Панаира на Vira

януари 14, 2008

Наука на науките – Глава двайсет и първа: Мелодията на живота

6029_skeleton_keyhole.jpg Навън беше притъмняло. Всеки момент можеше да завали. Белите мишки тичаха насам-натам из аквариума, бяха неспокойни. Брус Адам затвори прозорците и отново седна срещу госта си за да продължат този неудобен разговор, който бяха подхванали. Леон бе дошъл да получи отговори.           

            – Защо спря да се занимаваш с това, след като си бил толкова близо до целта?

            – От къде знаеш колко близо съм бил?

            – Знам. Понякога узнаваме неща, които не ни влизат в работата. И още по-трудно е, когато останем свързани с тях и не можем да ги пренебрегнем.

            – Какво общо имаш ти с мен, Леон?

            – Повече, отколкото предполагаш. Познавам хора, които са работили с теб. Открил си нещо и не си го обявил. Защо един учен ще постъпи така?

            Брус мълчеше. После каза:

            – Не съм открил нищо, което си е заслужавало да бъде обявено. Занимавах се с това, върху което работеха и останалите – да намалим активността на гените в трансплантираното ядро.

            – Знам, че си работел и в друга насока, нещо, с което малко учени се наеха да се занимават. Търсел си онова, което прави „мелодията на живота“, добре ли се изразих? – Леон се усмихна, а Брус остана с каменно лице. – Онова, което кара клетките да се делят, а тъканите да се диференцират и материята да се самоорганизира и самоуправлява, онзи „вътрешен компютър“ на живота, нали, това ли е изразът? Или може би „команден център“? – той замълча, но отговор не последва. – И какво е то, Брус? Някой участък от веригата на ДНК, или няколко, или безброй участъци, които работят заедно? Загатни ми поне!

            – Кого от хората ми познаваш, Леон? Кажи ми име. И после ми кажи защо това толкова те интересува. Едва ли само за да разбереш мотивите ми да се откажа от работата по него. Ако искаш да узнаеш до къде бях стигнал, ще трябва да се потрудиш много повече.

            – Корнелия Аврал – каза Леон. Брус трепна. – Помниш ли я? Не можеше да има деца. Избра теб да я лекуваш. Не се довери на друг лекар. Е, тя все още няма деца, Брус.

            – Знам.

            – Така ли? От къде?

            – Знам, защото нямаше начин. Просто нямаше. Значи я познаваш?

            – Тя ми е сестра.

            – Сестра! За първи път споделяш нещо за себе си, Леон. Радвам се че си брат на Корнелия, тя е чудесен човек. Но не може да знае толкова за работата ми. Кажи ми друго име.

            – Какво ще кажеш за Ричард Биг?

            – Ричард – Брус прекара ръка през косата си. – Той беше верен служител и добър човек.

            – И сега е верен служител… на друго място.

            Брус се опита да си спомни какво можеше да знае Ричард. Той беше тих и изпълнителен. Работеше почти без да се чува гласа му. Но повечето учени, посветени на делото си, работеха така. Рядко се намираше някой, който да парадира с труда си и да желае да привлече вниманието към себе си. Науката беше нещо сериозно и изискваше отдаденост. Учените в една област бяха като мравките в мравуняка – всеки си вършеше своята работа, за да се постигне цялостен напредък. Но Ричард…

            – Къде работи сега?

            – Отговорих вече на няколко от твоите въпроси, мисля, че сега е твой ред.

            – Добре. Ще ти кажа защо се отказах. Сигурно ще ти се стори банално, но разбрах, че може да бъде заплаха, ако го открием. Може да бъде сериозна заплаха, ако го използва някой, който още не е готов. А повечето хора не са.

            – Да разбирам ли, че си го търсел?

            – Да, търсех го.

            – И стигна надалеч?

            – Ричард ли го каза? Той дори не остана с мен до края.

            – А кой остана с теб до края?

            – Не, Леон. Приключих веднъж завинаги с това.

            – Никой учен не приключва веднъж завинаги с делото на живота си просто така. Рано или късно нещо го кара да се върне и да продължи. Или трябва да има много сериозна причина, за да не го направи. И тя обикновено не е свързана с интересите на цялото Човечество… Знам, че причината ти е лична, усещам го.

            Тук вече Брус реши, че е време разговорът им да приключи. Стана и тръгна към вратата. Отвори я.

            – Ще се видим, Леон.

            – Да, ще се видим!

            Навън валеше. Учебните занятия почти бяха приключили. След малко трябваше да бие последния за днес звънец и Дамян щеше да се появи да си тръгнат заедно от училище.

            Брус застана до прозореца и се загледа в дъжда. До ръката му, в аквариума, мишките спокойно си спяха.

            Какво целеше Леон с тези разпити – да му навреди с нещо или просто да измъкне информация за собствена облага? И в двата случая всъщност щеше да му навреди. Значи Корнелия му беше сестра. Ама че съвпадение! Какво ли правеше сега Корнелия, Леон нищо не каза за нея – как е, къде е. Преди не живееше тук, идваше само за да се лекува. Беше споделила, че има по-голямо доверие на Брус, отколкото на всички останали лекари. Но той така и не успя да ú помогне.

            Брус Адам се замисли дали би направил за Корнелия това, което направи за Стефани, за да се сбъдне мечтата ú да има дете. За Корнелия – може би. Но не и за съпруга ú Аврал – Доминик Аврал. Беше водач на някаква секта, манипулираше хората, изживяваше се като пророк.

            Пророк! Нещо проблесна в мисълта на Брус. Той издърпа бързо най-горното чекмедже на бюрото си, разрови нещата в него и измъкна няколко листа. Това беше информацията, която откри в Интернет за корпорацията „Безсмъртие“ и за Ейприл Айс. Ето:

            „Безсмъртие“ – спонсорирана от сектата Профити – на практика е нейна собственост.“

            Профити – така се казваше сектата на Доминик Аврал. Брус веднага се сети и за посланията на Профитите, които тогава му се струваха несериозни – че Човечеството е създадено чрез клониране от по-висши същества и че сега е наш ред да овладеем клонирането, за да постигнем собственото си безсмъртие.

            Ето каква беше връзката между Леон, Доминик Аврал и Ейприл Айс, а може би и Корнелия бе замесена във всичко това.

            Значи Аврал се занимаваше с клониране и Ейприл работеше за него и по всичко личеше, че са някъде наблизо. А ако Леон също работеше за тях, тогава ясно защо се опитваше да измъкне от Брус информация.

            И накрая, изводът, който Брус Адам си направи от тези открития бе, че семейството му е застрашено.

            Леон също имаше над какво да мисли след разговора си с Брус. Информацията, която получи, съдържаше първото важно нещо – потвърждение, че д-р Адам е търсел „командния център“. Леон, който имаше обстойни наблюдения върху човешката природа, беше сигурен в едно – никой учен не се отказва така от работата си. Можеше да има само една причина да го направи – ако вече е открил, каквото е търсел. Но това би означавало, че Брус Адам държи в ръцете си бъдещето на света! Значи беше много, много по-уязвим!

            Брус му каза: „Разбрах, че може да бъде сериозна заплаха!“. Това също навеждаше Леон на мисълта, че вече е открито.

            Но с най-голяма тежест бе силното му вътрешно усещане за радост и безкрай, за ликуване и тържествуване, за непреходност и вечност. Той „виждаше“ със сърцето си какво е постигнал Брус Адам и защо го е скрил.

            Но наред с тези чувства се долавяше и друго, също така силно осезаемо – на неудовлетворение от някаква липса, чувство на загуба и страх. Леон знаеше с какво е свързано то.

            И още нещо се таеше там – в душата му – една неотменност. Нея чувстваше разпределена навсякъде, силна и могъща като Съдба и не разбираше с какво е свързана. Знаеше само, че каквото и да направи – добро или лошо – тя щеше да застигне онези, към които бе насочена.

            – Дано греша – каза си Леон. Но усещаше, че не греши. И все пак имаше минимална възможност.

            В часа по Древна химия в понеделник той беше още под влияние на тези мисли и може би, затова урокът започна без никаква връзка с предишния:

            – Интуицията понякога може да бъде променлива и подвеждаща. Защото тя не отговаря ясно на въпросите, които си задавате. Тя само ви подсказва нещо, което може да ви се стори съвсем без връзка с онова, което ви интересува. И когато тълкувате подсказването, е много вероятно да сгрешите. В повечето случаи тълкуването ви води до още въпроси, вместо да ви дава отговори. Това е едно от най-трудните неща: да разбереш какво точно ти казва интуицията. – Той погледна, незнайно защо, към Августин Инфант и после като че ли продължи разсъжденията си на ум. Поне така изглеждаше отстрани.

            Касандра, която беше започнала да си записва в началото, се отказа още след първото изречение и предпочете да го слуша. Дали това, което ú подсказваше интуицията ú за съдбата на Волчо, го бе изтълкувала погрешно? А именно – че е отговорна за него и трябва да се върне да го потърси. Не, каква грешка можеше да има тук! Но това не го казваше точно интуицията ú, това тя си го знаеше. На интуицията си разчиташе да ú подскаже къде да го търси.

            – За да получиш усещане за нещата – продължи изведнъж Леон, – е нужно само да се отпуснеш. Да се вглъбиш и да престанеш да мислиш рационално. Да се попиташ: какво чувствам сега и след като наистина почувстваш нещо, да не се опитваш веднага да го свързваш с практическото му значение. Искате ли да опитаме – попита както винаги изневиделица той.

            Касандра побърза да вдигне ръка.

            – Кажи, Касандра!

            – Господине, какво значи да престанеш да мислиш рационално? – попита тя.

            – Ами, това е да престанеш да правиш връзки между нещата, Касандра. Но най-добре да престанеш да мислиш въобще. Вглъбяваш се и се отпускаш, изключваш мисълта си и започваш само да усещаш – няма значение какво, каквото и да е. Хайде да го изпробваме!

            За Тристан настъпи труден час. Да престане да мисли въобще бе едно от нещата, които не знаеше как да направи.

            – Да си представяме ли нещо, както преди – попита на свой ред и Сънди.

            – Знам, че е трудно, но не, нищо не си представяйте! Опитайте се да създадете в себе си пълна тишина.

            Касандра все още не разбираше каква е целта. Но се опита да изпълни всички заръки на Леон. Затвори очите си и първото, което и дойде на ум, беше как взема една голяма метла и измита всичко настрани, докато не остана нищо – настъпи пълна тъмнина.

            Тристан, от своя страна, също стискаше здраво очи, а в ума му беше настанала пълна неразбория. Мъчеше се със зъби и нокти да прогони всяка мисъл от главата си, но щом се справеше с една, на нейно място веднага идваше друга, а най-отпред, пред всички, стоеше като закована мисълта: „Не мисли за нищо!“. Изобщо, това май беше непосилна задача за него.

            Дамян пък се справи без никакво усилие. Спази точно инструкциите на Леон и малко след като затвори очи, усети тишината в себе си. Беше прекрасно усещане – като безтегловност, ако можеше да се сравни.

            След малко Тристан излезе от този хаос с неприятното чувство, че е забравил нещо. Нещо важно. И по никакъв начин не можеше да се сети какво.

            Известно време Касандра се чувстваше точно като в минутите преди да заспи – отпусната и доволна. След малко обаче започна да изпитва глад. Силен глад, сякаш не беше яла с дни.

            На Леон му трябваше още време за да се реши на онова, което в края на краищата направи. Единственият отговор на въпросите, които го интересуваха, можеше да дойде от Дамян. Ето защо Леон използва, че момчето се беше отпуснало и също освободи мисълта си, за да улови, каквото търсеше. Само не видя (със затворени очи), че в този миг Августин Инфант скочи от мястото си, уплашен от една пчела, и се озова точно пред Дамян. Бутна го, Дамян се стресна и само за няколко секунди целият клас беше наскачал от столовете, завладян от суматохата.

            Какво красиво име даде Леон на „комбинацията 97 28 03…“ – „мелодия на живота“. – Ако някой ми беше подсказал тогава това име, щях да го избера сред всички други! – мислеше си Брус.

            Учениците решаваха задачи за Олимпиадата по биология и в стаята беше тихо.

            „Мелодия на живота“ – не можеше да му излезе от ума. Изпитваше някаква благодарност към Леон задето го върна към старите времена, към ентусиазма, който кипеше в лабораторията, и задето спомена това прекрасно име. Едва ли можеше да се намери по-подходящо и по-хармонично определение от „мелодия на живота“. То показваше цялостно как работи този съвършен механизъм – със свой ритъм и звук. Не като композитора, който създава музиката, а като самата музика.

            – Господине – прекъсна мислите му едно момче, – трета задача не може да се реши, нещо условието…

            Брус погледна листа със задачите. Прочете я. Беше пропуснал цяло изречение от нея. Вдигна глава:

            – Да, грешката е моя – и продиктува липсващата част.

            Отново стана тихо.

            Каква ли тайна се криеше зад онази врата? Та там нямаше нищо необикновено. Единствения път, когато влезе вътре, всичко изглеждаше точно така, както Леон го представи на инспектора от противопожарната охрана – минерален извор, останки от римска баня, които се бяха разрушили… Дали да не вземе проби от водата и да я изследва… Но за да направи това, трябваше да помоли Тристан да му отвори. Не искаше да намесва децата. Но те вече бяха замесени. Онези работи, които разказваха… Да, трябваше да вземе проби от водата, това беше много добра идея. Ако там имаше нещо необичайно, щеше да го разбере.

            Удовлетворен, че все пак стигна до някакво решение след толкова дни чудене, Брус се съсредоточи върху работата си по задачите.

            Като свърши часа, Леон разпусна класа, но задържа Дамян.

            – Остани за малко, Дамян, искам да говоря с теб.

            Касандра попита:

            – Да останем ли с него?

            – Нали каза, че си гладна – усмихна се Леон.

            – Всъщност не съм толкова гладна, не знам защо имах такова чувство. А и вие нищо не казахте по този въпрос. След като почувстваме нещо, какво после?

            – Нищо. Докато не се случи събитие, с което можете да го свържете. Чак тогава ще стане ясна истинската връзка между двете: какво ти е подсказал твоят вътрешен глас и какво всъщност се е случило. И след множество подобни връзки…

            – Ще почнем да разбираме какво иска да ни каже той?

            – Не знам. Възможно е. Но е нужно много време и търпение, няма да стане изведнъж.

            – Нищо, ще чакам колкото трябва. А сега може ли да останем?

            – Не. Искам да говоря с Дамян насаме.

            – Добре – Касандра погледна към Дамян и после тръгна към вратата.

            Момчетата я чакаха там.

            – Как ти хрумна, че можем да останем – смъмри я Тристан.

            – Ами как! Какво толкова има да му казва насаме. И без това после Дамян ще ни разкаже.

            – Не знам. И аз се чудя за какво го задържа. И не се сещам за нищо.

            – Сигурно ще си говорят за телепатията, нали само двамата я могат – предположи Кристи.

            – Да, може да иска да се занимава с него отделно. Допълнително. В часовете не му отделя специално внимание – ентусиазира се и Нако.

            – Не ми се вярва – каза Тристан. – Да почакаме Дамян да дойде и да ни каже – предложи той.

            Слязоха в столовата и си взеха по нещо за закуска. Касандра хапна малко, но наистина не беше гладна така, както се усещаше след вглъбяването. Странно. Какво можеше да значи това?

            – А ти какво почувства, Тристан? – попита го Нако.

            – Моето не важи, не успях да се съсредоточа. По-точно да не мисля за нищо.

            – И аз също – отдъхна си Нако.

            – И аз – обади се Кристи. – Бях започнал да мисля, че само на мен са ми трудни тези работи.

            – Ами трудно е!

            – Така е.

            – Ето го Дамян! – Касандра се изправи и чак се повдигна на пръсти от нетърпение. – Какво стана, какво ти каза – попита го тя още преди да е седнал.

            – Пита ме какво съм усетил – каза Дамян.

            – И какво? Ти какво усети?

            – Не знам. Нищо. Нямах време. Августин ме бутна и…

            – А Леон защо иска да знае, каза ли ти? – попита Тристан.

            – Не, нищо не ми каза. Само попита какво съм усетил, аз му казах, че нищо и той ме освободи.

            – Странна работа, момчета – заключи Касандра.

            – Какво странно има – намеси се Кристи. – Нали ви казах, че се интересува от него, защото само той ги може тези неща. Иска да се увери, че продължава да ги може. Сигурно рядко се случва въобще някой ученик да…

            – А защо не го попита в часа, пред всички – прекъсна го Касандра.

            Тук Кристи се затрудни:

            – Не знам.

            – Видя ли? Казвам ви, че е странно. Не че е лошо, а просто странно.

            – Кой знае какво си има на ум Леон.

            – Да, кой знае.

            Горе, пред вратата на кабинета по литература, ги чакаше Брус Адам. На Грациела вратът ú се удължи с няколко сантиметра докато се опитваше да разбере за какво си говорят. На всичкото отгоре изглеждаха толкова доволни и щастливи, все едно са ги поканили на среща с Президента.

            – Трябваше от самото начало да станем по-близки с Дамян – каза на Изабела тя. – Баща му сигурно е важна клечка тук.

            За ходенето в пещерата трябваше да изберат време, когато всички учители и ученици са заети. И това можеше да бъде само някой учебен час.

            – Госпожица Гуин може да ни пусне. Утре имаме два часа при нея след обедната почивка. Но ще изглежда подозрително за другите от класа – каза Касандра.

            – Ще ú кажа, че искате да се явите на Олимпиадата, въпреки че там много рядко участват петокласници – замисли се Брус Адам. – Но ще трябва наистина да се явите, ако ú кажа така!

            – Ще се явим – откликна веднага Касандра. Тя беше готова на всичко, а дори не знаеше какво представлява тази Олимпиада.

            Кристи я погледна недоволен.

            – И ти ще се явиш, Кристи. Едва ли е чак толкова трудно.

            Той наведе надолу глава. Много ú беше ядосан. Но Касандра не му обърна внимание и продължи:

            – Значи утре, нали?

            – Да, няма да бързам да говоря с госпожица Гуин отсега. Ще го направя утре, за да не се разчуе предварително. И помнете, щом взема пробите, се качваме в кабинета ми и започваме да решаваме задачи за Олимпиадата!

            – Здравейте, д-р Адам – това беше госпожата по литература, която влизаше в час. Брус се почувства като заговорник, когото са хванали в действие. Поздрави я и побърза да се отдалечи.

            – Добре ни насади с тая Олимпиада – Кристи нарочно седна зад Касандра, защото не можеше да сдържи цял час недоволството си от нейните прибързани решения.

            – А ти какво искаш – обърна се към него тя.

            – Тихо там! – чу се гласът на госпожата. – Никакви приказки в моя час!

            Брус Адам взе няколко пластмасови шишенца с капачета, щипка и статив в кутия, сложи ги в една непрозрачна найлонова торба, съблече синята си работна престилка и с това приключи специалната подготовка по оборудването му.

            Вече беше говорил с Ромелия Гуин – тя каза, че ще се радва да му услужи. Щастлива беше също, че възпитаницата ú Касандра ще се яви на Олимпиадата.

            – Радвам се и за сина ви, д-р Адам, и за останалите три момчета, въпреки че Кристи… няма данни. Той ли пожела – тя придоби въпросително изражение и Брус се почувства задължен да ú отговори. Все пак му правеше услуга:

            – Да, той пожела. Не мога да изкажа мнение за потенциала му, вие го познавате по-добре от мен. Но… да му дадем възможност!

            – Хм… да, разбира се. – За първи път разговаряше с Брус Адам и то на такова високо професионално ниво! Затова не можа да каже нищо повече и той си тръгна, като ú пожела успехи в работата. Какъв фин човек! Прекрасно! Анита никога не ú беше говорила така.

            Ромелия Гуин се почувства окрилена за дълго време напред.

            Леон имаше урок този час, Анита също. И двамата бяха заети, Брус Адам провери и това. Не очакваше някакви спънки по пътя. Децата вече бяха тук, звънецът би и… можеха да тръгват.

            Никой не каза нито дума докато вървяха по тихите коридори на училището. Дори Касандра се стараеше да стъпва на пръсти, защото обувките ú малко тропаха. За късмет не срещнаха никого и никой не ги видя.

            Когато стигнаха пред вратата, Тристан изчака д-р Адам да се приближи достатъчно и му показа как отключва. Погрижи се веригата да не издрънчи на пода, както обикновено ставаше и този път успя да я улови. Не се вдигна излишен шум.

            И петимата наблюдаваха как ще въздейства на бащата на Дамян обстановката тук. Толкова силно желаеха да му покажат, че всичко е истина – дори най-невероятните неща, които му разказаха. Да им повярва, да се увери с очите си и да не се съмнява повече в тях. Но надеждата, че ще могат да го убедят да мине през водата, беше слаба.

            Тристан не спираше да мисли какво би накарало Брус Адам да опита. Но никакви разумни доводи не му идваха наум. Касандра също беше мислила по този въпрос и имаше един план, но щеше да го използва само в краен случай, защото не беше много честен.

            – Казвам ви, че като си потопи ръцете във водата и види как излизат сухи от там, сам ще поиска да пробва и останалото – убеждаваше тя момчетата малко по-рано този ден. Но сама не беше сигурна, затова имаше резервен план.

            Брус Адам огледа пещерата. Нищо във вида му не издаваше да е учуден или впечатлен. – Така е, защото до тук всичко си има научно обяснение – мислеше Тристан. После си спомни, че д-р Адам е бил тук и преди, с инспектора от противопожарната охрана. – Вярно бе, нали Дамян ни каза…

            Тръгнаха към водата. Оставаше надеждата в това, което каза Касандра.

            Брус не бързаше. Изглеждаше съвсем спокоен. Клекна близо до езерцето, остави на пода торбата, извади от нея кутията, отвори я. Избра първото шишенце от края, махна капачето и го остави върху капака на кутията.

            Всички напрегнато чакаха да видят изражението му, когато бръкне във водата и извади ръката си от там.

            За тяхна изненада обаче, той извади щипката и започна да намества шишенцето в нея. Тази щипка имаше прекалено дълга дръжка.

            – Няма ли да бръкнете с ръка – каза Касандра с тон, който го накара да се обърне. Лицето ú беше цялото зачервено от възмущение, че е взел щипка.

            – Водата не е заразна – подкрепи я и Тристан.

            – Не искам да я замърся, това е минерален извор – отговори им спокойно Брус Адам.

            – Но… – Касандра не знаеше какво да каже. Толкова неща ú напираха отвътре, а си обеща да не прибързва.

            – Не се безпокой, Касандра – усмихна и се той. – Така е редно да се взимат проби.

            – Не, ние искаме да видите, че водата няма да ви намокри ръцете – не се стърпя Кристи.

            Брус се усмихна и на него, и както беше клекнал, се наведе напред и потопи щипката с шишенцето във водата. Загреба и я вдигна нагоре. Поднесе я към себе си и протегна ръка за капачето.

            Всички стояха вече крайно напрегнати, защото трябваше да измислят нещо убедително, за да бръкне той вътре с ръка. И мина известно време докато забележат, че Брус Адам гледа втренчено в съдчето, приближава го и го отдалечава от очите си. Накрая го обърна надолу като, за да го излее. Тръсна два пъти и ДА!… вътре нямаше нищо.

            Той бързо загреба повторно и пак пробва да излее съдържанието и (слава Богу!) – отново беше празно.

            Брус се опита да не гледа към децата. Хвана шишенцето в ръка и го потопи под водата. А водата си беше мокра – ето, нямаше нищо нередно. Извади ръката си бавно и наистина очакваше вече да види шишето пълно, но, Господи, то не беше! И ръката му не беше мокра – съвършено, съвършено суха – нито капчица нямаше по нея.

            Брус прокара длан през косата си няколко пъти, докато премисляше какво да направи. Напрягаше се да се сети за вода с подобни свойства. Тогава чу гласа на Касандра:

            – Това не го бяхме пробвали – да напълним в нещо от водата. – Тя се беше навела към статива с шишенцата и посягаше към едно от тях. – Може ли?

            Брус ú кимна много объркан.

            Касандра едва ли не се забавляваше като се опитваше да налее вода в шишенцето, което по същия начин все си оставаше празно. После се обърна към д-р Адам:

            – Можете спокойно да си потопите и крака, ето вижте! – и тя стъпи във водата с единия си крак, после го вдигна към него и каза вежливо: – Пипнете!

            Брус хвана крачола ú отстрани. Беше съвършено сух. Не, вода с такива свойства не беше описана до днес.

            – Сега вярвате ли ни? – попита го Касандра. Тя вече знаеше, че какъвто и да е отговорът, ще изпълни нечестния си план. Бащата на Дамян трябваше не само да повярва, а да бъде напълно убеден. Всъщност планът не беше чак толкова нечестен. Поне спрямо някои.

            Тя беше стъпила и с двата си крака във водата и стоеше точно пред д-р Адам. Лицето ú отново се зачерви, а ръцете ú мърдаха насам-натам като че ли се чудеше къде да ги дене. И четирите момчета разбраха, че ще направи нещо и не знаеха дали трябва да се опитат да я спрат.

            Но тя не им остави време да размишляват дълго. Погледна решително бащата на Дамян и му каза:

            – Искам само да ви покажа, че в тази локва спокойно може да се потъне – за броени секунди вече беше влязла няколко крачки навътре и след още една стъпка изведнъж пропадна надолу точно пред очите му.

            Естествената реакция на Брус в този миг беше да я хване – и той се хвърли напред и изчезна след нея.

            Докато се опомнят момчетата, всичко това вече се беше случило. Оставаше им само да ги последват.

           

            Сред белите пари Брус Адам си поемаше въздух и кашляше, но не, защото му влезе вода, а защото се задави със слюнка от изненада.

            – Насам! – викаше го Касандра. А когато се приближи до нея, му каза: – Извинявайте, господине, направих го нарочно, но вие трябваше да видите това, иначе нямаше да ни повярвате!

            Той видя момчетата да идват към тях. Огледа се отново – нагоре, където колоните се опираха в тавана, настрани, където по стените трепкаха светлини и сенки, и към широкия къс безоблачно небе навън – то поне не се различаваше по нищо от познатото му. Брус Адам беше уплашен. Отдавна не се бе чувствал така.

            Тръгна натам, накъдето го водеха и въпреки че вече беше осведомен какво да очаква, се оказа напълно неподготвен за гледката, която се разкри пред очите му. Почувства се като малко дете – удивен и безпомощен – и това отдавна не му се беше случвало. Той прегърна Дамян през раменете и остана така безмълвен. След това преживяване едва ли вече щеше да има нещо, което да го учуди. Но Брус все още се надяваше, че е възможно да се намери някакво рационално обяснение на това, което ставаше.

            Беше се съгласил да го отведат в пещерата, защото наистина не вярваше на останалото. И чак сега си даде сметка за опасността, в която се намираха децата и той самият. Защото, ако всичко до тук беше истина, то и останалото…

            – Трябва да се връщаме! – отсече той. Най-после мисълта му проработи на пълен ход. Отново се държеше като възрастен.

            Думите му прозвучаха решително и строго. Децата обърнаха глави към него. Д-р Адам вземаше нещата в свои ръце. Нямаше смисъл да му противоречат. Но вече бяха спокойни – той видя, каквото трябваше да види. Е, поне част от всичко, но достатъчно засега.

            – За да поиска да дойде пак – мислеше обнадеждена Касандра.

            – Или да ни забрани завинаги да идваме тук – мислеше Тристан.

            – Поне вече ни вярва – това му стигаше на Дамян.

            И Нако и Кристи бяха доволни и поеха бодро по пътя обратно към басейна.

            Вървяха заедно. Касандра беше най-отпред. По лицето ú от време на време преминаваше усмивка. Беше се отдала на мислите си, а те този път бяха хубави.

            Пляс! Нещо изплющя през едната ú ръка. Заболя я. Докато разбере какво става, ръцете ú вече бяха отзад – на гърба – и някой ги стягаше. Крещяха хора. Имаше непознати в бели дрехи, повечето тичаха насам-натам.

            Касандра беше с гръб към момчетата и д-р Адам, но чуваше познати гласове сред крясъците. Кристи викаше, Тристан също. И тя каза:

            – Какво става – но никой не ú отговори. Опита се да се обърне назад. Зад нея стоеше мъж с мазна черна коса и грозно набръчкано лице и здраво я държеше за мишницата. Тялото му беше широко и закриваше всичко. Мъжът я бутна напред.

            Касандра се развика, разплака се и се опита да се откъсне от него. Дърпаше се с всичка сила, но нищо не ставаше. Той и викна нещо в ухото. Тя не го разбра. Искаше да се съпротивлява, но краката ú се бяха подкосили от страх. Прималя ú.

            Д-р Адам го държаха трима. Почти го носеха, защото той не се оставяше да го бутат и връзват и продължаваше да рита, да блъска и да се извива, но нямаше шансове пред тях. Тристан видя всичко това докато самият той, побеснял от ярост и болка, се мъчеше със зъби и нокти да се откъсне от мъжа, който извиваше ръцете му и се стремеше да ги върже отзад.

            Нако и Кристи изглеждаха и се чувстваха по същия начин, а на Дамян сигурно му беше двойно по-зле да гледа баща си така безпомощен и да не може да направи нищо за да му помогне.

            Тристан изведнъж проумя колко е сериозно това, което ставаше и страхът го завладя.

            Мъжете бяха много и се справиха бързо с децата и с д-р Адам – сломиха съпротивата им, вързаха им ръцете и ги поведоха към входа на лабиринта.

            Касандра се чувстваше така, сякаш светът е свършил и от днес нататък никога няма да може да му се радва както преди. До нея вървеше Дамян. Тя видя, че той плаче и ú стана много, много мъчно. От тази мъка я заболя повече, отколкото от всички болки, които беше изпитала някога. – Какво направихме! – само този въпрос чуваше в главата си.

            Тристан и д-р Адам вървяха един до друг. Бащата на Дамян беше с наведена глава. Лицето му изглеждаше сурово и навъсено. Нито звук не излезе от устата му докато ставаше всичко това. За какво ли мислеше сега? Дали ги обвиняваше, че го доведоха тук, че се държаха неразумно и непредпазливо и не предвидиха какво може да се случи. Тристан се измъчваше много. Съвестта му му казваше, че са виновни, а разумът му – че дори е възможно да ги убият. При тази мисъл през тялото му премина ток и го разтърси.

            Кристи хвърляше сърдити погледи към всички, които можеха да ги видят. Дори към Нако. И двамата бяха уплашени и притеснени, но при Кристи тези чувства обикновено избиваха в силно желание да намери виновник и беше готов да го търси във всеки, с изключение на себе си. Но се уплаши още повече като забеляза, че Нако изглежда много по-различен от преди. Нямаше и следа от момчето с шеговитото изражение и закачливите очи. Лицето му беше бяло като платно, под очите му се бяха появили лилави сенки, които се виждаха дори на тази слаба светлина, и походката му ставаше все по-бавна и тромава. На Кристи му се прииска да го ободри по някакъв начин. Опита се да си придаде безгрижен вид и да привлече погледа му. Но Нако не се отзоваваше.

            Вървяха по познатите коридори. Дали от миризмата или от нещо друго, Нако повърна. Спряха за малко докато го посвестят и избършат. После пак тръгнаха напред. За пръв път в живота си Кристи не показа погнуса от подобна гледка – повърнато в краката му. Тревожеше се за приятеля си.

            Водеха ги към пещерата с клетките. Касандра разбра това веднага щом завиха натам и донякъде се зарадва, ако въобще можеше нещо да я зарадва сега. Тя с нетърпение очакваше човекът пред нея да се отдръпне и да освободи място за погледа ú, защото всеки момент щеше да разбере дали Волчо е там.

            В мига, в който успя да зърне клетката му, разбра, че го няма, иначе той пръв щеше да ги посрещне. Към всичките ú тревожни чувства сега се прибави и разочарование.

            Тристан пък се притесняваше какво щяха да правят с тях – да ги затворят в клетките при животните? Да ги измъчват? Да ги оставят да умрат от глад…

            Принудиха ги да седнат на пода покрай стените между решетките – всеки отделно, и завързаха и краката им. Нямаше смисъл да оказват съпротива. Щяха да ги надвият. Мъжете говореха на онзи неразбираем език, който се чуваше от лабораторията.

            Тристан усети как му става мокро. Дрехите му подгизваха, но нямаше начин да мръдне от там. По стените имаше закачени метални халки – не ги беше забелязвал досега. Онези с белите престилки вързаха въжетата за тях.

            Междувременно пребъркаха и джобовете им, но не взеха нищо. То нямаше и какво толкова да вземат. На Тристан му бяха забранили да носи пиратки и запалки в училище. Баща му бе категоричен по въпроса, след като намери запалка в джоба му.

            Докато траеше всичко това, животните вдигаха голяма врява. Крещяха като луди и блъскаха по решетките.

            Част от мъжете излязоха от помещението, докато другите още се суетяха около вързаните деца и д-р Адам. Накрая, последните двама също тръгнаха към изхода, но преди да стигнат до там, се спряха и се отдръпнаха встрани. Единият бръкна под престилката си и извади пистолет. При вида му Касандра стисна очи.

            Чу се оглушителен изстрел. Изведнъж настана тишина. Всички животни млъкнаха – също както тогава, когато тичаха към басейна и чуха гръм – Касандра бавно отвори очи.

            През отвора влизаше един човек. От пръв поглед той се различаваше от останалите, въпреки че също носеше бели дрехи. Неговата престилка стигаше до земята и се усукваше някак странно – приличаше повече на роба. Косата му беше дълга и вързана на опашка отзад, но отпред, според Касандра, не започваше от там, където би трябвало да свършва челото. Очите му изглеждаха вдлъбнати навътре – скрити в тъмнина. Нещо в него я плашеше – дори начинът, по който стоеше и гледаше към всеки от тях.

            Зад гърба му имаше още хора. Всички стояха мирно, изпънати като струни. Ясно беше, че това е шефът, дошъл сам да види пленниците. Ако той щеше да решава съдбата им…

            Касандра издаде стон. Мъжът я погледна. Тя се сниши още по-надолу. По лицето му се разля зловеща усмивка.

            През цялото време Брус Адам стоя наведен към земята, но когато всичко утихна и се появи човекът, от когото явно зависеше какво ще правят с тях, той вдигна глава и погледна нагоре. Щом видя Аврал, му стана напълно ясно защо са тук двамата с Дамян. Разбра също и че всичко хубаво в живота му свършва тук и сега и нямаше да има никаква възможност за избор.

            Погледна към момчето си, по чието лице още имаше сълзи. Ето това не искаше да му причини. И още много неща. Винаги бе мечтал и се беше надявал да може да му даде възможност да израсне нормално, като другите деца и да стане обикновен човек – един от всички на този свят.

            Затова убеди Стефани да го пусне навън. Затова му даде свобода. А сега трябваше да му я отнеме завинаги, за да го запази изобщо жив.

            – Доктор Адам – чу омразния познат глас на Аврал. – Много се радвам че пак се срещаме. И този път Корнелия не е тук за да ни пречи.

            Брус не отговори.

            – Виждате ли какво сме постигнали тук? – Доминик Аврал посочи с глава към клетките. – Бълваме чудовище след чудовище докато чакаме да дойдете. Изглежда не можем да се справим без вас – той се разсмя грозно. Смехът излизаше от гърлото му, все едно се дави.

            Брус отвърна очи от него.

            – Как влязохте тук – обърна се Аврал към всички, след като спря да се смее. – Хората ми не намериха ключ у никого от вас. Да не би да имате още съучастници?

            Не получи отговор на въпросите си и добави:

            – Добре, доктор Адам, ще се видим след малко, без значение дали искате или не – обърна се и излезе. И хората му тръгнаха след него.

            Доминик Аврал видя, каквото искаше да види. Беше повече от очакваното – точно като снимката в бюрото му.

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: