Панаира на Vira

юли 4, 2008

Пак за участието в конкурси

(този път специално за Димо)

Като написах първия си роман, веднага тръгнах да търся из интернет информация какво да правя по-нататък. Първо изрових издателствата, писах им. Доста от тях ме отрязаха любезно, малка част ми поискаха резюме (анотация) + част от текста. Затрудни ме написването на резюме, но се справих криво-ляво и го разпратих. И от там нататък – нищо. От там нататък да чакаш отговор от издателство, е като да чакаш писмо от умрял. Да не говорим колко е дълго и мъчително.

При следващото ровене попаднах на конкурсите. В малка част от тях приемат и романи, повечето са за разкази. Изчетох какви ли не дискусии по форумите – кой, какво, как и защо. В тях се включват дори издатели, включват се хора, близки до издателствата, участници – успели и неуспели, и фенове на фантастиката – членове на клубове за фантастика. И всички тези хора (които започнах постепенно да разпознавам зад псевдонимите им, а и доста техни снимки има из нета) обсъждат, критикуват, защитават, обясняват – какво е нивото, как трябва и как не трябва да се правят конкурсите, кой трябва и кой не трябва да ги печели, и още много други неща. Лашках се ту в единия, ту в другия край на тамошната „истина“.

Изпратих си романа в конкурса на Аргус – единственият подходящ за мен тогава – и започнах да се надявам, че съм достатъчно добра, за да вляза в аулата на вездесъщия ни „писателски елит“ (този, в областта на фантастиката). Минаха девет месеца, в които, ако не пишех, щях постоянно да мисля само за конкурса. Междувременно следях редовно форумите и за най-малката капчица информация какво става, кога ще излязат резултатите и т.н.

И те излязоха – през декември, на панаира на книгата. Беше обявено, че Аргус кани всички на събирането (защото ще представи и новите си книги). Няколко дни преди събитието ВЕЧЕ ЗНАЕХ, че не съм сред наградените, защото иначе щяха да ми се обадят. Това поне научих от форумите – награден ли си, предварително ти се обаждат да отидеш, не си ли награден, попадаш в общата покана.

Отидох въпреки това. Видях отблизо много от онези хора, чиито лица познавах от снимките. Почувствах се някак тържествено и благоговейно, че съм сред тях.

Разбира се, бях и много разочарована, че не съм се класирала на нито едно от първите три места, т.е., че няма да издадат книгата ми.

От тогава (от миналия декември) много неща се случиха. Много неща научих и дори познавам на живо един от онези хора в залата. Но това не е толкова важно. Имам още много път да извървя.

По-важното се случи само преди седмица, когато отидох LeeAnn „да ми набие някои неща в канчето“. След разговора с нея се чувствам спокойна и мога да говоря за конкурсите и за всичко, свързано с писането, без огорчение. Защо ли? Първо, защото е страхотен човек (с всичко най-добро, което може да се вложи в това определение), и второ, защото от думите ú ми просветна цялата истина, която толкова време не „виждах“.

Ето как стана всичко: Едно от нещата, които най-много ме измъчваха, бе че никой не ми казва направо добре ли пиша или зле. Нейният отговор беше: „И никой няма да ти го каже!“. Малко по-късно осъзнах думите ú докрай.

Обикновено, когато съм се терзала дълго време за нещо, отговорът винаги е прост. Стига да има кой да ти го каже, защото, заслепен и объркан от нетърпение и огорчение, не го виждаш сам.

Навремето преживях следното: Детето ми си счупи ръката, ама лошо си я счупи, беше на четири години (голямото ми дете) и трябваше да остане в Пирогов – сам самичко. Строго забранено беше за родители в отделението. Естествено, изринах земята, за да се докопам до него и на няколко пъти успявах, извън официалните свиждания всеки ден по обяд. Обаче, който ме видеше от персонала, ми казваше, че трябва да изляза. Понеже докторите се сменяха, ходех да питам всеки от тях и да ги моля да остана. Но нито един не ми даде разрешение. Накрая попаднах на един възрастен доктор (който по-късно се премести в нашата поликлиника и до ден днешен си го поздравявам като го видя, въпреки че той няма представа откъде го познавам). Този д-р Васев беше дежурен в приемното и аз нахлух да го питам и него мога ли да остана през нощта. Оплаках му се, че никой не ми дава категоричен отговор – не ме гонят с ритници, но и не ми казват, че разрешават. И ето какво ми отговори той тогава: „Никой няма да ви каже останете. Можете да го направите единствено на своя отговорност.“

Мисля, че няма нужда да разказвам по-нататък. Разбира се, останах. Думите му промениха всичко. Разбрах точно какво и как трябва да направя и го направих. Много е важно да успееш да срещнеш точния човек, който с малко думи да ти каже най-важното, най-нужното за теб.

И досега съм проумявала, че бързата слава от конкурсите е някак измамна и преходна. Че за истинското признание е нужно стотици пъти повече търпение от онези девет месеца. И досега съм съзнавала, че важните неща са други и конкурсите не са част от тях. Но сега го приех и със сърцето си и се успокоих. Благодаря ти, LeeAnn! Благодаря ти!

Димо, не знам какви изводи можеш да си направиш от всичко това. Започнах да го пиша заради теб, приключих го пак с изводи за себе си. Така става с всички мои постове, не се чуди. Просто пиши и това е всичко. Пък какво ще стане от там нататък, ще поживеем и ще видим.

Ако искаш, се свържи със Звездичко. Аз четох два негови разказа и много ми харесаха, а не бяха наградени в конкурсите. Ще трябва сам да преценяваш какво е нивото там. Не се доверявай много на „експертното“ мнение.

Но каквото и да правиш, ще трябва да действаш „на своя отговорност“, както и аз – на моя. Това е.

Advertisements

11 Коментари »

  1. Съжалявам, че не съм била на „онзи“ разговор. Но и на мен ми се е случвало, най-очевидните истини да ми се изплъзват, а в същото време изваждат очите на някой около мен. И току ми кажат нещо с две думи и на мен НАЙ-НАКРАЯ ми просветне. После седиш и се чудиш как може да си толкова късоглед!!! Аз поне имам бележка от моя офталмолог – наистина съм късогледа. 🙂

    Коментар от vilford — юли 4, 2008 @ 3:23 pm

  2. Извадих си поука. Мерси много! 🙂
    И сега с главата напред! 😀

    Коментар от dimo — юли 4, 2008 @ 3:36 pm

  3. А така! 😀 😀
    Хубаво стана, че повдигна темата, защото и аз си подредих моите поуки и съм доста доволна и наистина – много по-спокойна!
    Да не забравиш да се обаждаш и занапред!

    Коментар от Диана — юли 4, 2008 @ 3:39 pm

  4. Ще се обаждам! 😀
    И мисля, че току-що ме навести музата. 🙂

    Коментар от dimo — юли 4, 2008 @ 4:10 pm

  5. Едно е да искаш, второ е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш! Хайтов го беше казал. Ама още по лошо е когато искаш и можеш и пак не го правиш! Защото по една или друга причина не пишеш! За това трябва писането да ти стане навик – като дишането, без да мислиш за какво, за що, как, кога и т.н. Просто ДИШАЙ и се учи как по-правилно да Дишаш!

    Коментар от гравитон — юли 4, 2008 @ 10:42 pm

  6. лошото е че не успяваме да четем между редовете всеки път, но ако винаги всичко знаехме… Щеше да е скучно. Какво ще разказваме на внуци и правнуци ако нямаме тези емоции?

    Коментар от вили — юли 4, 2008 @ 11:15 pm

  7. Има една приказка: „Направи каквото трябва, пък да става каквото ще!“ И от мен допълнение: и се опитвай да го правиш добре!
    Не унивай! Карай с рогата напред! И ще успееш! Сигурна съм!

    Коментар от Муниконтин — юли 5, 2008 @ 12:09 am

  8. хехе, 🙂 Радвам се, че помогнах 🙂
    гуш 🙂

    Коментар от LeeAnn — юли 7, 2008 @ 6:14 am

  9. 😀 😀

    Коментар от Диана — юли 7, 2008 @ 8:13 am

  10. Текстът по-долу е цитат от коментара на една дама в този форум:
    „Междувременно следях редовно форумите и за най-малката капчица информация какво става, кога ще излязат резултатите и т.н.

    И те излязоха – през декември, на панаира на книгата. Беше обявено, че Аргус кани всички на събирането (защото ще представи и новите си книги). Няколко дни преди събитието ВЕЧЕ ЗНАЕХ, че не съм сред наградените, защото иначе щяха да ми се обадят. Това поне научих от форумите – награден ли си, предварително ти се обаждат да отидеш, не си ли награден, попадаш в общата покана.“
    Тя поне е открила „Капчица“ информация, а аз и нея нямах късмет да открия. Очевидно през декември в ставало нещо,за което нищо не знам!
    Знам само,че наградените са двама съименици: Ивайло Иванов,а третите награди вземат Адриан Лазаровски и Ценка Бакърджиева. Освен това всичко друго ми е пълна мъгла! А аз искам да знам:
    1. Дали е публикуван мой разказ!
    2. Къде мога да прочета разказите? Наградение,но не само тях!
    3. Кога ще излязат книгите „Секси Хоризонти“ и Антологията с разказите от конкурса „Фантастика през 100 очи“? Когато излязат къде ше се продават?
    4.Ако вече са излезли къде да ги търся? За сега преглеждам сайта на „Пингвините“ http://www.pe-bg.com , погрешно място ли търся?
    Глас в пустиня!
    Гъста мъгла! Ако някой знае нешо,моля да ми каже!

    Коментар от Станимир — юли 28, 2008 @ 2:46 pm

  11. Сигурно ме е цитирала. Във форума за фантастика на dir.bg и във форума на Клуб Иван Ефремов може да се открие информация. Трябва само да се поровиш. Особено във втория форум редовно обявяват резултатите от фантастични конкурси. Електронния адрес на Аргус го има навсякъде. Който иска може да им пише и да ги пита. Телефонът им също може да се открие.
    Питайте тук, каквото знам, ще ви кажа 🙂

    Коментар от Диана — юли 28, 2008 @ 3:40 pm


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: