Панаира на Vira

януари 8, 2008

Наука на науките – Глава шестнайсета: Неудържим импулс

6029_skeleton_keyhole.jpg Животът в училището си течеше. Започна да се усеща идването на пролетта. Вече не валеше сняг, но все още не беше достатъчно топло, за да свалят зимните дрехи. Все пак настроението на децата беше по-скоро пролетно и това се усещаше в смеха по коридорите, в градината, която започваше да се пълни по обяд, в отворените прозорци и в по-зеления цвят на бръшляна – поувехнал и прашасал през зимата.        

         Августин Инфант многократно се оплака на баща си, че се чувства зле на новото място. Химията му се видя трудна, а древната химия – глупава. Латинският – смешен „мъртъв език“ – така му го представи между впрочем баща му:

         – Латинският е мъртъв език. Така се наричат езиците, на които никой не говори.

         – Тогава защо да го уча?

         – Е…, не ми задавай глупави въпроси.

         Питър Инфант беше литературен критик по професия, по призвание и по съдба. Възпитаваше своя син в духа на малкия провинциален град, от където самият той идваше. Мотото на семейството беше, че трябва да са най-добри във всичко, да докажат на останалите, че знаят, могат и напредват. Затова и Августин първоначално попадна в училището с най-добра репутация. Това „попадане“ им струваше не малко разходи. Но като видяха, че не се справя според очакванията им, решиха, че ще е по-разумно да бъде най-добър на някое друго място, където по-лесно се изкарваха оценки.

         – Има време да учи в реномирани училища. Засега, нека гони диплома – каза бащата на майката и прецениха, че в никому неизвестното училище по химия почвата ще е благоприятна за процъфтяването на Августин.

         Но ето, че сега той пак се оплакваше, че му е трудно! Питър Инфант реши да го постави на мястото му с думите:

         – Всичко е въпрос на организация! Така че се стегни и гледай да изкараш високи оценки.

         Касандра направи още опити да го приобщава. Даже му купи енциклопедия по история – едно от най-хубавите издания. Но той ú го върна и каза, че се интересувал само от Римската империя, а и вече знаел всичко по въпроса, така че нямало какво повече да научи.

         Тристан не желаеше по никакъв начин да се включи да ú помага. Момчетата също. Поведението на Августин не предразполагаше никого да тръгне да се сприятелява с него. Но Касандра бе твърдо решена да се бори докрай.

         Не само това обаче ú беше на главата. Долу, в подземията на Египет, ставаха странни неща. Когато отидоха там, с намерението да проучат по-добре генетичната лаборатория и да потърсят доказателство за предположението на Тристан, чуха от коридора човешки гласове. Вътре се водеше разговор на някакъв непознат език, при което петимата се изнесоха от там на бегом и дори не успяха да се отбият при животните. После отново събраха кураж да слязат – поне да видят как е Волчо, че Касандра вече се тревожеше за него и за останалите, но безпокойството да не срещнат някого пак, ги накара да си тръгнат много бързо. Тристан се ядосваше, че така скоро нищо няма да научат и беше на мнение, че трябва да проявят повече смелост и да рискуват, ако искат да стигнат донякъде. Но и самият той знаеше, че е прекалено опасно и глупаво да се пъхат в устата на вълка. Блъскаше си главата да измисли начин да научат какво става там, без да ги хванат.

         От мисли за Волчо Касандра беше станала по-разсеяна в часовете и госпожица Ромелия Гуин първа го забеляза:

         – Какво става, Касандра, това не е схемата, която очаквах от теб – каза тя докато разглеждаше произведението ú, нахвърляно набързо в тетрадката. Погледна я с укор: – Никога досега не си ми носила подобно нещо! От тук изобщо не може да се разбере кое е проводящата тъкан, а камо ли да се види нейния строеж.          

         Госпожицата наистина изглеждаше озадачена. Но Касандра не го взе много присърце – проводящата тъкан ли беше най-важна сега! Три месеца вече я учеха тая проводяща тъкан, имаше ли какво ново да се каже за нея? Касандра повече от добре беше запозната със строежа ú.

         – Следващия път обезателно ми донеси нова схема и моля те, постарай се повече. Дори схемата на Кристи е на по-високо ниво – тя направи това сравнение, защото досега обикновено имаше забележки само към схемите на Кристи. Всички останали се справяха добре. Но Касандра винаги беше едно стъпало над тях в цветните схеми. Госпожица Гуин направо я виждаше като бъдещата си заместница на асистентското място. Сигурно затова сега бе така разстроена.

         В часовете на Леон ставаше все по-интересно. Само Августин Инфант не беше на това мнение, но и него никой не го питаше. В началото всички мислеха, че е прекалено трудно това, с което са се захванали, защото никой не виждаше резултат от своите действия по време на упражненията. Но един ден вратата се отвори с гръм и трясък и вътре нахлу един едър и гръмогласен човек, когото повечето бяха срещали вече по коридорите на училището. При вида му Дамян се разсмя. А после се оказа, че момчето го е призовало, като си е мислело за това, как едно лято са ловили риба двамата на язовира, и как Карло Монтана се е хвърлил във водата с всичките си килограми и дрехи да спасява торбата с храната, неволно бутната от лодката.

         – Изведнъж ми се стори че е станало някакво природно бедствие в тази стая и изпитах неудържима нужда да дойда да проверя – обясни задъхан мъжът нахлуването си. – Но виждам, че всичко е наред – добави малко смутен той.

         След като видяха как някой се озовава на повикванията, децата вложиха още повече усърдие в работата си. Имаха голямо желание да се научат да го правят. Но други успешни опити засега нямаше.

         Всеки понеделник вечерта Сънди упорито разпитваше майка си не е ли почувствала нещо към девет сутринта, някакъв импулс, макар и не чак толкова неудържим да вземе да дойде в училището. Но не, не беше почувствала нищо, освен обичайните болки в главата, тъй като сега отказваше кафето.

         – Тя е безнадежден случай – до този извод стигна Сънди и реши да опита с друг човек.

         После преминаха към нов вид упражнения – групираха се по двойки, за да се призовават един друг. Леон обясни, че начинът е същият – този, който изпраща посланието, го правеше както при първото упражнение, а този, към когото беше насочено, имаше за задача да се отпусне и да освободи мисълта си, което всъщност беше трудното.

         Самият Леон също се включи, като помоли Дамян да работи с него. За всички беше ясно с какво момчето е заслужило тази чест.

         – Сега, внимавайте! Тъй като с Дамян не сме имали достатъчно емоционални общи преживявания, такива, каквито той е имал със семейството си или, както видяхме, с приятеля им – господин Монтана, ще трябва да се съсредоточим върху нещо друго, което е от значение и за двама ни. Може да е някакъв предмет. Какво ще кажеш, Дамян? Избери ти.

         Дамян се замисли.

         – Ами, може би химията, аз я харесвам, а също и вие, нали?

         – Да – усмихна се Леон. – Но нека е нещо конкретно. Предмет или човек. Химията е доста широко понятие и абстрактно – не можеш да си го представиш как изглежда.

         – Чувала съм, че йогите правят това със свещ – намеси се Касандра, изпълнена с желание да помогне. – Концентрират се върху пламъка.

         Леон пак се усмихна:

         – Да, но в нашия случай свещта няма да помогне. Трябва ни предмет, който е от значение и за двамата. Повярвай ми, така ще е по-лесно.

         Дамян се сети едно след друго за какви ли не предмети, но всеки от тях май имаше значение единствено за него. Нямаше представа какво харесва Леон.

         – Помниш ли Морфей – каза тогава учителят.

         Морфей – разбира се, че кой не го помнеше! Дамян кимна.

         – Искаш ли да опитаме с него?

         Момчето се поколеба. Опита се да си го представи как обикаля клетката си. Образът веднага се появи, по-ясен, отколкото очакваше.

         – Добре, става.

         – Чудесно! И така, отново ще помоля всички за пълна тишина, както тогава, пред клетката. А ти, Дамян, мисли за лъва, представяй си го и просто се опитай да се отпуснеш. Аз ще бъда този, който ще ти изпраща послание. Съгласен ли си?

         – Да – каза Дамян, малко притеснен от това, че самият Леон щеше да се свързва с него.

         – Не се безпокой – продължи учителят, сякаш доловил притесненията му. – Няма нищо опасно. Хайде да опитаме – повиши глас той, за да могат всички да разберат, че упражнението започва.

         Възцари се тишина. Дамян си затвори очите и видя Морфей. Стори му се даже по-голям от преди, клетката му беше отесняла. Морфей изглеждаше неспокоен, движеше се с елегантната си походка от единия до другия край и обратно, без да спира. Изведнъж пред него се появи голямо парче сурово месо и той започна лакомо да го яде. Разкъсваше го със зъбите си, като подпираше другия край с лапа и от време на време тръскаше глава. Изяде месото и остана да лежи така, вече видимо по-спокоен. Тогава Дамян видя, че точно зад него стои Касандра, облечена в лъскави дрехи на звероукротителка, с шапка на главата и камшик в ръка. Тя беше нетърпелива да започне да го дресира и му каза:

         – Ставай, Морфей, трябва да поработим върху походката ти!

         Морфей обаче продължи да лежи.

         – Хайде – каза Касандра и удари с камшика по пода. – Добър лъв!

         На Дамян му стана смешно, но успя да запази концентрацията си.

         Морфей се изправи и започна да обикаля клетката, този път в кръг, а момичето стоеше в средата и го направляваше с камшика като с показалка. Въртеше се бавно, за да следи движенията му.

         – Изпъни още малко гърба, Морфей. Походката ти е станала като на слон. Хайде, хайде, можеш! – и Морфей послушно изпълняваше.

         И докато се въртяха така, до Касандра се появи малко момченце в синьо яке и дънки с кръпки на коленете. То наблюдаваше изплашено лъва и не смееше да се отдели от нея. Тя го държеше за ръка и го закриляше – Дамян усети това. Изведнъж усети и нещо друго – една ръка върху раменете си и чу гласа на Леон:

         – Дамян!

         Отвори очи. Всички погледи бяха приковани в него.

         – Стига толкова – каза тихо Леон. – Как си?

         – Добре – отговори Дамян.

         – Мислехме, че си заспал – каза му Касандра. – Не чуваше нищо.

         Той я погледна и се усмихна, понеже се сети какво правеше тя във видението му.

         Всички очакваха да разберат какво е станало и имаше ли резултат от упражнението. Дамян явно беше добре, затова Леон продължи:

         – Дамян, напиши на един лист какво друго видя в клетката, освен Морфей. Аз също ще напиша на друг лист – той тръгна към бюрото си. – И после ще сверим.

         Дамян откъсна лист от тетрадката си. Децата се скупчиха около него, за да не изпуснат нещо. „Касандра“ написа той „и едно малко момче, което бях аз като малък“. Вдигна глава. Леон идваше към тях:

         – Готов ли си?

         Дамян кимна. Учителят протегна ръка през навалицата и му подаде листа си. „Касандра“ пишеше на него. Чуха се възгласи на учудване и възхищение.

         – Мен ли? – попита Касандра, която не беше успяла да дойде достатъчно близо. Тя остана много доволна и чак се изчерви.

         Дамян обърна своя лист към учителя и му го подаде. Леон погледна написаното и каза:

         – Разкажи какво видя.

         – Касандра се появи в клетката, а преди това Морфей ядеше сурово месо. После легна да си почине. Касандра искаше… – тук Дамян се замисли всичко ли да разкаже или само най-важното. – Искаше да го дресира. Имаше камшик и беше облечена като дресьорка от цирка.

         Касандра слушаше в недоумение и все повече се изчервяваше.

         – Не съм го ударила, нали? – попита разтревожена тя. Въпросът ú беше отправен и към двамата. Нямаше да прости на Леон, ако я беше изпратил да удари лъва с камшик, та било то и в мислите на Дамян.

         – Не – отговори момчето, – ти беше много мила с него. Само дето не ти харесваше походката му и искаше да я пооправиш.

         Останалите слушаха с интерес разказа му, включително и Леон. От време на време Дамян поглеждаше към него, за да разбере така ли е било, както си го е представил. Но Леон не издаваше нищо.

         – После се появи едно малко момче, мисля, че бях аз, защото имах същото яке като малък. – Тук Дамян стана малко несигурен, понеже в листа на Леон не пишеше нищо за малкото момче.

         – И какво правеше то?

         – Касандра го държеше за ръка, а то се страхуваше от лъва. Но… мисля, че с нея все пак се чувстваше в безопасност… Не сте написали нищо за това – обърна се Дамян към учителя. – Вие ли…

         – Сложих само Касандра в клетката – отговори му Леон. – Момченцето… сигурно си доловил нещо друго. Възможно е. Но важното е, че опитът беше успешен!

         Касандра взе да ръкопляска, а след нея и останалите. Всички се радваха. Дори Изабела и Грациела, които по начало „не вярваха в тези неща“, проявиха някакво положително отношение. Само Августин Инфант стоеше настрана и безучастно наблюдаваше случващото се.

        

        

         Цяла зима Грациела беше прекалено заета с дефилета по модните подиуми, за да обърне подобаващо внимание на Нако. Но напоследък ú се отвори пролука в тежката програма и като се видя с малко свободно време, започна да мисли как да си го върне. Убедена беше, че не е късно за това, понеже „онази малоумница Касандра“ не показваше признаци да е влюбена в него. Отношението ú бе същото като към останалите трима, за които постоянно беше залепена – Тристан, Кристиан и Дамян.

         Изабела разбира се напълно я подкрепяше:

         – Сигурна съм, че той веднага ще се върне при теб – заяви тя уверено като че ли Грациела и Нако бяха заедно от дълги години и сега само бяха леко скарани.

         Да, Касандра не беше влюбена в Нако, но Нако беше влюбен в Касандра, а това бе много по-лошият вариант. Тези подозрения на Грациела се затвърдиха след като тя многократно му звъня по телефона и той вдигаше слушалката всеки път с ентусиазъм, но щом чуеше гласа ú, приключваше разговора много бързо. Все беше зает – или тъкмо излизаше, или сто неотложни задачи му висяха на главата – и само след първите три думи започваше да става сприхав и неучтив.

         Ех тази Касандра!

         – Няма ли начин да я отстраним за по-дълго време от училище?

         Изабела чак се уплаши от тона, с който бяха произнесени тези думи.

         – Какво искаш да кажеш – изписука развълнувана тя.

         – Да я махнем от училище – повтори Грациела. – Няма ли начин?

         – Наистина ли мислиш, че тя е чак такава пречка – опита се да смекчи нещата Изабела.

         – Една жена знае кога друга жена стои на пътя ú – в този миг устните на Грациела бяха станали толкова бели и тънки, че Изабела реши временно да замълчи. И за всеки случай побърза да се отдръпне от пътя ú.

         Още от този следобед двете обсъждаха различни възможности някой да бъде отстранен за дълго време от училище. В приемливите такива влизаха: разболяване, гипсиране, шарка, заминаване за някъде, изключване от училището, преместване по собствено желание в друго училище…

         – Я да го питаме тоя новия защо се е преместил – хрумна ú на Грациела.

         Разговорът с Августин Инфант трябваше да се проведе деликатно – така че той сам да си каже всичко до последната подробност. На Грациела ú беше нужно да разбере тънките психологически мотиви за това, защо някой пожелава да се премести в друго училище. До сега двете момичета не бяха проявявали интерес към новия ученик, нито пък той към тях, но в тази съдбоносна сутрин пътищата им започнаха да се преплитат.

         Всичко беше предварително отработено. Изабела се приближи небрежно с подноса си до масата, където Августин Инфант седеше сам и закусваше, и каза:

         – Може ли да седнем при теб, че няма места?

         Августин надигна глава и се огледа. Наистина нямаше напълно свободни маси и той кимна утвърдително. Тогава се появи и Грациела в целия си блясък – изтънчена, загадъчна и малко предвзета.

         – Здравей – отрони тя и седна с финес на стола до Августин. Той продължаваше да лапа сандвича си и едва чуто отвърна на поздрава ú.

         Грациела започна отдалеко, като се опитваше да разбере на къде духа вятърът. Тъй като на Августин Инфант Училището по химия явно не му харесваше, Грациела сподели и своята ненавист и дълбоко отвращение към всичко тук. Тъй като на Августин не му харесваше и Леон, Грациела потвърди, че няма по-лицемерен и побъркан тип от този учител. Оказа се, че всичко, което дразни Августин, от месеци вече е предизвиквало нетърпимост и смут в душата на Грациела. Когато стигнаха до коментарите относно децата от класа, новият ученик така се разпали, че самата Грациела се почувства леко неудобно от приказките му. Изабела не смееше да се обажда. Беше инструктирана само да потвърждава при нужда думите на Грациела.

         Почивката вече беше към края си, затова се премина към основния въпрос:

         – Защо се премести?

         Оживлението на Августин рязко спадна и той измънка нещо под носа си.

         – Моля? Не те разбрах!

         – Не ми харесваше и там.

         – В Езиковото ли не ти харесваше – не можа да скрие изумлението си Грациела.

         – Еми да, сградата е една такава…

         Какви бяха тези тъпотии за сградата. Идваше ú да го цапне. Това момче най-откровено се опитваше да я лъже.

         – Е, от там точно тука ли намери да дойдеш – тя разбра, че трябва да прояви търпение с него. Но почивката свърши и тръгнаха към стаята. През часа Грациела настойчиво го гледаше в гърба. – Този път му се размина, но ще си каже всичко! – Дали защото беше зодия скорпион, или просто, защото беше Грациела, някак си от само себе си се разбираше, че ще стане така, както тя желаеше.

         Само за два дни Грациела успя да измъкне от Августин Инфант цялата информация относно преместването му. Всичко се свеждаше до това, че там беше трудно да се справи човек – всеки ден по четири часа езици.

         – И въобще, не разбирах даже какво ми говорят учителите – каза той. – Оставиха ми двойки за срока и предупредиха нашите че ако продължавам така, ще ме изгонят. И те решиха да ме преместят. Но повечето училища не приемаха нови ученици и само тук можеше… А тук е още по-зле… Химията нещо… изобщо не я разбирам.

         – Да, да – повтаряше мрачно Грациела. Но проблемите на Августин Инфант нямаше да ú влязат в употреба. Касандра се справяше доста добре по всички предмети и не я заплашваше изгонване поради лош успех. Изабела виждаше как видът на приятелката ú се променя и започва да показва, че тя вече ни най-малко не се интересува от събеседника си. Изабела му се усмихна съчувствено, после побърза да приеме предишния си вид, преди Грациела да е забелязала.

         И за капак на всичко, след тези откровения стана така, че Августин им се лепна като гербова марка. Навсякъде се мъкнеше с тях. Беше направо невъзможно да се отърват от него. Дори и най-резкият тон на Грациела не му говореше нищо. Той просто сподели с Изабела, че приятелката ú е своенравна, но точно това му харесвало у нея.

         На често повтаряното от Грациела:

         – Разкарай се! – той се смееше глупашки и явно го приемаше като някакъв вид закачка.

         Само в тоалетната двете можеха да останат сами. Августин разбира се ги чакаше отпред, пред вратата. От ден на ден прекарваха все по-голяма част от почивките в тоалетната. Това побъркваше Грациела.

         – Тоя е най-непоносимия глупак, който съм виждала. Не мога да го дишам вече!

         И тогава ú хрумна гениален план: За да разкара Августин от пътя си, Изабела трябваше да се принесе в жертва.

         – Ти ще му станеш гадже – каза ú тя. – Така двамата ще си ходите отделно, а аз ще се заема с Касандра.

         – Какво!? Аз ли да му стана гадже? На тоя?

         – А аз ли! Виж какво – хвана я за раменете Грациела, – така ще можеш да му връзваш тенекии. След като хлътне по теб здраво, оставяш го някъде с двете чанти и му казваш: „Чакай ме тук!“. И той ще чака, а ние с теб ще можем спокойно да си правим каквото си искаме! Разбра ли!

         Изабела не беше съвсем съгласна, но в името на приятелството… Що се отнасяше до Августин, той предпочиташе да ходи с Грациела, но все пак, на този етап…

         – Добре, айде – съгласи се накрая в отговор на настойчивото запитване на Изабела: „Искаш ли да станем гаджета?“.

         Те успяха да ходят заедно точно два дни. На третия темите им за разговор се изчерпаха и тогава се присъединиха отново към Грациела. Междувременно тя успя да свърши доста неща. Неуморно следеше Касандра и останалите четирима, понеже бяха все заедно, и се опитваше да разбере за какво си говорят. Успя да долови обаче само изрази като „мутирала царевица“ и „подземието в Египет“, а веднъж чу нещо и за някаква лаборатория. Но това беше крайно недостатъчно.

         Освен това Грациела проведе и няколко разговора с Хърби Оронт и разбра, че когато Хърби и момчетата му отиват да ритат футбол в салона, често виждат Касандра и компания също да вървят в тази посока.

         – Само че не идват в салона – поясни той.

         – А къде отиват?

         – Не знам.

         Грациела провери възможностите, но в тази част от сградата, освен салона, имаше само заключени врати. Тя си спомни как Касандра беше взела ключа от музея и с момчетата се бяха събрали там.

         – Да не би пък да е взела сега друг ключ и да се събират зад някоя от тези врати!

         Но през тези два дни не ú се отдаде възможност да разбере.

         Когато Изабела и Августин се появиха, тя тъкмо беше в разгара на разузнавателните действия. Стоеше до едно дърво в градината и зорко следеше групата, която се канеше да тръгне нанякъде.

         – Граци, ние сме! – извика Изабела точно зад гърба ú.

         – Не ми викай Граци – обърна се побесняла Грациела към приятелката си. Като видя и муцуната на Августин, чашата просто преля. Тя хвърли такъв убийствен поглед на Изабела, че момичето потръпна от изненада.

         – Виж, Грациела, можем да имаме доверие на Августин, а и той може да ни помага… – направи някакъв опит да се оправдае Изабела.

         Грациела се обърна назад и видя, че групата я няма вече до пейката.

         – Глупачка – отговори тя и им заповяда без право на възражение:

         – Идвайте с мен!

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: