Панаира на Vira

януари 15, 2008

Наука на науките – Глава двайсет и втора: Хомункулус

6029_skeleton_keyhole.jpg  Хомункулус – изкуствен, лабораторно създаден човек           

            Децата и Брус Адам останаха сами в пещерата.

            Животните отново се размърдаха, засноваха напред-назад из клетките си и започнаха да издават звуци, но тихи, още не смееха да вдигат шум.

            Касандра беше приковала очи в д-р Адам. Искаше да му се извини и да му каже колко много се разкайва за постъпката си, но не смееше да пророни и дума. Сега извиненията ú нямаше да помогнат. – Той сигурно се чувства ужасно. А ние всички разчитаме на него.

            – Господине – осмели се тя с отпаднал глас. За нея и тук той си оставаше учител. – Аз съм виновна за всичко. Много съжалявам. Ако можех да върна времето назад…

            – Касандра – прекъсна я той. – И без теб щяха да ме намерят, щом са ме търсили. Виж колко близо са били. Не разбирам дори защо се забавиха толкова.

            Камък ú падна от сърцето, въпреки че в думите му нямаше нищо успокоително.

            – Защо те търсят, татко – попита Дамян. – Мислех, че искат да хванат нас задето идвахме тук. Нали ни видяха.

            – Не, аз им трябвам. – Брус реши да бъде откровен. Вече нямаше нищо за губене. Поне в очите на сина си… да опита да запази някакъв достоен спомен. – Мога нещо, което те не могат, а се стремят да го постигнат… И искат да им го дам наготово.        Никой не смееше да попита „какво“.

            Брус посочи с глава към клетката отсреща:

            – И аз се занимавах с генетични експерименти. Преди години. Преди още да се родите всички вие. За това става въпрос.

            Не им стана много ясно.

            – Той си призна за хибридите – обади се пак Касандра. – Нарече ги чудовища. А кой е той?

            Естествено, че ако някой можеше да зададе неудобен въпрос, това щеше да е тя. И понеже Брус не отговори веднага, Касандра продължи:

            – Мисля, че той е чудовището, а не…, ама и вие ли сте правили това – тази мисъл я връхлетя изведнъж и тя не можа да я спре. Млъкна. Съвсем изгуби представа какво да каже.

            – Не чак в такива размери – отговори ú д-р Адам. – Но съм правил различни опити… най-вече с лабораторни мишки. – Нямаше сили да признае повече. Лабораторните мишки бяха само началото. А от там нататък… Но каквото и да им кажеше, нямаше да го разберат.

            – Той те познава, нали татко? Кажи ни кой е – умоляваше Дамян.

            – Казва се Доминик Аврал.

            Изведнъж откъм коридора, без никакъв предварителен шум, изникна пак белият силует на човека, за когото говореха. След него, също така безшумно, влязоха помощниците му в бели престилки. Единият от тях беше онзи мазник, който държа Касандра, когато идваха насам.

            Аврал носеше пред гърдите си голям лист хартия. Обърна го към тях и видяха отпечатана снимката на Дамян. На нея той беше облечен с карирана риза, каквато никога не го бяха виждали да носи.

            – Е, доктор Адам – обърна се човекът в бялата роба към Брус, – Или може би доктор Аробин? Позната ли ви е?

            Бащата на Дамян не отговори. Децата погледнаха към него – беше блед и главата му трепереше.

            Касандра се почувства длъжна да защити приятеля си, макар да недоумяваше защо им показват негова снимка и от къде я имат въобще. Тя реши, че искат нещо да му направят.

            – Да не сте посмели да пипнете Дамян!

            Доминик Аврал се обърна заедно със снимката към нея:

            – Това не е Дамян, малката. Това е баща му на единайсет години. – Той протегна ръце напред и показа снимката така, че всички хубаво да я огледат. – Учудва ли се някой, че толкова си приличат… каква ти прилика, няма никаква разлика между тях!

            Дамян го заля вълна от страх. Какво искаше да каже този човек, какво искаше да направи? Помисли си, че не беше виждал вкъщи снимки на баща си като малък. На майка му имаше, но не и на баща му. Чак сега се замисляше за това. Защо?

            Доминик Аврал не бързаше, наслаждаваше се на мига, на начина, по който ще им го съобщи – на тези нахални хлапета, които си търсеха белята. И я намериха, сами се навряха в ръцете му. Точно както очакваше. И дори му доведоха човека, който не само беше стигнал най-далеч от всички, но както сега се оказваше, беше стигнал докрай. Без него работата, делото на живота на Аврал, можеше да се проточи вечно и да стане прекалено късно за осъществяване на Великия план. Но не и сега, защото сега държеше в ръцете си билета към своето безсмъртие. Един единствен човек му трябваше, за да го направи вечен – той го имаше – Брус Аробин. Една единствена причина му трябваше, за да накара този човек да стори това – той я имаше – синът му – Дамян. Дори Сезал вече беше излишен.

            Аврал се обърна право към Касандра, за да изпита най-силно въздействието на думите си:

            – Твоето приятелче Дамян Адам е клонинг на баща си. Той е същото изчадие като тези зад решетките.

            Касандра го гледаше втрещена. Не усещаше тялото си от ужас.

            Той се изсмя. Знаеше как се чувства тя. Знаеше как се чувства всеки от тях и триумфираше до небесата. Снимката падна долу. Аврал вдигна ръце, затвори очи и започна да се клати напред-назад като издаваше сатанински гърлени звуци. По-зловеща гледка те не бяха виждали през живота си.

            Дамян стенеше и се тресеше, а горкият му баща не можеше с нищо да му помогне и от гърдите му напираше вик, грозен крясък, но оставаше безмълвен.

            Останалите плачеха със затворени очи. Никой не смееше да погледне нито към приятелите си, нито към враговете. Беше миг на пълно отчаяние, болка и безнадеждност.

            След малко Аврал дойде на себе си, отвори очи и каза:

            – Сега доктор Адам ще ми покаже как го е постигнал – и той даде знак на мъжете отзад, които хванаха Брус и го изправиха на крака.

            Дамян никога не беше виждал лицето на баща си такова, каквото беше сега – изкривено в свирепа гримаса, пълно с ненавист, със злоба и… с безсилие.

            След като останаха сами, мина още доста време, докато някой се осмели да проговори, и това беше Касандра:

            – Дамян, ти не си по-различен от нас – каза му тя. Искаше гласът ú да прозвучи топло и сърдечно, но от страх, говореше сковано и дрезгаво. Носът ú беше запушен, а бузите мокри и не можеше да изтрие следите от сълзи по тях. Почти същия вид имаха и момчетата. – А и да си – продължи Касандра, – ние те приемаме такъв, какъвто си – наш приятел.

            Дамян мълчеше и гледаше надолу в обувките си. Касандра обърна глава към останалите, за да потвърдят думите ú.

            Тристан кимна:

            – Ти си мой приятел, Дамян!

            – И мой – каза Нако. Гласът му хриптеше.

            – И мой – каза Кристи.

            Никой от тях не се поколеба. Никой не отвърна глава. Никой дори за миг не си помисли, че може да бъде друго, освен приятел на Дамян.

            Момчето вдигна очи, погледна ги и зададе най-странния и неочакван въпрос, който можеше да им хрумне в такъв момент:

            – Щом съм клониран, имам ли душа?

            – Разбира се, че имаш – откликна веднага Касандра. А и беше напълно сигурна. Нямаше какво да мисли. Знаеше го вътре в себе си.

            Момчетата също го знаеха и потвърдиха.

            – Какво ще стане с баща ми?

            Де да можеха да му отговорят така лесно и на този въпрос… Но след малко Тристан се обади:

            – Трябва да го спасим!

            Дамян трепна. Надяваше се да го кажат, дори да не беше възможно. Искаше му се да се случи някакво чудо.

            – Да, трябва, но как – каза отчаяна Касандра.

            – Да помислим! Трябва да мислим. Да не се предаваме – отговори Тристан. – Мислете де! Какво можем да направим!

            – Нищо не можем да направим докато сме вързани тук – констатира мрачно Кристи. Той дори бе започнал да се разполага по-удобно, ако това беше възможно.

            – Можем, сигурен съм, че можем и трябва!

Тристан говори като на митинг – помисли си Касандра. И тя не виждаше какво могат да направят, въпреки че би дала всичко да помогнат на д-р Адам.

            – Иначе какви сме – продължаваше Тристан, – страхливци и предатели! Той има нужда от нас, никой друг няма представа къде е.

            Нако знаеше, че във филмите завързаните винаги се измъкваха, защото някой от тях беше скрил остър предмет в ръка или някъде по себе си.

            – Някой да има остър предмет – оживи се той.

            Никой нямаше нищо такова. Мислено преровиха всяка част от облеклото си, обувките, дори в косата на Касандра имаше само ластици, нищо друго.

            – Няма…, а запалка? Тристан, нямаш ли запалка за пиратките…

            – Нямам, нали ми забраниха да нося.

            – Момчета! – извика Касандра. – Защо не опитаме с призоваване!

            Момчетата я погледнаха недоверчиво. Само тя можеше да даде такава безумна идея.

            – Защо – продължи Касандра, – Дамян може да призовава, а и ние можем да опитаме!

            – Наистина, Дамян, защо не опиташ да извикаш някого – обнадежди се Тристан.

            – Леон, извикай Леон – развълнува се Нако.

            – Да, и как ще му обясни къде да дойде – Кристи беше скептично настроен по въпроса.

            – Ох, не знам – въздъхна Касандра. – Може би, ако си представяш пътя, по който дойдохме…

            – Вижте – каза им Дамян, – не знам как точно да го направя. До сега съм призовал само Карло и то защото си представих случка с него. Иначе не мога просто така…

            – Да, но той дойде! Дамян, извикай него, имам чувството, че ако го направиш както миналия път, той ще ни намери където и да сме.

            – Ще опитам – каза момчето.

            – А ние останалите да призоваваме Леон, какво ще кажете! Може четиримата заедно да успеем – вдъхновяваше ги Касандра.

            – Защо да не помагаме на Дамян, да викаме и ние онзи учител – попита Нако.

            – Ние не сме така силно свързани с него. А с Леон имаме общи преживявания, нали? – тя добре беше усвоила уроците по Древна химия.

            – Освен това – добави Тристан, – ако единият от двамата не може да дойде… – той така или иначе не вярваше, че ще успеят да призоват Леон, но беше готов да опита. Във всеки случай по-голяма надежда имаше за Карло Монтана.

            – А така! Ако единият не може да дойде, да дойде поне другият – Касандра пък пазеше вярата си, че един ден ще успее да го направи това призоваване, може би дори точно сега… – Хайде, да не губим време – вече не се сдържаше тя.

            Един по един затвориха очи и се съсредоточиха. Стараеха се да изпълнят точно указанията, които им беше давал Леон.

            Повечето животни бяха изпоналягали и спяха. Беше почти тихо.

            В това време в кабинет 303 Карло Монтана подреждаше спокойно масите за утрешния първи час по химия. Беше предвидил да демонстрира прекристализация на калиев нитрат, което изискваше повече време, също и за инструктаж, та всичко трябваше да е готово. Целта беше, когато учениците повтарят процеса сами, да мине безопасно. Обичаше да се справя с подобни задачи без напрежение и излишни тревоги дали някой няма да се нарани. Затова и сега работеше спокойно и не бързаше. А използваше времето и да хапне няколко шницела, понеже бяха най-вкусни докато са още топли.

            И така, с шницел в едната ръка и табла със стъклени фунии в другата, той вървеше към голямата маса в дъното на кабинета. Изведнъж, без никаква видима причина, започна да си спомня нещо от детството си. Беше на единайсет години и с приятеля му Брус бяха в гората, недалеч от селото. Тук прекарваха цялото си време това лято, защото строяха дървена къща високо на един бор. Мястото беше много интересно – от там минаваше пътека нагоре към върха на хълма, където имаше стар параклис. Понеже хълмът беше стръмен, пътеката се виеше и лъкатушеше наоколо, почти нямаше прав участък по нея. Та техният бор започваше много по-отдолу, а средната му част можеше да се достигне от едно точно определено място. Използваха за опора и съседния, по-далечен от пътеката бор. Между двете дървета къщата прилягаше чудесно. Мястото беше сякаш нарочно създадено за целта. От тук рядко минаваше някой. Повечето желаещи да стигнат до параклиса използваха пътя, който заобикаляше хълма и се изкачваше от задната, по-полегата страна.

            Бяха доста напреднали със строежа – вече имаше основа, върху която можеше да се стъпи и тя беше добре укрепена. Сега издигаха и стените. Щеше да има и вход и отвори за прозорци разбира се, а също и покрив. Бързаха да я построят за да имат време да я използват до края на ваканцията.

            С Брус бяха приятели откакто се помнеха. Нищо не бе в състояние да ги раздели. Поне до този момент те мислеха така. Карло беше по-спокойният от двамата, Брус – по-пъргавият. И в този ден всичко си вървеше както обичайно – изчисляваха, режеха, ковяха дъски, обсъждаха момичетата от тяхната улица, говореха за любимия си спорт – футбола. Денят беше ленив и горещ, но в гората бе прохладно и приятно, носеше се мирис на смола и жужене на насекоми.

            Изведнъж тази идилия бе рязко прекъсната от мощен земен трус. Никой не разбра какво точно става. Чу се само силно изпукване на дърво и Брус тръгна да пропада надолу. Карло мигновено се хвърли към него и хвана ръката му в последния миг. Но самият той беше много нестабилен – обгърнал с крака ствола на дървото, трябваше да се държи с едната си ръка за него. Брус висеше над пропастта, вперил очи в очите на приятеля си, и в тях се четеше молба и надежда. В този миг двамата се бяха слели в едно, в този миг момчетата разбраха дълбокото значение на думата „приятелство“. Защото Карло, с почти нечовешко усилие, успя не само да задържи Брус, но и да го повдигне и да го приближи към пътеката, където той изпълзя и после изтегли приятеля си от дървото.

            Сега лежаха там – на пътеката и си поемаха дъх. Гледаха нагоре през клоните на боровете към синьото небе и всеки от тях знаеше със сърцето си какво е приятелството, живота, съдбата.

            Карло изпусна подноса с фуниите. Металът издрънча в плочките и навсякъде се разхвърчаха стъкла. Той се стресна. Но не от звука, а от мисълта, която му мина през ума – Брус е в беда!

            В движение захвърли нахапания шницел по посока на кошчето, отвори рязко вратата и тръгна с големи, тежки крачки по коридора – право към кабинета на д-р Адам.

            Вратата не беше заключена – странно, много странно – но вътре нямаше никой. Карло Монтана се понесе бързо по стълбите към първия етаж. Също като в онзи ден преди толкова години, той знаеше точно какво трябва да направи. Тръгна уверено към запустелия коридор, чиято врата в края винаги беше заключена с дебела верига и катинар. Не разсъждаваше защо е тръгнал точно натам, просто действаше, сякаш воден от някаква невидима сила. И наистина – вратата беше отворена. Знаеше, че там са „историческите ценности“. Сега щеше да ги види и да разбере как точно са свързани те с неговия приятел Брус.

            Влезе, без да се поколебае и продължи напред до пещерата. Добре се виждаше, че няма нищо, само една голяма локва в отсрещния край. Той не спираше да търси с поглед – по стените, по тавана – но нямаше нищо, нищо. – Единственото тук е водата – помисли си той. Отиде и я пипна с пръст. Нищо – вода като вода. Но Карло чувстваше че от тук точно трябва да продължи по някакъв начин. Огледа се отново, този път с гръб към водата, но имаше само стени от скала и нищо повече. Той се обърна и погледна надолу. Тогава видя плочата, която почти се сливаше с каменния под. Спусна се към нея. Веригата беше дебела и здрава. По-скоро трябваше да изтръгне халките, за да отвори. Застана на колене и напъна с всички сили. Огромният му врат се изду и стана два пъти по-дебел, а по лицето му избиха червени петна. Не поддаваше. Карло изпусна тежко въздуха, който задържаше, вдиша отново и пак напъна. Идваше му да изреве от болка, а халката изобщо не помръдваше.

Докато си поемаше дъх и разтриваше отривисто ръцете си, Карло погледна към водата. Не беше бистра, каквато му се струваше, че трябва да бъде, нищо не се виждаше през нея. Стана, нагази с двата си крака и тръгна напред. Внезапно усети че пропада. Беше целият под водата и го обзе паника. Направи голямо усилие да се изтласка нагоре, вдиша дълбоко и тогава видя къде се намира. Мястото беше непознато, красиво и величествено като от рисунка на древен храм.

            Карло нямаше много време да се чуди къде е попаднал, знаеше, че Брус е в беда и че той прави точно това, което трябва, за да му помогне. Беше сигурен. Заплува към стълбата, излезе от басейна, не се пита дълго защо е сух и дори не се поколеба накъде да тръгне – отправи се точно към входа на подземието.

            От някъде изскочи човек и го удари с нещо по врата. Това не притесни Карло Монтана. Той се обърна и успя бързо да отнеме оръжието от нападателя си – беше пистолет.

            – Сгреши, че не стреля! – изкрещя Карло и му върна удара с дръжката на пистолета, при което човекът падна и така си остана.

            В началото на коридора беше малко тъмно, но Карло знаеше точно на къде да върви. Вече нищо не можеше да го спре – продължаваше и продължаваше напред.

            Тристан отвори очи. След като положи такова огромно усилие да призове учителя по Древна химия, че мозъкът му щеше да се пръсне от напрежение, му се стори, че е минало страшно много време, а никой не идваше.

            Той реши, че ще е по-полезен, ако помисли как да си помогнат сами и как да спасят бащата на Дамян. И докато разсъждаваше над възможностите, отново го обзе чувството, че са в пълна безизходица. Усети страх и отчаяние и издаде стон, който сам се откъсна от гърдите му. Всички като под команда отвориха очи.

            – Какво правите! Не спирайте! – извика Касандра. – Още не сме успели. Трябва да продължим!

            В този миг откъм входа се чуха тежки стъпки и сумтене и се показа едрият силует на Карло Монтана.

            Касандра нададе вик, с който искаше да изрази толкова много неща – рядко пъти през живота си беше чувствала някого така близък и добър, както чувстваше него сега.

            Карло се огледа запъхтян и по лицето му се разля усмивка, въпреки че усещаше, че тук става нещо страшно – особено, ако се съдеше по онези, в клетките, някои, от които надигнаха глави да го видят.

            Усмихваше се, защото разбра, че е на прав път. А и когато откриеш вързани деца в пещера на никому неизвестно място като това, най-малкото, което трябва да направиш, е да ги окуражиш.

            – Дамян! – каза той. – И ти, малка госпожице Касандра! – погледна към старата си познайница. – И вие, момчета! – огледа по ред останалите трима приятели на Дамян. – Какво става тук? – Гласът му гърмеше силен и смел и това беше най-успокояващият звук от часове насам.

            Макар и отпаднали, децата се усмихваха.

            – Дамян успя – каза Тристан.

            – Нали ви казах! – Нямаше по-доволен човек сега от Касандра.

            Учителят се бе приближил до Дамян и оглеждаше въжето около китките му. Беше здраво, не поддаваше. Той се изправи и бръкна в джоба на панталона си. За късмет там беше останало сгъваемото ножче, с върха на което отмери пробите. Даже още имаше прашинки калиев нитрат по него. Зае се да реже. Пръхтеше и сумтеше, понеже трябваше да стои клекнал, а това го затрудняваше.

            Дамян вече бе свободен и се опитваше да изправи приятелите си на крака. Дрехите на всички бяха мокри и лепкави, но това сега нямаше значение. След малко повечето деца вече бяха развързани и заедно с Карло се суетяха около последното въже – на китките на Кристи.

            След като си пое дъх и прибра ножчето, учителят се огледа отново и попита:

            – Какво става тук? Къде е Брус?

            Трябваше да му разкажат толкова много, не знаеха от къде да започнат. Отне му около петнайсет минути за да добие що-годе представа за събитията и да ги свърже с това, което знаеше за приятеля си. – Много, много лошо че са разбрали за Дамян! – Той гледаше момчето с гордост и съчувствие. Как ли се чувства сега, когато знае какъв е? А как ли се чувстваше Брус? Сигурно му минаваха какви ли не мисли през главата. Например, че синът му го мрази… – В гърдите на Карло се надигна вълна от решителност и той каза:

            – Връщайте се обратно! Отивам за Брус.

            Както бърбореха около него, децата изведнъж млъкнаха и застанаха неподвижни.

            – И ние ще дойдем – каза уверено Тристан.

            Карло го потупа силно по рамото:

            – В никакъв случай! Веднага тръгвайте обратно! – После замълча и те решиха, че е размислил, но той каза: – Я по-добре аз да ви заведа до там, да съм сигурен, че няма да тръгнете след мен. – И започна да ги избутва към изхода.

            – Но вие не знаете как да стигнете. Ще ви хванат – продължи напрегнато Тристан. Имаше малко време да го убеди. – Ние сме идвали и преди, виждали сме лабораторията – говореше той, докато вървеше.

            Карло Монтана изведнъж спря. Погледна го:

            – Точно така! Ще ми обясниш къде е.

            – Защо не повикаме помощ – предложи Касандра.

            Карло отново ги затика напред:

            – Да, вие ще повикате помощ, но аз не мога да дойда с вас.

            Бяха стигнали вече до басейна. Онзи нападател още си лежеше там. Децата го забелязаха и погледнаха Карло многозначително. Но той не даде разяснения по въпроса. Само опипа джоба си – там, където беше сложил оръжието. Чак сега се сети отново за него.

            – Ти как се казваше? – обърна се той към Тристан.

            – Тристан.

            – Да, вярно, остани за малко тук да ми кажеш как да стигна до тази лаборатория. А вие побързайте – подкани той останалите. – Хайде, вървете.

            Децата се почудиха още малко – хем не им се искаше да тръгват, хем знаеха, че това е най-разумното, което можеха да направят. Но как щеше да се справи сам учителят? Нямаше да успее… Онези бяха толкова много…

            – Ще доведем помощ – каза Касандра и скочи в басейна.

            Дамян, Кристи и Нако наскачаха след нея. Чуваше се шум от водата докато и последният не потъна във вакуума. Тогава стана тихо – като в храм, както се казва.

            – Е, Тристан – хвана го за раменете Карло и го обърна към себе си. – Казвай сега.

            – Трябва бързо да намерим помощ – повтори задачата им Касандра, докато тичаше към вратата.

            – И къде да я търсим – викна Нако докато я гонеше.

            Спряха задъхани, за да се изчакат.

            – Да, кой ще ни повярва? Докато убедим някого да влезе във водата…

            – Момчета, един трябва да остане тук, да пази вратата. Да не би някой да дойде да я затвори. Тогава нито ние ще можем да влезем, нито Тристан и другите да излязат.

            – Вярно бе, точно Тристан ли намери да остане вътре – не одобри Кристи.

            – А този, който ще остане тук, как ще се справи сам, ако го нападнат? – Нако мислеше за всичко. Защото искаше да предложи да остане да пази вратата, но при тези обстоятелства…

            Касандра размаха ръце:

            – Не разбирате ли, че нищо не правим. Само бездействаме!

            – Добре де, аз ще остана тук – реши Нако. – Вие вървете!

            – Накъде?

            – Идвай, Кристи, в движение ще решаваме! – И тя ги поведе със свито сърце по коридора.

            Училището беше пусто – дали имаше час или часовете бяха свършили – това никой не знаеше. Двете момчета вървяха след Касандра. Нейната интуиция, или може би нещо друго, ги отведе право пред кабинета на Леон.

            Тя потропа с юмрук по вратата. Почакаха. Никой не отваряше. Натисна дръжката – не стана, беше заключено. Замахна отново с юмрука си, но Кристи я спря:

            – Дай аз! – и затропа с две ръце, без да пести силите си.

            – Няма го – каза след малко Дамян.

            Тримата се спогледаха.

            – А сега какво…

            – Ще чукаме на всички врати – нова надежда осени Касандра. Тя хукна към най-близката врата по коридора. Дамян и Кристи се затичаха след нея…

            Така отчаяно Касандра никога не беше тропала по затворени врати. На момчетата не им останаха сили да тичат след нея, а тя – от къде вземаше тази енергия, беше пълна загадка. Когато я настигнаха задъхани на последния етаж, я видяха да плаче, свлечена на пода пред вратата на Ромелия Гуин.

            Но веднага след това скочи отново:

            – Да се връщаме! Няма смисъл.

            Не бяха проверили само директорските кабинети.

            – Не, няма смисъл – повтори Касандра. – За какво ни е Анита? Най-много да ни затвори пак някъде.

            – Сами ли да се върнем тогава – попита Кристи.

            – Ще се върнем – каза Дамян. – Аз поне ще се върна!

            – Разбира се. И ние идваме с теб – подкрепи го Касандра.

            И хукнаха обратно надолу, забравили умората и отчаянието си. Кристи вземаше стълбите със скокове, а на завоите едва намаляваше скоростта. Дамян изчакваше Касандра, която бе по-предпазлива надолу – гледаше да бърза, но и да не се претрепе.

            Кристи вече беше с един етаж пред тях и при поредния скок със засилка връхлетя право върху директора, който се появи изневиделица откъм коридора.

            Нищо не бе в състояние да омекоти сблъсъка и двамата се удариха силно един в друг. Добре че беше отсрещната стена да ги спре. Запъхтян, Суин сграбчи момчето за дрехите, но Кристи и не мислеше да се опитва да избяга, само разтриваше челото си.

            Касандра и Дамян идваха – наполовина смутени, наполовина зарадвани, че все пак се намери някой в сградата, който можеше да им помогне.

            – Какво правите – попита намръщен Суин.

            – Господине! – извика му Касандра. – Имаме нужда от помощ! – Лицето ú говореше ясно, че случаят не търпи отлагане.

            Суин сякаш се стъписа. Неволно пусна Кристи. Явно не очакваше нещо такова. Обърка се.

            – Трябва да дойдете с нас! Няма никой друг в училището.

            – Какво е станало – успя да попита Суин. Вече предчувстваше, че е нещо ужасно.

            – Елате! Нямаме време за губене – включи се и Дамян. – Баща ми…

            И заедно заслизаха надолу. Суин тръгна с тях просто така. Не вярваха че ще е толкова лесно да го убедят.

            Като завиха към коридора на ляво, директорът забави ход. Поколеба се.

            – Къде е баща ти – попита той Дамян.

            – Елате, ще видите.

            Суин продължи, но все по-бавно. Започна да се поти. Къде го водеха? Ами ако беше някаква уловка? Ако Негово Преосвещенство ги беше пратил да му го доведат… Не, глупости, какво общо можеха да имат тези деца… Доколкото беше в състояние да разсъждава в този момент, му се завъртяха какви ли не комбинации в главата, и то само за краткото разстояние между фоайето и малкия коридор.

            Като стигнаха там и завиха, подозренията му се усилиха многократно. Потта вече извираше от всяка пора на тялото му. Ръцете му се разтрепериха. Започна да го втриса. Но без да знае защо, вървеше напред.

            При вратата ги чакаха още две момчета. Момичето им извика нещо. Всичко се случваше много бързо и Суин просто се остави да го водят. Не се запита въобще защо вратата е отворена – или всичко му бе вече ясно или беше изключил напълно.

            Леон си тръгна навреме – в четири часа. Излезе навън. От покривите капеше топящият се сняг. В тревата се виждаха кокичета и всеки ден вече изглеждаше по-дълъг и по-светъл от предишните.

            Тръгна към спирката на трамвая. Пътеката между двете сгради по това време на годината беше много кална, затова заобиколи. Нямаше нищо против да се порадва на мекото време, на следобедното слънце и да слуша звука от капчуците.

            Вървеше по тротоара и се разминаваше със забързаните нанякъде хора. Вглеждаше се в лицата им – едни бяха ведри и спокойни, други – замислени и угрижени. Когато наближи спирката и се сля с тълпата, вече беше насъбрал усещания за най-различни радости и тревоги – палитра, която преливаше от един цвят в друг и все пак оставаше едно неделимо цяло – и щастието и тъгата бяха части от нещо по-голямо и значимо.

            Тогава почувства, че някой го търси, и ги видя, устремени към него – два златни лабрадора, мъжки и женски, се провираха между хората – двамата му приятели от неговото самотно, мълчаливо детство – Леон и Америка.

            Ето, вече бяха в краката му и с вдигнати нагоре глави, размахани опашки и всеотдайна обич в очите приветстваха високия мъж – големия, порасналия си стопанин.

            Леон говореше с тях без думи. Докато бяха живи, те никога не чуха гласа му. И той самият тогава не беше чувал собствения си глас. Като дете не можеше да говори. Чуваше всичко и разбираше повечето неща, но не можеше да говори. Затова двете кучета бяха единствените му приятели. Израсна с тях. Дори родителите му, дори сестра му, не знаеха много за него, за разлика от тези верни, добри и всеотдайни животни, които го следваха навсякъде, пазеха го и му помагаха да се учи да живее сред другите хора ден след ден.

            След доста години, когато кучетата вече ги нямаше, Богомил Кала говореше и то по-добре от мнозина други. Нарече себе си Леон в памет на тези, които му останаха верни до края си и благодарение на които не веднъж и два пъти оцеля.

            Дълбокият тъмен кладенец, в който лежа четири дни като дете, докато не го откриха пак благодарение на кучетата, не беше нищо в сравнение с дълбокия тъмен кладенец на душата му, в който престоя повече от четиринайсет години и в който нямаше да преживее без тях.

            Дълго след тяхната смърт, той още ги виждаше понякога, но все по-рядко и знаеше, че когато се появяваха, винаги имаха да му кажат нещо важно.

            И сега, когато беше много голям и силен, вече говореше и можеше да се грижи сам за себе си, хората продължаваха да не го познават. Да не знаят нито от къде идва, нито къде отива и да им се струва странен и затворен в себе си. Повечето си го представяха като човек, който идва от тайнствено и загадъчно място като пустинята или Тибет – там, където се предполагаше, че живеят отшелниците – тези, които прекарват дните си в усамотение. Но усамотението беше вътре в него, не отвън. Леон никога не бе стъпвал по онези места. През цялото време живя тук, сред хората и пак беше сам и необезпокояван от тях – като отшелник.

            Той клекна да им се порадва. Галеше с две ръце главите им, а те завираха муцуни в него и издаваха мили звуци. Хората на спирката се бяха отдръпнали встрани и се чудеха какво прави този мъж и дали изобщо е добре.

            След малко го видяха да се изправя, и там, накъдето се насочи, тълпата се разтвори да му направи път. Леон бързаше – обратно към училището. Този път мина по калната пътека. Погледна часовника си. Ускори крачка още и си отдъхна чак когато прекрачи прага на сградата.

            Портиерът се подаде от тъмната си стаичка:

            – Забравихте ли нещо?

            – Забравих много неща – отвърна му Леон и продължи напред.

            – Ще ви изчакам – подвикна след него портиерът. Леон не обърна внимание на думите му.

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: