зееше, но вътрешните помещения имаха здрави и тежки врати, запазили се непокътнати от столетия. Благодарение на тях Оскорел бе защитен от хищници и хомомуси и спеше спокойно. Сутрин се събуждаше рано, закусваше. Да си набавя храна не му представляваше особена трудност. Наоколо имаше плодове в изобилие. А вярната му окапра Вирха го поеше преобилно с мляко.

От това меню и от многото години, прекарани в самота, упорит труд и единение със суровата природа, външният му облик бе напълно променен – имаше дълга коса и брада, вече сиви, бръчки по лицето, слабо тяло, странно и оскъдно облекло. Но затова пък беше станал жилав, ловък и бърз, много по-жизнен, отколкото когато работеше затворен в стерилните лаборатории на Хипоба.

Оскорел си имаше тук свой собствен енергиен център, захранван с органично гориво. В състава на това гориво влизаха: почва, съдържащите се в нея гъби, плесени, бактерии, гниеща растителност, включително и покоите на Вирха бяха разположени така, че отделяната от нея преработена маса да се оттича право в мелачката на подготвителната система. Тоалетната на стопанина ú – също.

Енергийният център захранваше остарелите уреди и машини, които не служеха за нищо друго, освен с приятния си ритмичен звук да правят компания на Оскорел. Техният пулс – пиукането, святкането на контролните лампички и нескончаемата крива на екраните, която вървеше все напред – бе станал неизменна част от живота му – неговото друго, механично сърце.

Но по-важното предназначение на енергийния център бе да захранва сложно конструирания микроскоп, под чиито обектив ученият твореше липсващото звено между живота и машината.

С подръчните материали тук му отне почти пет години да сглоби микроскопа и вече петнайсет години работеше върху недовършеното устройство за връзка с наносензорите, вградени в мозъка на професор Талиен. С помощта на УРХС професорът щеше да „оживее“ чрез която и да било машина и най-после да разкрие голямата си тайна – загадката, която повече от три столетия след смъртта му не можа да бъде разгадана от никой учен и само споменаването на името ú изправяше на нокти целия мислещ високотехнологичен свят – ГЕНЕВОПЕЯ.

Оскорел се молеше само да му стигне животът, за да довърши устройството. Не искаше нищо повече. Беше си обещал да работи търпеливо и упорито, да се пази, доколкото можеше, в добро здраве и да посвети всяка свободна минута на заветната цел.

Следва продължение

Advertisements

6 Коментари »

  1. Тадарадаааааааааааам! Ама, ква интрига внесе самооо … хитруша такава …

    Коментар от deni4ero — юли 6, 2008 @ 2:03 pm

  2. Виждам, че следиш. Не се отказвай, моля те! Сега тук имам малко да преправям края на първата глава и мисълта ми тече ли тече…

    Коментар от Диана — юли 6, 2008 @ 10:13 pm

  3. ааа, никво отказване, как, ти ме запали 🙂 може да нямам препоръка или критики, ама ми е много интересно, само дето по-наредичко 😉 Днес се запитах къде избегА и тази … ух, как й беше името, онази с простакесите и сина й, дето не го приеха химия – Зловона Девеил ли беше 😳 извинявам се, че не помня. Ама и там ми е много интересно какво става 🙂

    Коментар от deni4ero — юли 6, 2008 @ 11:07 pm

  4. Ди, докато аз се опитвам да намеря 1 напълно спокоен час да прочета цялата първа глава, ти се разведрявай с това: http://missby.wordpress.com/2008/06/30/bathtime-4-mom/#comment-2599

    Коментар от vilford — юли 7, 2008 @ 2:49 pm

  5. […] обятия на майката Земя (продължение) 4. Геневопея: Отворените обятия на майката Земя (продължение) 5. Геневопея: Отворените обятия на майката Земя […]

    Pingback от Геневопея « Панаира на Vira — март 30, 2012 @ 9:56 pm


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: