Панаира на Vira

февруари 1, 2008

За книгите, неизвестните български автори, признанието и вдъхновението

bread.gif

Това трябваше да е отговор на коментара на Sickdreamer:

„А защо да не е написването на един роман най-трудната част? Струва ми се, че всяка книга е редно да се пише без краен срок и без съображения доколко продаваема ще е, иначе се превръща в поредния продукт за пазара… По-скоро авторът някак си трябва да се стреми да вложи себе си в творбата си Мисля, че Балзак (или някой друг велик класик) беше онзи, дето творял ден и нощ без почивка, за да спази сроковете си и така и си остана чудно за мен как може постоянно да пишеш и писанията ти да бъдат оценени толкова високо – нима е възможно да е имал муза през цялото време?!
Това му е гадното да си писател (в днешно време?) по мое мнение – че трябва да съобразяваш с пазара. Винаги обичам да цитирам една мисъл на Атанас Далчев, която открих в блога на Stalik [http://stalik.wordpress.com]- „Делото на твореца трябва да бъде безкористно. Затова и всяка истинска слава е посмъртна.“

Но се отплеснах и се получи дълъг, хубав и напоителен пост:

Започвам от края – „…всяка истинска слава е посмъртна“ – това са силни и верни думи, защото наистина само времето пресява кое ще остане и кое ще отшуми. Но творецът винаги се стреми да получи признание приживе – първо, защото има нужда от средства и второ, защото иска да се увери, че е на прав път. Сигурна съм, че Ван Гог е умрял с мисълта, че е пълен некадърник, защото приживе не е продал и една своя картина. Той не е разбрал, че онова, на което е посветил живота си, си е заслужавало.

Затова пък сега има автори, които са добри и го знаят – продават скъпо творчеството си и се радват на признание. Те няма да си отидат с мисълта, че онова, което са създали, е просто поредния безсмислен, напразен житейски и творчески напън във вселената. Някои от тях ще издържат и „проверката на времето.

Вдъхновението (музата) не е онова, което повечето хора си представят – да изпаднеш в лирично или философско настроение, да те сполетят нечакани мъдри мисли, да се потопиш във вълшебната нега на безкрая и да черпиш от нея безплътни помисли. Вдъхновението е упорита и систематична работа, без почивка и без откат. Написване на едно изречение десетки пъти по различен начин, за да изрази мисълта ти най-точно. Вдъхновението е събраният ти опит, мъдростта, натрупана с времето, отлежалите спомени за изживени мигове – добри и лоши. Вдъхновението е още много неща – всяко нещо може да стане вдъхновение.

Това е вдъхновението – когато седнеш да пишеш, не го чакаш да дойде, а отиваш при него. Всичко, от което аз имам нужда, е тишина и съсредоточаване.

Казах, че написването на един роман е най-лесната част от неговата реализация, защото го научих от опит. Написах два романа (това са две години – писане всеки ден, без изключение), които вероятно никога няма да бъдат издадени на хартия по една или друга причина. След цяла година пращане на писма до издателства и четене по форуми и други места кой какво прави, за да си издаде книгата, смея да твърдя, че е така.

Издаването на самата книга също не е достатъчно. За да се получи нещо добро, тя трябва да намери и своите читатели. Според мен литературата я правят заедно авторът, издателят (това включва и редактора) и читателите. Само едно от тези звена да липсва по веригата, не се получава никаква литература.

За издателите не ми се пише надълго и нашироко. Само ще кажа, че никой издател няма да издаде за своя сметка книга на неизвестен автор, поне в тези наши времена.

Що се отнася до читателите, там вече вкусовете са най-различни, но като цяло те са станали по-придирчиви – едно, защото са презадоволени с книжни продукти от всякакво качество и второ, защото прагът им на възприемчивост се е повишил в резултат на постоянното дразнене на сетивата им с други средства – къде-къде по-атрактивни от простия текст (зрителни и звукови ефекти и т.н., сещайте се). Но са станали по-придирчиви не по отношение на качеството, а по отношение на изразните средства. За да грабнеш масовия читател и да стане книгата ти продаваема, трябва явно да заложиш не на някакви си тихи наблюдения и анализи на човешката душевност, а на фрапиращи, безумни ситуации, непресъздавани досега. За пример ще дам това, че всички ме „посъветваха“ още на първата страница на романа да сложа поне две шокиращи убийства.

Стигнах и до друг извод – че основната грешка на българския писател е, че пише на български. Българският книжен пазар бил силно свит по принцип. А и български писатели на него не вървели, освен шепа вече утвърдени имена.

Уточнявам, че всичко това са мои разсъждения и констатации и е напълно възможно някой (никой) да не е съгласен с тях!

Advertisements

23 Коментари »

  1. По-различна представа имам за вдъхновението, vira111. Струва ми се, че това, което описвате в абзаца (“Вдъхновението (музата) не е онова,….”) не е вдъхновението, а неговата реализация, процесът на труда. А вдъхновението е по-скоро някакво хрумване, избистряне на “нещо, което се върти в главата” – с една дума, нещо като буца сняг от покрив върху главата или неволно натискане на Enter… 🙂
    Предупреждавам – нямам личен опит в литературното творчество, затова много е възможно да греша.

    Коментар от Графът — февруари 3, 2008 @ 7:29 am

  2. 🙂 при мен вдъхновението е някаква буря в главата, която не ме оставя на мира, докато не излезе изпод пръстите – обикновено казвам „пише ми се“ и грабвам каквото ми попадне – хартия, картон, молив, химикалка или направо клавиатурата 🙂

    С останалото съм съвсем съгласна. И в частта с читателите, и в частта с издателите. И аз след месеци писма и преговори, издадох книгата си сама – разбирай – с помощта на приятели – и сега си я разпространявам и продавам сама. 🙂 В това определено има известен чар.

    Много е тъжно решението ти романите ти да не видят бял свят. Бих искала да не е така, но точно в момента не мога да ти дам нужната доза кураж, дори напротив – мога да ти бъда полезна единствено с не особено окуражаваща информация относно разпространението в България – http://www.leeneeann.info/blog/?p=1013

    От друга страна обаче, ти си написала романи, което е по-търсен жанр… Иска ми се да ти кажа „Не се отказвай!“.

    П.П. Извинявам се за дългия коментар 🙂

    Коментар от LeeAnn — февруари 3, 2008 @ 12:58 pm

  3. Да, Графе, вдъхновението съм описала по-скоро в това изречение: Вдъхновението е събраният ти опит, мъдростта, натрупана с времето, отлежалите спомени за изживени мигове – добри и лоши. Именно тези неща, както казваш, се избистрят в някой момент, и може и да те ударят по главата като буца сняг от покрив, но могат да бъдат извадени и целенасочено, т.е. да ги потърсиш в себе си, да им помогнеш да се избистрят. Затова казвам, че аз отивам при вдъхновението, а не то идва при мен.

    LeeAnn, явно всеки вдъхновението го навестява по различен начин, макар че и аз имам такива пристъпи, каквито описваш. Те са ми най-трудни за овладяване, защото не ме оставят да мисля за нищо друго. Конкретно – отивам да мия чинии, измивам първата, вече пет готови невероятни изречения са ми в главата, бързо спирам водата, избърсвам си старателно ръцете, внимавам да не забравя и дума от това, което ми е хрумнало и сядам да запиша. Това се повтаря горе долу на всеки две чинии, като изпадна в такова състояние. Затова понякога се налага умишлено да се възпирам. Важното е обаче, че мога, когато седна да пиша, да стигна до същите пет прекрасни изречения и те пак да са така богати на смисъл, както когато са дошли при мен сами.

    Коментар от vira111 — февруари 3, 2008 @ 9:19 pm

  4. LeeAnn, благодаря ти за желанието да ми дадеш кураж! Аз не съм го загубила все пак де! Казвам, че романът ми няма да излезе на хартия, не само защото издателите не го харесват, но и защото аз самата го чувствам малко незрял. Едва ли ще настоявам много за него, ще напиша друг, по-хубав. Пожелавам и на теб успех с разпространението! Четох за издаването на твоята книга. Мисля даже, че четох за нея и в блога на Тишо.

    Коментар от vira111 — февруари 3, 2008 @ 9:25 pm

  5. Благодаря 🙂
    Възможно е, Тишо беше пуснал анонс за представянето.
    Мда, права си. Напиши по-хубав роман 🙂
    Желая ти много вдъхновение и свободно време 🙂

    Коментар от LeeAnn — февруари 4, 2008 @ 11:15 am

  6. Диана (още не си ми казала как да ти викам на галено! :D), това, което описваш като вдъхновение ми напомня онова, което се предполага, че учим в училище – изучаване на стилове, оформяне на личен стил, практикуване на стила, усъвършенстване на стила и тъй постоянно 🙂 В случая визирам по-скоро часовете по английски: госпожата ни обяснява високите изисквания за есе на изпита SAT и казва: „Ключът към успеха с есетата е да обработвате писането си, да пишете много есета, да спазвате даденото на изпита време, да се подлагате на рецензия и след много практика ще постигнете префектен резултат.“ Ами на мене това не ми звучи съвсем приложимо за всички… Както описвам в постинга си за предмета БЕЛ, да пишеш е дарба. Съгласен съм, че с труд и упражнения всяко изкуство се осъвършентсва, но основата е в дарбата, в таланта. Останалото са техники за масовката.
    Казваш, че вдъхновението не е „да се потопиш във вълшебната нега на безкрая и да черпиш от нея безплътни помисли“ – ами нали затова се казва дарба, защото ти е пуснато свише =) (Дарбата и вдъхновението по мое мнение са силно свързани) Искрено се съмнявам Ван Гог, Леонардо или Микеланджело да дължат успеха си на някакво обучение 🙂 Разбирането на LeeAnn всъщност ми допада доста повече 🙂

    „За да се получи нещо добро, тя трябва да намери и своите читатели.“
    Ван Гог, както сама казваш, е умрял, без да намери нито един ценител на творчеството си, и въпреки това е сред най-изтъкнатите гении на човечеството. А колко други има, които не са признати (
    разбрани) и до днес? В момента, в който Твореца започне да мисли за читателите и признанията на другите, той тръгва по пътя на позьорството и комерсиализма ❗ На мене лично ми е писнало от комерсиализъм :/ Не случайно напоследък се появяват доста девизи от рода на „Танцувай, сякаш никой не те гледа.“ Само тогава си и показваш с танца себе си =)
    Знам, че един писател трябва и да яде и затова тази професия ми се струва сред най-рисковите и трудни…

    PS: Моят любим изпълнител Дарън Хейс има място в сърцето ми, именно защото в темите и текстовете на песните му ОСЕЗАЕМО усещаш как е вложил душата си. В творчеството му има толкова лични теми! Песни, изразяващи разбиранията му; възпяващи човека на сърцето му; чувството, че е „Unlovable“ (необикваем , недостоен за любов); разказващи ужасите, които е преживял с агресивния си баща като малък („Neverland“); аутсайдерското спасание в лицето на сестра му като тийнейджъри („Casey“). Просто го слушам и се отъждестявам с него или емоциите минават през мен. Затова го обичам, затова дори малко хора да са чували за него за мен е неповторим, поне доколкото съм запознат с музикалния свят 🙂

    Коментар от sickdreamer — февруари 4, 2008 @ 8:39 pm

  7. Допълнение към Post Scriptum-a: Не ти ли се струва, че всеки Творец би трябвало да се стреми да въздейства така на публиката си, както Дарън въздейства на мен? 🙂

    Коментар от sickdreamer — февруари 4, 2008 @ 8:45 pm

  8. Sickdreamer (аз това си го превеждам като непоправим мечтател, поправи ме, ако греша!), като изчетох всичко – твоят коментар, моите коментари, материалът ти за БЕЛ и коментарите под него, ми стана такава каша в главата, че вече не знам на кое точно отговарям – просто нахвърлям поредните разсъждения, обобщения, или, както искаш ги наречи, някои от тях може би и без връзка с прочетеното:

    Първо, за госпожата ти по английски – ами тя няма друг избор (както ти много добре си разбрал), защото трябва да обучи едновременно хора с различно развити заложби (не вярвам всичките и ученици да пишат добре като теб) и ползва изпитани методи.

    Много съм спорила с моя приятелка дали писането се учи или не. Тя също твърди, че е дарба и не се учи. Нямам нищо против това мнение, но си имам свое и то е, че писането се учи, както всяко останало нещо, между впрочем. Да, писането се учи и то точно с тези методи – на госпожата – а на онова, ЗА което ще пишеш, те учи животът. Може да имаш страхотни идеи, но ако не знаеш как да ги облечеш в плът и кръв, те няма да достигнат до никого. А дарбата не я отричам, но тя сама по себе си не означава нищо, ако не се развие. Специално Ван Гог е правил до припадък копия на картини на големи за времето му майстори, за да се научи да рисува, и чак след това е тръгнал да изразява, каквото му е идвало отвътре. Да, Ван Гог се е превърнал в един от най-великите художници, но той самият никога не го е разбрал. Каква е за него, за човека, ползата от посмъртното признание? Няма такава. Тук някъде го бях написала – геният винаги е полезен на човечеството, но никога на себе си! Кой обаче би искал да живее така, ти би ли искал – цял живот да правиш нещо и да си отидеш с мисълта, че е било напразно? (Въпросът всъщност не е лично към теб, само онагледявам.) Да, той е гений, дарбата му е дадена свише и е предопределила съдбата му, това се е случвало не веднъж… Понякога, за съжаление, се получава така, че творците са неспособни да правят друго в живота си, освен да творят. Именно тази дарба, която е и проклятие, ги превръща в безпомощни същества. За да не изглеждат такива, се принуждават да живеят двуличен живот – за пред света са едни, а насаме със себе си и в творчеството си – съвсем други. Тази игра обаче не всеки успешно я играе.

    За дарбата не мисля точно че е дадена свише, за нея си имам свое обяснение, но то е твърде лично и не искам да го споделям и обсъждам сега. Между другото Амос Оз го е формулирал по-добре от мен и бих ти цитирала неговите думи, за да не спорим по въпроса, но не мога да открия къде го четох. Да кажем само, че трябва да са налице определени условия, за да се прояви която и да е дарба. А за да достигне такъв вид, какъвто ти описваш – при човека, който с творчеството си докосва твоето сърце – са нужни още по-специални условия. Помисли сам какви са те – всичко, което си ми написал тук за него, ги показва много точно.
    Sickdreamer, тези разсъждения са мои, няма никаква гаранция, че са правилни – просто едни разсъждения. Сигурно времето и животът ще ми покажат – на мен специално – каква истина има в тях.
    И последно: Защо ти пишеш така добре? Просто съчетаваш ритъма на сърцето си с овладяната техника. В това е истината – в баланса между двете. Там, където едното е в повече, нещата завършват или с историята на Ван Гог, или с другата крайност – „…той тръгва по пътя на позьорството и комерсиализма”.

    Коментар от vira111 — февруари 5, 2008 @ 3:38 pm

  9. И моите разсъждения няма никаква гаранция, че са правилни; но…

    „…не го чакаш да дойде, а отиваш при него“ – това според мен е златно. Не защото вдъхновението не е и онзи уж от нищо дошъл БУМ, а защото тоя бум няма как да се случи, без ти да си настроен да го посрещнеш. Но както творец от твореца се различава (понякога учудващо много), така и настройката е на различно ниво – не по-високо и по-ниско, а просто различно. Затова и на писане не можеш да учиш всички по един и същи начин; мисля си, че даже би било вредно. Но както художникът трябва да има познания за техниката и постиженията в своята област, така и пишещият никак няма да изгуби от някаква такава „теоретична“ подготовка. Истински качествените неща са плод както на собствения талант и светоусещане, така и на развитие на съществуващото в съответната област до момента. Тук според мен изкуството напълно прилича на науката. Всичкия „багаж“, който понесеш като основа, ще се отрази по-нататък в онова, което ще създадеш на свой ред. Не сляпо и принудено, разбира се.

    А дали творецът трябва да се стреми към признание приживе… ако се стреми към ПРИЗНАНИЕ, неусетно ще започне да се дави в компромиси, и така, докато се удави. Обаче изкуството представлява (и това не е моя мисъл, но съм абсолютно съгласна с нея) вид комуникация и търсене на комуникация; по условие. Така че творецът няма как да не се стреми към КОМУНИКАЦИЯ; даже мисля си, че вдъхновението се явява нещо като „просветване“ за начина, по който ще осъществиш успешна комуникация. Без да обезценяваш онова, което искаш да кажеш.

    А че боли, когато те определят като неуспешен комуникатор… няма 2 мнения; както и няма 2 мнения, че рекламата може да те възкачи на пиедестала (без значение колко висок), който някой друг заслужава. Тъжни човешки истории… сигурно и идея си нямаме колко много са всъщност…

    Много се извинявам и аз за дългия коментар; така се получи:(

    Коментар от vanilla — февруари 6, 2008 @ 8:59 am

  10. Аз се радвам на дългите коментари, както и на това, че не съм сама по темата.

    Коментар от vira111 — февруари 6, 2008 @ 12:46 pm

  11. Тук му е мястото да дам препратка към един блог, който се казва „За писането“. Хумористът Весел Цанков от БНР го направи, за да сподели опита си като професионален писател с всички, които искат да почерпят от него. Той качи там и романа ми, за да го коментираме публично с учебна цел. Хвърлете един поглед и се включете, ако искате! http://www.writing.vesel.info/

    Коментар от vira111 — февруари 6, 2008 @ 2:29 pm

  12. И аз искам да добавя още нещо, понеже някак се намесих във вашия разговор 🙂
    Възхищавам се на хора, които казват „Аз сядам да пиша роман“ и всеки ден по два часа пишат роман. Също и на хора, които като им докривее нещо и пак така – сядат да пишат. Аз не мога така. Ако не съм в душевен комфорт, писането не ми върви – пиша само когато се чувствам добре. Същото е и с книжката, която издадох – тя е съставена от разкази, всеки от които съдържа много емоции и е излезнал от мен в резултат на неудържимо вдъхновение.
    Не знам защо ви го разказвам това…
    Исках да кажа, че според мен истинската дарба е да намериш начин да изразиш себе си – без значение дали ще пишеш, говориш, танцуваш, пееш, рисуваш, тичаш… – но да си бъдеш ТИ 🙂
    Освен това мисля, че всеки има някаква дарба, въпросът е как да я намери и извади навън 🙂

    Коментар от LeeAnn — февруари 6, 2008 @ 5:03 pm

  13. LeeAnn, аз също мога да пиша само когато съм спокойна и нищо съществено не ме тормози. Разбира се, че книжката ти е написана с вдъхновение – прочетох част от нея в блога ти. Просто аз си налагам такава дисциплина – да пиша всеки ден, защото…, знаеш ли, в началото писането ме плашеше, много исках да пиша, но все се опасявах, че няма да е както трябва и няма да мога да изразя разбираемо мислите си. После започнах романа – хаотично, изобщо нямах представа как ще го сглобя. И някъде по средата взе да се получава, започна да ми става по-ясен и мисълта и идеите ми течаха толкова бързо, че се притеснявах да не отлетят преди да съм ги записала. В един момент се получава така, че вече виждаш края, а до него има още толкова път, и ти се иска да изминеш пътя бързо, а не можеш. Та писането всеки ден – упорито и целенасочено – за мен стана някакъв вид дисциплина и по-кратък път към целта (края на романа). Иначе се разсейвам, отлагам, после си казвам – сега, ако седна да пиша, много трудно ще навляза в нещата и т.н. (Извинявай, но и в този коментар мисълта ми работеше по-бързо от пръстите – в смисъл, че и той е малко хаотичен)

    Коментар от vira111 — февруари 6, 2008 @ 5:22 pm

  14. Мда, аз имам много да уча за писането… Вероятно затова не захващам романи. По-лесно ми е да не ес самоопределям като писател, а да пиша за собствено разтоварване и удовлетворение. Имам чувството, че ако се захвана с нещо по-голямо – като роман например – ще се проваля, т.е. ще самоубия желанието си за писане.
    Знаеш ли, има един сайт, в който хората публикуват срещу заплащане – MyKinda. Когато Димитър Веселинов ми предложи да пиша за него се ужасих от идеята да пиша „под строй и под час“ – точно определен брой статии на месец… /имаше и други фактори да откажа, но това беше основното/ – тогава осъзнах, че не съм писател 🙂

    Коментар от LeeAnn — февруари 7, 2008 @ 9:37 am

  15. То от това може да излезе отделна тема – какво всъщност е да си писател (и по-специално в България) – дали човек, който си изкарва хляба с писане – като В. Цанков например, или някой като теб и мен, който пише отделно от другите си ангажименти. Или и двете, или нито едното.
    В началото, като почнах да чета по форумите кой как си издава нещата, попаднах на Ани Илиева и на едни нейни думи, които съм запомнила: „…името, което градя от години…”. Тогава си помислих – така ли се става писател (?!), струваше ми се, че като напишеш нещо хубаво и го прочетат и харесат, веднага трябва да те връхлети успеха. Но съм била наивна. Писател наистина се става бавно и с много труд. И с малко или повече късмет!
    Обичам да чета онези лични истории на писателите, в които те споделят как е станало едно или друго нещо, как са се преборили със себе си и с обстоятелствата, как са вървели напред. Ето, че и ти и аз споделяме точно такива неща и това може да е ценно както за нас, така и за някой друг, който ще го прочете!

    Коментар от vira111 — февруари 7, 2008 @ 11:10 am

  16. „Какво е да си писател“ е тема, по която можем да привлечем и Тихомир – мисля, че би имал какво да каже.
    Истината за името е нещо, с което се сблъсках наскоро – издателствата не искат творби на неизвестни автори. А се сблъсках наскоро, защото започвайки да пиша в блога, не съм мислила да ставам писателка, нито пък съм си представяла, че ще издам книжка и ще почна втора 🙂
    Моята „Пухкава приказка“ също има много интересна история зад гърба си, и много дълга, но пък ако я разкажа на всички, къде отива загадъчността 🙂

    Коментар от LeeAnn — февруари 7, 2008 @ 4:54 pm

  17. Джо Роулинг е имала два непубликувани и откровено недобри романа зад гърба си, преди да стане известна с „Хари Потър и Философският Камък“ 🙂 (не ви ли кефи как на английски всички дълги думи в заглавието се изписват с главни букви?? 😀 ) А колко ходене по мъките докато Bloomsbury са издали първата книжка!… Та човек явно наистина не бива да спира да чука, докато му отговори щастието, а издателите трябва да бъдат по-толерантни, защото не се знае откъде ще излезе следващия chart-breaker =)

    Коментар от sickdreamer — февруари 8, 2008 @ 7:36 pm

  18. sickdreamer, звучи насърчително 🙂 Благодаря 🙂

    Vira, не знам дали си чела „За писането“ на Стивън Кинг. На мен ми допадна и ми повлия – ако ти остане време, прегледай я 🙂

    Коментар от LeeAnn — февруари 9, 2008 @ 12:30 am

  19. Не съм чела книжката на Стивън Кинг, чух само за нея. Мога да си я поръчам през интернет от някоя книжарница. Сега съм се зачела в един интересен Writing Workshop на списание shadowdance – ето го тук: http://www.shadowdance.info/forum/viewforum.php?f=17 Това е поредният кръг от него, който вече е започнал. Който иска, си изпраща разказа и получава за него отзиви от останалите участници. Той самият обаче трябва да напише отзиви за другите участващи разкази. Всеки разказ се дискутира в отделна тема. Дискусиите са сериозни и задълбочени, има какво да се научи от тях. А относно ползата от такива кръжоци има дискусия и тук: http://www.sf-sofia.com/phorum5/read.php?1,7344
    За българските издатели – те са толерантни само към парите. Затова пък има разни общества, като това: http://choveshkata.zavinagi.org/blog/?p=113 (има и други, разбира се), които правят много повече за българските писатели, отколкото който и да е издател.

    Коментар от vira111 — февруари 9, 2008 @ 2:14 pm

  20. http://stalik.wordpress.com/2007/09/30/%D0%91%D0%B5%D0%B7%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%B7%D0%BD%D0%B0-%D1%87%D0%B5%D1%88%D0%BC%D0%B0/

    Ето това за мене е истински Творец ^^

    Коментар от sickdreamer — февруари 11, 2008 @ 12:36 am

  21. Точно това е, че поет/писател е начин на мислене, на възприятие, на усещане на света. Преди време се изказах в един форум, че човек може да бъде писател и без да е написал нито един ред. Само един човек разбра какво казвам, другите – не.
    Между другото, такава чешма има и в горите до Момчиловци. И не просто чешма, а композиция от природни форми, правена в продължение на няколко години от един възрастен човек. Тя е на такова място, до което не може да се стигне с никакво превозно средство. Пътят от шосето до нея е най-малко половин час по стръмни пътеки – истински поход, и то, ако знаеш къде е. Веднъж срещнахме там човекът, сътворил всичко това. Пасеше си две агънца – едно черно и едно бяло, и си лежеше спокоен върху нар, покрит с борови клони. Понеже правихме снимки, той ни помоли да го снимаме и да му изпратим от тях и аз му обещах. Но какво се оказа после, а и през следващите лета, когато пак се опитахме да снимаме – нито една снимка не беше излязла ясна. Просто това място не може да се вкара в снимка, трябва да се види!

    Коментар от vira111 — февруари 11, 2008 @ 9:41 am

  22. Всеки има възможност да пробва в това време може да не те издадат лесно освен ако не вложиш пари сам ,но интернет предоставя добра възможност за разпространение и продажба на книги независмо от това дали са хартиени или електрони. Най-хубавото от всичко е че може да предоствиш произведението си за четене и вече които го оценят да си го закупят през някой сайт като електрона книга :).

    Коментар от slideworld — януари 8, 2012 @ 1:19 pm

    • Това съм го писала отдавна и сега мисля по-различно. Сега имам много повече наблюдения и свой опит. Мисля, че най-същественото, което мога да кажа на този етап, е че няма нищо по-хубаво като изживяване от момента на творчеството – момента, когато пишеш, превеждаш, твориш. Всичко по-нататък – издаване, признание – не може да се сравни с този момент. Изобщо не може да се сравни. 🙂

      Коментар от Диана — януари 9, 2012 @ 10:07 am


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: