Панаира на Vira

февруари 6, 2008

ВСЕЛЕНСКИЯТ КЛОШАР

bruno_zrank.gif

Някъде там – из опитомената Вселена, по разчертаните пътища на Всемира, се носеше Бруно Зранк със своя раздрънкан стар звездолет. Животът му напомняше песен на волна совалка, кръжаща насам-натам с едничката цел да я има и утре.

Бруно Зранк произхождаше от експериментален вселенски вид – трета селекция генетично подобрен хомо сапиенс (клас 3/19) с отстранени социално нежелани психически и поведенчески черти – СФЖ (съвършена форма на живот). В резултат на това бе намерил призванието си като клошар.

Кот* след кот Бруно Зранк ставаше и подкарваше звездолета по своя маршрут сред галактики от газ и звезди, свързани със звездни мостове – млади и стари галактики, галактики джуджета и галактики гиганти, междугалактически купове, през прах, камъни, светлина и мъгла.

Не бързаше за никъде. Цялото вселенско време бе на негово разположение. Знаеха го като Вселенския клошар.

Но той не беше сам в своите пътешествия сред звездите. Голямото куче му бе станало неразделен спътник. То се носеше по дирята на звездолета и налайваше бясно всяко по-бързо и по-голямо транспортно средство, с което се разминаваха.

Бруно Зранк познаваше целокупната Вселена така, както знаеше израстъците на тялото си. Нямаше кътче от нея, което да не бе пребродил.

Където и да отидеше обаче, оставаше незабелязан от множеството. Нямаше приятели, близки, роднини. Дори не знаеше чий генетичен наследник е, защото животът му бе започнал в лаборатория.

С космолета си се бе сдобил по съвсем тривиален начин – просто му го дадоха един ден и го отпратиха да си върви по пътя. И той тръгна. Обиколи надлъж и нашир, опиянен от този простор, от свободата и от прекрасното усещане, че лети.

Видя колко е шарена Вселената, колко различни и чудновати създания я обитават. И всяко от тях се чувстваше добре там, където живееше.

За Бруно Зранк слузестата киша не изглеждаше привлекателна за подслон, но за лигавия кишояд тя бе най-блаженото място, съществуващо някъде.

Между другото, лигавият кишояд изглеждаше едно от създанията във Вселената с най-много свободно време. И Бруно наминаваше покрай колониите им, когато му се приискаше да завърже разговор с някого.

– Какво търсиш? – попита го веднъж един от тях.

– Търся полезен боклук.

– Полезен боклук ли? Защо?

– С него си изкарвам прехраната.

– Така ли? Не съм чувал да има полезен боклук. Той затова е боклук, защото е безполезен.

Но Бруно Зранк отдавна бе разбрал, че което е боклук за едни, е съкровище за други. И знаеше, че само заради огромната си заетост и непрестанното бързане формите на разум още не бяха помислили за това.

– Зависи – започна той, като искаше да обясни своето откритие.

Но кишоядът не му обърна повече внимание и Бруно трябваше да продължи по пътя си.

В такива случаи обичаше да се отбива до някое от онези залети от светлина места – ослепително сини, свежи и дъхави, като онова, в което бе роден.

Обитателите им живееха своя забързан живот, без да напускат гигантските постройки, плетеницата въздушни лабиринти около тях и транспортните си средства за близки разстояния. С адаптивните си тела можеха да отидат където пожелаят – до най-труднопроходимите места във Вселената, но по някаква причина не се възползваха от възможността да полетят и да почувстват свободата извън притеглянето на своите планети. Нещо ги задържаше, но какво бе то, Бруно не можеше да разбере.

Боклукът от такива планети бе наистина безполезен. Стерилен, чист, излъскан до блясък, преработен и усвоен докрай – рядко имаше какво да се вземе от него. Но Бруно идваше тук просто да се порадва на гледката. Той вдъхваше от тази синева, застанал близо до някоя извънпланетна пречиствателна станция, за да не бие на очи, докато клепачите му не започнеха да се затварят за сън. Тогава си тръгваше. Предпочиташе да нощува далеч от населените места, за да не навикват и гонят кучето му, задето ръсело опашати бълхи по околните планети.

Затова Бруно прекарваше времето за сън в открития космос – в своя стар, но надежден звездолет. А Голямото куче се изтягаше отзад до опашката му, от където изригваха струи гореща радиация, повече от покорство, отколкото за да се топли.

Ако се нуждаеше от гориво, Бруно отиваше до най-близкия квазар. Горивото беше безплатно. Не се изискваха разменни монети.

Разменни монети му трябваха само за храна. Магистрални такси също не плащаше, защото, като нямаше какво да събира, Бруно Зранк мъкнеше астероиди от магистралите. Събираше онези камъни, които бяха твърде дребни за гигантските чистачки и се изплъзваха от устите им. Навързваше ги за дебелите куки отзад на звездолета и ги закарваше до най-близката каменомелачка. От „Междупланетна поддръжка на пътищата“ го познаваха и често биваха благосклонни да му дават и храна.

Веднъж Бруно Зранк спря звездолета си при Вечната звезда – едно от най-големите и ослепителни слънца във Всемира. Около него бе пълно с живи твари, но както навсякъде, те бяха твърде заети, за да забележат странника. Само един художник погледна към него докато рисуваше с механичната си ръка някакви чудновати пейзажи в небето.

Бруно обърна глава да види творенията му. Стотици великолепни звездни платна – жива, трепкаща феерия – препълниха сърцето му със своята красота. Много гледки бе виждал той, но тази го накара да замре.

– Прекрасни са! – прошепна Бруно.

– Да…, прекрасни… Но не са съвършени. Опитвам се да нарисувам съвършената картина… – отвърна художникът. – А ти какво търсиш, пътнико?

– Аз ли?… Събирам непотребни неща.

– Непотребни? Като картините ми?

– Какво говориш! Нямах предвид тях! Просто ги гледам, защото са…

– Не, вземи ги. Отнеси ги всичките. Най-добре да започна отначало… Съвършената картина – промърмори на себе си той.

Бруно се замисли каква би била съвършената картина, щом всички тези великолепни творения наоколо не бяха такива.

– Те наистина са прекрасни – опита се пак да изкаже възхищението си той. – Аз не виждам в тях нито един недостатък.

– В твоите непосветени очи изглеждат такива, но не и в моите.

– А когато нарисуваш съвършената картина, какво после? – попита Бруно Зранк.

Художникът не отговори. Вместо това, продължи да дипли звездното небе, приковал поглед в него – изпълнен със старание да улови така неподатливото съвършенство.

Без да го прекъсва повече, Бруно Зранк закачи няколко от картините му за куките на звездолета и те се понесоха подире му като вихри в тъмната шир.

Пътят му минаваше през зона с чести изригвания и точно както очакваше, го застигна радиационна буря. Дъждът не беше опасен за Бруно Зранк, но можеше да повреди картините, затова той се шмугна със звездолета в една червейна дупка и остана да преспи там.

Когато се събуди, бурята бе преминала и навън духаше слънчев вятър. Платната се развяха, опънаха се и заблестяха още по-ярки и красиви. Бруно провери дали са здраво закрепени, после седна на звездолета да им се наслади.

По тези места живееха Колосиански твърдофили, които не обръщаха чак такова внимание на боклука си и в него често попадаха ценни неща. Бруно не беше ял от няколко кот-а, а прекрасните картини, които хранеха очите му, не можеха да заситят стомаха му. След като на Вечната звезда се сдоби само с тях, мислеше тук да потърси нещо, което после да размени за храна.

Той приближи до станцията за отпадъци, разположена на една от луните им. Представляваше множество кратери, пълни с камъни, които от клокоченето на стопената киша подскачаха и се блъскаха един в друг, като по този начин смилаха всичко, попаднало между ръбците им. Метални машини загребваха от събрания в шахтите боклук и го хвърляха вътре.

Тук беше нощ и всички още спяха. Бруно влезе в една от машините, превключи на ръчно управление и започна да рови из сметта. Докато следеше зорко какво се процежда между зъбите на лопатата, той се заслуша в монотонния грохот на танцуващите камъни.

Дежурният на станцията се бе събудил и му се обади по интеркома:

– Виждал съм те и друг път, ела, ако си гладен.

Колосианската храна понасяше добре на Бруно – предвид нейната твърдост, понеже съдържаше и каменен прах. Като се наяде, се почувства отлично и двамата с дежурния подеха разговор за сложната материя на живота.

Колосианските твърдофили бяха особена форма на разум. Те не се доверяваха на нищо друго, освен на твърдата скала. Знаеха силата на камъка и метала. Те дори не можеха да летят в открития космос, но си живееха доволни тук – в техния пълен със скали и метал свят. Наричаха ги примитивни форми, но никой като тях не умееше да цени онова, което го хранеше – твърдта под тялото си.

– Скалите са в основата на всичко, страннико – разпалено обясняваше дежурният. – И металът, от който са направени крилете ти, идва от тях. Не може да има живот без скалите – върху какво ще се крепи той?

– Ами звездите? Без тяхната светлина и топлина нищо няма да е така красиво! А има и форми на разум, които не издържат на космическия студ и без своите звезди ще загинат.

Твърдофилът вдигна рамене:

– Не знам за това, но камъкът е по-важен. Той е господар на всичко и остава и след звездите. Виж сам – ти можеш да летиш в небето, но се връщаш на камъка, защото от него вземаш силата за летене. И храната си вземаш от него. Всичко, което ти трябва, е върху камъка. Останалото е само газ и огън.

– Ами тези картини, погледни ги – посочи нагоре Бруно Зранк, – не те ли омайва тяхната красота? Направени са от звезди…

Дежурният ги погледна за миг, после сведе глава. Звездите, колкото и да бяха ярки, за него си оставаха мимолетни. Той не виждаше красотата в тях.

Това е, защото никога не е летял – помисли си Бруно.

Когато не помагаше в разчистването, Бруно Зранк избягваше да лети по магистралите, а сега реши съвсем да ги заобикаля – заради картините. Избра си път през мъглявини и звездни купове, разпилени сред лабиринт от пещеристи хлътвания и бездънни ями. Необследвани, труднопроходими места, някои затиснати от мъгли и космически прах, други – ясни и прелестно диви.

Докато си пробиваше път през неравния терен и внимаваше да не изгуби някъде платната, забеляза маломерен въздуход да се носи лениво по спиралния ръкав на едно галактично ядро.

Бруно се учуди, че среща някого тук. Изглежда, че и създанието от въздухода също, защото спря и излезе навън. Бруно веднага позна формата му – беше чувствител. Те имаха по четири чифта очи и уши, както и множество от онези допълнителни органи за възприятие, каквито Бруно не притежаваше.

Чувствителят не откъсваше осемте си очи от картините. Бруно веднага разбра какво изпитва – чувствителят общуваше чрез телепатия и му предаде силното вълнение в душата си, предизвикано от поразително красивата гледка. Потопи го във вълна от мисли, чувства и разбиране. Беше поет. Беше мечтател. Рееше се в небесната шир без посока, само за да усеща безкрая ú. Никоя скала не бе способна да го прикове към себе си. Той бе роден сред звездите. Името му беше Пегас. Живееше, за да мечтае.

Двамата заговориха без думи за картините. Пегас бе открил в тях дълго търсения си идеал. Бруно не знаеше какво е идеал, не знаеше и какво е мечтание, но ги усещаше. Поетът говореше силно и пламенно направо от душата си.

Бруно поиска да направи нещо за него. Откачи най-голямото платно и му го подаде. Радостта на Пегас го заля неудържимо. Бруно се почувства щастлив, защото бе направил друго създание щастливо. Отдалечаваше се и гледаше осемте блеснали, препълнени с възторг очи на поета, в които се отразяваха звездите от картината.

Полетя през космически облаци и през още пусти, незаселени галактики. Отново почувства празнота в стомаха си. Най-близо от тук бе Голямата Марфея, около която кръжаха сто двайсет и две луни. Създанията, които я обитаваха, бяха едри и силни, а за чужденци като Бруно имаше зони с изкуствено понижена гравитация, защото иначе, колкото и устойчиви да бяха, Марфея можеше да ги смачка в здравата си прегръдка.

Бруно спусна звездолета над една такава зона и слезе на повърхността. Нарочно избра онази страна на Марфея, на която беше нощ, защото тогава изхвърляха боклука. През деня не можеше да се намери нищо ценно тук.

Голямото куче остана горе да вие гръмко срещу сто двайсет и двете пълни луни, облещили се насреща му.

Бруно събра каквото можа – предимно синтетични опаковки от храна, които по-дребни същества можеха да използват за къщи. Натовари всичко на звездолета и зачака да отворят тържището, та с малкото си останали разменни монети да купи нещо за ядене.

Изведнъж насреща му се зададе някакъв марфеец. Стъпваше леко, почти летеше, както правеха всички марфейци в зоните, въпреки че носеха на краката си специални притегатели. Този идваше право към Бруно, дори му махна с огромната си ръка.

– Твои ли са онези картини, чужденецо? – викна той отдалеч, като сочеше нагоре към аеродрума.

– Да – учуди се Бруно. – Пречат ли на някого?

– Не, продаваш ли ги? Искам да ги купя.

– Не ги продавам – отвърна Бруно.

– Защо? Ще ти платя добре за тях. Ще забогатееш!

– Не, не ги продавам, чакам тук за друго.

– Защо не искаш да ги продадеш? Толкова ли са ценни? От къде са?

Бруно се обърка:

– Просто искам да ги запазя – каза той.

– За какво са ти, видях те да събираш боклук. Сигурно си някой вехтошар. Намерил си ги, нали? Или си ги откраднал?

– Не! – извика Бруно. – Един художник ми ги даде на Вечната звезда.

– Че кой ще си даде така картините! Лъжеш!

Бруно отстъпи назад. Марфеецът заплашително приближаваше към него и повтаряше – Лъжеш! Бруно се хвърли към прелитащия елеватор. Всичко се залюля пред очите му. Търговецът не можа да го достигне и се спусна към стълбите.

Не трябваше да идвам тук – мислеше трескаво Бруно. – Картините…

Елеваторът спря. Бруно се озова само на няколко крачки от звездолета си. В другия край на отсега вече се подаваше грамадното туловище на преследвача му.

Бруно се окопити, скочи и след около стотина удара на сърцето си вече издигаше машината към небето. Долу на платформата се готвеше да излети друг кораб – десетки пъти по-голям и по-мощен от неговия. Бруно не се поколеба и насочи звездолета към марфейските космически блата – ужасна местност, известна със своите тъмни, непроходими мъгли и засмукващи конуси, но и единственото скривалище за беглец, в какъвто се бе превърнал Бруно сега.

Звездолетът нахлу в тъмнината. Картините пламтяха след него като опашка на комета. Оставяха издайна следа. Бруно караше право напред, бързаше колкото можеше. Някъде зад него се чуваше страшният тътен на марфейския кораб.

Бруно си спомни красивата синя планета, на която се беше родил. Спомни си изгревите и залезите на най-прекрасното слънце. После – свободата, която изпита, като полетя. Безкрая, който видя и позна. Спомни си художника, поета, щастливите му очи. Спомни си всички хубави неща, които бе видял по своя път. И разбра колко много обича картините, защото те въплъщаваха тези неща, и чрез тях той притежаваше всичко това завинаги. Не трябваше да ги изгуби. Но корабът беше съвсем близо. Вече отваряше уста да погълне платната.

Внезапно Бруно спусна звездолета право надолу. По-добре да го погълнеха вихрените конуси, отколкото картините му да станеха плячка на марфейския търговец. Усети как затъва в гъстата кал между отломки камъни и лед. Звездолетът се завъртя и заблъска, привлечен от безбройните магнитни късове, с които бяха пълни конусите по дъното. Те завличаха надолу всичко, което попаднеше в поледействието им и го спояваха в едно неотделимо цяло. Дори да успееше по някакъв начин да се отскубне от тях, горе го чакаше марфейският кораб, така че на Бруно не му оставаше нищо друго, освен да се върти тук докато не настъпеше краят му.

В този миг нещо яростно разтърси твърдината. Бликнаха тежки гейзери кал и зажонглираха с огромни айсберги и скали. Бруно усети как звездолетът му се блъсна в метал и издрънча, после изхвръкна лудо нагоре. Голямото куче подаде глава от тъмата. То лаеше бясно. Устата му се пенеше и разпръсваше мрака на черните мъгли. Долу в блатото се въртеше и потъваше със страшна тяга марфейският кораб. На покрива му се беше вдълбал отпечатък от грамадна кучешка лапа. Задъхан, Бруно погледна назад – звездите от картините блещукаха като бледи точици на непровидимия небосвод. Успокоен, той подкара напред. Верният му приятел се понесе след него, както винаги досега. Те отново летяха, отново следваха пътя към някоя прекрасна звезда.

След дълго лутане забелязаха, че през мрака се процеждат пурпурни лъчи. Скоро мъглата свърши и пред тях се откри широк друм. Краят му бе озарен от нажежено до огън кълбо светлина. Една звезда се готвеше да избухне, за да се роди отново в хиляди звезди.

Бруно спря звездолета, излезе навън и се вгледа притихнал във великолепието на това прастаро тайнство. Защото краят на една звезда всеки път го удивляваше. Заслуша се в припукващите искри, които предвещаваха избухването. Приготви се да чуе предсмъртния ú вик и да види как светлината се излива от тялото ú. Взривът не беше край, той бе начало – начало на нови звезди, нови планети и нов живот. Мощ, която се превръщаше в повече мощ. Красота, която бе намерила начин да се умножава.

Само звездите от картините никога нямаше да се преродят, само те щяха да си останат същите. И това беше някак тъжно. Всяка звезда заслужаваше своето красиво ново начало. Нищо във Всемира не биваше да спре да се повтаря. Бруно се обърна, откачи платната от куките, погледна ги за миг и ги пусна да отлетят. За да създадат своите планети, които да огряват. За да сътворят живот.

Ето кое беше истинското съвършенство. То бе в самата Вселена, където камъкът и звездите оставаха заедно. Ето защо художникът не можеше да го постигне – той се опитваше да отдели светлината от скалата, а те бяха обречени една на друга. Ето защо и твърдофилът грешеше – никой камък не можеше да живее без своята звезда.

Спокоен, Бруно седна на звездолета да гледа изгрева на нова. И изведнъж се усети благословен с най-ценното – път и смисъл на дните си.

Послеслов

Много скоро след това се случи така, че лигавите кишояди поведоха междугалактическа политика за размяна на боклука и назначиха Бруно Зранк 3/19 СФЖ за съветник към колонията.

Край

     * Понеже на планетите има нощ и ден, но в космоса няма, за по-добра ориентация бе решено да се обособят денонощията като „космически отрязъци“ (от време), наречени кот-и. За продължителност на кот-ите бе определено усредненото време от денонощията на планетите на всички форми на разум.

Advertisements

има 1 коментар »

  1. […] Днес се сетих за тях – единия го има в блога ми: Вселенският клошар. Другият е в писателската работилница на Човешката […]

    Pingback от :) « Панаира на Vira — февруари 15, 2012 @ 12:33 pm


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: