Панаира на Vira

май 28, 2008

Какво запомняме, какво забравяме

 

Светлина написа: „Диана, не знам какво да ти кажа. Ти пък имаш качеството да помниш. Ама хубаво помниш. Това е като да ти дам един вестник, ти да го прочетеш целия и накрая да ми кажеш точно две изречения в преразказ, а пък след сто години да се окаже, че точно те са ми трябвали.“

Аз ú отговарям: Емоционалната ми памет е едно такова диво, необуздано животно, дето няма мира и излизане на глава с него. Обикновено е заложено в човека да забравя, за да стихват емоциите му с времето. И при мен е така, не съм изключение от правилото. Но, случи ли се нещо да ми припомни стари преживявания, оказва се, че някъде дълбоко там вътре те си живеят със същата сила и са способни да се възродят в цялата си стихийност.

Емоционалната ми памет е по-мощна от всяка друга, затова може би чувствата в мен винаги надделяват над разума.

Ето например Светла разглежда проблемите философски и аргументирано в своите теми. На такива постове, като нейните, аз повече „слушам“ (да се разбира чета), отколкото да се включвам с някакви разсъждения. Моята философия е „с чувствата напред“, както „с рогата напред“. Започна ли да разсъждавам, често губя нишката.

Е, това исках да кажа.

Сега за илюстрация на емоционалната ми памет слагам тук парче от любовната си лирика. Това е най-абстрактното, останалото направо не е за четене, въпреки че е много красиво.


Копнееш да срещнеш любовта,
но не познаваш нейната разрушителна сила.
Тя не винаги е светъл лъч,
по-често е болка –
сладка, сладка болка,
към която се устремяваш с цялото си сърце.
Но ако я нямаше любовта,
не би имало смисъл нищо на тази земя –
нямаше да знаеш защо живееш,
нито защо умираш.
Да, тя е маската – красивата маска,
която носи нагонът за продължаване на вида.
Тази маска прикрива много зад себе си –
неща, които не искаш да виждаш.
Но тя е и огледало на творчеството,
тя единствена дарява самородно вдъхновение.
Видът и може да те накара да полетиш,
красотата и те поразява завинаги.
Прави те колкото уязвим,
толкова и силен.
Щастието и болката, които ти носи,
не се забравят цял живот.
Можеш да ги възродиш и от пепел,
можеш да ги вплетеш в музика,
имаш неограничени възможности
да ги стъпкваш и съживяваш.
Въпросът е какво остава от теб,
след като си минал през този вихър,
след като си се въртял без дъх в него,
след като си летял до пределите на безкрая
и си се върнал отново тук.
 

Advertisements

9 Коментари »

  1. Картинката заради мен ли я сложи? Аз съм малко така – ещ запомня цвят, форма, местоположение дори, но убий ме, не помня цифри, имена, физиономии 🙂 Вероятно ще излезе, че и аз имам силна емоционална памет. Не знам. Опре ли до емоции, моля пазете си ги – имам навика да ги попивам, направо се заразявам и ги употребявам до дъно. Не ти е работа да ме видиш с плачещ човек. До няколко минутки и аз ще цивря, та чак той ще се стресне и ще спре 😀
    Никога, аам никога не се бях сещала да разделя паметта на емоционална и друга. А пък трябва. Я виж, че даже физически така ни е устроена главата. В смисъл, че щом има хардуерно разделение, логично е то да продължи и на софтуерно ниво.
    Стихотворението… само да попитам как направи така, че да си личи, че любовта, „към която се устремяваш с цялото си сърце“ може да те устреми сама към себе си, да те привлече като свещ пеперудка, да те тегли както магнит те гли противополжността си, а не само да е цел, към която ти сам да се стремиш.

    Коментар от Svetlina — май 28, 2008 @ 4:58 pm

  2. Ех, Светлинке, Светлинке! 😀
    Картинката не я сложих само заради теб – заради всички, защото хората сме такива – едното ни око учудено, другото тъжно. Това съм го писала и друг път, и съм го писала защото навремето един човек ме нарисува така. С лилави пастели, лицето ми разделено наполовина – едното ми око учудено, другото – тъжно (така каза той). Пазя я тази рисунка, някой път ще я сканирам да я видиш.
    Емоционалната памет – под нея имам предвид това, че запомняме силно и задълго моменти, свързани със силни чувства 😀
    Всичко останало по-лесно се забравя.
    А стихотворението – какво да кажа – само благодаря, че си вникнала в него! Когато имаш време, ще ти изпратя по пощата и другите. Но, хубаво си помисли дали искаш да ги четеш 😀

    Коментар от vira111 — май 28, 2008 @ 5:11 pm

  3. А има ли грозно мислене?

    Коментар от Svetlina — май 28, 2008 @ 5:47 pm

  4. Има ли грозно мислене? Има, има 😀
    Това ме подсети как Анди викаше на обратното на „стар човек“ – „нов човек“ 😀

    Коментар от vira111 — май 28, 2008 @ 9:42 pm

  5. има грозно мислене! за другото – после …

    Коментар от deni4ero — май 28, 2008 @ 10:18 pm

  6. Понякога помненето на всичко е проклятие… 😉 Помня булстата на първия си работодател отпеди 15 години. 🙂 🙂 🙂

    Определението „емоционална памет“ много ми харесва.
    Имам “невероятната” способност да запеметявам чувства и усещания. Запечатват се в сетивата ми като снимка. Това често пъти ми помага – за изграждане на усет към нещо (крило, автомобил…), изграждане на преценка за поведение (на някой или нещо), формиране на нагласа, пространствена ориентация…

    Когато условията са сходни, това е изключително полезно, но при динамично променящи се и винаги нови условия, повече пречи, защото може да се окаже, че имаш само 2 секунди, за да възприемеш нещото, да го анализираш и да реагираш.

    Скоро ми се случи да ми попречи. Бях претрупана със запаметени усещания – разнородни и противоречиви.

    Страх, неувереност, запаметено усещане за (друг) точен момент на (друго) точно място, спомен за болка… Объркване на интуитивното със запаметеното… Замъгляване на ясната мисъл от прекалено многото информация за обработка и сравняване. Прекалено голяма нужда от пренастройка. Усещане за дискомфорт. Объркващ, смазващ дискомфорт…

    Такъв коктейл може да ти прецака деня. И излитането. И кацането. И полетът…

    Излитането е смешно, на полетa не обръщам внимание (все пак баира е малък, не мисля за летене, всъщност – за нищо не мисля, само презаписвам), кацам като анимационен герой – в облак прах, защото земята идва и без да я викам, ставам ухилена до уши, защото нищо не ме боли…

    В такива моменти трябва да си спомня, че трябва да спра, за да се нулирам и рестартирам. Рестартът е лесен, но спирането за рестарт е трудно, защото се чувствам така, сякаш съм се предала…

    Но аз не съм!

    Коментар от LeeAnn — май 29, 2008 @ 11:39 am

  7. „Имам “невероятната” способност да запеметявам чувства и усещания.“
    Дачи, то затова пишем 😀 Явно е някакъв начин да се освободим от тях.
    Като ме видиш да пиша объркано – някое от тях се е възродило 😀
    А за полета, излитането и приземяването – съотнесох го и към ежедневните ни ситуации и към чувствата и въобще, на където и да поемеш в живота, има излитане, полет и приземяване. Имам предвид устремените пътувания 😀

    Коментар от vira111 — май 29, 2008 @ 12:10 pm

  8. тъй де, тъй 😉

    Коментар от LeeAnn — май 29, 2008 @ 4:37 pm

  9. 😀 😀

    Коментар от vira111 — май 29, 2008 @ 5:08 pm


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: