Панаира на Vira

януари 17, 2008

Наука на науките – Глава двайсет и четвърта: Срещи и раздели

6029_skeleton_keyhole.jpg След като напразно търсиха Леон из училището, портиерът и децата се озоваха отново долу – във фоайето на първия етаж. Възрастният човек сигурно недоумяваше къде може да е изчезнал учителят, но децата имаха предположение по този въпрос, което не смееха да споделят на глас.           

            – Вратата остана отворена, докато бяхме долу – мислеше си Тристан. – Той е влязъл.

            – Само да не му се случи и на него нещо лошо – терзаеше се Касандра.

            – Той е човек, който знае как да се защити – разсъждаваше Дамян. – Но и баща ми е такъв човек, а ето че…

            – Господине, трябва да се обадим вече в полицията! – прекъсна мислите на всички Кристи.

            – Да, досега можеше да са дошли. Защо изгубихме толкова време! – не остана по-назад и Касандра.

            – Я да мълчите! – сряза ги пазачът. – Каква полиция! Не видях нищо да е станало в училището. И тези измишльотини ги разправяйте на някой друг. А утре ще отговаряте точно пред директора за онова, което ме излъгахте за него.

            Касандра наведе глава. Нямаше да могат да го убедят. Ама че опърничав човек! Ако беше някой друг… Даже не Леон, всеки друг щеше поне да ги изслуша, а този…

            – Добре! – взе думата Тристан. Гласът му прозвуча решително и твърдо. – Елате да видите, само после да не кажете, че не сме ви предупредили…

            Останалите четирима погледнаха тревожно. Дали не трябваше да го спрат? Боже, колко трудни бяха някои решения!

            Но Тристан вече вървеше към коридора.

            – Накъде! – сепна го гласът на пазача.

            – Натам – отговори Тристан и посочи с ръка. – Нали искате да видите тялото на директора.

            – Да не ме разигравате, а?

            Тристан не каза нищо, а продължи напред. Останалите тръгнаха след него. Най-отзад закуцука и пазачът.

           

            – Вратата е заключена – Леон се опитваше да разклати тежката метална врата, но веригата отвън я държеше здраво.

            Брус и Карло се спряха до него.

            – Какво означава това – попита Брус Адам.

            – Че трябва да чакаме – отговори спокойно Леон. И той самият не знаеше какво трябва да се случи, но със сигурност щяха да чакат.

Щом трябваше да чакат, просто щяха да чакат. След онова, което преживя, Брус Адам имаше чувството, че може да понесе още колкото трябва.

В този миг отвън се разнесоха гласове:

– Тука е, тука е – настояваше някой.

– Ей сега ще видите!

Брус не се сдържа и затропа по вратата. Гласовете спряха. Настъпи тишина.

– Дамян! – извика Брус Адам.

– Татко! – сърцето на Дамян затупка силно.

Сърцето на Брус също. Дали Дамян можеше да продължи да го обича след като вече знаеше? Щеше да разбере щом го зърнеше.

– Дамян, можете ли да отворите! Тук сме с Карло и Леон.

Тристан още не смееше да пристъпи напред към катинара.

– Отвори, Тристан, това е баща ми!

Бузите на Касандра се бяха зачервили от вълнение и напрежение. Останалите също се чувстваха доста напрегнати с изключение на пазача, който беше най-вече озадачен.

Тристан хвана катинара. Веригата, както обикновено, издрънча на пода. Той леко побутна вратата. Отвътре някой я дръпна и се показа озареното от надежда лице на Брус Адам. Дамян се хвърли в прегръдките му. Нищо не се беше променило между тях двамата. От очите на Касандра капеха сълзи. Тя ги бършеше с ръкавите си.

Най-странно от всички изглеждаше Карло Монтана – в грамадна изпоцапана бяла престилка и хирургическа маска около врата, а най-странно от всички гледаше пазачът.

– Господин Гну – обърна се към него Леон.

Касандра за пръв път чу името му. С Тристан се спогледаха. Господин Гну пристъпи напред.

– Сигурно се чудите какво правим тук.

Да, той наистина се чудеше – толкова, че дори не кимна с глава.

– Ще ви обясня, доколкото мога, но по-късно – каза Леон. – А сега вие ми кажете как отваряте – обърна се той към децата. – Защото очаквах да дойде друг.

– Кого сте очаквали – попита изненадана Касандра. – Вие да не би… да сте съучастник на онези… – беше ú много трудно да го каже, защото любимият ú преподавател, любимият на всички Леон, просто не можеше да бъде предател.

– Не, Касандра – намеси се тогава Брус Адам. – Леон не е техен съучастник, напротив, той ни помогна. Спаси ни. Искам всички да знаете, че без него нямаше да успеем. Леон – обърна се Брус към чернокосия мъж, – ще ти кажа как отключват. Тристан го прави със собствените си ръце. Носи същата генетична информация като този „ключ“. Сигурен съм, че разбираш, че съвпадението е изключително – едно към… всички останали хора на планетата. Нямаше как да предположиш подобно нещо.

– Сега разбирам – промълви Леон. – Наистина нямаше да се сетя. Да, прав си, такова съвпадение е изключително. – Той погледна Тристан, а Тристан се почувства горд, че беше толкова изключителен и че благодарение на него…

– Кого очаквах ли, Касандра? Очаквах Суин – обърна се към момичето Леон.

Щом чу името на директора, Касандра видя отново сгърченото му лице и я побиха тръпки. Трябваше да кажат на Леон и на Брус Адам и на Карло Монтана, който беше прегърнал през раменете Дамян, че Суин е мъртъв. Те вероятно не го знаеха.

Но в момента Леон обясняваше нещо друго – че Суин е имал присадена на пръста си от онази тъкан, която отключва катинара и че той е отговарял за вратата от тази страна.

– Суин не само е знаел за тях, но им е помагал – завърши Леон.

Касандра се разхлипа. Не можа да сдържи мъката си. Още повече като разбра, че Директорът е бил предател. Но въпреки всичко, по-важно беше, че той е мъртъв и тя още виждаше лицето и очите му.

– Какво става, Касандра – загрижи се Леон.

Тя не можа да отговори.

– Директорът го убиха – съобщи Тристан с наведена глава. – Заради нас.

Тримата големи мъже се втрещиха. Само г-н Гну остана замислен, какъвто беше през цялото време, откакто бяха започнали да обсъждат случилото се.

Брус погледна сина си и тихо попита:

– Какво е станало?

– Заведохме го долу. Просто търсехме някой да ни помогне и намерихме само него. Бяхме стигнали до спалните и се появи един човек с пистолет. Той го застреля, но мисля, че не искаше да го направи. И той изглеждаше уплашен като нас.

– Но го направи – прекъсна го Тристан. – Стреля право в директора и го уби. А ние избягахме и го оставихме там. – Тристан беше ядосан и не го криеше.

Карло, който знаеше точно къде се намираха спалните, каза строго:

– Значи вие сте се върнали… А ми обещахте…

И петимата бяха навели глави към земята. След малко Касандра бръкна в джоба си и извади от там един смачкан лист. Подаде го на Леон.

– Погледнете какво пише тук.

Леон гледаше листа от другата страна – там, където тя беше рисувала схемата на пещерите.

– Не – каза Касандра, – обърнете го обратно. Ето тук – посочи тя. – Този лист ми го даде той. Беше негов.

Леон погледна и след малко обясни:

– Явно той ги е снабдявал с всичко необходимо – материали, сигурно и храна…

– Но защо им е помагал? – изхлипа разстроена Касандра.

Всички очакваха да чуят този отговор, но Леон явно не знаеше:

– Сигурно си е имал причина. Съжалявам за него. Наистина. Вече няма как да ни каже.

– А вие от къде знаехте за Директора – попита изведнъж Тристан и впери настойчив поглед в учителя, – че им е помагал. И как разбрахте къде сме всички…

Брус се сепна и също погледна към Леон.

– За Директора ми каза Доминик Аврал, Тристан. Сигурно ще ме попиташ и защо е говорил с мен… Виждам, че въпросът е изписан на лицето ти – усмихна се Леон при вида на строгото и съсредоточено лице на Тристан. – Ние с него се познаваме отдавна. Аврал беше съпруг на сестра ми и мой зет. По този катинар се досетих, че е някъде наблизо. А за това, как разбрах къде сте… нямам обяснение. Просто тръгнах натам, накъдето ме поведе…

– Интуицията ви – помогна му Касандра. Тя тайно се надяваше, че те са го призовали все пак.

– Да, може да се каже. – После учителят се обърна към Брус Адам и продължи:

– Аврал ме извика да говорим, защото мислеше, че ще му помогна да измъкне информацията от теб. Каза ми, че държи децата и ми предложи да ги пусне, ако му направя тази „услуга“. После, знаеш какво стана… Но искам да те предупредя, че не си в безопасност.

Брус се вцепени. Дамян погледна тревожно към него.

– Аврал спомена, че имат и друг изход – продължи Леон. – И не ми каза нищо повече. Въпреки това не вярвам да се върнат за теб сега. Сигурен съм, че имат по-належащи задачи за решаване. – Каза го някак тревожно. А в гласа му се долавяше и тъга.

– По-добре да заключим вратата – прогърмя гласът на Карло.

Карло Монтана не беше разбрал много неща, но съзнаваше, че сега не е моментът да задава въпроси. Приятелят му щеше да му разкаже всичко, когато намереше за добре. Сега му беше ясно само, че трябва да заключат тази врата и след като останалите се отдръпнаха назад, хвана веригата и я омота около двете дръжки. А Леон му помогна да сложи странния катинар.

Касандра също се тревожеше за Дамян и за баща му. Тя продължи да ги гледа още известно време. Същевременно не спираше да мисли за Суин.

Леон разговаряше с г-н Гну. Пазачът само кимаше с глава и се правеше че разбира. Какви ли бяха обясненията за пред него? Касандра стоеше сама, вглъбена в мислите си, и с двете си дълги плитки и ококорените си очи, приличаше на малко любознателно момиченце, но в същото време изглеждаше и някак мъдра, порастнала и малко тъжна. Колкото и да беше изпълнено сърцето ú, в него винаги имаше място за още чувства, вълнения и мечти. А днес като че ли в него се беше побрала цялата безкрайна Вселенска мъдрост и за един миг Касандра се усети така разбираща и прощаваща, надраснала себе си, времето, живота и вечността, както не се бе чувствала никога досега. Беше опияняващо като осъществена магия. Изведнъж се замисли какво щеше да каже на Сесилия за закъснението си. Колко ли беше часът вече? Притесни се и магията се развали.

Брус, Карло и Дамян си говореха нещо. Тристан, Кристи и Нако също коментираха разпалено. – И техните майки сигурно се тревожат – помисли си тя. Изведнъж много ú домъчня за вкъщи.

– Родителите ни ще ни търсят – прекъсна тя разговора на момчетата.

  Тристан, Кристи и Нако тутакси се сетиха за своите семейства.

– Ужас! – каза Тристан. Направо не му се мислеше какво ще обяснява. – Какво ще им кажем?

Момчетата го гледаха безпомощно.

– Майка ми ще ме убие! – въздъхна Тристан, макар да знаеше, че след като го „убие“ и се успокои, животът му щеше да си потече постарому.

Нако и Кристи се чувстваха по подобен начин.

– Само дето ние не сме виновни, че пазачът не ни отвори вратата – опита се все пак да прехвърли вината на някой друг Кристи.

– Да бе, не сме виновни! – Касандра не мислеше така. – И да ни беше отворил, нямаше да си тръгнем. – Тя не искаше да причинява тревоги на Сесилия, но само, ако можеше да ú разкаже какво се случи – майка ú обезателно щеше да подкрепи начина, по който бе постъпила.

– Няма да ни се размине – обобщи Нако. Вечната усмивка на лицето му я нямаше сега. Но със сигурност си беше някъде вътре в него и скоро пак щеше да се покаже.

Дамян не се отделяше от своя баща. Сега Брус разбра колко здрава е връзката помежду им. Дори тази ужасна, съкрушителна тайна не накара момчето да се отдръпне от него. Това го изпълваше с оптимизъм и вяра, че ще се справи. Ще намери начин да защити себе си и семейството си от нови посегателства. Даде си дума да не допуска никога повече някой от любимите му хора да попадне в опасност и той да не може да го защити. Щеше да бъде силен, много силен и да се справи с всичко. Карло, както винаги, го подкрепяше. За такъв приятел като него, всеки човек можеше да мечтае – верен, предан и всеотдаен. Доказа го за пореден път по красноречив начин.

Както се беше замислил, Брус забрави, че времето си тече, докато не забеляза тревожния поглед на Касандра, отправен към него. Той се сепна и изведнъж разбра за какво мисли тя. Неговият син си беше при него – в безопасност, но Стефани не знаеше това, както и родителите на другите деца не знаеха какво става с тях. Брус припряно погледна часовника си – осем часа. Божичко! Какво ли си мислеха тези хора някъде там отвън? Само за миг си представи тяхната тревога и изведнъж се разбърза.

– Трябва да ви заведем в къщи – тръгна той към групата деца. – Закъсняхме много!

Леон го чу и се обърна.

– Няма страшно – отзова се и Карло. – Аз ще ви закарам.

– Дали да не се обадим на родителите им преди това – предложи Леон.

– Опасявам се, че те вече са излезли навън да ги търсят. Нищо чудно да са идвали и до тук. Вратата заключена ли е – обърна се Брус Адам към портиера.

– Разбира се – кимна той.

– Бързо, да вървим натам!

Имаше още много за изясняване, но нищо не беше така важно за Брус, както това – децата да стигнат колкото бе възможно по-бързо до родителите си. Също и Стефани, тя вероятно не беше на себе си от притеснение за тях двамата.

Леон взе ключовете от г-н Гну и поведе всички към портала. Вървяха по коридора много бързо и колкото повече се приближаваха, толкова по-ясно се чуваше че някой тропа и блъска по входната врата. Леон вече тичаше, останалите го следваха. На известно разстояние зад тях бе изостанал само пазачът, понеже му беше трудно да върви бързо, но пък и той нямаше родители, които да го чакат по това време, разтревожени до лудост.

Отвън се чуваха вече и викове. Някой се опитваше да разбие вратата с лост. Леон едва успя да напъха ключа в ключалката – цялата каса се тресеше. Превъртя два пъти и отскочи назад, защото вратата рязко се отвори и заедно с нея вътре връхлетяха двама униформени полицаи.

Настъпи такава суматоха, че беше трудно да се разбере кой къде се намира и какво прави. Хора напираха да влязат вътре, Брус Адам се опитваше да ги види, защото се надяваше и Стефани да е сред тях. Видя как един висок, едър мъж вдигна Касандра и я прегърна, после се опита да си пробие път и да я изнесе навън. Момичето плачеше. Сърцето на Брус се разтуптя от вълнение и от радост, защото отново усети какво изпитва човек, когато след голяма тревога за детето си, го открие живо и здраво, и се увери, че всичко е наред. Тогава на вратата се появи и лицето на Стефани, погледите им се срещнаха и той започна да си проправя път към нея. Усмихваше ú се, за да разбере тя, че Дамян е добре. В този миг погледът ú бе привлечен от нещо друго. Брус се обърна. Карло беше вдигнал момчето нависоко, за да и го покаже. Стефани се разрида. Най-после Брус стигна до нея и я прегърна. Държеше я здраво и я притискаше до себе си.

Тази вечер остана специална и за Тристан. Срещата с родителите му не беше, каквато очакваше. Майка му изобщо не го „уби“. Даже напротив – отдавна не се беше радвала така, че го вижда. Те бяха дошли да го търсят, дори и малкото му братче беше с тях. И той им се зарадва днес както никога. Даже докато стояха прегърнати четиримата, за един миг му се прииска да им разкаже всичко, но се овладя.

Бяха отвън – на улицата. Постепенно всичко се успокои. Всъщност суматохата я бяха направили самите полицаи. Тях пък ги беше вдигнал на крак Джак Алантайн – бащата на Тристан, след като повече от час бяха обикаляли заедно с Тито Джой и останалите около сградата на училището в очакване вратата да се отвори. Вътре светеше – поне на първия етаж и по всичко личеше че има някой, а не им отговаряха. Полицаите бяха бивши колеги на Джак, които без да се поколебаят се отзоваха на молбата му.

Нако и сестра му стояха сгушени в майка си, а баща им разговаряше с представителите на реда. Искаше да знае какво е станало. Синът му не беше продумал и дума за случилото се.

Кристи избягваше да гледа Зелда и Едуин в очите. На многобройните въпроси на майка си отговаряше само с „Остави ме де, уморен съм!“, а опитите ú да го прегърне и целуне парираше с извъртане и отскоци встрани. Не че не обичаше майка си, но тя винаги показваше пред хората прекалената си загриженост, нежност и любов по най-срамен за него начин и в стремежа си да ú угоди, но и да запази достойнството си, той се чудеше вече какво да направи. Погледна омърлушен към приятелите си и техните семейства – Ужас! Неговата майка се държеше най-зле от всички. Даже отиде да се разправя с Леон и Брус Адам. Назидателният ú тон кънтеше в ушите му и имаше чувството, че тя страшно го излага. Тогава на помощ му се притече Едуин.

– Ела, Кристи – каза той. – Да вземем майка ти и да си вървим.

Това беше най-разумното решение и според Кристи.

Уж всички говореха и обясняваха, а продължаваше да не става ясно какво всъщност се е случило. Тогава Брус Адам, който бе успял да се откопчи от Зелда, пристъпи напред и каза високо:

– Нека ви обясня – обяснението беше най-вече за пред полицаите. Той знаеше че децата имат право да разкажат на родителите си каквото намерят за добре, дори истината. Но смяташе, че да я споделят с полицията би било най-малкото неразумно. Без доказателства, без нищо, което да може да се види или да прозвучи поне донякъде правдоподобно, не можеха да обвинят Аврал в каквото и да било. Не, всичко това щяха да го изясняват по-нататък, а сега: – Задържах децата малко по-до късно, заради Олимпиадата по биология. – Ах тази Олимпиада по биология! Продължаваше да бъде оправдание за хиляди неща. – Като слязохме долу да си тръгваме… – той спря да помисли как да продължи.

Леон използва паузата, за да му помогне. И двамата импровизираха.

– Точно тогава си тръгвах и аз – каза той. – Пазачът – господин Гну – Леон погледна към него. Г-н Гну кимна с глава по познатия начин – едва забележимо – ни изненада с новината че е изгубил ключовете си. Канцелариите бяха заключени, а в портиерната няма външен телефон, за да ви уведомим – това си беше истина.

„Значи не сме можели да се обадим на полицията от там – помисли си Тристан. – Можеше поне да ни го каже този господин Гну!“

Полицаите се задоволиха с обяснението че през цялото време са търсели ключа и накрая са го намерили – бил паднал в една саксия с палми!? Ако не беше така изтощена от преживяното, Касандра щеше да се засмее на това. Ръката на Сесилия стискаше здраво нейната и ú даваше усещане за сигурност и закрила, от каквито сега много имаше нужда.

Стефани също стоеше неотлъчно до своето момче. Може би единствена тя от всички долавяше, че има нещо повече от изгубените ключове на пазача. Познаваше Брус – той не умееше да заблуждава. Не знаеше защо го прави сега, но щом беше взел такова решение, вероятно то беше правилно.

Тя погледна към Карло Монтана, който стоеше облечен незнайно защо като хирург със смъкната на врата маска – зад съпруга ú. Беше му благодарна и го благославяше, че във всички трудни дни той се намираше неотлъчно до тях.

На няколко крачки от нея, Тристан се чувстваше горд, че познава повечето от полицаите тук лично. Някои от тях минаваха и го заговаряха от време на време, питаха го как е, добре ли е. Той беше доста уморен и превъзбуден от всичко, което се случи този следобед. Копнееше да се прибере вкъщи при познатите неща. Имаше нужда само от семейството си, от тяхната обич и задружност. Дори строгият тон на Доротея вече му липсваше. Утре щяха да обсъждат станалото и да откриват нови и нови неща, да правят равносметки и какво ли още не, но сега… искаше само да се отпусне.

За разлика от Брус Адам – бащата на Дамян, родителите на останалите четири деца бяха обикновени хора. Касандра знаеше, че случилото се ще е невероятно и необяснимо за тях, както и за всички останали. Тя беше сигурна, че не е нужно да се уговаря с приятелите си да не споделят за това в къщи, че всеки ще запази мълчание и отново ще имат обща тайна, която ще могат да обсъждат само помежду си. Такава беше участта им.

След като живя в догадки вече толкова време, тази вечер Анита най-после получи съобщение от Доминик. „Ела веднага“ гласеше то – кратко и ясно, напълно в негов стил. Тя очакваше този миг и беше подготвена за него – в багажника на колата си бе наслагала някои лични вещи от първа необходимост. Те стояха там вече от десетина дни. – Сега ще ми обясни всичко. Насаме! – мислеше си Анита докато слизаше по стълбището на панелния блок, в който живееше. Асансьорът беше развален и това сега особено я изнерви. Придържаше се с ръка за парапета, защото полата ú беше много тясна в най-долната си част и ú пречеше на разкрача.

Докато караше колата по тъмното шосе, се опита да отпъди съмненията, които я бяха обзели и помрачаваха задоволството ú от предстоящата среща. Съмненията, че за Доминик тя е просто една от всички, че не е по-специална от който и да било друг негов служител. Анита не хранеше илюзии по отношение на това, за какво му беше нужна. И все пак, дълбоко в сърцето си, ú се искаше да вярва, че той ще ú предложи нещо повече от сътрудничество по взаимен интерес. Спомни си, че в началото да бъде тайният му доверен човек я задоволяваше напълно, но не и сега. Сега искаше повече – да я ценят, да ú отдадат дължимото уважение, да бъде незаменима.

– Спокойно, Анита. Не оглупявай предварително – навиваше се тя.

Когато угаси двигателя, се изненада от настъпилата тишина. Не се чуваше гръмкият лай на Комод и Иван Грозни. Имаше само едно обяснение за това – Аврал е вече тук и ги е прибрал вътре. Използвал е прикритието на тъмнината. Сигурно ги е затворил в мазето, защото иначе лаят им пак щеше да се чува.

Къщата имаше голямо мазе – добре осветено и вентилирано, без прозорци. От там не можеше да излезе никакъв шум. Така го беше поръчал той.

В това мазе завършваше тайният подземен проход от пещерата в Училището. Този проход го правиха цяла година и то без Суин да разбере. Аврал доведе свои хора, които се погрижиха да изпълнят всичките му изисквания. Същите тези хора построиха и къщата. Анита ходеше само да вади разрешителните на свое име и да се разправя с чиновници по учрежденията.

Проходът беше дълъг около километър. Минаваше през парка, пресичаше околовръстното шосе и продължаваше под поляните и дворовете във вилната зона чак до тук. Вървеше дълбоко под земята, въпреки това го изкопаха на един дъх, никакви препятствия не им се опънаха. Всичко беше перфектно изчислено.

Самата Анита не беше минавала през прохода, но знаеше от Аврал, че е достатъчно широк и от там можеха да се пренесат спокойно дори големи мебели. За този тунел знаеше само тя, никой друг от нейния свят. Ето защо им беше нужна. Всичко тук бе на нейно име. Щеше да остане свързана с тях завинаги.

Тя огледа притежанията си с гордост и отново усети липсата на Комод и Иван Грозни. Странно как Аврал бе накарал кучетата да му се подчинят. Двамата ú питомци не го харесваха много.

Анита отключи вратата на гаража и влезе – да, алармата бе изключена – той беше тук! Усети как нещо я бодна „под лъжичката“, но преди да се отправи нагоре, се налагаше да вкара колата вътре.

Светна лампата. Вътрешната врата към къщата беше отворена. В коридора беше тъмно, но се чуваше шум от стъпки. Някой се движеше.

– Доминик! – извика тя и тръгна смело напред. Шумът спря. Досега не се беше случвало той да я посрещне тук долу…

Протегна ръка, натисна копчето за осветлението и онемя. Към нея гледаха някакви непознати хора, също така изненадани от присъствието ú и сякаш готови да се нахвърлят отгоре ú. Имаха вид като че ли тя им се беше натрапила, а не те на нея.

– Доминик! – извика истерично Анита.

Вратата на мазето в другия край на коридора се отвори и от там излязоха още хора. И те останаха изненадани от това, че лампата светеше и от нейната особа. Започнаха да говорят нещо помежду си. Анита не смееше да помръдне, но по говора им разбра, че са хора на Доминик. Белите им престилки бяха покрити с мръсотия, с обувките си оставяха кални следи по пода и хубавата ú настилка беше заприличала на уличен тротоар. Защо, по дяволите, ги беше довел!

Някой слизаше по стълбите от тъмния горен етаж. Бяха женски крака. Анита изтръпна. Тогава видя, че това е Ейприл и почти се зарадва да срещне познат човек при тези обстоятелства.

– Ейприл! – извика тя нервно.

Ейприл вече я беше видяла.

– Ела, Анита – тя говореше малко езика на Анита, достатъчно двете да се разберат. – Доминик те чака. – После явно обясни на останалите коя е Анита, защото те се успокоиха и продължиха да сноват из тъмните коридори на къщата.

– Вече могат да запалят лампите – каза услужливо Анита на Ейприл. – Нали аз съм тук.

– Да, да – беше отговорът, но не им предаде, а продължи нагоре в тъмното и подкани Анита да върви с нея.

Аврал седеше в любимата си стая на неизменното черно кожено канапе, което сам си донесе преди време. Всичко тънеше в мрак, но не и мястото където беше той. Ослепително бялата му роба сякаш събираше около себе си всички налични в тази тъмница частички светлина. Целият му силует беше като обгърнат в ореол. Ейприл спря и остана загледана в него в очакване той да заговори.

Картината беше мистична. Но не и за Анита. На нея въобще не ú хареса да стои така, без да вижда лицето му и тя най-безцеремонно се пресегна и запали лампата. След миг очите ú се нагодиха към светлината. Веднага разбра, че е направила грешка. Поколеба се дали да не загаси отново, но вече беше късно. Аврал стана и направо започна да крещи – ругаеше ли! – на онзи език вероятно, защото тя не разбираше нито дума, но по тона му личеше, че не е нещо хубаво. Анита се сащиса. Не беше очаквала всичко това. Той не я остави да се чуди – хвана я и я избута грубо към един от столовете. Ейприл все така стоеше и безизразно ги наблюдаваше. И не промени позата си през целия час, през който Аврал с гневни крясъци разпитваше Анита за Суин, за децата, за Брус Адам и за Леон. При споменаването на Леон Ейприл трепваше и затваряше очи, като за да си върне някакъв спомен или да понесе по-леко някаква вина.

Анита не му остана длъжна. Само в началото тя се уплаши, после му отвърна, че не може да се държи така с нея, защото тя няма вина, на което той ú отвърна пак с някаква дума, която тя не разбра. От там нататък се стараеше да отговаря на въпросите му кратко и стегнато и с достойнство, за да разбере той, че не му е някаква си проста служителка, която ще се разреве щом почнат да ú крещят, а човек, който знае как да се защити от подобни неоснователни нападки. Но едно ú стана ясно от този разпит – Аврал я беше използвал – за всичко.

След това той излезе от стаята. За Анита вече нямаше значение къде отива. Тя погледна тясната си пола и се учуди от себе си – как е била толкова наивна да мисли, че значи нещо повече за него. Дали и с Ейприл бе постъпил по същия начин? Тя изглеждаше странна – тъжна и блуждаеща – досега Анита не я беше виждала такава. Стана от стола и тръгна към нея:

– Ейприл, какво има, защо е толкова гневен – попита я направо.

– Седни, Анита, ще ти разкажа – каза Ейприл с някакъв задгробен глас, който заглушаваше дори силния ú акцент. – Ти трябва да знаеш, за да решиш какво ще правиш.

Анита започна да усеща безпокойство – какво толкова можеше да се е случило, което да накара Ейприл да се държи така…

Когато отново слезе долу, Анита държеше в ръка нашийниците на Комод и Иван Грозни с изписаните им със златни букви имена и се чувстваше почти така, както изглеждаше Ейприл преди час-два. Не искаше да мисли за нищо сега, но не можеше да спре да мисли за всичко. Застана до парапета на стълбището. Покрай нея минаваха хора. Някои от тях я поглеждаха, други не. Някои сваляха дървени сандъци по другото стълбище и ги отнасяха неизвестно къде. Имаха си работа, тя нямаше да им пречи. Можеше да постои в колата си – да, там щеше да ú бъде най-добре.

Анита изчака да минат двама души с много багаж и после пресече коридора към вратата на гаража. От ляво видя Аврал да върви към нея. Тя остана няколко секунди така – с ръка на касата на вратата – може би той искаше да ú каже нещо – да се извини?

– Къде да заровим труповете, Анита – провикна се той отдалеч.

Анита обърна лице към него. Погледна го. Не, той нямаше да се погрижи за нея, тя сама трябваше да се погрижи за себе си.

На другата сутрин слънцето изгряваше зад хълма. Господин Парчер отвори капаците на прозореца, за да влезе в стаята му малко от тази свежа утринна светлина. Погледът му веднага улови някаква промяна отсреща. Но в първия миг не схвана какво точно в пейзажа го подразни.

Във въздуха се носеше ухание на рохкава пръст, точно както вчера – докато сееше марули в задния си двор. Влажната пролетна земя замирисваше така, когато забиеш мотика в нея.

Докато мислеше за това, г-н Парчер изведнъж осъзна, че цялата рядка горичка в двора на Анита е прекопана – от край до край – все едно някой е подготвил земята за сеитба. Той беше сигурен, че вчера, поне докато си легна, такова нещо нямаше. Не би пропуснал да го забележи! Как и кога е станало и какво можеше да означава, бяха въпроси, които го накараха да остане по пижама до прозореца за още неопределено време.

От къщата на съседката не се чуваше нито звук. Странно! Защото и сутрешният лай на Комод и Иван Грозни вече закъсняваше. Парчер отскочи само за миг – да погледне часовника и се върна. Нямаше промяна. В делничните дни той не очакваше да види Анита, освен в много редки случаи и през ваканциите. А днес беше 21ви март – знаеше го със сигурност – денят, в който си получаваше пенсията.

Освен любопитството, което го глождеше, той изпита също и малко страх от мисълта за тази странна промяна в делничните му утрини. Промените го плашеха. За добро или зло, той беше човек на навика и не можа да оцени новото (забравеното старо) усещане за тишина.

Духна малко ветрец и на Парчер му стана студено, но не се отдели от прозореца. Огледа пак двора на Анита, за да прецени с какво наистина е копала. Приличаше на ръчна работа – с лопата, а не с машина. А и все пак, ако беше машина, той щеше да я чуе – слухът му си бе напълно в ред.

Странно, много странно – как е възможно сама жена за една нощ да направи това? Изведнъж му мина една мисъл и той изкриви уста към дясната си буза. – Може да е засадила наркотици! Затова е работила през нощта! – Отдавна я подозираше в нещо нередно. Можеше да има и съучастници, които да идваха тук само нощем, когато той спеше. Това обясняваше и защо обикновено светеха лампите в цялата къща. Значи не искаха да ги забележи как идват и си отиват, но ето че той излезе по-умен от тях!

След като разкри конспирацията, Парчер остана много доволен. Сега вече щеше да я следи внимателно и когато растенията поникнеха, щеше да сигнализира своевременно, където трябваше.

В този миг вратата на гаража се отвори. После колата на Анита излезе на заден ход от там. Парчер внимаваше да не пропусне някоя подробност. Да – през стъклата се виждаше, че е натъпкала вътре доста багаж. Но къде бяха кучетата – това го тормозеше най-много. – Може съучастниците да са ги взели със себе си – досети се той.

Анита слезе от колата, за да отвори външната врата. Държеше в ръка връзка ключове и изглеждаше замислена и уморена. Тя застана с лице към къщата и се загледа в нея. После погледът ú се плъзна по разкопаната земя.

Постоя така известно време, без да забележи че Парчер я наблюдава. После вдигна глава нагоре, сякаш искаше да види какво е небето. Отвореният прозорец на съседската къща попадна в полезрението ú. При друг случай г-н Парчер би се отдръпнал назад, но сега се чувстваше мотивиран да остане и да срещне погледа ú – така тя щеше да разбере, че не е трябвало да го подценява. Дори изпъчи гърди и изправи гърба си в знак на своята решителност.

Тя обаче се качи в колата, изкара я навън, слезе и без да го погледне повече, заключи портите. После си тръгна. Г-н Парчер не можеше да знае, че я вижда за последен път.

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: