Панаира на Vira

януари 11, 2008

Наука на науките – Глава деветнайсета: Негово Преосвещенство Доминик Аврал

6029_skeleton_keyhole.jpg Анита седеше зад бюрото си в грамадното кожено кресло, с което домакинката на училището я обзаведе наскоро. Опитваше да се съсредоточи върху листата, които не изпускаше от ръцете си, но нещо не ú беше удобно, нещо я глождеше отвътре. Тя се изправи рязко заедно с купчината хартии и се премести на стария диван за посетители. Кръстоса крак върху крак, заметна нагоре края на дългата си пола и започна да чете. Нямаше време за губене. Аврал скоро щеше да я потърси. Тя трябваше да бъде подготвена.        
         След последния лист Анита знаеше със сигурност две неща – били са там и са видели поне един от генетичните експерименти. Това, което не знаеше обаче, беше много повече: дали не криеха за останалото, как бяха влезли – тя и за миг не повярва, че вратата е била отключена. Бяха ли ходили към генетичните лаборатории – бе склонна да приеме че не, защото там винаги имаше хора и щяха да ги видят.

         – Как можахме да го допуснем – се питаше тя, хем безсилна да си го обясни, хем ядосана. – Деца да проникнат там! – Ако беше някой възрастен, сигурно щеше да е по-лесно да му запушат устата. Но деца… И тя, наред със Суин, носеше пълната отговорност за случилото се. – Но аз съм им нужна, а той не! – успокои се Анита.

         Оставаше още около час, в който да реши какво да каже и как да се държи, преди Негово Преосвещенство да се е появил. Защото той щеше да дойде, в това тя не се съмняваше, и разговорът с него нямаше да е приятен както преди.

         В 8:00 часа Анита все още се намираше в същия този кабинет, но с две малки разлики: Първо – бе сложила копринения си дантелен блейзер, дълъг почти до земята, който в интерес на истината я правеше двойно по-дебела, но тя неизвестно защо си бе внушила, че подчертава елегантността ú. И второ – в стаята бяха още Суин и Доминик. Негово Преосвещенство се бе разположил в новото ú кресло, а тя и директорът стояха като наказани пред дивана и очакваха някакво развитие, от което да преценят дали е удачно да седнат или не. Негово Преосвещенство Доминик Аврал, за когото се предполагаше, че трябва да е ядосан, дори – да кипи от гняв, се държеше доста нетипично. Все още не беше казал и дума, само гледаше към тях с присвити, мътни очи и това не беше добър знак. Тя предчувстваше, че спокойствието му може да се окаже по-страшно от гнева му.

         Суин бе толкова вдървен и уплашен, особено след тези дълги часове на очакване, в които той стоя насаме с мислите си, че беше изпаднал в нещо като „кататонен ступор“ и на вид изглеждаше така като че ли му е все едно какво става.

         А в тялото и душата на Анита се бореха за надмощие два различни по естество вида притеснения. Едните бяха свързани със случката и с това какъв дял отговорност ú се падаше. А другите бяха в много по-личен план. Тя винаги се бе гордяла с това, че не е една от онези хитри женички, които използват типично женски похвати, като интригантство, коварство и лицемерна срамежливост, за да се харесат на някой мъж. Въобще в отношенията ú с мъжете тези неща стояха на последно място, но Доминик не беше обикновен мъж… От както го познаваше, нещо ставаше с нея. Не че той ú беше дал основания за това. Просто в представите ú Доминик Аврал беше мъжът, който всяка уважаваща себе си жена искаше да има. Той и никой друг. И ú беше някак си по-трудно да общува с него, като знаеше това. Постоянно внимаваше да не се издаде, тревожеше се с какво впечатление ще остане той от нея, нещо, за което не би ú хрумнало да мисли пред когото и да било друг.

            Ето и сега – най-силно я измъчваше мисълта дали той ще промени отношението си към нея заради случката, дали ще я третира като всеки от обикновените си служители или ще се отнесе към нея по различен начин. Най-голяма конкуренция и заплаха тя виждаше в лицето на Ейприл Айс – дясната ръка на Доминик – жената с която той прекарваше най-много време заедно, заради естеството на работата им разбира се. На външен вид тя беше пълна противоположност на Анита – слаба, изпита, с дълга кестенява коса, която носеше на кок на тила. Но иначе имаха много общо – и двете не говореха излишно, и двете бяха незаменими на поста, който заемаха, и двете бяха необвързани зрели жени, отдадени на работата си. Анита не знаеше дали Аврал храни някакви по-топли чувства от колегиалните към своята помощничка Ейприл…

            Сепна я настойчивият му поглед. И тъй като Суин не беше в състояние дори да мисли, а какво оставаше да говори, Анита започна да разказва какво се беше случило. Тя даже си позволи да седне на дивана докато говореше, а директорът продължи да стои прав от лявата ú страна.

            Докато слушаше, Негово Преосвещенство не помръдна. Не я гледаше. Погледът му беше впит някъде в стената отсреща. Нито едно мускулче не трепваше по тялото му. И към края на разказа си Анита имаше чувството че говори в празна стая. От никъде не се долавяше звук или движение.

            Когато приключи, той все пак ú зададе няколко въпроса. Последният от тях беше дали не е скрила нещо от него. Не! Анита му беше казала всичко, абсолютно всичко – дори за Брус Адам – преподавателя по генетика – че имаше реална опасност да разбере от сина си за вратата.

Тя забеляза, че ръцете му, отпуснати досега върху бюрото ú, се раздвижиха. Обърна глава към нея и закова нетрепващия си поглед право в очите ú:

            – Изведи го от тук и му кажи да ме чака! Ще дойде с мен!

            Анита побърза да изпълни желанието на Негово Преосвещенство. Изтика Суин през вратата и му нареди да чака отпред. Затвори след него и се обърна с лице към стаята.

            Какво щеше да става сега? Аврал все така стоеше на мястото си. Но този път гледаше някъде през нея. Явно мисълта му беше заета и тя притеснена зачака.

            – Ще ти дам ключ – каза най-после той. Внезапно погледът му попадна на нещо, оставено върху бюрото. Той го издърпа изпод купчината папки в десния край.

            Вестникът от сутринта – помисли си Анита. Там пишеше точно за Брус Адам. Оказваше се, че не е този, за когото се представя. Тя беше оставила това за по-късно, но после нещата така се обърнаха, че… дори при срещата си с д-р Адам по обяд беше напълно забравила за статията.

            Но какво гледаше Аврал? Очите му се бяха уголемили. Четеше първата страница – точно тази – за Брус Адам.

            Анита се облегна на вратата. Краката ú се подкосяваха от това чакане. Какво ли бе намислил той? Щеше да ú даде ключ. Това означаваше ли, че Суин…

            Аврал стана. Държеше вестника в ръка. И без да ú каже и дума повече, я подмина и излезе. Тя едва успя да се отдръпне настрани.

            Когато се сети, че можеше да тръгне след него, беше вече късно. Ако отидеше при тях… Но той… не ú даде ключа! Анита излезе в коридора и видя, че Суин още стои там. Обърка се за миг, после се сети, че долу всъщност не можеше да е заключено и тръгна натам. Още докато слизаше по стълбите обаче се разколеба – не, по-добре да го оставеше намира точно сега. Тя заключи тежката врата. После тръгна обратно към кабинета си.

            Тази сутрин Касандра имаше много неща за казване и се въртеше неспокойна на стола. Снощи се беше обадила на всички, но по телефона не можеха да говорят свободно. През нощта почти не спа от мисли. Сутринта преди първия час имаше много малко време, а и Сънди намери точно тогава да я пита дали Кристи харесвал Палмира – като че ли тя трябваше да знае! Кога най-после ще можеха да говорят петимата на спокойствие!

            На всичкото отгоре Грациела не спираше да я зяпа злобно. А и Августин Инфант май я гледаше по подобен начин. – Ама че гадняр! – Касандра не го очакваше от него. Толкова усилия положи да го интегрира, а той се хвана точно с когото не трябва и въобще се оказа пълен мухльо. Явно Сънди беше права за него. Не си заслужаваше труда!

            Грациела злорадстваше и от лицето ú не слизаше едва забележимата презрителна усмивка. – Само защото може да ме накажат – помисли си Касандра. – А каква жалка картинка беше вчера, докато пищеше в пещерата! И колко я беше страх.

            Е, Касандра пък не се плашеше от наказания. Тя просто ги изтърпяваше и продължаваше напред. Голяма работа! Притесненията ú бяха други – за Волчо. Само ако Тристан не беше отворил клетката… Ех, и този Тристан! Понякога не можеше да се излезе на глава с него. Но и тя не се опита да го спре. И на нея ú се искаше да разбере какво ще стане. Изобщо забъркаха такава каша, че…

            Стресна я биенето на звънеца. Часът свърши. Касандра скочи от стола си и дори забрави да погледне към Грациела. Устреми се към най-близко стоящия от момчетата – Дамян. Вече не седяха така, както в началото – тя до Кристи, а зад тях Нако и Тристан. Бяха се разбъркали по различните предмети и в повечето часове тя седеше до Сънди.

            Дамян също изгаряше от желание да се съберат всички и да говорят:

            – Но това няма да стане преди почивката, Касандра. Много ще бием на очи. Виж че Грациела ни наблюдава. Явно го е правела и преди, но не сме забелязали. Трябва да сме много внимателни!

            И останалите трима се бяха приближили към тях. И те бяха на същото мнение.

            – През почивката ще говорим на нашата маса.

            – Да, ако до тогава не дойде Анита – отбеляза мрачно Тристан.

            – Защо – попита Кристи.

            – Да ни разпитва.

            – Или да ни накаже.

            Вече трябваше да се разпръсват и да поемат към кабинета по химия. – Още един дълъг, дълъг час – помисли си Касандра и се настрои да го изтърпи.

            Първият въпрос на масата беше:

            – Ако ни питат как сме отключили вратата, какво ще кажем?

            – Ще настояваме всички, че е била отключена и толкова – Касандра вече беше мислила за това.

            – Дали е повярвала?

            – Зависи тя какво знае за вратата – каза мъдро Тристан.

            – Защо, какво може да знае?

            – Като я заключваше не се учуди, че катинарът не е обикновен.

            – Е, това нищо не значи, тя го е виждала и друг път.

            – Всъщност какъв е наистина този катинар и защо се отключва така – попита Касандра. – Поне това да знаехме!

            – А ако ни пита колко пъти сме били там, вие какво писахте – искаше да свери Кристи.

            – Нищо, но ако ни пита, да кажем, че сме били само два пъти, а?

            – Добре, два пъти.

            Дотогава Дамян мълчеше, но сега се обади:

            – Казах на баща ми!

            Всички го погледнаха.

            – Да, казах му. Не искам да го лъжа. Той ме помоли да му разкажа и аз… му разказах.

            – Какво му разказа, всичко ли?

            – Не, само това, за което писах – как видяхме града.

            – И той повярва ли?

            – Не знам. Мисля че не.

            – Е да, кой ще повярва такова нещо, без да го види!

            – Да, той искаше да го види, затова му казах, че само ти можеш да отвориш катинара – Дамян погледна Тристан. – Така че той знае как сме влезли.

            – Няма да каже на Анита, нали – попита за всеки случай Касандра. Но в себе си тя дори изпита облекчение, че Дамян е споделил с баща си.

            – Сигурен съм, че няма да ú каже. Той не е доносник! Но ме накара да му обещая че няма да предприемаме нищо без него и аз му обещах.

            Децата го гледаха. Баща му, като всеки родител, щеше да иска да ги предпази, а това значеше да ги спре.

            – Може би, ако му покажем какво има долу, ще се съгласи да ни помогне – изрази надежда Тристан. Не му се искаше просперитетът на науката да спре до тук. Както и му се щеше да запази своето място в този просперитет.

            – Не знам. Но ако можем да говорим с някой възрастен, то това е той и … може би Леон – отсъди Касандра.

            – Да, но Леон може нищо да не знае и по-добре да не го замесваме.

            – Какво ще кажете наистина да разкажем всичко на бащата на Дамян!

            Анита отново се мъдреше в черното си кресло, с лакти, опрени на бюрото. Сериозна и мрачна, след цяла нощ размисли и догадки, изглеждаше като потънала в транс. Една нова бръчка се беше появила между веждите ú – там, където подпираше с ръка челото си.

            Озадачаващото поведение на Аврал не подлежеше на анализ. Това, че взе вестника, а не листата с обясненията например… И какво беше намислил, като ú каза, че Суин ще отиде с него, а после така рязко промени решението си? Нямаше как да разбере. Трябваше да чака. Да чака благоволението му, ако изобщо ú дадеше някакви обяснения.

            Дали някой ден щеше да го познава достатъчно, за да знае какво мисли той? Вече силно се съмняваше.

            Днес не ú се правеше нищо. Нямаше желание да се занимава с Училището и с всички онези безсмислени, преходни неща, с които беше свързан животът ú.

            Тази нощ Брус Адам не беше лягал да спи. Каза на Стефани, че ще съставя задачи за упражнение за Олимпиадата и работата е спешна. После се затвори в кабинета си и с часове се труди да направи тестовете, които му бяха нужни, за да провери психическото състояние на Дамян. Накрая, капнал от умора, се отпусна на стола, но мислите му не го оставяха намира и чак към сутринта успя да подремне малко, опрял ръце и глава на бюрото. Като се събуди от дрямката тъкмо се съмваше. Тревогата му не стихваше, даже се беше засилила. След като си направи едно голямо и силно кафе и го изпи, отиде в стаята при сина си и го загледа. Дамян спеше по гръб. Винаги по гръб – също като него. Брус седна на ръба на леглото и го погали по главата. Това не го разбуди. Сънят му беше дълбок и спокоен. Прекрасното порастнало момче бе неговият син и нямаше нищо по-важно на света от това – Дамян да е добре и да израсне здрав и пълноценен човек. Брус щеше да направи всичко по силите си, както винаги до сега. Но първо беше длъжен да провери каква част от разказа на сина му е истина.

            – Катинарът! Трябва да го видя. Суин го отключи с ключовете си!

            Но до десет и трийсет беше плътно зает и чак след това тръгна надолу. Трябваше да е по време на час, за да няма хора по коридорите.

            Вчера Леон изчете цялата статия на Дона де Велз. Вече познаваше стила ú – трогателно патетичен, наситен със зле прикрита злоба, но не достатъчно силен, за да остави дълбоки следи. Стана му смешно, като си помисли колко сили е хвърлила за нещо толкова безполезно. За съжаление обаче много хора осмисляха живота си по начин, подобен на нейния. Затова статията ú сигурно щеше да има огромен успех.

            Как ли му понасяше на Брус новината, че пресата отново ще се разрови в тайните му? Бяха ли в състояние да го сломят или той беше по-силен от тях? Това го интересуваше Леон. Реши да отиде и да разбере.

            Мерна Брус Адам в коридора. Не изглеждаше разстроен или измъчен, по-скоро изглеждаше зает. Но следобед нещата се промениха. Лицето му доби онзи вглъбен израз, който Леон беше виждал само два пъти досега – когато му каза, че знае кой е и когато говориха за способностите на Дамян.

            Видя го да се качва в кабинета на приятеля си Карло Монтана и после ги видя заедно със сина му да си тръгват и странно – не разговаряха, а изражението и на двамата беше почти едно и също. Дали и Дамян беше разбрал за статията? За първи път Леон изпита някаква неприязън към Зелда Девон. Не беше помислил досега как щеше да се отрази всичко това на момчето.

            Днес от сутринта бе решил да наблюдава и двамата – бащата и сина. Забеляза Брус да слиза по стълбите към десет и половина. Забеляза също, че е доста бдителен и се озърта насам-натам. От своето прикритие в нишата до един прозорец, Леон го наблюдаваше и чакаше удобен момент да тръгне след него.

           

От последните стъпала долу вече се чуваше познатото потракване откъм столовата. Миеха таблите и съдовете от закуска, за да са готови за обяда. Портиерът не се мяркаше по коридорите. Явно се беше затворил в стаичката си. Брус погледна и в двете посоки и пое наляво. Между него и коридора с вратата имаше петдесетина метра разстояние.

            Едва беше изминал първата трета от тях, когато му се стори, че тракането на таблите се засили. Той спря и се ослуша. Не! Причуваше му се. Явно напрежението и безсънието му идваха в повече. Продължи напред и стигна до вратата. Внимателно хвана катинара и повдигна долната му част към лицето си. Беше точно както Дамян каза – нещо като мембрана или кожа… Брус бавно я огледа, пипна я – на допир тя беше като кожа на студенокръвно животно.

            Изведнъж усети, че не е сам. Стресна се, като видя зад себе си не друг, а Леон.

            Брус пусна катинара.

            – Знаеше ли за това? – попита Леон, сякаш беше напълно в реда на нещата, че е тук.

            Брус не отговори.

            – Аз не бях забелязал – продължи Леон. Брус Адам не откликваше на желанието му да завърже разговор. – Сигурно си учуден, освен ако не знаеш какво е това – не се отказваше той.

            Вероятно очаква да получи обяснение защо съм тук – помисли си Брус. – Е, няма да го получи.

            – И аз съм учуден – продължи монолога си Леон, – защото не съм очаквал втори път да видя такова нещо. – Той пристъпи напред и хвана катинара.

            Брус го наблюдаваше.

            – Ще ти е интересно да разбереш какво е това, д-р Адам.

            – Какво е, Леон – каза най-после д-р Адам и Леон едва забележимо се усмихна:

            – Генетичен ключ.

            За малко и Брус да се усмихне сега. – Ама че глупост!

            – Това е тъкан – посочи Леон вече напълно сериозен. – Синтетична. С 46 хромозоми. С произволно избрана комбинация от гени. Подбира ги и ги комбинира компютър. И само ако допреш до нея същата тъкан, се задейства механизмът за отваряне на катинара.

            Брус не вярваше на ушите си. Какво му казваше Леон? Че знае чий е този катинар, как работи и защо е тук? И от това, което твърдеше Дамян, че само Тристан можел да го отключи… Възможно ли беше да е …

            – Не си ли впечатлен – прекъсна мислите му Леон. – Това е гениално изобретение.

            – Сигурно знаеш и чий е.

            – Да, на един човек, когото много отдавна не съм виждал – отговори замислен Леон. – Но щом това е тук – кимна той към катинара, – значи и той е някъде наблизо.

           

В часа по латински същия ден Касандра получи бележка: „Мислиш се за много умна, но ето, че се издъни! Наказанието ти ще бъде толкова лошо, че по-добре още сега да се махнеш от училището! Премести се другаде!!! За твое добро е! И не се мисли за много красива само защото имаш дълга коса. И аз мога да си пусна.“

            „Ами пусни си.“ – написа отдолу Касандра и върна обратно бележката. Тя обичаше часовете по латински и не искаше да ги пропилява в празни приказки с Грациела. Особено с нея – тая злобарка – иначе, ако някой друг ú беше пуснал бележка, можеше и да направи изключение.

            Но ето че след малко листчето се върна:

            „Предупреждавам те да се махнеш, ако не искаш да те изгонят!!!“

            Касандра за миг се изкуши да и напише едно по-дълго послание, даже вече обмисляше началото. Но после реши, че не си заслужава труда. Тя вдигна ръка.

            – Да, какво има Касандра – попита госпожа Диадора Морена.

            – Мога ли да отида до кошчето?

            – Да, разбира се – отговори малко учудена госпожата.

            Касандра стана, и като държеше бележката в ръка, така че Грациела хубаво да я види, се запъти към кофата за боклук до вратата. Застана там с лице към класа и най-демонстративно пусна вътре бележката. Грациела я изпепеляваше с поглед.

            Касандра изтупа ръце една в друга и се върна на мястото си.

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: