Панаира на Vira

януари 18, 2008

Наука на науките – Глава двайсет и пета: Заключение

6029_skeleton_keyhole.jpg  Следващите дни не бяха леки за никого от участниците в събитията от онзи съдбоносен следобед. В училище животът продължаваше, но за петте деца бе трудно да гледат на него както до сега. Много неща им напомняха какво се беше случило. Те бяха станали някак по-сериозни, по-зрели и пазеха ревностно тайната си.           

           Освен за преживяното, Касандра мислеше и за съдбата на Волчо. В крайна сметка не се разбра какво е станало с него. Тя таеше слаба надежда че той е жив и е добре. Мислите и спомените ú я измъчваха и една нощ Касандра сънува, че тича из Египет и го търси. Викаше го по име и плачеше. Накрая легна изтощена в един двор и продължи да ридае докато не се събуди от кошмара си. Почувства голяма мъка и празнота около себе си. Сети се за онзи път, когато след упражнението при Леон, изпита силен глад. Сега ú хрумна, че това може да е бил гладът на Волчо.

            Този ден Касандра нарисува една от най-хубавите картини в живота си. На нея беше изобразено странното същество с тяло на маймуна и глава на вол, по начина, по който винаги я посрещаше в пещерата. Над него – там, където свършваха решетките, гледаха две очи – направо от тъмнината. Това бяха очите на директора Суин – такива, каквито тя ги видя за последен път – молещи за помощ и уплашени.

            Картината изглеждаше странна за близките ú. Дори притеснително странна и стряскаща. Но Касандра я окачи на стената над леглото си и не даде и дума да се каже повече за нея.

Така въплъти тя чувствата си към двамата. Искаше споменът за тях да остане. И без това сигурно никой никога нямаше да узнае кой е бил Волчо или да разбере какво е станало със Суин.

Тристан също често мислеше за Суин. Дали не постъпиха неправилно като го оставиха да лежи там и избягаха? Дали сега не постъпваха така – като криеха истината за това какво се е случило с него? Но колкото повече разсъждаваше, толкова повече му се струваше, че трябва да премълчат за всичко. Ако го разкажеха, щяха да ги сметнат за побъркани. Какво друго можеше да се очаква, като това, което им се случи, беше далеч от възможностите на човешкия разум да го приеме за истина.

В училище най-трудно им беше да слушат коментарите за изчезването на директора. Дори полицията се беше заела да разследва случая. Добре, че на тях не им задаваха въпроси. Нямаше да знаят какво да отговорят.

Анита също беше изчезнала, но тя поне изпрати оставката си по пощата. В нея обясняваше че извънредни обстоятелства я принуждават да замине извън страната за неопределено време.

От Министерството се видяха в чудо докато намерят човек, който поне временно да се заеме със задълженията на Суин и Анита. Предложиха поста „директор“ на Леон, но той отказа. Предложиха го и на Брус Адам, той също отказа. И училището остана без ръководство до края на учебната година.

Тристан се чудеше още и за пазача – г-н Гну и често се заглеждаше в него като го мернеше из коридорите. Какво го караше да си мълчи? Сигурно го бяха разпитвали, но очевидно беше, че не е казал нищо за истинските събития от онзи ден. Така смяташе Тристан, защото в противен случай щяха да разпитат и тях – децата.

– Той е от дълбоките води – каза за него Касандра. – От тези дето не говорят много.

– Може Леон да му е казал да си мълчи – предположи Кристи.

– Не ми се вярва да е поискал от него такова нещо. По-скоро самият господин Гну, от вярност към Леон и към паметта на директора, е взел сам това решение. – Касандра наистина беше станала по-мъдра. Сега тя се опитваше да погледне всяко нещо от много страни и също като Тристан – тогава да реши кое е правилно и кое не.

Дамян беше загрижен за бъдещето на семейството си. Вече знаеше каква заплаха тегне над тях и сънят му не бе спокоен както преди.

– Дали ще се върнат за баща ми – сподели той опасенията си със своите приятели.

Искаше им се да му кажат да не се тревожи за това, но замълчаха.

– Ще ми бъде много мъчно, ако се преместите другаде и не знаем къде си – каза накрая Касандра. – Но ако това ще ви защити, по-добре да го направите.

Баща му имаше такива планове и Дамян се разкъсваше между желанието семейството му да е в безопасност и надеждата, че няма да изгуби приятелите си.

– Слушай, Дамян – сети се изведнъж Нако. – Когато бяхме вързани в пещерата, как успя да извикаш Карло Монтана? – това за него си остана най-важното от всички събития тогава.

– Да, наистина, Дамян, какво направи? – заинтересуваха се и другите.

– Нищо, просто мислех за него и колко хубаво би било всичко да е както преди.

От неговата уста звучеше така лесно!

Разговорите между петимата не бяха вече така дълги и всепоглъщащи. Пак бяха заедно, но сега имаше повече мигове, които не се нуждаеха от думи. Нако още не беше възвърнал шеговитото изражение на лицето си. Кристи беше станал по-мълчалив от преди. Тристан мислеше повече преди да каже каквото и да било. Дамян се опитваше да се държи така, сякаш нищо не се е променило и не успяваше. Касандра не спореше вече наляво и надясно и не прекъсваше учителите, за да им каже нещо важно.

Останалите от класа забелязваха тези промени по един или друг начин. Сънди, която отдавна се канеше да поиска услуга от Касандра най-после и за себе си – да я помоли да попита Тристан дали изпитва някакви чувства към нея – сега се разколеба дали моментът бе подходящ. Всеки път, щом отвореше уста да каже нещо, Касандра навеждаше глава и се правеше на много заета с друго. Сънди се нацупваше, защото приемаше това твърде лично, но като видя, че тя се държи така и с други, ú прости.

От както Кристи разбра, че Палмира го харесва, се стараеше всячески да я избягва. Ако пък случайно срещнеше погледа ú, добиваше надменен и студен вид, с което искаше да подчертае в никакъв случай да не се доближават до него, защото е способен на всичко. В последните дни обаче, той беше забравил, че трябва да се държи така.

Една сутрин Палмира стоеше зад него на опашката в столовата. Кристи дори не беше забелязал, а тя направо трепереше от ужас какво може да се случи като я види. Въпреки това събра смелост да остане.

Кристи се беше замислил и пропусна да си вземе сока. Когато се обърна, тя му подаваше чашата, без да гледа към лицето му.

Той се сепна.

– Благодаря – каза и бързо се обърна напред.

– Е, не било чак толкова страшно – помисли си после. Не беше пропуснал да забележи, че ръцете на Палмира бяха хубави и гладки – с изящни тънки пръсти – точно като тези на майка му. Това я издигна в очите му и от този ден нататък поне не показа повече пренебрежение към нейната особа.

Точно по това време Хърби Оронт – председателят на класа – реши да организира спортно състезание. Госпожата по физическо беше във възторг от идеята. Събраха класа в салона, да им обяснят в какво точно ще се състои надпреварата. Бяха включени четирите спорта, които изучаваха тази година – лека атлетика, спортна гимнастика, художествена гимнастика (само за момичетата) и бойни изкуства. Който искаше можеше да участва в повече от един от тях. За футбол нямаше достатъчно хора и затова го изключиха като възможност.

– А сега – каза високо Хърби Оронт, размахал една тетрадка в ръка, – минавам да запиша кой в какво ще участва. И внимавайте! Мислете бързо! – Той се чувстваше като големите организатори на спортни празници – зает и важен.

Касандра седеше заедно с всички останали на дългата пейка до стената. Хърби, в новата си роля, малко я подразни, може би, защото просто сега не ú беше до това. А и точно той ли намери да каже „мислете бързо“? Мисленето далеч не беше неговата силна страна.

Когато стигна до нея, тя му каза направо:

– Няма да участвам.

Хърби, който беше почнал да записва името ú, спря и я погледна. В друг случай тя надали щеше да издържи на погледа му, все пак, когато харесваш някого, малко или много се притесняваш от него, но днес, същите черти, които до скоро ú изглеждаха така очарователни, някак си не можаха да я развълнуват. На какво ли се дължеше тази промяна?

– Ще участваш! – заяви Хърби. – Задължително е – и погледна към госпожата по физическо, която му кимна одобрително с глава. – Хайде казвай, не ме бави – подкани той Касандра.

– Не искам да участвам – повтори тя объркана от този негов тон и от това, че и госпожата го подкрепяше. Касандра не очакваше, че може да не уважат решението ú.

– Записвам те за художествена гимнастика – отговори ú той и го отбеляза до името ú.

Касандра стана от пейката.

– Няма да дойда на състезанието! – каза тя.

– Тогава ще ти оставя двойка за годината – намеси се госпожата.

Касандра онемя. Останалите също. Никой не бе предполагал, че ще се стигне до тук.

Тристан и Нако скочиха едновременно:

– Госпожо, не е честно!

– Не можете да я задължите!

Започна спор, в който всички казваха мнението си един през друг, включително и учителката. Тя не искаше да отстъпи от думите си, но много от децата чувстваха, че отлично знае, че не е права. И тъй като справедливостта беше важна за повечето от тях, спорът се превърна в махленска разправия.

Грациела, Изабела и прикаченият към тяхната орбита сателит Августин първоначално само се наслаждаваха на „падението“ на Касандра. После Грациела реши да се възползва от положението и се приближи до нея и Хърби.

– Хърби – побутна го тя по рамото.

Хърби се обърна.

– Искам само да ти кажа – Грациела говореше достатъчно високо, за да я чуе тази, към която бяха насочени думите ú, – че Касандра е много добра в бягането по „пресечен терен“.

Изабела се изкикоти.

– Освен това – продължи Грациела, – лично аз съм я виждала как се справя със спортен лов на диви животни и подводно плуване в локва.

Хърби още не можеше да разбере дали Грациела се шегува, или говори сериозно.

– Можем да я включим също и в дисциплините „звероукротяване“ и „циркова акробатика“ – не спираше да бълва жаби Грациела.

Августин реши, че тя е започнала да импровизира, тъй като не беше виждал Касандра нито при лъва, нито при преминаването по дъската, и отново не навреме прекъсна монолога ú:

– За Касандра можем да направим самостоятелна дисциплина, в която тя да се състезава сама със себе си. Може да е по надприказване. Ако успее да се надприказва сама…

Грациела го гледаше. С какво пак я разгневи?! Показа духовитост, помагаше ú…

Точно преди да се отдалечи от тях, Касандра чу Хърби да казва:

– Заради тая тъпанарка може да се провали цялото състезание.

Доплака ú се. И първият близък човек, който зърна, беше Нако. Той винаги се беше грижил за нея. Колко пъти бяха спорили, а никога не я бе обидил с някоя гадна дума. Винаги беше стоял зад нея, без да се натрапва и перчи със силата си като Хърби Оронт.

Касандра се почувства свързана с Нако по един особен начин – не само като приятели, не само като с човек, на когото може да разчита и да вярва. Не, Нако беше достоен човек – достоен за нейните чувства, за нейната любов. Нако беше нейният герой, не Хърби Оронт.

Още същия ден тя му го каза. И видя усмивката на Нако. И разбра колко много ú е липсвала през тези няколко дни. И колко много неща се бяха променили от тогава. Но щом неговата усмивка се върна сега, то със сигурност всичко щеше да се оправи, трябваше само време.

След онзи ден Брус Адам знаеше, че е длъжен да направи всичко, за да защити семейството си. Първата мисъл, която му мина през ума, бе да заминат някъде, да се преместят, отново да скъсат всички връзки с миналото, със света – техния малък свят, в който живееха сега. Докато не осъзна, че е еднакво опасно за тях където и да се намират по големия Свят. Защото Аврал нямаше да се спре пред нищо, за да получи това, което искаше. Щеше да ги търси навсякъде и да ги намери.

Често се будеше нощем и се питаше какво да стори, кое щеше да е най-правилното решение. Нещо му казваше, че трябва да остане тук, където се чувства най-защитен, сред хората, които познава, сред тези, които му помогнаха. Нещо му казваше, че трябва да остане и заради Дамян. Но с разума си не можеше да приеме, че това е верният избор, защото противоречеше на всякаква логика. Та нали Аврал първо тук щеше да го потърси!

Много му се искаше да поговори и с Леон – да го попита какво мисли той за всичко това, да му поиска съвет.

Една вечер се беше приготвил да си тръгва след работа и чакаше сина си, когато на вратата се почука. Дамян обикновено влизаше направо и Брус разбра, че не е той.

Отвън стоеше Леон.

– Може ли да вляза?

– Разбира се – Брус Адам отвори широко вратата. – Сядай, Леон – предложи му стол.

– Дойдох да поговорим – каза мъжът с черните очи, също както тогава, преди… Всъщност беше съвсем скоро, а изглеждаше толкова отдавна, защото много неща се бяха променили от онзи разговор насам.

– Когато се запознахме, Брус Адам, веднага разбрах кой си. – започна Леон с ведра усмивка на лицето.

Брус го погледна озадачен.

– Корнелия винаги говори за теб с такъв плам, че човек не може да не те познае, щом те срещне.

– Искаш да кажеш, че само по нейното описание си ме познал?

– То не е просто описание. То е възхищение и преклонение пред работата ти. Да, напълно достатъчно ми беше чутото от нея. Нали ми е сестра.

– Как е тя – попита Брус с нежност в гласа. – Не ми каза нищо за нея. Още ли е омъжена за Аврал?

– Не, отдавна се разведоха. Сестра ми си има свой живот далеч от тук. Основа фондация, която помага на бездетни семейства.

Брус Адам слушаше. Приятно му стана да си спомни за Корнелия. Зарадва се, че тя се е разделила с Аврал и е посветила живота си на нещо толкова благородно. Но беше и напрегнат заради въпросите, които искаше да зададе на Леон.

Леон сякаш разбра и това:

– Дошъл съм да ти кажа всичко, което знам – заговори той. – Нека първо ти обясня защо се интересувах от работата ти. Корнелия знаеше, че Аврал те търси. Ричард Биг се е присъединил към него, след като се е разделил с теб и сигурно му е казал над какво си работел. А Аврал си е поставил за цел на всяка цена да клонира човек и да е пръв. Исках да знам до къде си стигнал ти и какво те заплашва, ако той те намери.

Леон замълча. А Брус беше твърде развълнуван, за да заговори. След малко тежка въздишка се отрони от гърдите на Леон:

– Сега вече знам… Той ми каза за Дамян.

Брус пребледня. Значи и Леон знаеше. Това бе едно от нещата, от които се страхуваше – колко още хора щяха да научат за Дамян. От решаващо значение беше тази тайна да се запази в колкото е възможно по-тесен кръг.

– Можеш да разчиташ на мен, че ще запазя тайната ти. Каквото и да стане, никой няма да я научи от мен.

– Благодаря, Леон. Благодаря ти за всичко, което направи. Без теб нямаше да се справим – каза Брус Адам и наведе глава. – Но сега аз трябва да взема решение какво да правя от тук нататък… И двамата познаваме Аврал, ти дори го познаваш по-добре от мен. Мислиш ли, че той ще остави нещата така, че няма отново да опита…, защото на мен не ми се вярва.

Леон не отговори веднага. Беше мислил много за това една нощ, докато седя в клетката при Морфей. След малко каза:

– Ако Аврал е решил да вземе нещо, той го взема, цената няма значение. Правил го е не веднъж и два пъти. Понякога няма физически начин да го спреш. Сега е бесен и на теб и на мен. За мен това няма значение – мога да се защитя от гнева му, но ти също можеш, Брус Адам. Дамян притежава сила…, вероятно и ти я носиш в себе си. Позволи му да остане тук. Позволи на мен да работя с него. Човекът, който те спаси, може би не съм аз, а точно той, защото ме извика – извика ме с чувствата, които изпитваше – страха, болката, били са толкова силни, че аз ги долових. Извика и Карло Монтана и той дойде, а Карло Монтана също като мен, изобщо не знаеше пътя до там. Замисли се кой всъщност ти помогна и дали и в теб самия не се крият такива способности. Може би с Дамян сте едно цяло и двамата заедно можете да усилите тази мощ, както сигурно е станало, когато сте изпитали едни и същи чувства и страхове. И накрая се замисли дали това не е единственият начин да се защитиш от Аврал, защото аз мисля че няма друга възможност да се преборим с него. Само така ще можеш да го държиш на разстояние. Дамян ще ти помогне и аз ще ти помогна.

Брус Адам слушаше като хипнотизиран. Когато Леон говореше, всичко изглеждаше толкова лесно. След вдъхновяващите му думи Брус се чувстваше така, сякаш няма сила на Света, на която да не може да се опълчи. Но дали наистина щеше да е толкова просто – едва ли – колкото и да му се искаше да вярва, неговият разум му казваше, че не е по силите му да направи това. – Дали наистина е възможно – питаше се той. – Дали наистина е възможно…

Вратата се отвори. Влезе Дамян. Двамата обърнаха глави към него.

За Брус това беше отговорът. Дамян бе доказателството, че всичко е възможно. Заслужаваше си да опита отново. Да опита да направи нещо, което беше отвъд предела на човешкото разбиране. И най-вече – този път нямаше да бъде сам!

След всички събития вратата към пещерата пак остана заключена, но с обикновен катинар. Ключ от него имаше г-н Гну.

Един ден той влезе вътре заедно с Леон, който искаше да провери нещо. Застана отстрани до езерото и зачака учителят да си свърши работата.

Леон се приближи до грамадния капак на пода и го заоглежда от всички страни.

– Г-н Гну, да знаете нещо за този капак – попита той, като вдигна поглед към портиера.

– Не.

– А кой има ключ от него?

– Не знам.

Тогава Леон забеляза, че веригата е омотана само около едната халка. Другата – тази на плочата – стоеше свободна. Той моментално я хвана и дръпна нагоре. Капакът не поддаде.

Леон пак погледна към пазача. Г-н Гну вдигна рамене:

– Пробвах я вече – каза той. – Изглежда е заключена отвътре.

Леон се изправи. Всички прозрения, които го споходиха тази нощ, се сбъдваха. Най-страшното от тях бе, че сам беше помогнал на Аврал и хората му да избягат, като позволи на Карло да заключи вратата. Ако още тогава се беше досетил за капака, сигурно можеха да ги хванат или поне да разберат къде отиват. Но сега където и да водеше шахтата, едва ли някой беше останал там.

Снощи Леон си спомни какво каза Анита на инспектора от противопожарната охрана – че това е отводнителна шахта. Единствена тя от всички показа да е знаела нещо за капака. И сега я нямаше. Анита беше другият човек на Аврал, а резервният изход бе през тази шахта.

Докато се опитваше да повдигне капака, Леон беше нагазил във водата. Погледна надолу. Обувките и крачолите на панталона му бяха мокри. Пипна ги, за да се увери. Водата в езерото вече си беше обикновена вода. Входът към тайното скривалище на Аврал бе безвъзвратно изгубен.

 

* * *

Г-н Гну вървеше през тъмния парк. Напредваше доста бързо за човек, който накуцва. Насреща му, отвъд шосето, блещукаха светлините от постройките във вилната зона.

Когато спря, за да изчака преминаващите коли, той беше вече двойно по-висок от преди. Притича през шосето като атлет – без никакво затруднение и тръгна към поляната и към къщите след нея.

Стигна до висок зид на една тясна и глуха уличка с настилка от пясък и чакъл. Опипа камъните по стената. На едно място се спря, хвана се и се изкатери с лекота чак до горе. По същия начин слезе от другата страна.

Прозорецът в кухнята беше отворен. От там влизаше свеж нощен въздух и изпълваше с хлад гърдите на Доминик. Само това му помагаше да се отпусне в този затвор.

В стаята отсреща, той седеше на дивана в тъмното и се надяваше скоро да заспи. В тази поза прекарваше по-голяма част от дните и нощите, докато чакаше Ейприл да го извести, че всичко за заминаването му е готово. Документите бяха най-важни и ставаха най-бавно. Разбира се, нямаше да са с истинското му име, официално той се намираше на съвсем друго място. Нямаше и да са с името, с което дойде – тъй като то беше на чужденец, неговите разрешителни за пребиваване отдавна бяха изтекли. Новото му име щеше да бъде на човек, който заминаваше за кратко и много скоро щеше да се върне, за да довърши започнатото тук. Планът, който обмисляше непрестанно, вече беше добил форма и измерения и набъбваше с всеки изминал ден. И сега горещите слепоочия на Аврал туптяха, защото отново мислеше за него.

Внезапно въздухът се раздвижи. Доминик се ослуша. Стори му се, че някой влезе в стаята. Той стана и тръгна към вратата. Изведнъж разбра, че насреща му има човек. Пред него стоеше Сезал.

– Е, дойде време да отговаряш пред мен…

Доминик си спомни гласа му. Трийсет години не го беше чувал.

– Всеки си има господар. Ти май беше забравил твоя…

Като грохот в главата на Доминик отекнаха думите: „Аз ще те потърся!“, с които Сезал го изпрати тогава. Някъде между миналото и бъдещето, фикс идеята да си осигури безсмъртие беше изместила спомена за това, защо започна всичко. С годините Сезал вече изглеждаше нереален и далечен, сякаш никога нямаше да го види пак.

Но Кристалът! Ако му вземеше Кристала…

Кристалът беше камъкът, който му повери Сезал. На никого не бе казал за този камък. Потопен във вода, той сливаше цвета си с нея, така че само който го беше поставил, знаеше къде е, и отделяше енергия, която отнасяше Доминик долу. А долу беше всичко, което той притежаваше – „Долу“ – на най-сигурното място на планетата.

– Дай ми още малко време – каза с разтреперан глас Доминик.

– Няма толкова време, иначе бих ти го дал.

– Стигнал съм почти до края! Още малко ми остава…

– Знам колко ти остава. Успял си да направиш само един катинар и то не много надежден.

– Какъв катинар?

– Онзи, с който заключваш тайното си езеро. Едно момче го отваря само с пръстите си. Ти не използва добре камъка. Можеше да направиш много повече. А вместо това, си зает да преследваш хора, да се криеш и да убиваш. Но и това не ме интересува, стига да ми беше дал, каквото ти поисках.

– Ще ти го дам! Толкова съм близо до него. Повярвай ми!

– Кога? Кажи ми точно кога!

– Кога… Защо бързаш толкова? Не можеш ли да изчакаш още малко…

– Аз мога, но тя не може.

– Коя тя? – стъписа се Аврал.

– Феймона. Казах ти за нея! Нима си забравил защо правя всичко това?

– Феймона… – Да, Доминик си спомни, че тогава остана изненадан от това, че той искаше безсмъртие не за себе си, а за някаква жена. – Но ти ми каза трийсет – четирийсет години – спомни си още Аврал, – а са минали само трийсет…

– Тя вече е на седемдесет. Искам да съм сигурен, че няма да я изгубя. Трийсет години не ти стигнаха, защо да вярвам, че ще успееш за още година – две? По-добре да намеря някой друг.

– Ако започнеш от начало… Ако другият започне от начало… – Дали Сезал знаеше за Брус Адам? Защото, ако знаеше… – Той няма да успее за толкова кратко! А аз съм само на една крачка! Дай ми тези година – две и вече няма да те разочаровам!

Сезал мълчеше.

– Не съм бездействал, работех всеки ден – продължи да го убеждава Доминик. – Създадох чудовища, каквито не можеш и да си представиш. После ги умъртвих, пак в името на каузата. Впрегнал съм на работа най-добрите учени от всички държави – беше започнал да крачи около масата с ръце, хванати отзад. Сезал стоеше до тъмната стена и го наблюдаваше.

– Знаеш ли колко време ми отне само да измисля начин да се сдобия с пари – а ми каза, че ще имам всичко това наготово – излъга ме! Сам трябваше да го постигна.

Сезал продължаваше да мълчи.

– Накрая продадох идеята ти за безсмъртие. Продадох я за много пари. Всеки, който можеше да си го позволи, пожела да плати собствения си вечен живот. И те ме чакат, както и ти! На една крачка съм, само на една крачка. Остави ме да си свърша работата спокойно!

Гигантът стоеше неподвижен срещу него. Лицето му не се виждаше в тази тъмнина. Настъпи миг на очакване, в който Аврал се молеше с цялото си същество да чуе утвърдителния му отговор. Щеше да направи всичко, всичко, ако станеше така!

– Добре. Още една година. Точно една. Когато изтече, ще те намеря. Но ако и тогава не си готов, няма да съм така благосклонен, както сега.

Аврал си отдъхна. Една година! – вече знаеше каква е цената на времето и колко бързо се стопяваше то. Една година щеше да измине като ден, но все пак беше нещо.

Сезал се обърна към вратата. Явно се готвеше да си върви, но Доминик го спря:

– Чакай!… Къде ще бъдеш ти? Ще ме наблюдаваш ли? – Защото трябваше много да внимава да не разбере Сезал, че не му е казал за Брус Адам.

– Аз винаги съм близо до теб.

Доминик се сепна и бързо премисли по какъв начин можеше да го наблюдава той. Чрез някой от хората му?

– Свързал си се с някой, който работи за мен…

– Не. Защо да го правя?

Доминик замълча.

– Мога да бъда до теб и без ти да ме забележиш – продължи Сезал.

– В какъв смисъл?

– Ами, не виждаш ли какво прави камъкът? Не ти ли се струва странно, трудно за обяснение?

Доминик все още не разбираше.

– И аз и камъкът сме от едно и също място. Не си ли се питал кой съм, от къде идвам и защо искам вечен живот за Феймона?

Да, Доминик беше мислил за всичко това в началото, после го прие като някаква даденост – част от условието на задачата, която стоеше пред него, и предпочете да се съсредоточи върху самата задача, не да си губи времето в догадки. Но сега, незнайно защо, го побиха тръпки и му стана студено.

– Там, където те отнася камъкът, съм роден аз. Преди две хиляди и двеста години – гласът на Сезал беше променен. Той говореше бавно. – Едно чудовище, като онези, които си създал и умъртвил. Но моите Бащи ме оставиха да живея. Помни, че Феймона ще живее вечно, защото я обичам!

КРАЙ

Advertisements

4 Коментари »

  1. Здравей,
    знам, че в гр. Пловдив се намира безплатно издателство и творбите се избират от безпристрастно жури. Не знам името на издателството, но ако искаш поинтересувай се.
    Успех!

    Коментар от nicole7 — януари 30, 2008 @ 11:15 am

  2. Здравей, nicole, от пловдивските издателства съм писала до Хермес и Жанет45, но и на двете места не става. Писала съм и до много други издателства, някои от тях може да се намират и в Пловдив. Участвах и в конкурса на Аргус „Фантастика през 100 очи“ – и там не се класирах за издаване. Няма значение, продължавам напред, пък „каквото сябя покаже“! Сега ще участвам с втората част на романа и с един разказ, ще напиша и други. Лошото е, че се чака почти цяла година за резултатите. Хубавото е, че все пак някой прави такива конкурси и дава възможност на автори като мен да опитат.
    Благодаря, че ми желаеш успех, и аз ти желая на теб също!

    Коментар от vira111 — януари 30, 2008 @ 11:42 am

  3. Здравей, Вира!
    Само това успях да изровя в интернета. Дано ти бъде полезно! Стискам палци!
    http://www.geocities.com/lesnota/Drugi/Izdatelstwa.htm

    Коментар от nicole7 — януари 30, 2008 @ 11:51 pm

  4. Мерси, nicole, на някои от тях съм писала, на други – не. Ще го прегледам по-обстойно, но истината е тази – никое издателство няма да рискува да издаде за своя сметка неизвестен автор. Защото неизвестният автор (при това български) няма да се продаде на пазара и издателството ще изгуби пари.

    Коментар от vira111 — януари 31, 2008 @ 9:39 am


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: