Панаира на Vira

януари 16, 2008

Наука на науките – Глава двайсет и трета: Върховната тайна на магьосника

6029_skeleton_keyhole.jpg Карло Монтана внимаваше много да не го изненадат – сега беше двойно по-предпазлив. Ако тръгнеше от четвъртото разклонение вляво, според Тристан, щеше да намери път, успореден на този, който водеше към лабораторията. Но какво по-нататък – момчето не знаеше. – Сега ще разберем! – сумтеше Карло и се стараеше да бъде възможно най-тих.           

            Да, но стигна до пето разклонение с два други възможни пътя. На всичкото отгоре таванът тук беше по-нисък от самия него и му създаваше неприятни усещания. Карло реши да върви направо и все направо, нали се движеше успоредно. – Дано момчето да е преценило правилно!

            Едва премина през поредното коридорче. Имаше чувството, че ако тези проходи продължават да се стесняват така, ще остане заклещен някъде в тях. Но – изненада! Откри легла и вещи, паравани, дори закачалки в зала, достатъчно голяма, за да диша спокойно. Всъщност спокойно беше силно казано, защото в тези последни метри той си даде сметка какво точно прави. Голямото желание да спаси Брус можеше да не се окаже достатъчно и да възникнеше нужда от нещо повече. Подкрепление! Дано децата някак си да успееха с тази задача! Макар че не беше много сигурен кого щяха да намерят и убедят да дойде тук. Усети, че се поти. За всеки случай гледаше да стои близо до стените и да не се излага много на показ.

            Леглата бяха хубави – модерни. Тези, които се бяха разположили тук, добре си угаждаха. – Само да ми падне в ръцете този Аврал ли беше… сам ще го удуша! – мислеше си Карло докато продължаваше предпазливо да наднича наоколо. Зад всеки завой имаше още и още легла. – Хубава спалня! И дрехите им са тук. – В този миг забеляза на закачалката бяла престилка и го споходи чудесна идея, само да му станеше! Докопа я и я разгърна – слава Богу, беше достатъчно голяма. Е, дори да не можеше да я закопчае… Започна да пъха припряно ръка в ръкава. Сакото му пречеше. Съблече го бързо и остана по риза. Целият беше потен, запъхтян, но престилката добре му прилегна, даже закопча две-три копчета. Сега му трябваше нещо за главата. Все пак тук сигурно се познаваха един-друг – щом спяха в обща спалня. – Де да имаше и тоалетна – помисли си Карло. Вече му се ходеше до тоалетната.

            Зае се да търси шапка или нещо още по-подходящо. Онова, специалното облекло, с шлем на главата, щеше да му дойде доста добре, но тук нямаше такова. – Какво, какво… – оглеждаше Карло всеки метър.

            След около десет минути изведнъж се сдоби с хирургическа шапка и маска. Хубаво си бяха подредили всичко на едно място, но докато го открие… Сега следваше да намери друг изход от тук.

            На Суин доста добре му понесе минаването през водата, според Касандра. Но ето, че по пътя към „четвъртото разклонение“ мислите ú вече бяха съвсем другаде – в Тристан, който обясняваше как бил посъветвал Карло Монтана да тръгне от там наляво. Тя веднага го смъмри:

            – Какви си му ги наговорил! Не знаеш на къде води това!

            – Предполагам – изненада се Тристан. – Даже съм почти сигурен. Чертал съм схема на лабиринта – на тази част, където сме минавали и ако съм прав, той ще мине лабораторията, без да го видят и ще отиде по-натам.

            – А ако не си прав?

            – Прав съм, ще видиш! И ние трябва да минем от там, иначе отиваме право в лабораторията и ще ни хванат.

            – Така е, Касандра, трябва да пробваме другите пътища. Да се доверим на Тристан! – опита се да я убеди Дамян.

            – Ами ако се изгубим – каза Кристи силно притеснен.

            – Ще се стараем да запомняме пътя, ще броим разклоненията и във всяко от тях – накъде завиваме. Ако имахме нещо за писане…

            – Господине, вие имате ли лист и химикалка – обърна се Касандра към Суин.

            Отне му време докато разбере че говорят на него и какво го питат.

            На Тристан директорът му се видя много притеснен – повече от нормалното и реши да го окуражи:

            – Не се безпокойте, ние сме идвали тук, знаем какво правим.

            – А имате ли лист и химикалка – настоя на своето Касандра.

            – Да, да – измърмори той и бръкна в джоба си. Извади един много смачкан лист.

            Касандра го разгъна и поизглади. От едната страна имаше написано нещо. „50 л. дестилирана вода“ – прочете тя един от редовете. „5 контейнера течен азот; 10 банки МЕМ; 1000 центрофужни епруветки…“. Повечето други бяха неразбираеми съкращения с латински главни букви, а и тя нямаше време да се занимава с тях.

            – Това да не ви трябва – попита за всеки случай и му го показа. Но не получи отговор.

            Суин междувременно беше извадил химикалка и вече имаха всичко необходимо, за да се впуснат към неизследваните пространства на лабиринта.

            В новия си имидж Карло Монтана приличаше на голям изнервен хирург. Само дето тук оперираха клетки, не хора. Ето затова навремето Карло избра химията пред биологията – много малки бяха тези клетчици и всичко вътре в тях. Не прилягаше на голям човек като него да се рови в такива миниатюрни пространства.

            Сега, като намереше изход – какво? Дали щеше добре да се интегрира сред онези биолози? Първо искаше да ги огледа. И как да разбере къде държаха Брус… – Дръж се, приятелю, ще те намеря! – и пак го връхлетяха мисли за това, колко сериозна бе задачата му. Пак почна да се поти.

            Стресна го един човек – направо щеше да се блъсне в него – толкова бързаше. Каза нещо – на Карло не му прозвуча добре, нищо не се разбираше. Но поне не се усъмниха в него, значи дегизировката беше добра.

            Мъжът изчезна натам, от където Карло идваше, а Карло съобрази, че там, от където мъжът дойде, вероятно беше изходът, който той търсеше.

            Беше зарязал сакото си, напъха го в нечий куфар – жалко, беше хубаво сако. Но преди това си прибра нещата от него. Сега оръжието заедно с ръката му стоеше в джоба на престилката.

            Близо до изхода Карло остана още малко под прикритие, наблюдаваше другото помещение. От време на време от там минаваше по някой. Карло разсъждаваше какво може да направи: да вземе някого за заложник и да го накара да признае къде държат Брус? Но тези говореха друг език. Докато се разбере с тях… Не, не. Карло не беше на „ти“ с чуждите езици. Да тръгне тогава да наднича наоколо? Можеше да им се стори подозрителен – като нищо – всичките изглеждаха така, сякаш знаеха къде отиват.

            Първият вариант беше по-приемлив. Щеше да тръгне със заложника, с пистолет, опрян в главата му, докато се намереше някой, с когото да се разберат.

            Това беше рискована, отчаяна стъпка. Карло не си се представяше как заплашва някого с оръжие. Но заради приятеля си Брус би направил и това. Ех, не се знаеше къде ще му излезе краят!

            И тогава чу гласа му. Не, нямаше грешка, това беше гласът на Брус. И Брус викаше!

            Карло не разбра дори как тръгна натам, откъдето се чу викът. Беше толкова ядосан. Беше разярен. Ръката му с пистолета бе излязла от джоба и стърчеше напред. Заради този вик бе способен да се изправи срещу всички и да убие.

            След още една крачка само, ги видя.

            Врата нямаше. Брус седеше вързан за стола с гръб към Карло. Срещу него един човек, облечен в бяла, дълга до земята дреха и с рядка, вързана на конска опашка коса, стоеше неподвижен като статуя, заковал поглед в неканения гост, и в очите му проблясваха искри гняв и омраза.

            Карло бе насочил пистолета си към него. Никой не помръдваше. Останалите хора в помещението се бяха обърнали и също гледаха към човека зад оръжието. Между тях имаше и една жена. Брус не виждаше какво става, но остана неподвижен и мълчалив.

            Карло започна да си възвръща малко по малко хладнокръвието и здравия разум. Идеално щеше да е, ако хванеше точно този мъж за заложник – подозираше, че той е най-важният тук. Искаше също да се обади на Брус – да знае приятелят му, че някой е дошъл да му помогне. Чудеше се да направи ли няколко крачки напред към мъжа, или да стои тук. Как се постъпваше в такива случаи? Всичко сега беше в ръцете му, само да не го изтърве!

            – Май твърде много външни хора има тук – каза Аврал.

            – А-ха, ще се разберем, значи – помисли си Карло, но все още не знаеше какво да каже и направи.

            Мъжът каза и нещо на чуждия език, явно се отнасяше до хората му и Карло Монтана застана нащрек.

            – Като се оправим с теб – продължи Аврал, – ще трябва да се погрижим за вратата. Не обичаме неканени гости.

            – Като свърша с теб – гласът на Карло стресна всички. Само Брус трепна не от неочаквано силния звук, а от радост. – Ще се погрижа лично за вратата ти.

            Мъжът се разсмя – високомерно и кисело. После пак заговори на хората си. Това изнервяше Карло.

            – Ако имаш да казваш нещо – викна му той, – кажи го!

            Аврал вече беше напълно сериозен, не отделяше поглед от нежелания гост, а в очите му сега се долавяше презрение и нетърпение.

            Карло стисна по-силно пистолета. Държеше го с двете си ръце, насочен напред.

            – Ако трябва, ще стрелям – помисли си и раздвижи пръст по спусъка нагоре-надолу. И на него не му се стоеше повече така. Какво следваше от тук нататък? Дали да се приближи към мъжа, да го хване, да опре пистолета в главата му и да накара другите да развържат Брус? После тримата щяха да тръгнат по пътя обратно и ако този тук не искаше да умре без време, щеше да им помогне да се измъкнат от пещерата.

            Дали беше толкова лесно, колкото си го представяше? В други случаи често нещата бяха така лесни, както изглеждаха. Само че в такова положение Карло попадаше за пръв път.

            Накрая се реши. Онзи стоеше в средата на залата. Близо до него нямаше никой, освен Брус. Всички останали бяха отсреща и за късмет – скупчени на едно място. От шефа им ги разделяше цяла грамадна маса заедно със столовете.

            – Ще се справя – каза си Карло и тръгна стъпка по стъпка напред. Мина коридорчето и влезе вътре. Внимаваше да държи на мушка онзи мерзавец и да изглежда смел и решителен.

            Изведнъж нещо се стовари отгоре му и го събори на земята. Нямаше време да разбере какво точно става. Пистолетът изхвърча от ръцете му и гърбът страшно го заболя. Докато успее да вдигне глава, вече някаква тежест го беше затиснала и приковала долу, а погледът му бе силно замъглен. Чуваха се викове, но като от далечината.

            Нещо правеха с него. Усети убождане в крака и мерна бели фигури, наведени над лицето си. Бяха го обърнали по гръб.

            Аврал завъртя стола на Брус, за да гледа какво правят с приятеля му. После отиде, вдигна пистолета и го остави на масата. Пренесоха голямото тежко тяло на Карло Монтана и го наместиха на стола до д-р Адам. Вързаха го здраво. Шапката му падна долу. Главата клюмаше отпусната напред върху гърдите му и се чуваше тежко и шумно дишане.

            Сърцето на Брус Адам се беше свило до краен предел от болка и от желание да крещи, да крещи и да не спира докато всички изпопадат мъртви на земята.

            Касандра рисуваше кръгове и им слагаше стрелки. Във всяко следващо разширение спираха да я изчакват.

            – С това темпо ще стигнем чак… – Тристан не се доизказа, защото видя гневния ú поглед. – Добре де, добре, ама нали вървим все направо. Не е чак толкова заплетено.

            Но Касандра продължаваше да рисува. Тя беше добра и подробна в схемите.

            – Ще видиш, когато тръгнем да излизаме – промърмори само.

            Кристи тъпчеше от крак на крак и изнервяше всички.

            – Какво ти става – попита го Нако.

            Той спря за малко, после пак започна. Нако махна с ръка.

            Суин пък се държеше като слепец – сякаш не виждаше нищо наоколо. Блъскаше се, и в последното коридорче, през което минаха, здраво си удари главата. Сега Дамян го беше хванал за ръка с намерението да го води и предпазва.

            И петимата започнаха да се съмняват, че директорът ще може с нещо да им помогне. Нако го гледаше изпод вежди и се мръщеше. Кристи продължаваше да се тръска нервно от крак на крак. А Касандра най-невъзмутимо чертаеше.

            – Не свърши ли вече – отново не се стърпя Тристан. – Не сме просто на разходка.

            Тя го изгледа свирепо:

            – Да, не сме! Точно за това го правя!

            За да я умилостиви, Тристан смени темата:

            – Виж, тук има завой – той надничаше в следващия отвор. Беше се навел. – И е доста тясно. Дали ще можем да минем?

            Най-после тя свали листа. Беше готова. Тристан побърза да се мушне в отвора. Нако го последва, Кристи също, а Дамян направи път на Касандра, после побутна директора натам.

            – Уау! – чу се някъде отпред. – Легла!

            Касандра също ги видя. Трябваше да признае, че Тристан се оказа прав.

            – И спят даже – каза Нако.

            – Трябва да сме по-предпазливи. Може да срещнем и хора – предупреди ги момичето докато издърпваше приведения Суин през отвора. След него се показа и Дамян.

            Помещението беше голямо – доста даже, в сравнение с тези, през които минаха до тук. Имаше красиви, удобни легла. До стената бяха наредени три куфара, а след тях стърчеше закачалка, отрупана с дрехи. По-нататък залата преминаваше в друга, без помежду им да има тесен коридор – това личеше по свода отгоре, но пък входът бе закрит от голям, шарен параван. Тристан реши да го отмести. Побутна го. Беше тежичък. В този миг някой направи нещо от другата страна, платното на паравана за секунди се сви на хармоника в единия край и срещу момчето застана човек с насочено към тях оръжие.

            От изненада всички се заковаха на място. Сърцето на Тристан щеше да изскочи от страх. Човекът беше в бяла престилка, също като останалите тук. Ръката му – тази, в която държеше пистолета, трепереше. Не приличаше на хладнокръвен убиец, но въпреки това изглеждаше достатъчно страшен. Тристан имаше голямо желание да отстъпи малко назад и да не стои толкова близо до дулото. Струваше му се, че всеки миг от там ще излезе куршум и ще полети към него. Краката му се подкосиха и не можеше да помръдне от мястото си. Всички зад него мълчаха. Не се чуваше и звук.

            Пръв заговори човекът с оръжието. Гласът му звучеше смешно и пискливо, също като на един анимационен герой и ако не бяха в такова положение, Нако сигурно щеше да се разсмее. Но така или иначе нищо не му се разбираше. Единствената реакция от страна на групата показа Суин, който спря да блуждае с поглед и внезапно доби съсредоточен вид.

            Мъжът видя че не го разбират и започна да жестикулира със свободната си ръка. Показваше им като че ли да се отдръпнат наляво. От тези ръкомахания целият се клатеше и дулото на пистолета описваше дъги пред погледа на Тристан. Момчето усети как някой го дръпна отзад за дрехата. Политна, успя да запази равновесие и след малко се озова между приятелите си, скупчени до най-лявото легло.

            Суин остана в средата на помещението. Дамян и Касандра се бяха опитали да го издърпат със себе си, но този път той оказа съпротива. Сега мъжът в бялата престилка сочеше с пистолета към него и се опитваше да го накара с викове и жестове също да мине натам. Децата ги наблюдаваха тревожно.

            И тогава директорът заговори на същия непознат език, като онзи мъж:

            – Оставете децата да си вървят – каза Суин.

            – А вие кой сте – попита мъжът нервно.

            – Аз познавам Негово Преосвещенство, заведете ме при него!

            – Не мога да оставя никого да си тръгне. Съжалявам. Такива са инструкциите.

            Суин тръгна напред.

            – Спрете – викна мъжът и ръката му силно се разтрепери.

            Суин обаче не спря и това съвсем паникьоса другия човек. Пистолетът гръмна. Веднага след това мъжът го хвърли на пода и погледна ръцете си. Директорът се свлече на земята. Очите му гледаха в тези на Касандра. А тя, примряла от ужас, затискаше с ръце устата си.

            – Бягайте! – чу силен вик до ухото си, но не можеше да откъсне поглед от агонизиращия Суин.

            Тристан, с нетипична за възрастта си сила, беше съборил тежкия параван върху мъжа в бялата престилка.

            Повлякоха Касандра. Да премине през тясното коридорче ú се стори невъзможно. Някой я дърпаше, друг я буташе и тя съвсем изгуби представа къде се намираха.

           

            Аврал даваше нареждания на подчинените си:

            – Пратете хора при басейна, няколко души, също и при децата, да ги държат под око!

            Един човек излезе да изпълни заповедта.

            – И така, доктор Адам – чу Брус омразния глас точно до ухото си. – Да си продължим разговора…

            Не искаше, не искаше да слуша как този касапин ще присажда мозъка си в новото си тяло. Точно това му обясняваше Аврал преди да дойде Карло, и затова извика.

            – Тялото, което ти сега ще ми направиш – бе уточнено, все едно изобщо не бяха ги прекъсвали. – Та в тази връзка пак те питам: къде са записките ти, защото и така става. Просто ми ги дай и си тръгвате с момчето от тук.

            – Всичките ми записки – отвори уста Брус и Аврал наостри уши, – са в главата ми. Опитай само да ги извадиш от там!

            Свещеникът обърна глава настрани за да овладее гнева си, после го погледна пак и каза:

            – И това ще стане. Бъди сигурен.

            Замълча и след малко добави:

            – Когато момчето ти…

            Чу се изстрел. Брус целият се разтресе и се опита да се вдигне заедно със стола, но не успя. Обгърна го такова безумно отчаяние и мъка, че вече не виждаше и не чуваше нищо от онова, което ставаше около него. Единственото, за което мислеше сега, бе всичко да свърши веднъж завинаги…

            Аврал беше млъкнал. Чудеше се кой и защо е стрелял. От пещерата с животните нямаше да се чуе чак тук.

            Тогава в отвора се появи задъхан Филип – мъжът, който отиде да организира охраната. Правеше знаци, че иска да му каже нещо. Аврал забърза към него:

            – Какво има – попита го сърдито. – Кой стреля?

            – Децата ги няма, Ваша Светлост – мъжът наведе глава.

            Ако можеше да убие някого сега, Аврал щеше да го направи. Но грешката беше негова, че ги остави без надзор.

            – Изпратихте ли хора при басейна – кресна и разтърси Филип за престилката.

            – Не още, Ваша Светлост.

            Из коридорите се разнесе ужасен бесен рев. Брус вдигна глава. Последва още някакъв крясък. Мъжът в бялата престилка побягна, а Аврал остана на мястото си, пое дълбоко въздух няколко пъти, обърна се и се върна в залата.

            Касандра се свести чак в училището. Стори ú се, че момчетата се опитват да сложат веригата и да я заключат с катинара.

            – Защо, защо – изхлипа тя.

            Обърнаха се към нея. За Суин ли питаше? Или за друго?

            – Защо затваряте? – успя да събере мисълта си и да разплете езика си тя.

            – Така е по-добре, докато не намерим сериозна помощ. Сами няма да се справим.

            – Да тичаме тогава – Касандра вече беше готова да тръгва за помощ.

            – Да излезем навън и да се обадим в полицията – неочаквано предложи Кристи.

            При всякакви други обстоятелства това щеше да е тъпа идея, но сега…

            Затичаха се отново по коридора – право към голямото фоайе. Прекосиха го и Нако хвана дръжката на вратата. Натисна я. Беше заключено. Целият се отпусна отгоре ú – вратата не помръдна. Започнаха да я блъскат и ритат с всички сили. Тогава откъм стаичката на портиера се чуха тропане и викове:

            – Ей, ей, ей! Я по-кротко!

            Самият той излезе и хвана първия, който му попадна, за ухото.

            – Калпазани! – стискаше здраво ухото на Кристи и го извиваше назад.

            – Не, не, чакайте, господине! – развика се Касандра и се спусна да спасява Кристи. – Ние трябва да се обадим по телефона. В голяма беда сме. По-добре ни помогнете!

            Но вместо това, пазачът докопа още едно ухо – на Тристан.

            – Мислите, че не мога да се справя и с петима ви ли? – и повлече двамата нанякъде.

            – Директорът е мъртъв – извика вече съвсем отчаян Дамян. Портиерът спря на място. – Простреляха го. Трябва да се обадим в полицията. И баща ми е в опасност.

            Човечецът пусна ушите на момчетата и ги остави да разтриват зачервените места.

            – Да не ме лъжете – усъмни се той. – Къде е?

            – Ох… трудно е да се обясни – подхвана Касандра. – Не е ли по-добре първо да се обадим в полицията и после да ви разправяме?

            – Къде е – повтори портиерът с вид, който казваше, че няма да им повярва току така.

            – В пещерата с извора – даде му отговор Тристан.

            Човекът тръгна с накуцване натам.

            – Но сега е заключено – спря го Касандра. Боже, как се бавеха!

            – Заключено ли е – каза той раздразнен. – Значи ме лъжете най-безсрамно. И кой го застреля?

            Касандра гледаше като попарена. Какво да му каже сега? Да заведат и него там – абсурд!

            – В сградата са само той и Леон – заговори като на себе си пазачът. – Обаче не мога да разбера…

            – Леон ли – прекъсна го Тристан. – Къде е?

            – Обаче не мога да разбера вие какво правите тук – довърши мисълта си той.

            – Къде е Леон, господине, кажете ни, той ще ни повярва!

            – Наистина е много спешно – примоли се и Дамян.

            – Не знам къде е, чакам го да излезе – омекна малко този неразбран човек. Май не беше толкова лош, на колкото се правеше.

            Сега Брус беше обърнат с лице към входа и когато в очертанията на коридора се появи фигурата на Леон, той пръв я видя. В душата му се плисна бездънен океан. На единия му край бяха вярата и надеждата, на другия – предателството и омразата. Някъде по средата стоеше Леон – на коя страна щеше да поеме?

            – Ти пък какво търсиш тук! – посрещна го Аврал, явно изненадан да го види.

            Познаваха се, но Брус го знаеше. Нали Корнелия беше сестра на Леон. Нямаше как да не се познават.

            Леон влезе и се приближи до масата. Застана до зет си и се вгледа в Брус Адам.

            – Какво търсиш тук – попита пак Аврал.

            – Дойдох да видя какво ще правите с него – отговори Леон като посочи с глава Брус Адам.

            – Какво те интересува?

            Леон погледна Аврал в очите и му отговори:

            – Нещо ми подсказа, че трябва да дойда.

            – Така ли – недоверчиво каза Аврал. Не му харесваха тези работи, които започваха с „нещо ми подсказа“. Знаеше каква сила притежава Леон, а все го увърташе с „нещо ми подсказа“. И за какъв дявол се беше появил точно сега, не се бяха срещали от години! Я чакай! Не можеше ли да го използва, за да измъкне информацията от Брус Аробин!

            – Леон, ела да поговорим – нареди Аврал и тръгна към изхода. Леон го последва.

            Като ги изгуби от поглед, Брус вече беше почти сигурен на чия страна е Леон. И все пак, една много малка надежда, една песъчинка остана в него да боцка душата му, да му напомня, че е възможно този мъж, този магьосник, за какъвто го смятаха, да е добър и човечен и да не ги предаде.

            Още, когато видя Брус Адам и Карло Монтана в залата, Леон разбра защо е дошъл. Но искаше да чуе и останалото. Видя също и Ейприл. Колко отдавна не я беше срещал, но не се изненада, той знаеше, че красивата Ейприл работи за Доминик.

            – Явно познаваш д-р Адам – започна Аврал, веднага щом останаха сами в „кабинета“ на Ейприл.

– Да, колеги сме.

            Доминик се учуди:

            – И ти ли работиш в това училище?

            – Да.

            – И какво по-точно?

            – Преподавам Древна химия.

            Доминик се замисли – ама че съвпадение!

            – И какво знаеш за него?

            – За д-р Адам ли? Какво трябва да знам?

            – Сигурно знаеш нещо, щом дойде да го търсиш. Намерил си пътя, стигнал си чак до тук! Знаеш ли къде се намираме? Знаеш ли, че сме на хиляди години от нашия свят!

            Леон изглеждаше така като че ли знае. Беше спокоен, с гладко лице и светлина в очите. Това негово изражение винаги изкарваше от равновесие Аврал. Той не можеше да разбере състояние на дебилност ли беше то или някаква сила свише.

– Ще направиш ли нещо за мен – Аврал нямаше какво да крие от Леон. Ако можеше да го използва – добре, ако не – нямаше значение – децата бяха избягали, но Брус Адам не го знаеше. Още можеше да го изнудва със сина му.

Леон не отговори, нито направи някакъв знак, че го слуша. Той гледаше в едно шалче от меко копринено кадифе, оставено на масата.

            Аврал знаеше всичко за Богомил Леон – брат на бившата му съпруга Корнелия Кала. Преди да приеме това име – Леон, се казваше Богомил Кала. Беше някак си неориентиран, живееше като отшелник, задоволяваше се с малко и не искаше нищо. Имаше невероятни способности, които обаче не използваше, защото смяташе, че не бива да нарушава нормите на обществото, в което живее. В това отношение Богомил приличаше изцяло на сестра си, която също се изживяваше като голям алтруист и постоянно упрекваше Доминик, че манипулира хората.

– Искам… – продължи Аврал, – да измъкнеш една информация от него. – Аврал държеше ръцете си зад гърба. Това беше единственият признак, който го издаваше, че е наистина напрегнат.

            Леон отново не отговори. И той познаваше добре сприхавия Доминик Аврал. Още много преди да се нарече Негово Преосвещенство и преди да измисли начин да се сдобие с толкова много пари. Дотогава с каквото и да се захванеше, беше пълен провал. Леон дори му говореше на „Вие“ с ирония, която Доминик не бе способен да схване.

– Знам, че не действаш така, но сега се налага. Много е важно за мен. В замяна на това съм готов да изпълня всяко твоето желание. – Аврал сметна че е достатъчно всичко, което каза, за да очаква отговор. Да, Леон не „действаше“ така. Не заставяше хората да му се подчиняват. Не въздействаше върху волята им. Не го правеше, но го можеше.

            – Е – подкани го Аврал, – какво решаваш?

            – Ако не бях дошъл – попита Леон, – как щяхте да му „измъкнете“ информацията?

            – Държа сина му заедно с други деца. Познаваш ли сина му – вдигна вежди Аврал.

            – Да, как се е озовал той тук?

            – И аз това се чудя – отговори Аврал и беше искрен, но Леон не му повярва.

            – Видях, че сте използвали онези катинари с „генетичен ключ“.

            – Така ли ме откри?

            – Досетих се, че сте някъде наблизо. Кой държи ключа от другата страна – попита направо Леон.

            – Защо да ти казвам?… Суин го държи. – С какво можеше да попречи Леон! И без това скоро щяха да бъдат далеч от училището, вратата също. По-добре беше да отговаря на въпросите му, така щеше да му покаже, че му гласува доверие. – Присаден е на пръста му. Като втора кожа.

            – Суин.

            – Да, Суин.

            – Само той ли знае, че сте тук?

            – Не, както виждаш. Вече май твърде много хора знаят. Горе беше отключено, нали?

            Да, отключено беше, но Леон замълча. Чудеше се как Суин е свързан с децата. Явно той ги е довел тук – тях, а също и Брус Адам. Суин! Какво го е накарало да постъпи така? Парите! Разбира се. Негово Преосвещенство знаеше как да се отплаща.

            – Суин ви заключва отвън, така ли? – попита Леон.

            – И ни отключва, когато трябва. Но нали не очакваш, че разчитаме само на него? Имаме си и друг изход от тук.

            Леон впери поглед в очите на Негово Преосвещенство, но това накара Аврал да се отдръпне от мястото си. Той тръгна да обикаля около масата и отново хвана ръце зад гърба си. „Друг изход“ дали значеше друго място или друг човек – мислеше Леон. Аврал не казваше нищо.

– Значи децата сега са при Вас – продължи да разпитва Леон.

– Знаеш ли над какво е работел д-р Адам, преди да стане учител – смени темата Доминик Аврал.

            – Да, знам.

            – Знаеш?

            – Да, знам кой е бил. А и наскоро излезе една статия по въпроса.

            – А знаеше ли, че момчето е клонинг на баща си?

Лицето на Леон издаде отговора този път – нещо, което много рядко се случваше. Стана ясно, че не е знаел. Но той бързо поправи грешката си и отново доби каменно-гладко изражение.

            – Какво искате да му измъкна?

            Аврал се оживи:

            – Информацията – как го е направил. Как се е клонирал – всичко. Или поне дали има някакви записки и къде са те! В замяна ще ти дам, каквото поискаш! – Доминик беше почти сигурен какво може да поиска Леон – детето или и двамата – Брус и сина му. Щеше да иска да ги спаси, защото това беше втората му природа. Да помага, да помага и да не наранява! Колко хубаво, че можеше да използва Дамян Адам, за да изнудва не само баща му, но и Леон!

            По пътя обратно Аврал вече се чудеше дали не постъпи прибързано. Но пък винаги можеше да се намери разрешение на проблема. – Няма Леон, няма и проблем! Но само след като си свърши работата. – До тогава му трябваше жив. Обърна се към него, за да се увери, че не е прочел мислите му. – Но, спокойно! – Леон не четеше мисли. Той беше на принципа „нещо ми подсказа“. А това бяха дела, които щяха да се решават по-късно. До тогава много вода можеше да изтече.

            Не, Леон не си пилееше времето да чете мислите на зет си. Тях отдавна ги беше „прочел“ – всичките. Сега беше зает с нещо много по-важно. Налагаше се да окаже натиск върху друга човешка воля – нещо, което сам си беше забранил да прави по какъвто и да било повод.

            – Дано това да е единственото изключение сега и занапред – мислеше си той, защото знаеше, че ще го направи.

            Когато стигнаха до масата, Леон погледна Брус Адам и спящия до него Карло Монтана. После погледна Аврал и накрая спря погледа си на Ейприл. Тя също го гледаше. Нейните очи бяха много по-подходящи за „отправна точка“. В тях гореше същият фанатизъм като в тези на човека, на когото беше предана – Доминик Аврал. Но имаше и живот – нещо, което липсваше в неговите. В очите на Ейприл се долавяха следи от чувства, които някога бе изпитвала, долавяше се спомен за това, какъв човек е била. Метаморфозата ú още не беше завършена, въпреки че изборът ú бе категоричен и решението взето.

            От Ейприл към Брус Адам течеше ток, който само Леон можеше да „види“. Значи имаше надежда да е съхранила нещо в себе си от предишната Ейприл – тази, която се бореше да няма гладуващи по Света, да няма болни, жадни, забравени от Бога хора на Земята.

            Леон харесваше нейната отдаденост на каузата, макар сега каузата да беше друга. Харесваше също това, колко нежна и беззащитна изглеждаше Ейприл отстрани. И въпреки че знаеше към какво се стреми тя и какво жертва и помита по пътя си, предпочиташе да я приема, каквато я виждаше – красива, фина, деликатна, женствена.

            – Хайде, Леон, какво още чакаш – сепна го гласът на Аврал.

            Не отдели очи от Ейприл. И тя не можеше да откъсне поглед от неговия. Настъпи миг на очакване. Аврал не разбираше само защо Леон не гледа Брус Адам, а Ейприл, но нямаше да му се меси в работата. – Да прави каквото ще, само по-бързо!

            Ейприл се връщаше години назад. Пред очите ú минаваха картини, без да разбира защо. Заляха я чувства, които отдавна беше подтиснала у себе си – любов и състрадание, желание, гордост, самота, съмнение, вяра, изкушение, страх, колебание – всичко се сля в едно.

            От кралица се превърна в малко беззащитно кученце. Почувства се вярна, послушна и предана на стопанина си – Леон. Бе готова да му служи, да изпълни всяко негово желание, да му се подчини. Повече от всичко искаше да го зарадва, да му покаже колко добра и умна може да бъде. Да види лицето му щастливо и да получи одобрение от него, беше най-важното нещо в живота ú сега.

            Леон бе затворил очи. Така „виждаше“ по-добре всички в залата. От него през Ейприл към тях достигаше волята му. Един по един хората се вливаха в този поток и оставаха свързани по между си и с него. Аврал също – нямаше време и да се зачуди какво става.

            Леон ги усещаше като деца, завладени от чудната приказка, която той разказваше. Вече не бяха част от реалността. Бяха погълнати от нещо по-голямо и по-силно, измислено и сътворено от него. Подчинени на друга воля – на неговата. Оставаше само да им каже какво да правят. Защото те очакваха от него точно това.

            За първи път в живота си Леон правеше съзнателно това със себеподобни. Но ако трябваше да се върне назад и да премисли, знаеше, че пак ще направи същия избор.

            Двама души вече развързваха Брус Адам и Карло Монтана. Големият мъж се разбуждаше, това беше добре, той трябваше да върви сам, за да не го носят. Брус бързо осъзна какво става и макар да не го очакваше, се зае да помогне както можеше. Повдигна приятеля си Карло и го изправи на крака. Мъжете в белите престилки услужливо се отдръпнаха. Карло се съвземаше. Брус преметна ръката му през раменете си и го поведе към изхода.

            Всички други останаха неподвижни с лица, одухотворени от нещо невидимо и неосъзнато. С очи, готови да откликнат и на най-незначителния зов. Дори Аврал имаше вид на човек, който иска да помогне с каквото може на ближния си, а това вече беше твърде странно. Леон подиграваше ли се с него или какво…

            Само очите на Ейприл изглеждаха като слепи – зареяни някъде в безкрая, тъмни, големи и блестящи, широко отворени очи. Нищо друго в нея не подсказваше какви импулси трансферира сега към всички в тази зала. Импулси, които носеха и част от нейния заряд, от нейната властност, упорство, фанатизъм, безкомпромисност и желание за победа на всяка цена.

            Тя бе водачът на глутницата сега – по-силна от Аврал, по-могъща от природна стихия, нажежена до пръсване. Малката, нежната Ейприл Айс нямаше да прости на Леон, че я превърна в инструмент, с който да послужи на целите си. Беше безвъзвратно изгубена за него от този миг нататък.

            Всичко, което правеше Леон, отстрани изглеждаше просто като едно сериозно задълбочение. Приличаше на човек, потънал дълбоко в мислите си. Очите му сега бяха отворени, но не ги беше спрял на нещо конкретно. Сякаш за него беше детска игра да накара толкова много хора да му се подчинят, при това, без да e нужно да демонстрира някакви специални техники, концентрация, да се нуждае от пълна тишина или поне да гледа в нечии очи. Как го правеше? Това бе пълна загадка за Брус и Карло. А за Леон не беше нещо трудно. Той просто говореше с тези хора така, както беше го правил с други като дете. До един миг дори не знаеше, че те го чуват. А когато разбра, престана да го прави, защото се изплаши. От тогава нататък си позволяваше да говори така само с кучетата си, а по-късно и с други животни, но само с животни, не и с хора, за да не им налага волята си.

            Безкрайните часове, прекарани в опити да проумее и обясни тези си способности, го бяха направили освен всичко друго и човек, който знае как да предаде уменията си на други хора и ето как се озова той в училището по Химия. Знаеше, че мястото му е точно там, макар че самата идея да има такова училище, не включваше преподаватели като Леон и предмет като неговия. Замисълът бе Древната химия да бъде просто вид химия, украсена с малко история, с малко символика и романтизъм и с много фантазия. И май това училище без Леон щеше да е като всяко друго. Но Леон бе там и преобразяваше всичко около себе си.

            Предстоеше да изминат трудния път обратно. Там имаше още хора, които щяха да попаднат в тази вихрушка от събития, мисли и внушения и да останат в нея известно време. Това бе неизбежно. Но какво щеше да стане после, никой не знаеше. Дори самият Леон. Не беше в състояние да предвиди последиците от действията си. Поне не сега.

            Сега трябваше да върви. Брус и Карло го чакаха при входа на помещението. Той тръгна със спокойна крачка, като обърна гръб на хората, които бяха под въздействие на волята му. Нямаше опасност те да излязат от това състояние докато той все още бе наблизо. Достатъчно беше да държи Ейприл под контрол и всички останали щяха да бъдат послушни.

            Мина пред двамата си колеги и ги поведе напред. Хората в голямата лаборатория бяха спрели работата си. Никой от тях не попречи на тримата мъже да продължат пътя си.

            Брус изпита облекчение. Вече беше сигурен в това какво и защо става. За цял живот щеше да е задължен на Леон и се надяваше някой ден да може да направи за него нещо също така значимо, благородно и достойно, с което да му покаже своята признателност.

            Карло Монтана още не разбираше напълно какво се случва. Той стъпваше тежко до приятеля си Брус, сумтеше отпуснат на раменете му и оглеждаше с почуда всичко наоколо. Вървящият пред тях Леон му изглеждаше като някакъв светец с ореол около главата – човек, който прави чудеса и кара моретата да се отдръпват. Карло не търсеше обяснение за това. Сякаш винаги бе знаел, че Леон е способен да прави такива неща. Особено след като веднъж за малко не го вкара в клетката на истински лъв, който се държеше пред него като малко гальовно котенце.

            Излязоха от лабораторията. Брус знаеше, че наближават пещерата, където останаха вързани децата. Леон вероятно не подозираше, че и те са тук, той трябваше да му каже, но ако прекъснеше мисълта му… Усещаше, че не бива да го разсейва, но децата… без тях нямаше да излезе от тук.

            Точно една крачка преди отклонението към пещерата с клетките Брус Адам се протегна напред и решително хвана Леон за рамото. Той се обърна. Брус мълчеше. Не знаеше какво да направи. Гледаха се. Тогава Леон се досети:

            – Децата не са тук – каза кротко той. – Знам го. Усещам го. Аврал го е скрил от теб, за да използва това, че се боиш за сина си.

Брус не помръдваше. Не искаше Леон да остане с впечатление, че се съмнява в думите му, но и не можеше да си тръгне, без да се увери.

Тогава Леон усети и другото – Страх – див, животински, първичен страх. Толкова много и толкова чист и силен, и заливаше всичко наоколо. Той тръгна натам, накъдето го поведе инстинктът му. Беше болезнено, но вървеше напред.

Леон пристъпи в пещерата и спря на място. Вътре беше шумно, но той сякаш не чуваше шума. Зад него надничаше Брус Адам и след като се увери, че децата наистина не са там, си отдъхна и чак сега се вгледа по-подробно в обитателите на клетките. Карло Монтана, явно вече напълно разбуден, се наведе и каза на приятеля си, като се стараеше да бъде възможно най-тих:

            – Аз ги развързах и ги изпратих обратно. Заведох ги чак до басейна, още преди да дойда при теб.

            – Защо не ми каза?

            Карло се замисли. Опитваше се да си спомни какво и в каква последователност точно се случи и защо не му беше казал.

            – Няма значение – погледна Брус топло големия мъж в очите. – Благодаря ти, приятелю!

Леон все още стоеше така, както и когато влязоха. Двамата мъже не посмяха да го заговорят. Чакаха.

Леон гледаше животните. Явно беше поразен, както и всеки, който влизаше тук за пръв път. Но Брус Адам почувства, че нещо става с този човек. Очите му бяха зачервени и влажни, доколкото можеше да се види на тази светлина. Нима той страдаше? И беше ли свързано страданието му с тези животни?

Леон не беше просто потресен, изпитваше болка. Онова тежко чувство на неотменност със силата на Съдба се върна в душата му. В гърдите му се надигна вик, който не можеше да излезе. Сякаш отново се затвори вратата към външния свят, сякаш бездната искаше пак да го погълне.

В голямата зала – кабинета на Аврал – Ейприл се разтресе като ударена от ток. Останалите почувстваха болка – изгаряща, огнена болка се разливаше навсякъде в тях. Мъчителна, непреодолима, нестихваща, непоносима болка.

Леон се задушаваше. Гърлото му беше запушено. Цветът изчезна от лицето му. Не правеше и усилия да си поеме дъх. Тогава някой го хвана за ръката – точно над китката – и всичко се върна на мястото си.

– Леон! – Ръката на Брус Адам пареше. Леон вече дишаше.

Животните бяха притихнали и го гледаха, някои от тях заскимтяха жално. Не, не можеше да им помогне. Не можеше. Ако по-рано беше разбрал за тях… Единственото, което можеше да им даде, бе успокоение.

                        „Сбогом.

            Леон наведе глава и тръгна, без да се обръща назад. Скимтенето откъм клетките се усили. Брус и Карло последваха водача си, изпратени от тъжни, жалостиви звуци, които накараха сърцата им да се свият.

            По пътя към басейна не срещнаха никого. Но там – в залата с колоните, имаше повече от десет души в бели престилки. Никой от тях обаче не показа, че възнамерява да им попречи да продължат.

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: