Панаира на Vira

януари 9, 2008

Наука на науките – Глава седемнайсета: Неочаквани срещи

6029_skeleton_keyhole.jpgПочти три месеца бяха нужни на Зелда Девон да събере материал за новата си статия. Този път нямаше място за пропуски и грешки. Затова пък напипа такива скандални подробности от миналото на този Брус Аробин, който сега се казваше Брус Адам, че на Анита Морисън свят щеше да ú се извие като ги прочете.        

         Зелда намери всичко изписано по въпроса и ú стана ясно – в Училището по химия се укриваше едно чудовище, един демон на науката. Но сега, благодарение на нейния прозорлив ум и щедро, самоотвержено сърце, истината щеше да лъсне в цялата си зловеща голота.

         „Помните ли Брус Аробин – чудовището, което си играеше с човешките съдби? А знаете ли къде е той сега?“ – Така силно започваше статията ú. И продължаваше с отговорите: „Сега той учи нашите деца, преподава им азбуката на доброто и злото!“

         И това беше само предисловието. Следваше пълна и подробна историята около Клиниката по стерилитет – такава, каквато я беше избълвала преди единайсет години жълтата преса от голямата си безмилостна уста.

         Зелда накара една от задължените си познати да проучи с какво точно се занимава въпросният Брус Адам сега. За късмет се оказа, че някаква позната на нейната позната познавала библиотекарката на Училището по химия. И ето какво стана ясно: Брус Адам преподаваше цитология – следователно продължаваше да се занимава с клетки и съдържимото им. Имаше на разположение собствена лаборатория, даже не един, а два кабинета – значи можеше тайно и безнаказано да провежда каквито си иска опити. Учениците му го харесваха – това потвърждаваше съмненията на Зелда, че умее да замазва очите на децата, за да не буди съмнение, докато осъществява коварните си планове. Колегите му не го познаваха добре и трудно намираха общ език с него – О, Боже мой, ами как иначе! Не искаше да се сближава с тях, така нямаше да се издаде.

         „Знаем ли на кого поверяваме децата си? – питаше накрая загрижената авторка – на шамани и луди гении. Разбира се вината е изцяло на ръководството на Училището – безотговорната сбирщина, в чиято пазва осите са свили гнездото си. Да сложим точка на това!“ – призоваваше тя.

         Докато подготвяше статията Зелда запази всичко в най-дълбока тайна. Едно, за да не ú откраднат идеята (вече се беше случвало и едвам го преживя) и второ – изненадата трябваше да е пълна за всички – за Брус Адам, за Анита, за Леон също, за директора, за Министерството и за цялата общественост, която със сигурност щеше да се вдигне на крак след тези покъртителни разкрития.

         И ето, че денят дойде. Рано сутринта, по домашни дрехи, наметната с палтото си, Зелда изпрати Кристи до спирката. Щом той се качи в автобуса, тя мигом се спусна към сергията, разбута бързащите за работа купувачи и издърпа вестника, от чиято първа страница вадеше очите огромното заглавие: „Кого заблуждавате, д-р Аробин?“

         С въздишка на облекчение Зелда притисна скъпоценните страници към гърдите си. А после на лицето ú се появи тънка усмивка. Всичко вървеше точно по план. Този път куриерът, който щеше да занесе вестника в Училището, беше предварително нает. В момента Анита вече трябваше да държи статията в ръцете си. Ех, да можеше да види изражението ú! Какъв триумф! Каква победа! Какво възхитително завръщане на сцената направи днес Зелда Девон!

        

         Касандра беше зарязала приобщаването на Августин Инфант за неопределено време, защото отскоро той се мъкнеше с Изабела и Грациела и особено с Изабела.

         – Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака – каза за тях двамата Нако.

         Касандра го изгледа неодобрително:

         – Изабела въобще не е за него, повече му подхожда Грациела. На външен вид де – поясни тя. – Защото е по-висока. Иначе Августин можеше да премине на добрата страна, ако бяхме по-настоятелни…

         Нако се изсмя:

         – Но сега е на лошата страна. Остави го там. Нали вече има с кого да си говори, какво още го мислиш!

         – Нямах предвид да се хване точно с тези двете – подхвана недоволно Касандра. – Но ще го оставя сам да си разбере грешката – добави мъдро тя. – Ще види, че е трябвало да се довери на мен. Защото Изабела и Грациела скоро ще го отрежат. Можем да се хванем на бас, ако искаш.

         – Все ми е едно какво става с Августин, но не мога да разбера ти защо си толкова добричка с него.

         – Е, няма пак да ти обяснявам – обърна се Касандра и тръгна към чина си.

         Нако я следваше по петите. Минаха покрай Грациела, която седеше примерна и сама и се направи, че не ги забелязва. До прозореца в дъното Изабела и Августин водеха задушевен разговор през време, на който новият ученик често хвърляше погледи към самотната Грациела и беше някак разсеян.

         – Тук има нещо странно – каза Нако на Касандра след като спряха. – Не съм виждал Грациела такава. Струва ми се, че… или е намислила нещо, или…

         – Какво?

         – Или се е побъркала, какво друго.

         Тристан, Дамян и Кристи се приближиха към тях.

         – Днес на обяд, нали – каза им Тристан.

         – Да, тихо! – размаха пръст Касандра. – Да се направим, че отиваме първо в градината и после един по един…, защото Сънди вече няколко пъти ме пита къде изчезваме и петимата.

         – И ти какво ú каза?

         – Казах ú, че ходим при бащата на Дамян – тя погледна Дамян. – Е, какво друго да измисля – вдигна рамене. – Казах ú че той ни кани да обядваме в неговия кабинет…

         Дамян се разсмя.

         – И тя повярва ли ти?

         – Да, представи си. Каза, че щом отсега обядваме с него, като почне да ни преподава, ще имаме все шестици.

         Този път и петимата се разсмяха.

         През обедната почивка побързаха да отидат уж небрежно в градината. Завъртяха се около една пейка, но никой не сядаше. От далеч си личеше че не са дошли за да останат тук. Касандра се оглеждаше внимателно за Сънди и щом я видя да отива към столовата, каза:

         – Хайде!

         И още по-небрежно тръгнаха обратно към сградата. Точно тогава Грациела ги изгуби от поглед заради глупавата си приятелка. Но знаеше къде да ги търси. И без да губи време поведе Августин и Изабела натам.

         Когато Тристан хвана катинара, за да го отвори, се сети нещо, но за да не се бавят, запази мисълта си за по-късно. Последните им ходения до пещерата не бяха резултатни, защото не доведоха до нищо ново и сега той се надяваше да могат поне да надникнат в лабораторията. Първо се колебаха дали да изберат петък или да отидат още в сряда, но Тристан вече нямаше никакво търпение.

         – Петък е работен ден също като останалите – каза той. – Онези може да почиват в събота и неделя, но и ние тогава не можем да отидем, така че…

         – Може в петък да си тръгват по-рано – реши Кристи.

         – Тогава ще отидем пак в петък, ако днес не стане нищо.

         Изобщо с Тристан не можеше да се спори, когато ставаше дума за наука, открития, тайни и загадки. Той все намираше как да ги убеди.

         Когато наближиха пещерата с животните, Нако попита:

         – Натам ли завиваме или продължаваме?

         – Натам – каза Тристан. Той искаше да провери нещо.

         Муцуната на Волчо се подаваше между решетките. Изражението му беше все същото – кравешко и телешко – както обичаше да казва Нако, но Касандра констатира, че има някаква промяна:

         – Не ни посрещна както преди – каза тя. – А и очите му са едни такива… забелязвате ли?

         – Какви?

         – Тъжни. Да, определено са тъжни. Нещо е станало.

         Момчетата се вгледаха в очите на Волчо, но не откриха особена разлика от преди.

         – Не го познавате добре – заключи Касандра. – Затова не виждате – тя тръгна да се приближава към него.

         – Стой! – извика Тристан. – Чакай малко! – А Нако за всеки случай я хвана здраво за ръката.

         – Погледнете с какви катинари са затворени клетките – посочи с ръка Тристан. – Същите като онзи горе.

         – Да бе, вярно.

         – Чудя се дали ще мога…

         – Съветвам те да не опитваш – прекъсна го назидателно Кристи. – Ако чудовището излезе отвътре…

         Той буквално усети върху си яростния поглед на Касандра.

         – Под „чудовището“ Волчо ли имаш предвид? – попита го тя с най-заплашителния си тон.

         – Не! – категорично заяви Кристи. – Другия. – Но всъщност имаше предвид и двамата. Само като си представеше, че може да влезе в досег с тях, целият настръхваше.

         – Те няма да успеят да излязат толкова бързо – отбеляза Тристан. – Ако катинарът се отключи, докато разберат какво става, ще съм го заключил пак. Просто ще внимавам. – И той си представи как хладнокръвно се справя с положението: отключва катинара, после бързо го щраква обратно, преди някой да успее да отреагира. Просто за да разбере дали е същият.

         Останалите не знаеха какво да отговорят. В общи линии Кристи и Дамян категорично не бяха съгласни, а Касандра и Нако проявяваха известно любопитство, но ги беше страх.

         – Е, ти решавай – каза му Касандра. – Двама на двама сме!

         Тристан бързо взе решение. Приближи се внимателно, като гледаше да е по-близо до каменната стена, отколкото до самата решетка. Волчо също се поотмести натам, за да провери какво ще става. Имаше достатъчно разстояние между клетките, така че Тристан да използва стената за прикритие и да не попадне в лапите на любимеца на Касандра. Приятелите му притаиха дъх.

         Тристан протегна ръка. В мига, в който докосна мембраната, катинарът се разтвори и точно по същия начин, както при горната врата, освободи веригата и тя се изхлузи в ръцете на момчето. В същия миг Волчо блъсна силно вратата и едва не отнесе Тристан, защото той я подпираше отдолу с крак. Не очакваше натискът на животното да е толкова мощен. Отхвърча назад, опря се в стената и сащисан успя да види само как съществото объркано тича, скача и се хвърля във всички посоки около ужасените деца, докато накрая изчезна с викове по коридора.

         Останалите животни се разкрещяха като публика на арена. Настъпи такова брожение по всички клетки, че никой не забеляза как двуглавият мъж също излезе през вратата и тръгна към групата деца, към която вече се беше присъединил и Тристан.

         Няколко мига след изчезването на Волчо по коридора, Касандра хукна натам да го гони. Това обърка момчетата още повече, защото не знаеха какво да предприемат и накъде да тръгнат. И докато изобщо някой успее да каже или направи нещо, четиримата се озоваха лице в лице с двуглавия и двуметров, както им се стори, човешки мутант. Той също беше тръгнал към коридора. Изглеждаше озверял от страх и изпълнен с решителност, каквато досега не бяха забелязали в него. Но и четиримата знаеха, че трябва да му попречат да продължи.

         Пръв Тристан се хвърли към него и го сграбчи за китката на ръката. Тристан беше много ядосан от грешката, която направи и гневът му даде сила да държи здраво. Останалите трима препречваха пътя на гиганта с телата и ръцете си. Той бясно се съпротивляваше и издаваше зловещи звуци. Тристан вече с цялата си тежест се бе отпуснал върху ръката му и се опитваше да я извие назад, но тази дълга ръка не се поддаваше на управление и се дърпаше здраво от хватката. Нако съобрази да му хване и другата ръка. За Кристи и Дамян останаха двата крака, които бяха също така неуправляеми, както и почти цялата тежест на тялото на високия мъж, който се мяташе хаотично и беше решен да се бори докрай. Кристи му даваше отпор с всички сили, защото се боеше тази върлина да не падне отгоре му и да го затисне с гадното си тяло.

         На пода в близост до тях беше веригата и Тристан мислеше само как да я вземе и да върже ръцете на мутанта с нея отзад. Но това засега беше невъзможно. И четиримата даваха всичко от себе си, а едва удържаха съществото. Дотогава никой от тях не бе подозирал че този сълзлив и немощен на вид мъж е толкова як. Иззад решетките животните продължаваха да крещят като побеснели. Скачаха и викаха, все едно от това зависеше животът им.

         По пустия коридор на първия етаж вървяха Грациела, Изабела и Августин. От тримата само Грациела знаеше какво точно правят тук. Изабела не смееше да попита, защото се чувстваше гузна пред приятелката си и от страх да не си навлече отново гнева ú. Августин пък задаваше само тъпи въпроси от рода на:

         – В салона ли отиваме? – които Грациела не удостои с отговор.

         Още на първата появила се врата вдясно тя спря и долепи ухо. Нищо не се чуваше отвътре. Нямаше и табела, на която да пише какво трябва да се намира зад тази врата. Грациела продължи напред, следвана от свитата си.

         – Какво подслушва – попита Августин Изабела.

         – Ш-ш-шт! – отговори му тя с показалец пред устните. И Августин временно млъкна.

         Появи се друга врата. Грациела пак долепи ухо. И отново вътре не се чуваше нищо. Срещу вратата беше онзи коридор – със заключения катинар. Тя се поколеба, после тръгна натам.

         Изабела се осмели да попита:

         – Какво правим тук?

         – Млъквай – сряза я Грациела.

         Наближаваха вратата. Тя беше затворена, но… катинарът и веригата май не бяха на мястото си. Обнадеждена Грациела забърза напред.

         – Да, да и да! – тържествуваше тя. – Ето ги къде се крият! – После се обърна към двамата отзад: – Тихо! Ще ги изненадаме.

         В полутъмния коридор очите ú проблясваха така, че не остана място за възражения и въпроси. Августин и Изабела се подчиниха на заповедта.

         Грациела побутна леко металната врата и тя се открехна. Момичето се опита да надникне вътре с едно око, но нямаше достатъчно светлина и тя отвори още малко. Това, което видя, ú заприлича на тъмен коридор. Обърна глава към останалите двама, те я гледаха все така услужливо и с нищо не ú помагаха. Тя разтвори вратата докрай. Коридорът продължаваше, а в дъното му се процеждаше слаба светлина. Грациела все още беше убедена че Касандра и сие са някъде тук, просто нямаше къде другаде да са отишли. И тя тръгна с решителна крачка напред.

         Августин и Изабела се бяха хванали за ръце и не смееха да гъкнат, въпреки че никак не им харесваше тази работа.

         Когато Грациела обхвана с поглед цялата пещера и не откри нищо друго, освен локвата вода на пода, много се ядоса. Добре, че виновниците за провала ú бяха под ръка, за да си го изкара на тях.

         – Вие двамата сте пълни говеда – обвини тя застаналите един до друг Августин и Изабела. – Ако не бяхте ме прекъснали, сега щях да знам къде са!

         От изумление двамата не можаха да се защитят. Гласът на Грациела звучеше двойно по-заплашително сред тези каменни стени. И ако Изабела имаше някакви подозрения кого търси приятелката ú, то Августин нямаше ни най-малка представа за какво става въпрос. Той се почеса по главата, засърбя го носа и без да се усети, бръкна в него. Грациела се извърна с отвращение. Продължи да оглежда неравните стени, но не забелязваше нищо, което да прилича на отвор в тях. Умът ú не го побираше къде можеше да са изчезнали.

         – Кого търсим? – попита все пак Августин, понеже не знаеше по какъв друг начин да помогне.

         – Касандра търсим! – отвърна му ядно Грациела. – И четиримата, които се мъкнат с нея. Сещаш ли се, а? И ако не бяхте дошли вие двамата, нямаше да ми изчезнат така! Сега разбра ли най-после?

         – Аха. Касандра. Тя тук ли е? – продължи да задава глупави въпроси Августин.

         – Ами да я виждаш някъде…

         – Не.

         Този Августин беше не само грозен и лошо облечен, но и нагъл или пък толкова прост, че сам не разбираше какво говори! А това дебело яке и шапката, с които не се разделяше, вбесяваха вече отвсякъде Грациела.

         – Виж какво, Августин, изчезни веднага и забрави какво си видял и чул – предупреди го тя с глас, от който Изабела потръпна. – Има неща, за които още не си пораснал. И не смей да ми се мяркаш пред погледа в следващите няколко години – тя вече крещеше напълно изгубила контрол, а гневните думи, които сипеше, кънтяха по стените на пещерата. – И ако някога искаш да говориш пак с мен, научи се как да се държиш!

         Гневът ú, веднъж изригнал, трудно можеше да се удържи. Изабела имаше чувството че тя ще се нахвърли с юмруци върху Августин и побърза да се отдръпне назад. Тогава погледът на Грациела се насочи към нея по-леден и остър от айсберг. Но преди някой да успее да каже и дума, се случи нещо. Водата в локвата се раздвижи сякаш някой беше стъпил в нея. В следващия миг от там изскочи някаква космата грамада и с бясна скорост се устреми към стената отсреща. Очите на Изабела бяха станали огромни като обеците ú. Грациела вече се беше извърнала по посока на шума и също се облещи от изненада. А Августин, чиито пръст пак беше попаднал в носа от притеснение, стоеше неподвижен с отворена уста и недоумяваше нормално ли бе това, което става или не.

         Побеснелият Волчо блъсна здраво камъка с рога, при което се разнесе оглушителен трясък, отскочи рязко назад и пое с бяг и скокове в друга посока. При вида му отблизо тримата като под команда нададоха остри писъци. Никой не можеше да помръдне от мястото си. Стояха и пищяха и спираха само за да си поемат дъх. А Волчо като обезумял прелиташе пред тях, рогата му чаткаха звучно върху скалата, та чак изхвърчаха искри, и като някакво подплашено диво животно, хванато в капан, се мяташе от една стена към друга, без да може да намери изход.

         Всичко това продължи не повече от минута, макар на тримата да им се стори че е минала цяла вечност, когато водата пак се раздвижи и от там се появи Касандра.

         Тя бързо се ориентира и се устреми към чудовището, като викаше след него. При тази гледка писъците от само себе си секнаха и на Грациела ú се стори, че чува нещо като „Вълчо“ или „Волчо“. Тя не можеше да повярва на очите и ушите си. Изведнъж, както се беше засилил, въпросният Вълчо скочи в локвата и просто изчезна. Касандра се спря на милиметри от водата и дишаше тежко. А Грациела, Изабела и Августин я гледаха така, сякаш им дължеше най-изчерпателни обяснения и ако не си ги получеха, лошо ú се пишеше.

         Точно един миг след изчезването на Волчо, в пещерата нахлуха заместник-директорката Анита Морисън и накуцващият портиер, отзовали се на писъците и шума.

         – Дано момчетата да се справят – помисли си само Касандра. – А тук ще става каквото ще става.

         Двуглавият мъж се оказа доста жилав. На всичкото отгоре през цялото време издаваше и с двете си гърла ужасни, покъртителни звуци, все едно го колят. На Кристи му се гадеше от погнуса всеки път, щом някое от лицата на мутанта се озовеше близо до неговото. Височината също даваше предимство на мъжа и схватката с него беше много трудна, докато най-после успяха да го проснат по корем на земята и то без да затрупа никого от тях. Тогава той като че ли се предаде – започна да скимти, направи още няколко движения и накрая съвсем спря да мърда.

         Тристан беше седнал отгоре му и държеше ръцете му извити отзад. Дамян и Кристи стискаха здраво краката му, а Нако търсеше веригата, която по време на битката беше изчезнала някъде. Животните не крещяха вече толкова силно, затова пък други звуци внесоха безпокойство и смут в душите на победителите. Някъде извън пещерата се чуваше нещо подобно на сирена и от време на време викове от човешка реч.

         – Да го зарежем тоя и да се махаме – предложи набързо Кристи, докато разтриваше с една ръка мократа си от пот коса.

         Но Волчо и Касандра ги нямаше никакви и това правеше нещата много по-сложни.

         – Трябва да намерим Касандра – отговори му Тристан, без да се обръща.

         – Естествено, че трябва да я намерим – потвърди Нако. Той идваше вече с веригата.

         Докато връзваха ръцете на мъжа, който изобщо не се съпротивляваше, възникна малък спор къде да я търсят.

         – Ако е тръгнала през лабиринта, без да се държи… не ми се мисли.

         – Касандра не е толкова глупава!

         – Да, но Волчо е глупав, а тя тръгна след него и знам, че няма да се откаже докато не го настигне – говореше Тристан.

         Ръцете на мутанта вече бяха здраво вързани и той лежеше отпуснат на земята. Виковете отвън се засилваха.

         – А и да настигне Волчо, как ще се пребори с него, а?

         – Ами ако са я хванали – каза Дамян.

         Тревогата растеше. Трябваше да се вземе някакво решение.

         – Хайде! Да изчезваме от тук и по пътя ще решаваме – каза Тристан и предпазливо стана от гърба на мъжа.

         Докато се оттегляха го наблюдаваха, но той не направи опит да стане. Просто лежеше на мокрия под и стенеше.

         Едва бяха прекосили коридора, заслушани с тревога в непривичния шум, и се готвеха да завият наляво, когато от десния отвор на пещерката изникна някой. Беше жена – слаба и дребна на ръст, с грамаден тъмнокафяв кок отзад на главата, с опъната кожа на лицето и леко присвити, строги очи. Изражението ú беше повече от сериозно и въпреки че не казваше нито дума, бе напълно ясно, че не се радва да ги види тук.

         Няколкото секунди на изненада от срещата изтекоха и Тристан викна с пълно гърло:

         – Бягайте!

         И напълно забравили за Касандра и за всичко останало, четиримата хукнаха към басейна. Докато тичаха в захлас, се чуваше как жената крещи на неразбираем език и после водата заглуши виковете ú.

         Анита тъкмо се готвеше да тръгне с жертвите си към директорския кабинет, изпълнена с готовност да свърши три неща: да изтръгне от тях как са влезли тук (добре, че не бяха стъпили във водата!), да натрие носа на Суин за дето не си вършеше работата, и при първа възможност да съобщи на Негово Преосвещенство за случката, като му предложи да уволни директора и да го изпрати в небитието, когато се случи нещо неочаквано. Локвата се раздвижи и четири момчета изникнаха като гъби от водата. Анита наблюдаваше в пълен потрес това зрелище и успя да промълви само:

         – Има ли още?

         Момчетата бяха пак от нейния клас. Никога, никога до този миг не беше изпускала нещата от контрол. Това, което ставаше бе напълно недопустимо. Аврал щеше да държи сметка и на нея, ако научеше. Трябваше на всяка цена да узнае как са влезли и какво са видели тези нещастници.

         – Има ли още? – попита този път съвсем съзнателно тя. Беше започнала да си възвръща обичайния тон.

         – Не – отговори Тристан. Той беше щастлив че Касандра е тук. Това бе най-идеалното стечение на обстоятелствата, като изключим, че тази кокошка – класната – ги хвана.

         Нако, Кристи и Дамян също се радваха да видят Касандра и се чудеха какво правят Грациела, Изабела и Августин тук. Изобщо, всички имаха много въпроси за изясняване, но въпросите на Анита бяха с приоритет и тя ги поведе мълчаливо към вратата.

         Изчака ги да излязат и не забрави да заключи. Тристан внимателно следеше всяко нейно движение.

         Щом тръгнаха по коридора, Касандра се изравни с него и прошепна:

         – Върна ли се Волчо?

         – Не. А ти как можа да изчезнеш така…

         – Тихо! – кресна им Анита.

         Касандра я изгледа мрачно.

            – Много е лоша – помисли си тя. Чудесно бе, че момчетата дойдоха навреме. Иначе щеше да ги заключи в пещерата. Но какво беше станало с Волчо, това я тревожеше повече от всичко. Дано по-бързо да приключеха с разпитите, защото Касандра беше твърдо решена да се върне и да го намери.

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: