Панаира на Vira

януари 10, 2008

Наука на науките – Глава осемнайсета: Смислени обяснения

6029_skeleton_keyhole.jpgВеднъж в годината се провеждаше Олимпиада по биология и Училището по химия винаги обираше първите места. Това стана традиция, откакто Брус Адам пое подготовката на участниците. А желаещите да се включат в курсовете му се увеличаваха с всеки изминал ден.        

         Рано-рано тази сутрин пред портала го чакаха двама амбициозни родители, чиято дъщеря предишния път не успя да се класира. Сега искаха да се уверят, че тя ще се справи.

         Междувременно чистачката мина по кабинетите и се ядоса, че почти на всяка врата трябваше да се навежда и да вдига вестници от пода. Тя събра пресата и изхвърли всичко в големия черен чувал с боклука. Който искаше вестници, да идеше да си купи. Това тук да не беше поща!

         Брус се качи в стаята си, като обмисляше зародилото се в главата му решение да поиска помощ в подготовката за Олимпиадата. На обяд той отиде при директора да решат какво да правят.

         – Анита едва ли ще може да се включи. Тя е прекалено заета – каза Суин. – Григор, знаеш го, той е на хонорар и тези работи не го интересуват. Чарфи, Милан и Гуин са още нови, та едва ли ще са ти от полза…

         Вратата се отвори без предупреждение. Суин и Брус Адам погледнаха натам. Иззад широкото тяло на Анита, поставено на преден план, се подаваха глави, ръце, крака. Пристигаше цяла делегация неканени гости. Суин несигурно се изправи от стола си. Доктор Адам също – за да разбере какво става. Щом го видя, Анита се поколеба. Най-малко беше очаквала той да е там. Всъщност не се и замисли, че може да има някой външен, но всеки друг лесно щеше да бъде отпратен, а Брус Адам…

         – Татко! – видя го и Дамян.

         Само това оставаше! Трябваше на всяка цена да го отпрати, иначе разпитът ú щеше да се провали. Брус Адам не биваше да разбира за водата, а синът му излезе от там. Ето още едно усложнение! Главата на Анита запулсира на няколко места. Лицето и вратът ú почервеняха. В гърлото ú нещо заседна и тя не успяваше даже да преглътне.

         Всички бяха влезли вече в кабинета на Суин, включително и портиерът, и я чакаха да започне. Дамян стоеше до баща си и Брус Адам нямаше никакво намерение да си тръгва.

         Настъпи труден миг в живота на Анита. Ако ги пуснеше сега, до утре те щяха да съчинят всякакви лъжливи версии, а да ги разпитва в присъствието на друг човек… Освен това, ако ги освободеше днес, Дамян вероятно щеше да разкаже на баща си – не, по-добре пред него, отколкото да не знае какво са му казали.

         – Ще ги разпитам сега, това е по-малката от двете злини! – и тя се отпусна тежко във фотьойла.

         От далеч се виждаше, че става въпрос за нещо сериозно, а също и, че Анита е затруднена. Иначе тя не правеше толкова дълги паузи преди да започне по същество. Суин поне знаеше това.

         – Къде е председателят на класа – произнесе гръмко Анита, веднага щом червенината по лицето ú започна да се разнася.

         Децата се спогледаха учудени. Какво общо имаше Хърби Оронт. Досега председателят и помощниците му не бяха имали случай да се изявят по някакъв повод, даже бяха забравили, че са такива.

         – Сигурно е в салона по физическо – отговори Касандра. Тя не знаеше колко е часа и дали почивката е свършила или не. Но ú се искаше по-скоро да приключат.

         – Иди да го намериш – обърна се Анита към портиера. – Казва се Хърби Оронт.

         Я! Тя знаеше името му, а Касандра беше останала с впечатлението, че класната им не знае името на нито един от тях. Никога не ги наричаше по име. Просто казваше: „Ти!“ – и посочваше с поглед. А погледът ú бе толкова красноречив, че не беше възможно да сбъркаш кого има предвид.

         Портиерът излезе и затвори вратата след себе си.

         – Тези деца – започна Анита, – бяха в пещерата при… лечебния извор – тя погледна Суин. Цветът за секунди изчезна от лицето му.

         От всички в стаята само заместник-директорката беше седнала. Сега седна и директорът – поради невъзможност да се задържи на краката си.

         – Доведох ги да обяснят как са влезли там и… какво са търсели. – Тогава я озари една спасителна (поне на първо време) идея. – За да стане по-ясно и да не се надвиквате един друг, ще го направим писмено. Елате с мен!

         Дамян погледна баща си. Лицето на Брус казваше: „Щом си сгрешил, ще трябва да си понесеш последствията!“, но казваше също и: „Аз съм с теб!“.

         – Писмените обяснения са най-гадното, което успя да измисли – негодуваше на ум Тристан. Сега никой нямаше да знае какво да напише, защото истината беше само една, а всички други версии щяха да се разминават и… Ех, да можеха вече да правят мисловна връзка по между си!

         Анита злорадстваше, че ще може да набере преднина пред Брус Адам. Само да смееха тези дребосъци да я излъжат! И побърза да ги изведе от кабинета на Суин и да ги натика в най-близката свободна стая с достатъчно маси и столове, след което затръшна вратата и се обади на асистентката си да донесе голямо количество листа и химикалки.

         – Аз си имам химикалка – обади се Августин Инфант.

         Госпожа Морисън не обърна внимание, седна и прикова поглед в тях, за да не се опита някой да обменя информация с друг. Докато пишеха щеше да има достатъчно време да помисли какво да предприеме.

         На вратата се почука. Анита сама отиде да отвори, като не изпускаше от очи групата провинени. Портиерът водеше нищо неразбиращия Хърби и асистентката носеше пълна торба с поръчаните неща. Ромелия Гуин се опита да подхване разговор, особено като зърна вътре любимката си Касандра, но Анита много бързо и нелюбезно я отпрати.

         След малко всички седяха, подредени шахматно през равни разстояния, с листа и химикалки в ръце – точно като на изпит. На Хърби Оронт бе възложено да напише как разбира задълженията си като председател на класа и защо не знае какво вършат съучениците му зад гърба му. Анита предупреди всички, че иска поне по пет листа смислени обяснения и им поръча да започват. После застана до прозореца и не спомена нито дума повече.

         Грациела, Изабела и Августин вече пишеха. Те нямаха какво да крият. Всичко, което бяха видели и чули, изобличаваше Касандра и момчетата и това им беше добре дошло.

         Останалите шестима още мислеха. Пръв от тях започна да пише Кристи:

         „Ние отидохме в пещерата. Вратата беше отключена и влязохме.“ – много бе доволен, че се сети да напише, че вратата е била отключена. Това го вдъхнови и работата му потръгна.

         Касандра обичаше да бъде изчерпателна. Дори когато се налагаше да скалъпва разни такива неща, в които истината трябваше да се изтика на малко по-заден план и то не само заради интересите на повествованието. В художествените измислици тя нямаше равен от връстниците си, но тук не ставаше дума да пише свободно съчинение. Беше длъжна да отгатне или поне да предположи какво ще напишат останалите и това много я затрудняваше. Изобщо, както никога досега, тя не знаеше как да започне а и как да продължи. Нахвърля две изречения на чернова (вярна на себе си тя не можеше без чернова): „Открихме пещерата случайно.“ – беше първото. А второто беше: „Портиерът ни упъти неправилно към салона по физическо.“

         – Не, няма да намесвам и портиера – помисли си тя. – Ако продължавам така, два дни няма да ми стигнат. – И започна по същество:

         „Отидохме в пещерата.“

         – Няма да ú давам обяснения как сме я намерили и как сме отключили! Нека после ме попита. Вече ще съм говорила с Тристан и ще знам какво да ú кажа – и мисълта ú започна да тече по-гладко.

         Нако реши да пише изключително от свое име. Така нямаше опасност да злепостави някого или да го обвинят, че думите му се разминават с тези на другите:

         „Аз за първи път влизам в пещерата. Не знам за останалите, не са ми казвали. Изненадах се много като я видях.“

         И на Дамян му беше трудно, но и той се сети, че вратата може просто да е била отключена и написа:

         „Като отивахме към салона, сбъркахме коридора. Вратата беше отключена и ни стана интересно какво има вътре.“

         Цели двайсет минути Тристан го измъчваше мисълта, че той е отключвал вратата и затова има най-голяма вина за всичко. Трябваше да я поеме върху плещите си. Първото му изречение щеше да бъде: „Аз отключих вратата.“. Но преди да го напише се сети, че приятелите му със сигурност нямаше да го издадат, а враговете му в лицето на Грациела, Изабела и Августин – не знаеха това. Така че реши пак да поеме вината върху себе си, но да пропусне първото изречение и написа:

         „Аз предложих на останалите да видим какво има зад вратата. Те не бяха много съгласни, но го направиха заради приятелството ни.“

         „Блъснах Тристан във водата, защото ме ядоса – продължаваше Кристи. – Преди ние с него често се карахме и се биехме, още в старото училище. Той потъна и изчезна и го нямаше доста дълго време.“

         „Тристан излезе сух от водата. Този невероятен факт ни смая – вихреше се Касандра. – Даже доста ни уплаши. Като ни разказа какво е видял, никой от нас не му повярва. Затова решихме да проверим дали казва истината.“ – Тя беше малко затруднена всичко ли да опише, или да пропусне това онова. Като се опиташе да пропуска неща, написаното ú се виждаше като съшито с бели конци.

         „Разбрах че водата няма да ми намокри дрехите – пишеше Нако, – и влязох вътре. Потънах, после изплувах на едно място. Като го разгледах по-добре, предположих, че това е Египет.“

         „Видяхме Египет – обясняваше Дамян, – такъв, какъвто ни го описа Леон. Наистина приликата беше поразителна. Видяхме храма на Серапис, още сгради, площад и хората. През цялото време мислех че сънувам.“

         „Накарах ги да се качим на терасата и да разгледаме от там площада – продължаваше да поема вината Тристан. – Никой не ни видя. – Това изречение имаше двояк смисъл и затова му се стори точно на мястото си. – Установихме че не можем да променяме историята – може би това щеше да успокои Анита. Тристан остана много доволен от себе си. – Решихме да сме предпазливи и се върнахме. Нищо друго не се случи.“

         Никой не спомена за хибридите, лабораторията, изобщо за лабиринта, с изключение на Касандра. Тъй като Грациела, Изабела и Августин я видяха да преследва Волчо, а и за да обясни защо се е върнала преди другите, тя реши да добави:

         „На връщане се отделих от групата. Тогава се появи едно същество и ме подгони. Успях да му избягам, но като се върнах през басейна видях, че то тича из пещерата пред уплашените погледи на тримата ми съученици. За да им помогна, го подгоних обратно към водата с викове. Знаех че няма да ни нарани, защото му личеше че е изпаднало в паника и се страхува от нас. Накрая то потъна в езерцето и нямам представа какво е станало с него.“ – Докато пишеше последното изречение, тя усети очите си да парят и ги разтърка с ръка. – Само да не му се случи нещо лошо! – въздъхна замислена Касандра.

         За да напишат по пет листа обаче, трябваше да поукрасят с повечко подробности. Кристи обясни надълго и нашироко за споровете им с Тристан – още от тяхното възникване преди четири-пет години. Описанието на Касандра пък на залата с басейна бе достойно да бъде отпечатано като самостоятелно литературно произведение.

         Нако доста се почуди с какво да запълни празните редове и накрая изказа няколко подробни предположения за това как са се озовали там Грациела, Изабела и Августин, които включваха пълна информация за отношението му към тези трима „натрапници“, „преследвачи“ и „доносници“.

         Дамян на всичките пет листа не спря да се възхищава от Египет и от приликата на гледката с разказите на Леон. А Тристан изрази отношението си към науката и откритията, подчерта ясно и по веднъж на всеки няколко реда, че той е виновен за всичко, че го е направил в интерес на напредъка и знанието и че съучениците му нямат ни най-малка вина за станалото.

         Хърби се потеше здраво над листовете. Касандра поглеждаше към него от време на време и му съчувстваше. Това съчинение му дойде като гръм от ясно небе. Нито знаеше какво е станало, нито защо го извикаха тук да дава обяснения. Но тъй като трябваше все пак нещо да напише, започна така:

         „Не съм молил да ме избират за председател. Аз се интересувам от спорт и през свободното си време тренирам. Не мога да бъда навсякъде и да следя какво правят другите. Ако това е да си председател, по-добре да ме сменят.“

         Пет листа той не успя да напише, въпреки че се постара – изреди всичките си спортни успехи и повтори, че не му е присъщо да се меси в работите на другите, освен, ако не се касаеше за футбол, а тук очевидно не ставаше дума за това.

         Грациела изписа не пет, а цели дванайсет листа. Тя имаше какво да каже. Като се почнеше с това колко често са били забелязвани Касандра и сие в онзи коридор и се свършеше с подробното описание на случката с Волчо. И всичко това, украсено с много предистория и белязано с дълбока загриженост:

         „Аз бях длъжна да разбера какво правят там. Бях сигурна, че е нещо нередно. Така веднъж преди време Касандра беше взела ключа от Музея и си беше поканила момчетата да ú правят компания. Какво щяха да вършат там не се знаеше, ако ние не ги бяхме хванали на място, от което те не успяха да изпълнят коварните си намерения. Случвали са се и други подобни неща. Петимата постоянно се усамотяват някъде и си шушукат нещо – кой знае какво замислят и кроят!“

         След три часа неуморно писане тя още не можеше да приключи изложенията си. Все се сещаше за нови и нови подробности от тъмното минало на Касандра и групата. – Сега е моментът тя да изхвърчи от училище! Нако ще ми е благодарен като го отърва от нея – разсъждаваше трескаво Грациела и я обземаха все по-яростни пристъпи на вдъхновение.

         Анита със сила издърпа листата от ръцете ú, когато реши да събира работите. Писанията на Изабела и Августин бяха далеч по-скромни. Двамата се постараха да разкажат това, на което станаха свидетели. Августин се застрахова като отбеляза, че са го завели там не по негово желание и че той по принцип прекарва почивките в столовата и бюфета и няма нищо общо с подобни пещери и чудовища.

         Работното време на Брус Адам приключи, но той беше далеч от мисълта да си тръгва. Бяха минали вече няколко часа, откакто Анита затвори децата в онази стая. Добре, че прозорците ú гледаха към вътрешния двор. Тези, в кабинета на Карло – също. Брус не откъсваше поглед от детските глави, огрени от следобедното слънце, наведени ниско над масите.

         – Ако не ги пусне скоро, ще отида да видя какво става – роптаеше навъсен Карло Монтана.

         Брус мълчеше.

         – Каквото и да са направили, те са деца. Не може да ги разпитва така…

         – Ще разберем – обърна се за секунда към него Брус. – И ако трябва, ще ги защитим.

         – Да отида поне при Суин – предложи пак Карло. – Щом е бил притеснен, със сигурност знае нещо по въпроса, а?

         – Няма да има полза, казах ти – отговори, без да се обръща Брус Адам. Със Суин се разделиха бързо. Директорът се държа доста неадекватно. Хем отричаше да знае нещо, хем… някак си поведението му го издаваше, че знае и случилото се съвсем не е за подценяване. Ето кое тревожеше Брус – нещо сериозно беше станало с Дамян и другите деца. Трябваше час по-скоро да разбере какво е то.

         – Така нищо да не правим… – обади се отново Карло. – И това ли мисли тя за прегрешение – да влязат при историческите ценности? Да не би да се опасява, че ще ги повредят. Ми да ги заключат по-добре!

         – Едва ли е само това. Явно има и още нещо. Ще разберем…

         В кабинета долу настъпи раздвижване. Децата наставаха от местата си. Брус се отлепи от прозореца и каза припряно:

         – Да вървим!

         Двамата се появиха пред вратата точно когато тя се отвори. Анита излезе, стиснала до тялото си купчината изписани листа. Погледът ú се сблъска с този на Брус.

         – Какво става – попита я доктор Адам.

         – Синът ти ще ти каже – отвърна му тя и пое с тропот по коридора. После изчезна зад вратата на кабинета си.

         – Всичко наред ли е – питаше гръмко Карло Монтана, хванал здраво раменете на Дамян.

         – Да – увери го момчето. Гласът му звучеше някак уморено.

         Карло Монтана си тръгна убеден, че всичко е наред.

         – Детински работи – мърмореше си той. – Ама и тя ги наказа прекалено строго – четири часа почти ги държа. Като че ли това ще ги спре утре да направят пак някоя беля. – И му стана смешно, защото си спомни своето детство и това, как след всяко наказание следваше нова пакост. Бяха неудържими хлапета тогава. – Само така! – намигна той сам на себе си и продължи с бодра крачка.

         Брус обаче не беше убеден, че всичко е невинна детска грешка. Той поведе сина си, но не в посоката, в която тръгваха обикновено след училище.

         – Знам, че си уморен, но ми разкажи какво се случи, моля те!

         Дамян не можа да говори с другите – нямаше как, но чувстваше, че трябва да каже на баща си поне за горната част на Египет. И докато се разхождаха из пустите алеи на парка, му разказа – как са открили вратата, как Тристан е отключил катинара, как е паднал във водата и е излязъл от там сух, как са се уплашили и на никого нищо не са казали, как после Тристан и Касандра са ходили отново, как никой не е можел да ги види там, как са отишли всички заедно и са видели храма на Серапис, площада и хората в Египет и всичко е било досущ като в разказите на Леон.

         През цялото време Брус Адам не отрони нито дума. Голите дървета, залязващото слънце и разкаляната земя, покрита с изгнили жълъди и листа, останали тук още от есента, контрастираха ярко със светлата картина, която описваше с такъв ентусиазъм Дамян.

         – Знам, че няма да ми повярваш, татко, но това се случи. Ако искаш питай и останалите. Ние бяхме там!

         Ако някой на света знаеше от собствен опит, че научната фантастика един ден става реалност, то това беше Брус Адам. Но пътешествия през времето и врати, които те пренасят от едно място на друго, вода, от която излизаш сух… Нима фантазията на Дамян бе толкова развихрена и нима не правеше разлика между измислица и истина? Ами ако нещо се бе объркало и не функционираше както трябва…

         Брус се притесни не на шега. Искаше му се да можеше да прочете какво са написали и останалите. Но Анита вероятно нямаше да му позволи. Защо и тя и Суин бяха толкова притеснени че децата са влизали долу? Явно наистина имаше някаква мистерия около онова място, макар и не чак такава, каквато я описваше Дамян.

         И какво ставаше с момчето му? Възможно ли беше Леон да му е въздействал по някакъв начин, така че да приема разказите му като истина? Или нещо да се е случило с представите му за време и реалност? А и тези наклонности, които проявяваше – да чете мисли… нормално ли беше всичко това или се явяваше като закъсняла последица от експеримента? Физическите показатели досега винаги си бяха в ред, но за психическите и поведенческите можеше да се съди едва от тук нататък… – Дано не е това – опита се да отпъди страховете си доктор Адам. – Но трябва да проверя какво става.

         – Добре – каза той. – Трудно ми е да повярвам наистина, но може би ако го видя…

         Ако баща му отидеше там, можеше да му се случи нещо лошо, особено след последните събития.

         – Ако ходиш, ще дойда с теб – побърза да каже Дамян. – Поне знам накъде да вървим. – После се сети и за още нещо. – Но ти казах, че само Тристан може да отвори катинара, никой друг.

         – Да, каза, че не се отваря с ключ.

         – Да – потвърди Дамян.

         – А с какво тогава?

         – Не знам. Никой не знае. Отдолу има нещо като мембрана, това го каза Тристан, а според мен е като кожа.

         Разбраха се да не казват нищо на Стефани засега.

         – За да не я тревожим – уточни Брус. – Но те моля да не предприемате нищо с твоите приятели без мое знание. Обещай ми!

            – Добре, обещавам, татко!

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: