Панаира на Vira

февруари 18, 2008

Разказът временно е свален

Filed under: разкази — Етикети:, , — Диана @ 11:42 am

mars.gif

Свалям временно разказа, защото го изпратих в конкурс, а условието е да не е публикуван никъде. Ще пиша, като има резултати!

Днес, 12.03.2012, качвам разказа отново, за да го видят тези, които не са го чели. Бях почти забравила за него. Преди около седмица се сетих, търсих го доста в мойте файлове – писала съм го отдавна-отдавна.

НАШИЯТ МАРС

Международното земно космическо правителство издаде директива „Да направим Марс зелен до 2050 година”.

Временно безработният и безперспективен Нервен Неуклюжев Теменужев от малката държава България получи от Бюрото по трудова заетост комплект документи за кандидатстване за позицията „Озеленител на Марс”.

Пол – мъж, възраст – 30 години, физическо и психическо състояние – добро – попълни графите той.

След две седмици, лично от наборния щаб, му отговориха, че е одобрен. По-точно, той беше единственият одобрен (или единственият кандидат – това бе поверителна информация), и заедно с многоброен екип от началници, представители, съветници и експерти и придружаващите ги лица, замина за Марс.

Мисията се състоеше от: генерал Пареций Наставников – командир, и генералшата Дебелогушева-Наставникова; Лов Сафариев – представител на независимото обединение „Нашият Марс” и зачисленото му куче Тигър; Бюроседий Съветников – деловодител, протоколчик на мисията; инспектор Гюведжийски – отговорник за реда; Приболюбор Проучников – лекар, фундаменталист; Погръб Лежаев Мечтаев – известен поет, автор на „Наръчник на поета” и „Марсиански мечти” – в качеството си на олицетворител на земните идеали; и Утопия Разкошева (Топи) – актриса, изиграла ролята на марсианка във филма „Тук и там” – в качеството си на съветник първа степен за действие при нежелани срещи от трети вид.

Задачата на Теменужев беше проста – да създаде и отгледа дървесни видове, виреещи на Марс, задължително зелени (само в най-краен случай сини), да ги засади по цялата площ на планетата и да им осигури необходимите условия за растеж и развитие.

Далеч по-трудна беше задачата на останалите от групата – те трябваше да представляват лицето на землянската култура, наука, ред, закон и управство, особено, в случай че на съседа ни се откриеше местно население. Потвърдени данни за такова липсваха в дебелите файлове на Асоциацията „Има ли живот на Марс”, но имаше много хипотези.

„Неделя, 14:30 з. вр. (земно време), кацнахме.” – записа в протокола Съветников.

„Първата стъпка върху прашния килим на Марс положи ген. Наставников.” – записа за поколенията Мечтаев.

– Хайде, хайде, разтоварвайте багажа! – разпореди Наставников докато се оглеждаше за място, подходящо за лагер.

Всички взеха ръчния си багаж, другото остана в танколета.

– Казах да свалите багажа! – изгледа ги недоволен ген. Наставников.

– Че кой да го свали, аз ли? – отвърна му изумена Утопия Разкошева и попипа финия си маникюр, който бе застрашен да пострада от първобитните условия тук.

Всички се обърнаха към Теменужев и го погледнаха многозначително.

– Сваляйте багажа, господине! – разясни му задачата Наставников. – После имате да строите и лагер…

– А вие какво ще правите през това време? – попита го изненадан Теменужев.

– Как какво, не виждате ли колко работа имам! Остава и вашата да върша!

Кучето Тигър се озъби и изръмжа срещу Теменужев. Още в танколета му бе заявило отявлената си неприязън, предизвикана кой знае с какво.

Теменужев се захвана с разтоварването на багажа. Брей, че много неща носеха! Дори картофи, прораснали – за засаждане. И земна пръст за тях. Както и всичките запаси от храна и вода за петдесет години.

След като построи иглутата, стана време за вечеря.

– Сготвихте ли? – приближи към него Наставников.

– Кой, аз ли? – едва изтрил потта от врата си, Теменужев погледна учуден строгото лице на генерала.

– А кой друг? Да не очаквате някой от нас да готви?

Теменужев се огледа неловко. Генералшата се нанасяше с багажа си в квартирата. Неудобство ú създаваше тясната врата. Лов Сафариев оглеждаше с бинокъл хоризонта, а кучето му подскачаше и джавкаше покрай него. Съветников пишеше ли пишеше. Проучников и Гюведжийски играеха шах, седнали по турски насред камънака. А Мечтаев и Разкошева се разхождаха, допрели рамене, по хребета на едно пясъчно възвишение.

– Добре, но още не съм направил кухнята – съобщи на генерала Теменужев.

– Ами какво чакате?

Щом посвикна с обстановката, Мечтаев се зае да ухажва Утопия. Това той приемаше почти като свое задължение. Поет и актриса на самотен остров, образно казано – нямаше място за колебания. Утопия също не виждаше друг подходящ обожател за себе си, затова прие неизбежното. Само дето този Мечтаев беше някак досадно приказлив и приказваше най-вече за себе си. Тя не беше свикнала да я ухажват така. Разходката я отегчи, затова реши да се прибере. После, останала насаме в иглуто, прерови дванайсетте си куфара с дрехи и не откри нищо подходящо да облече за вечеря. Денят бе провален. Мигрената ú веднага се обади.

На другия ден започна същинската работа на Теменужев. Лабораторията бе сглобена, апаратурата – инсталирана, семената – сортирани в прозрачни чекмеджета. Вярно, наложи се да стане рано, за да свърши всичко това, защото нямаше време за губене, както му напомни от вечерта Наставников. Затова пък, работното му място стана хубаво, уютно, с гладък ламиниран под. Едва ли някой щеше да влиза тук да го безпокои.

Теменужев разтвори инструкцията за работа. Точка първа: „Съберете проби от марсианската почва.” Той взе найлонови пликчета и лопатка, пластмасово сандъче, и излезе навън.

Времето на Марс не беше приветливо. Много прах имаше във въздуха. Може би, затова останалите от групата още не бяха излезли от спалните си. Теменужев се отдалечи малко от лагера, хареса едно място, където му се стори, че няма толкова камъни, и започна да гребе. В инструкцията не пишеше да вземе пробите от различни места. Той напълни торбичките, подреди ги изправени в сандъка, и тръгна обратно към лабораторията.

Точка втора: „Изсипете пробите в подходящи съдове и поставете във всяка различни семена.” Теменужев набързо изпълни и това – беше лесна работа.

Точка трета: „Полейте ги (важно: пестете водата!).” Това „пестете водата” го пишеше абсолютно навсякъде – даже и на сгъваемото му легло, а завивките бяха щамповани със същия надпис.

Първата инструкция свърши. Доволен, Теменужев я смачка и я хвърли в кофата. Разгъна инструкция №2: „Открийте вода на Марс (дотогава: пестете водата!).”

– Ох, добре, ще я пестим!

Той се замисли кога да пристъпи към изпълнението на задачата – преди или след като приготвеше закуската. Но още не беше взел решение, когато в лабораторията нахлу Наставников:

– Кое време е? Закуската трябваше вече да е сервирана!

Теменужев побърза да поправи грешката. Тук поне храната се готвеше лесно. Той извади десет пакетирани порции, натъпка ги в заготовчика, и след осемнайсет секунди и половина вече ги сервираше на масата. На кучето му се полагаше от същата храна, която ядяха и останалите, защото беше първото земно куче на Марс. То, от своя страна, продължаваше да ръмжи всеки път, щом Теменужев се появеше в полезрението му. Просто необяснимо – защо не можеше да го понася! Но и Теменужев вече правеше планове какви мерки би взел, ако останеше насаме с него.

След закуска генералът се зае да разпредели задачите:

– Днес имаме да проучваме планетата. Ще пообиколим наоколо. Имаме да осъществяваме и контакти…

– Ако открием местно население – добави скептично Лов Сафариев.

– Да, пригответе се, тръгваме след десет минути.

– Всички ли трябва да дойдем? – попита неохотно Разкошева.

Проучников и Гюведжийски вдигнаха глави. Те имаха важна партия шах за доиграване.

– Всички! – отсече Наставников.

– Съвместната работа ще гарантира вашата безопасност – обади се за първи път Съветников и разгърна някакви книжа за доказателство.

– Нашата? Ами вие? – възмути се Разкошева.

– Съветников може да остане – погледна я остро генералът. – Зает е с друго. Вие – обърна се той към Теменужев, – ще имате грижата за лагера. Вършете си работата и като се върнем, постарайте се обядът да ни чака на масата. Ще сме уморени!

Теменужев взе присърце разпореждането. Трябваше да се вмести в указания срок. Веднага, щом тръгнаха, взе сондата, изтича, откри вода и се върна за инструкция №3. Поне работата му спореше, а и вече можеше да не обръща внимание на надписите „пестете водата”.

През това време групата проучващи вървеше през знойните марсиански равнини. Изведнъж в далечината се очертаха силуети. Те се издигаха и спускаха плавно, сякаш ги извайваше самият пясък. Генералът спря. Лов Сафариев извади оръжие и го насочи към загадъчните фигури.

– Ще стреляте само по моя команда! – бутна ръката му Наставников. – Първо да видим какво е това.

Без съмнение пясъкът се движеше. Растеше и се смаляваше току пред очите им. От уплаха Разкошева не можа да помръдне и крачка повече. Тя се отпусна тежко на рамото на пребледнелия поет. Дебелогушева застана зад тях. Гюведжийски и Проучников гледаха безучастно.

Генералът и Лов Сафариев тръгнаха напред, а Тигър ги последва, като лаеше за кураж. Пясъкът се издигаше на малки хълмчета и върху всяко хълмче израстваше още едно и още едно. После трите заедно бавно слягаха и се разливаха долу. А след това всичко се повтаряше отново.

– Много странно – изсумтя генералът. – Според вас това може ли да е…

– Не – отвърна Сафариев. – Това е пясък. Може да се влияе от някакво притегляне над или под повърхността, но иначе е пясък.

– Да, и аз така мисля – уточни генералът.

Тогава Сафариев започна да рита и тъпче енергично докато с тежките си ботуши не заравни напълно терена.

Инструкция №3 гласеше: „Наблюдавайте внимателно дали семената растат. Поливайте ги редовно…”, „пестете водата” този път Теменужев не го прочете. Отдолу имаше и послеслов: „Ако растат, виж инструкция №4, ако не растат, виж №4А.”

За да изпълнява правилно инструкцията, Теменужев премести леглото си в лабораторията. След това излезе да види всичко ли е наред в лагера и отдалеч забеляза, че групата се връща от похода. Побърза да им сервира обяда, като очакваше да получи одобрение от генерала, че този път си е свършил работата навреме. Но генералът дори не дойде до масата – той извика Съветников и двамата отидоха някъде.

На другата сутрин Теменужев се събуди рано. Навън още беше тъмно. Над лагера цареше звездна марсианска нощ. Той запали лампата и зашляпа бос по гладкия под. Пи кафе, захапа студен сандвич. Докато дъвчеше се огледа в огледалото и си опипа брадата. Изведнъж погледът му улови нещо странно – отзад на рафта – пръстта в саксиите – тя мърдаше!

Теменужев запрати сандвича в кофата и отиде да провери. Всичко вътре се надигаше на мехури. Нима семената покълваха така бурно? Той бързо намери инструкция №4: „Не правете нищо, само поливайте… докато кълновете станат десет сантиметра високи. След това изкопайте лехи под открито небе и присадете кълновете там, за да ги наблюдавате в естествените им условия.”

Хвърли тази и взе №4А: „Така. Имаме проблем. Решете го на място или се обадете за допълнителни инструкции. Все пак преди това опитайте отново – изгребете горния слой с лъжица, изровете семената, изхвърлете ги и засейте нови.”

– Така и ще направя – реши Теменужев. Извади празна купа и чиста лъжица и започна да обира надигащите се мехури от първата саксия. Като стигна до семената, забеляза, че са покълнали доста за едно денонощие. Значи все пак растяха. Поне това беше сигурно. Но заради необичайното им поведение под пръстта, Теменужев реши да се довери на №4А и да започне отново. Той събра с пръсти покълналите семена и ги изхвърли в кофата.

– Може би пък така дишат в тази пръст – хрумна му после, когато засади новите семена в саксията. – Ще оставя другите да видим какво ще излезе.

Теменужев отиде да прави закуската. Опънала крака под кухненската маса, генералшата бродираше гоблен. Изпод пръстите ú никнеше кафяв марсиански пейзаж. В другия край на масата Проучников и Гюведжийски играеха шах. Добре, че генералът още го нямаше да пита защо закуската закъснява. Лов Сафариев влезе, но не наруши тишината. Теменужев се огледа – просто кучето го нямаше. Той поднесе чиниите за еднократна употреба върху красиви салфетки.

След закуска отиде да нагледа пръстта. Изглежда останалите нямаха намерение да ходят днес на поход. Още с влизането си в лабораторията, Теменужев се спъна в кучето. То изквича, озъби се и заръмжа срещу него. Беше обърнало кофата.

– Сандвичът! – сети се Теменужев.

Да, сандвичът, по всяка вероятност, беше вече в търбуха на лакомото псе. Застанал на вратата, за да му попречи да излезе, Теменужев бавно се събу, хвана обувката и започна да го налага. То квичеше и се хвърляше насреща му да го хапе, но Теменужев не му предостави такава възможност. Хубавичко го омлати и го изрита с обутия си крак навън. После събра боклука обратно в кошчето.

Флиртът между Разкошева и Мечтаев едва започнал, вече замираше. Те и двамата полагаха усилия да го съживят, но обстановката тук никак не предразполагаше. Марсианската тишина, безкрайните пясъчни простори, кафявият цвят и всичко останало се отразяваше подтискащо на нежната душа на Мечтаев. Той започна все по-дълго да мълчи, а Разкошева, въпреки лошите му обноски, имаше нужда от шум около себе си. Обзе я скука.

Всички други в лагера изглеждаха заети с работа. Съветников пишеше дълги доклади, части от които му диктуваше и генералът. Двамата се изолираха от останалите и не позволяваха да ги безпокоят. Проучников и Гюведжийски играеха своите безкрайни партии шах и вдигаха глави от дъската само когато дойдеше време за храна и за спане. Генералшата продължаваше да премята конците и да веза, като плюнчеше пръстите си по начин, който караше гнусливата Разкошева да стои далеч от нея. Лов Сафариев скиташе насам-натам и през повечето време го нямаше в лагера. Явно искаше да се усамоти, защото не вземаше дори и кучето си да го придружава. А Теменужев…, какво ли правеше Теменужев?

Докато усърдно си изпълняваше задълженията, Теменужев забеляза нещо ново – кучето вече не му се зъбеше. Отначало той помисли, че е заради боя, но после установи, че Тигър е съвсем променен. На муцуната му се бе изписало едно такова добродушно изражение, та чак ти се струваше, че се усмихва. Ходеше да ближе всички наред, въргаляше се в пясъка и чакаше да го чешат по корема. А преди не даваше някой да го пипне. Нещо беше станало с него. Теменужев реши да го наблюдава.

След няколко дни, първият гоблен на генералшата вече красеше кухнята. Мечтаев така се бе захласнал по него, сякаш се канеше да го възпее. Разкошева се почувства отвратена от просташкия му вкус и незабелязано се оттегли. Повъртя се навън, после, незнайно защо, се озова пред входа на лабораторията. Никой не гледаше. Тя повдигна противопраховата завеса и влезе вътре.

Теменужев, който се беше изтегнал на леглото и в полудрямка наблюдаваше как се държат семената, скочи на крака.

Известно време двамата само се гледаха – Разкошева – опряла хълбоци в ръба на плота със саксиите, Теменужев – изправен точно пред нея. По отношение на жените Теменужев бе устроен просто – като котлона – предпочиташе да подгрява някоя тенджера, отколкото да гори напразно. А и Разкошева се явяваше единствената подходяща тенджера на Марс. Затова той не се колеба дълго, сграбчи я и я обърна с гръб. Изненадаха го обаче пронизителните писъци, които се изтръгнаха от гърлото ú. Отлепи уста от шията ú и видя, че се е надвесила над бълбукащите саксии и ужасена се взира в тях.

На неистовите крясъци, идващи от лабораторията, веднага се отзова по-пъргавата част от групата. Пръв влезе Сафариев, който се бе появил в лагера неизвестно кога. След него дотича в тръст и генералът, а след тях вътре нахлуха Мечтаев и генералшата.

– Какво става тук? – провикна се генералът.

Теменужев и Разкошева се бяха отдръпнали назад. Той я придържаше да не падне, а тя продължаваше да скимти и само посочи с пръст към саксиите. Всички погледнаха натам.

– Ауу! – изписка силно и генералшата.

Докато генералът се усети този път, Лов Сафариев беше извадил пистолета си и започна да стреля. Разнесоха се гърмежи, дрънчене на изпотрошено стъкло, писъци и крясъци. Настана суматоха.

– Гюведжийски-и-и! – развика се генералът. Той беше обърнал Сафариев по лице на земята и стискаше здраво ръцете му отзад.

Всички останали се бяха стоварили на леглото и гледаха безпомощно. Разкошева – полуприпаднала в обятията на Теменужев, генералшата – с разлято деколте – в тези на Мечтаев.

Гюведжийски дойде и закопча ръцете на нарушителя с белезници.

– Какво стана? – попита той на свой ред.

– Този тук се опита да ни изпозастреля! – осведоми го генералът докато наместваше изкривените си от стълкновението пагони. – Води го да го разпитаме!

– Къде да го водя?

– В иглуто му. Ти ще го охраняваш.

Не стана нужда да пречупват Сафариев. Той сам си призна, че е дошъл тук с тайна задача (нещо, което генералът вече подозираше) – открие ли живот на Марс, да го унищожи.

Наставников реши да го остави под арест за неопределено време, докато измисли какво да прави с него.

През това време Разкошева се бе прибрала в спалнята си, за да се възстанови от шока. Генералшата и Мечтаев отидоха в кухнята да обсъдят случилото се. Теменужев, останал сам в лабораторията, оправяше поразиите от истерията. Той събра в шепа всички кълнове и ги отдели в съдина. Посегна към метлата и лопатата да смете разпилените стъкла и пръст и мерна отвън щастливото куче Тигър да притичва волно, да скача в прахта и да развява опашка.

Нещо в ума му се проясни. Поведението на кучето може би не беше чак толкова загадъчно. То се промени, когато изяде сандвича от кофата. Но при сандвича бяха и старите семена. Теменужев остави метлата и взе съдината с кълновете.

На вечеря се събраха всички, с изключение на Сафариев, Гюведжийски и Проучников. Диверсантът остана затворен в иглуто си, а Гюведжийски го охраняваше, седнал пред вратата заедно с Проучников, и играеше шах. Теменужев занесе на тримата топло, поръсено с подправки ястие. После се върна в кухнята и застана да погледа как другите опразват с апетит чиниите си. Стоеше и се усмихваше.

Десет години по-късно

Сред пищните зелени гори на Марс, обгърнат от своята свита, Крал Теменужев Първи отмаряше сънливо на сянка. Положила колене в пръстта, покорната му съпруга Топи му изстудяваше напитка, като държеше чашата наполовина потопена във водите на бистър поток. Децата им Нути и Нети се разхождаха под дърветата заедно с бавачката си Дебелогушева-Наставникова и събираха камъчета за застилане на пътечките покрай новата им къща. Разсеяни погледи им хвърляше от време на време поетът Мечтаев, докато усилено твореше на хартия най-новата история на Марс.

– Земя вика Марс! Земя вика Марс, обадете се! – разнесе се от радиото на секретаря Съветников.

– Обади се и кажи, че имаме още работа – да не идват – нареди лениво Крал Теменужев.

– Питат каква работа имаме. Марс вече изглеждал напълно зелен.

– Кажи им, че работим върху едни части, които не се виждат от Земята!

Наистина някъде от другата страна на планетата Проучников и Гюведжийски залесяваха малкото останали голи места. Подреждаха дърветата шахматно и прокопаваха напоителни канали по хода на офицера – веднъж насам, веднъж натам. Стратегията бе разработена и внедрена от техния наставник – генерал Наставников, който бе поел и грижата нищо да не се обърка, затова постоянно ходеше с тях и им разпореждаше как по-добре да си вършат работата.

А Лов Сафариев отдавна бе прокуден от лагера. Сега той се скиташе някъде далеч, заедно с Тигър и, завърнал се към природата, се хранеше само с листа.

Един горещ следобед той спря да се изпикае до едно дърво. Трудно го избра, понеже всички бяха еднакви. Намокри песъчливата пръст над корените му, изтръска се и тръгна нататък. Тигър се готвеше да го последва, когато изведнъж видя как същата тази пръст се раздвижи, надигна се и забълбука. И пред втренчения взор на кучето Дървото разлюля клони и отвори очи.

КРАЙ

Advertisements

10 Коментари »

  1. Много е хубаво!

    Напомня ми малко за стила на Илф и Петров, но е интересно. Не мога да пиша дълги и пространни рецензии – нито за музика, нито за литература – просто човек трябва да може да го усети.

    Пожелавам ти успех!

    P.S. Имам голямо желание да прочета романа „Наука на науките“, но не нещо все не намирам време. Обещавам, че скоро ще го направя. Харесвам твоите постове, сигурен съм, че и романът ще ми хареса.

    Коментар от Майк Рам — февруари 18, 2008 @ 12:43 pm

  2. Радвам се, че си прочел разказа! Да си призная, постоянно ме измъчват мисли къде са моите читатели. А и какво точно искат да прочетат те. Даже съм написала нещо за по-нататък по този въпрос. Тези два разказа – Вселенският клошар и Нашият Марс – са ми първите. (Имам още един, но той е сглобен от изпадналите части на Наука на науките.) Написах ги за Копнежите: http://choveshkata.zavinagi.org/blog/?p=113 – един проект на Човешката библиотека, който се надявам да се осъществи успешно, защото много български автори заслужават да бъдат прочетени и навън.
    Забелязал си „руското влияние“ в разказа – и аз не знам как се получи – може би защото сега чета на малкия руски детски книжки от мойто време – Незнайко, Дневника на Коля Синицин, Моливко и Сръчко, и затова съм на такава вълна!
    А романът Наука на науките… Ох, сега ми предстои да реша дали да изпратя втората му част на същия конкурс – на издателство Аргус. Тя е доста по-добра, но без първата не може да се чете.

    Коментар от vira111 — февруари 18, 2008 @ 2:09 pm

  3. Много ми хареса. На мен ми напомня на Кир Буличов. Сега ще прегледам и другия разказ.

    Коментар от Иглика — февруари 22, 2008 @ 12:48 pm

  4. До сега не бях прочела разказа, защото съм се занимавала с астрономия и винаги малко ме е страх да чета неща свързани с астрономически обекти и явления. Нооо… разкзът ти ме привлече и после увлече- наистина ми хареса. 🙂 Сега се насочвам към Вселенския клошар 😉

    Коментар от jenikoleva — февруари 25, 2008 @ 3:14 pm

  5. Жени, точно защото аз не съм се занимавала с астрономия и се опасявам да не направя някоя груба грешка докато измислям историите, винаги малко отмествам нещата – така, че научните факти да не играят някаква особена роля. Оставям ги като даденост, без да ги обяснявам. Не е така обаче в романа ми Наука на науките – там се говори за генетика, в която се чувствам малко или много „в свои води“ (не че не мога да сгреша, но по-лесно намирам и асимилирам информацията, която ми е нужна).

    Коментар от vira111 — февруари 25, 2008 @ 3:36 pm

  6. Много ми хареса и усмихна … а краят … той е страхотен 🙂

    Коментар от deni4ero — март 19, 2008 @ 3:16 pm

  7. А на мен ми е много приятно, когато някой ги чете (разказите ми, де)!

    Коментар от vira111 — март 19, 2008 @ 5:25 pm

  8. Както ти обещах – моите топ 5 елемента в разказа:
    1. Сравнението с котлона. Този израз ще заживее свой собствен живот.
    2. Инструкциите и как отваряш следващата едва след като приключиш с предишната.
    3. Отношенията на Теменужев с кучето.
    4. „Флиртът между Разкошева и Мечтаев едва започнал, вече замираше.“ И въобще целият им измъчен романс.
    5. Шахматното озеленяване на обратната страна на Марс.
    Знам, че съм много лаконична, но малкия ми говори успоредно и си губя мисълта. Тя моята и без това е кратка. 😉

    Коментар от Violeta — април 17, 2008 @ 6:41 pm

  9. Вили, благодаря ти!
    Няма да издавам как ми е хрумнало сравнението с котлона. Мисля, че само аз и ти знаем 😛

    Коментар от vira111 — април 17, 2008 @ 7:33 pm

  10. […] видите и аз какви съм ги писала преди време за конкурс: Нашият Марс Share this:FacebookLike this:LikeOne blogger likes this post. Вашият […]

    Pingback от Впечатленията ми от първите два публикувани разказа след конкурса « Панаира на Vira — март 12, 2012 @ 12:19 pm


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: