Панаира на Vira

януари 12, 2008

Наука на науките – Глава двайсета: Ейприл Айс

6029_skeleton_keyhole.jpgВ продължение на няколко дни, включително събота и неделя по телефона Касандра им извади душите с репликата: „Трябва да намерим Волчо!“. Повтаряше я при всеки удобен случай и отговори като: „Сега не е подходящо да ходим там!“ не я задоволяваха.           

            – Тогава отивам сама – каза тя накрая.

            – Да не си посмяла! Луда ли си? Ами оная жена дето я видяхме?

            – Първо ще говорим с бащата на Дамян.

            – Еми хайде де, кога ще говорим с него?

            Погледнаха към Дамян:

            – Чакаме той да ни каже.

            – Уф, не знам – въздъхна Дамян. – Нещо все е замислен. В къщи почти не приказва. На два пъти исках да го питам кога може да говорим с него, ама не посмях.

            Касандра го погледна с укор. Но после размисли. Когато нейният баща се държеше така, и тя не смееше да го заговори.

            – Добре, ще чакам. Още малко – добави. И после, изведнъж споходена от някаква мисъл, се обърна към Кристи и го попита съвсем делово:

            – Между другото, ти харесваш ли Палмира?

            Кристи я погледна с големи, изненадани очи.

            – Какво? Глупости! Как си го помисли.

            – Хайде кажи де, кое момиче харесваш от нашия клас – настоя тя.

            – Никое – побърза да отговори той.

            – Не ти вярвам.

            – Ако щеш ми вярвай. Как пък ти хрумна да ме питаш за това! Защо не питаш Тристан или Дамян? Айде за Нако вече знаем.

            Касандра се изчерви, Нако леко сведе глава.

            – Питах те, защото Палмира те харесва – отвърна след кратко мълчание Касандра.

            – Да бе, тя ли ти го каза?

            – Не, Сънди.

            – Тая Сънди всичко ли знае – възропта Тристан.

            – Те са приятелки и си споделят. И ние сме приятели, но ти нищо не казваш – обърна се тя пак към Кристи.

            – Приятели сме, ама не сме „приятелки“ – каза подигравателно той. – Да си разправяме по цял ден кой кого харесва.

            – Така е, виж, че имаме по-важна работа – подкрепи го Тристан, който много внимаваше да не се стигне и до него с въпросите кое момиче харесва и какви намерения има в сферата на любовта. Тези неща си бяха негова лична работа, той си знаеше.

            – Добре де, но какво да кажа на Сънди? Палмира явно чака да ú отговориш.

            – Абе Палмира не може ли сама да дойде да го пита, без посредници – възнегодува Нако.

            – Точно така! Кажи на Сънди Палмира да дойде да си го пита сама – опита се да приключи темата Тристан.

            – Не, не! Не и казвай такова нещо – Кристи не беше съгласен. – Не искам да говоря с нея. – Физиономията му беше станала извънредно сериозна и напрегната. Представи си вечно тъжното лице на Палмира как стои пред него, а от очите ú капят сълзи. – Кажи ú че съм влюбен в друга! – изстреля той.

            Дамян се разсмя. Погледнаха го.

            – Тя е толкова срамежлива – обясни той, – че и да иска, няма да посмее да дойде да ти го каже. Само един път досега съм говорил с нея, а виж колко време сме в един клас.

            Тристан се замисли той колко пъти е говорил с Палмира – май нито веднъж. Ами тя си беше виновна – като е такава срамежлива… В този миг той зърна с крайчеца на окото си бащата на Дамян в другия край на столовата. Брус Адам се оглеждаше, а около него беше претъпкано с деца.

            – Дамян, баща ти! – посочи развълнуван Тристан.

            – Къде, къде – обърнаха се всички.

            – Там, виждаш ли го?

            – Да, какво ли прави тук?

            – Може да те търси!

            – Отивам да видя – и Дамян стана бързо от масата.

            Четиримата го наблюдаваха как отиде до баща си, размени няколко думи с него, посочи към тяхната маса и двамата с Брус Адам се запътиха натам.

            – Идват! – прошепна Касандра и отметна назад плитките си, които за малко щяха да влязат в подноса с яденето от вълнение. После побутна Нако да се отмести по-навътре на пейката.

            Дамян и баща му приближиха. Брус поздрави и седна на направеното място – точно до Касандра. Тя не смееше да помръдне. И петимата гледаха Брус Адам и чакаха.

            – Искам да поговоря с вас…, и с петимата – той спря погледа си поред на всеки от тях, докато казваше това. – Ще дойдете ли в кабинета ми, защото разговорът е важен?

            Те се спогледаха и без да кажат нито дума, наставаха от местата си.

            Когато се намери място за всички в кабинета му, той застана прав, с гръб към прозореца – така че да ги вижда – и започна:

            – Това, което ми разказа Дамян за вашите преживявания, ми се стори тогава съвсем невероятно – Брус погледна извинително към сина си. – Но… станаха някои неща, които ме накараха да мисля че… Не, честно казано ме объркаха още повече. Затова ми се ще да чуя и вашите разкази за случилото се.

            Настъпи мълчание. Никой не знаеше от къде да започне.

            – Добре, в замяна ще ви кажа, че разбрах защо само Тристан може да отваря катинара!

            Всички вдигнаха глави и го погледнаха с очакване.

            – Не, първо вие – поклати глава той и дори се усмихна.

            Касандра вдигна ръка – по навик. Той ú кимна.

            – Господине – започна тя. – Това, което Дамян ви е казал, далеч не е всичко. Има и още много. Ние и без друго решихме да ви го разкажем, само чакахме знак от Дамян, че сте готов. – Тя погледна към останалите. Май одобряваха думите ú. – И господине, очакваме от вас не да ни се карате, а да ни помогнете, защото имаме нещо важно да свършим там долу!

            Брус виждаше силуета си в големите ú пъстри очи, ококорени от нетърпение и вълнение.

            – Само че времето няма да ни стигне – Касандра хвана ръката на Кристи и погледна часовника му. – Ето! Има само петнайсет минути – притесни се тя.

            – На нас ни го разказа за толкова – припомни ú Нако.

            – Но от тогава се случиха още сто неща!

            – Поне започнете – умолително ги подкани Брус Адам и тогава в помещението настъпи пълна тишина, а Касандра започна:

            – От едната страна на басейна беше пълна тъмница и Тристан… – тя реши да предаде нещата съвсем накратко, тъй като нямаше време за подробности, та поне Брус Адам да придобиеше някаква представа. Разказа за „мутантите“, за лабораторията, за това как Тристан смята, че там ги „произвеждат“. – Затова ви питахме за хибридите – поясни Касандра. Накрая успя с няколко думи да обясни как е изчезнал Волчо и че те трябва да го намерят.

            Децата я допълваха на места. Не можеха да останат безучастни, също като нея се вълнуваха. Брус Адам ги гледаше и слушаше и му ставаше все по-ясно, че трудно биха си измислили подобно нещо – почти невъзможно беше и петимата да страдат от една и съща загуба на чувство за реалност. Което не го успокояваше.

            Касандра бързаше и бързаше. Разказът ú ставаше все по-хаотичен, защото искаше да каже още и още неща. Звънецът би.

            Брус успя само да попита:

            – Да не би да сте видели това някъде другаде?

            – Не. Точно там, в подземията на Египет – отговори Тристан. Останалите вече бяха стигнали до вратата. – А защо точно аз отварям катинара? – сети се той.

            – Върви! Утре ще ти обясня. Елате пак веднага щом можете – обърна се Брус Адам към тях. Погали Дамян по главата и ги изпрати.

            Те се спуснаха да тичат по коридора и нагоре – към кабинета по биология-практика.

            – Е, поне му казахме – възкликна облекчена след часовете Касандра. – Дамян, ти му разкажи още, каквото можеш довечера, нали?

            – Да, но не искаме майка ми да разбере, така че…

            – Добре, добре, утре ще му доразкажем – успокои я Тристан, също доволен и обнадежден. – Ще го накараме да ни повярва. Ако трябва ще го заведем долу да види.

            Кристи се прибра в къщи успокоен, че прехвърлиха всичко в ръцете на бащата на Дамян. Сега поне той щеше да взема решения какво да правят, а не Тристан или Касандра. Защото, въпреки че му бяха приятели, понякога те постъпваха като пълни… Все пак друго си беше, когато един възрастен човек поеме отговорността.

            Кристи стигна до вратата на хола и мерна изтегналия се на дивана Едуин Девон. Днес беше почивният му ден и както винаги той го прекарваше в излежаване пред телевизора. Дремеше, унесен от тихия говор на някакво следобедно предаване.

Както си беше с обувките и раницата, Кристи тръгна към стаята си, но в последния миг, преди да подмине вратата на хола, нещо се мерна пред погледа му. Кракът на Кристи Девон остана във въздуха. После се приземи обратно на мястото, от където се бе отлепил.

            Кристи се вторачи в екрана на телевизора. Там, седнала най-спокойно на един стол, говореше жената, която ги срещна в подземието. Отдолу имаше надпис, но не се разчиташе от тук.

            Тих като котка на лов, Кристи влезе и се приближи с бързи стъпки до телевизора. Едуин все така спокойно си спеше.

            Не, нямаше грешка – това беше тя – с големия си кафяв кок и сериозното лице. „Д-р Ейприл Айс“ пишеше отдолу, „изпълнителен директор на корпорация „Безсмъртие“. Но едва се чуваше за какво говори.

            Момчето се поколеба – да усили ли звука. Погледна към заспалия си баща – Едуин Девон се усмихваше на сън. За малко и Кристи да прихне да се смее от вида на физиономията му, но се опомни и обърна глава към жената на екрана. Знаеше, че е важно да я чуе. Зачуди се какво да направи. Седна на пода пред телевизора и тогава видя ДиВиДи-то, отвори го – вътре имаше диск – онзи, на който майка му си записваше разни нейни предавания.

            – Дано има място – каза си Кристи и натисна копчето за запис.

            Същия следобед, в стаята си, Кристи направи и невъзможното да изкара звук от устата на Ейприл Айс. Компютърът му прегря, главата му също, а тя продължаваше все така изнервящо да си мърмори под носа.

            Тъй като беше заключил вратата отвътре, Зелда Девон не миряса докато не разбере какво прави той там. Стоя, тропа – по-леко, по-силно, задаваше въпроси и настояваше за отговор, но отвътре се чуваше само:

            – Имам работа. Остави ме!

            И така чак до среднощ. Тогава Кристи пъхна диска в раницата си и отключи вратата. Зелда нахлу цялата зачервена и силно възмутена от държанието на сина си, но след като не откри нищо нередно, малко се поотпусна. Само екранът на монитора леко потрепваше в долната си част – така правеше, когато го използваха по-продължително време.

            – Аха, пак си играл с часове, затова ли не отваряше? Да не е някоя неподходяща нова игра, а? – каза тя и се взря в иконите, за да забележи сред тях някоя различна.

            – Не – ядоса се Кристи. – И без това тоя боклук – той посочи компютъра – нищо не може. Искам да ми купите нов!

            Едуин Девон влезе в стаята. Беше облечен в нов зелен халат, дълъг до над коленете. Отдолу стърчаха косматите му крака, обути също в нови зелени чехли. Изглеждаше сънен и много смешен, за което май не си даваше сметка.

            – Кристи, как си, момчето ми – възкликна той.

            – Иска да му купим нов компютър – отбеляза като за протокола Зелда.

            – Защо, какво му е на този – учуди се Едуин.

            Зелда надничаше изпод вежди към сина си.

            Ох, какво да им обяснявам! – отказа се Кристи. – Безполезно е.

            После Едуин пусна сина си, прегърна Зелда и я поведе към хола. Кристи реши да си ляга. Все още умът му беше зает с мисли за Ейприл Айс и тъпия компютър, който не можа да усили звука. А уж мислели за неговото развитие! Да го оставят с такава допотопна техника – така ли го разбираха развитието родителите!

            Освен че записът нямаше звук, оказа се че липсват също така достъпни ДиВиДи и телевизор или подходящ компютър в училището, за да пуснат диска.

            Кристи вече беше споделил с приятелите си, какво носи в раницата. Децата бяха страшно развълнувани и им се стори, че часовете се влачат едва-едва.

            Но сега вече бяха в кабинета при Брус Адам и разискваха къде може да се пусне въпросният диск.

            – Никъде – каза бащата на Дамян. – Ще трябва да ни кажеш какво има на него.

            – Нали ви казах – онази жена, която ни видя долу!

            – Нищо друго ли не се разбира от записа?

            – Пишеше името ú – Ейприл Айс. И под него пишеше „Изпълнителен директор“ на нещо си…

            – На какво – попита Тристан.

            – На някаква федерация ли беше, не знам. Опитвах се да изкарам звука, а не да запомням надписите – възмути се Кристи, защото не оценяваха труда му.

            – На корпорация „Безсмъртие“ – каза Брус Адам.

            – Да – учуди се Кристи. – На това.

            – Познавате ли я? – попита Касандра.

            – Виждал съм я… преди повече от петнайсет години. После само съм чувал за нея – отговори замислен Брус Адам.

            – Това помага ли с нещо да ни повярвате, че казваме истината – обнадежден попита Тристан.

            Брус се сепна, погледна го:

            – Знам, че нямате причина да си измисляте. Само че това… за минаването през времето… не мога да го приема за истина. Ако ми кажете къде сте видели всичко това…

            Децата посърнаха. Той го забеляза и също помръкна. Реши че е време да им каже каквото знае, за да разберат че е на тяхна страна.

            – Нека сега аз да говоря – започна Брус. – Първо ще ви кажа защо само Тристан може да отключва катинара. Разбрах от какво е направена мембраната. Тя е изкуствено създадена тъкан, наподобяваща човешката, с определена комбинация от гени, които компютър е избрал и подредил в хромозоми – той забеляза, че не разбират за какво говори. – Добре, как да ви го обясня! – Брус прокара ръка през косата си и опита отново. – Всеки човек носи определена комбинация от гени, която е неповторима. На света няма двама души с една и съща такава комбинация, освен еднояйчните близнаци и… – тук той се поколеба. – Освен еднояйчните близнаци. Разбирате ли? – Да, това го разбираха. – А тази комбинация, която компютърът е направил, тя е съвсем произволна и би трябвало също да не се повтаря с никоя друга съществуваща. – На Брус наистина му беше трудно да им го обясни така, че да го разберат. – Но се оказва че вече има такава, създадена от природата, че има такъв човек, със същата комбинация от гени. И понеже катинарът е направен така, че да се отвори когато към мембраната се допре тъкан със същото съдържание, този човек – той погледна Тристан, – е единственият, който може да го отвори. Единственият на цялата планета, освен, ако нямаш еднояйчен близнак!

            Тристан беше потресен, останалите също.

            – Но как го отварят тези, които са го направили – изуми се Нако.

            – О, те сигурно имат същата тъкан, направили са си повечко от нея. Но нали идеята беше да разберете защо и Тристан може. Всъщност две неща са наистина невероятни: Първо, че има на света човек с точно такава комбинация от гени и хромозоми. И второ, че той се е озовал толкова близо до този катинар, единствен по рода си. Поне аз не бях чувал за такива досега.

            – А, долу има още от тях – махна с ръка Кристи. – Нали така пуснаха чудовищата – тази дума пак му се изплъзна от устата и той погледна към Касандра. Но тя беше заета явно с други мисли и този път не му обърна внимание.

            – Искам пак да ми разкажете за тези чудовища – каза Брус Адам.

            – Не са чудовища! – откликна Касандра. – Те са нещастни същества, затворени в клетки и едното от тях по наша вина сега… – тя не продължи.

            Брус разбра, че е разстроена.

            – Добре. Да продължим тогава с другото, което знам. За Ейприл Айс. Срещнах я на едно събиране на медици и биолози преди около петнайсет години. Ставаше въпрос за генно инженерство. Тогава тя не беше още никакъв директор, а и корпорацията „Безсмъртие“ не съществуваше. Ейприл Айс беше обикновен биолог, но после чух, че се занимава с клониране, а и тази корпорация претендира, че е първата в света, създала човешки клонинг.

            Брус спря до тук. Настъпи мълчание.

            – Какво е човешки клонинг – обади се от тишината Нако.

            – Точно копие на друг човек. Същата комбинация от гени.

            – Е, нали не можеше да има две еднакви – недоумяваше и Кристи.

            – Да, когато са създадени от природата, но клонингите ги създава човекът.

            – Но тези животни долу – не се стърпя Тристан, – сигурен съм, че са хибриди. Само да ги видите на какво приличат! Ами помните ли, когато Касандра ви попита дали може да се кръстоса човек с лъв и вие казахте, че не е невъзможно? Там има един такъв, викаме му човека-лъв. Не се занимават с клониране, а правят тези хибриди. Просто трябва да ги видите!

            Брус се поколеба какво да отговори. А и какво да мисли. Ако Ейприл Айс наистина правеше това, каква беше целта ú – просто да се упражнява? Но да създадеш хибрид между различни видове беше не по-малко трудно от това, да клонираш човек. Или бяха зациклили в клонирането и чрез тези опити търсеха изход и решение? Защото Брус знаеше, че ú трябваха постижения на всяка цена. Не е лесно да си първи в света! Вече бяха обявили резултати – не веднъж и два пъти тя се бе появявала по телевизията, за да каже, че първото бебе-клонинг е на път. После – че вече е родено. Но нищо повече. Обществеността чакаше. Коментарите бяха и скептични и осъдителни, но и любопитството вземаше връх. Само че до сега не бяха показали нищо, само думи.

            Освен това никой не знаеше къде се намират. Седалището на корпорацията беше известно, но работата по клонирането не се извършваше там. От съображения за сигурност криеха местонахождението си. Или пък, защото правеха неща, непозволени от закона.

            Къде се намираха? Нима бяха някъде тук? И възможно ли бе Леон да е свързан с тях? Леон, който знаеше за миналото на Брус! Ами децата? Как се бяха забъркали в това? Тогава Дамян им се е разхождал под носа. Господи!

            Брус нямаше представа какво трябва да направи.

           

            – Да му дадем малко време – предложи Тристан, след като се разделиха с него.

            – Ами Волчо! – притесни се пак Касандра.

            – Не знам. Каквото е станало с него, вече е станало. А и ние нямаме представа къде да го търсим.

            – Но поне можехме да проверим дали не са го върнали в клетката.

            – И ако не е там, какво? Може да е някъде в лабиринта, може да е из Египет, а може и…

            – Какво?

            – Не знам.

            – Кажи де!

            – Може и да е умрял вече.

            Касандра се обърна с гръб и не проговори повече до края на часовете. Беше с момчетата, но не каза нищо. Тристан се чувстваше виновен задето ú наговори тези неща, но това беше истината – добра или лоша.

            – Разбери, че не можем да отидем там без бащата на Дамян. Не само защото му обещахме, ами защото вече не е безопасно долу за нас – каза ú той в обедната почивка.

            Тя не отговори. Нако я прегърна през раменете и Касандра не се отдръпна. Беше тъжна и отчаяна.

            А Грациела каза на Изабела няколко маси по-нататък:

            – Погледни я! Явно новата мода е да караш мъжете да те съжаляват.

            Ейприл Айс се подаде в отвора на кабинета на Аврал.

            – Влизай, Ейприл! – разпореди ú нетърпеливо той и преди още да е седнала, тикна в ръцете ú лист хартия. – Погледни! Седемнайсет човека не са си внесли членския внос. На петдесет и четири други доходите им са паднали миналата година. На нито един не са се повишили. Само двама нови желаещи има да ни станат клиенти и нито един за последовател!

            Не стана нужда Ейприл изобщо да чете. Той ú предаде подробно всичко написано. Това беше годишният отчет на корпорацията.

            – Какви ги вършат Биг и Надгорски?

            – Сигурна съм, че те дават всичко от себе си за работата, Монсеньор – отвърна Ейприл. – Както и всички ние. Конкуренцията подкопава доверието в нас. Знаете колко хора желаят да ни изпреварят.

            Монсеньор мълчеше.

            – Не се тревожете за средствата, имаме предостатъчно все още – добави тя. Много добре обаче знаеше, че от тези средства зависи цялата им дейност. Изключително важно беше да ги получават, но в замяна трябваше да показват резултати. Не можеха безкрайно да разиграват богатите си клиенти, всеки от които бе заплатил предварително своето безсмъртие. Някои от тях просто не можеха вече да чакат. Ако не успееха, какво щеше да стане с вложените пари? Ейприл отговаряше за успеха на операция „Клонинг“, а пред Аврал се отговаряше не как да е – пред него се отговаряше с живота. Все пак оставаше духовната организация на Монсеньор. Тя донякъде компенсираше загубите, защото членовете ú бяха задължени да плащат членски внос като процент от доходите си и там мърдане нямаше. Приходът беше стабилен и постоянен, с много малки отклонения. – Да обърнем повече внимание на духовната дейност – предложи Ейприл. – Да привлечем нови последователи. – Аврал напоследък никакъв не се появяваше в медиите. Тя обираше и негативите и… всичко останало, а за духовен водач не я биваше.

            – Не! – каза внезапно Доминик. – Друго ще направим. Вече знам какво ни трябва и как да си го вземем. Помниш ли твоя доктор?

            Ейприл го погледна въпросително.

            – Брус Аробин – несподелената ти любов!

            Ейприл трепна.

            Аврал се изсмя, но тя не промени изражението си и не отвърна поглед от неговия.

            – Знаеш ли колко е близо той? – Аврал тръгна да обикаля масата, като се поглаждаше по брадата. – А го търсих къде ли не.

            Ейприл беше напрегната, но мълчеше и чакаше.

            – Искаш ли да знаеш къде е?

            – Да – отговори едва чуто тя.

            – В Училището. Сменил си е името – и Аврал измъкна вестника. Наблюдаваше я докато чете. Този път тя запази самообладание и дори не трепна. Само лицето ú стана по-бледо и устните и очите ú се откроиха красиво на него.

            Когато свърши, Ейприл вдигна мълчаливо глава. Чакаше да чуе какво е намислил Монсеньор, но дълбоко в себе си вече го знаеше.

            – Ще го накараме да ни каже до къде е стигнал. Или той, или някой друг, който знае. Наредих да ми донесат всичко за него и после ще действаме.

            – А ако не ни каже – попита тихо Ейприл.

            – Ще ни каже, защото синът му ще е при нас.

– Синът му! – трепна отново Ейприл.

            – Брус Аробин би го направил за момчето си, нали? Или се лъжа?

            – Да, той би го направил – потвърди Ейприл Айс.

            – Виждаш ли, има начин.

            Дните се нижеха един подир друг. Грациела, Изабела и Августин все още не бяха получили обяснение за случилото се в пещерата – нито от Касандра и момчетата, нито от някой по-авторитетен от тях. Но не това беше най-важното, което ги интересуваше сега, а кога ще изключат Касандра от училището. Просто се чудеха защо още се бавят. Анита пък се чудеше защо Доминик не се появява – поне да накаже Суин, ако не друго. Тристан се чудеше защо Анита не ги наказа, това бе най-малкото, което се очакваше от нея. Суин пък нито се чудеше, нито очакваше нещо. Той беше в състояние, в което би приел всичко от всекиго – без значение добро или лошо. Би направил, каквото му кажеха, но никой не идваше да му каже нещо. Дори в събота вечер – никой.

            Брус още обмисляше какво да предприеме. Бе длъжен да вземе най-доброто решение.

            А Зелда Девон тръпнеше в очакване поне този път да уволнят някого. В противен случай щеше наистина да се ядоса.

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: