Панаира на Vira

януари 7, 2008

Наука на науките – Глава петнайсета: Мисионерски дух

6029_skeleton_keyhole.jpg  – Повечето хора си живеят без изобщо да са се докосвали до света на магията. – Това бяха първите думи на Леон на следващия урок. – Но това е само привидно. Те просто не съзнават колко много пъти са имали досег с нея, дори при съвсем обикновени, незначителни на пръв поглед случки. Свикнали са да свеждат всичко до познати, рационални неща. Така не се чувстват застрашени. Това е добре от една страна, и не е толкова добре от друга, защото, ако разчитахме повече на интуицията си, на вътрешния си глас, ако по-често се оставяхме той да ни води, а не някакви външни намеси да ни направляват…        

         Касандра не можеше да се съсредоточи. Предишния час беше почерпила за рождения си ден, който мина вчера – в неделя, и Хърби Оронт си взе два бонбона и ú пожела да е все така красива. Значи той я намираше за красива! Тя отдавна харесваше Хърби, но се колебаеше между него и Нако. С Нако имаше много общи неща и понеже постоянно бяха заедно… Но тя харесваше и Хърби. Какво да се прави! Сестра ú каза, че може да харесваш две момчета едновременно, но накрая все става така, че единия ще го нараниш, колкото и да не ти се иска.


         Касандра погледна тайничко към Хърби. Той седеше сериозен и слушаше съсредоточено – доколкото Хърби можеше да бъде съсредоточен, понеже обикновено мислеше само за футбол – какво обяснява Леон. Но когато се усмихваше – това беше усмивка един път! Касандра не познаваше друг човек с такава широка и красива усмивка. Това беше Хърби – целият една усмивка. А и останалото не беше зле: на вид изглеждаше като един малък мъж. Изобщо, той я плени още от самото начало. Нако също имаше хубава усмивка, която почти никога не слизаше от лицето му, но тя беше някак по-шеговита, по-детска, в нея нямаше изящество и мъжественост както в тази на Хърби. Само Тристан знаеше, че тя харесва Хърби Оронт, на друг Касандра не би се доверила за такова нещо. Закле го да пази тайна и той удържа на думата си. За съжаление с Хърби тя имаше много малко допирни точки, макар и да се виждаха всеки ден. Той си имаше своя компания и те постоянно висяха в салона по физическо през свободното си време. Госпожата нямаше нищо против, щом се занимаваха сериозно със спорт. Е, всеки си имаше слабости! И Касандра, като се замислеше, беше достатъчно заета със своите си неща, за да му обърне необходимото внимание. А и не искаше да се набива на очи. Заради Нако и… въобще. Все пак Нако… Ех че сложно беше всичко в любовта!         В часа на класа се случи и още едно събитие. Понеже днес беше първият ден от втория срок – доведоха им нов ученик. Името му беше Августин Инфант. Касандра още нямаше мнение за него, но на пръв поглед ú се стори студен и неизразителен. Когато се представяше, се опита да прояви чувство за хумор, но така и никой не се засмя на шегата му. Анита го изгледа с досада и му каза да седне, където има свободно място. А свободно място имаше само до най-срамежливото момиче – Палмира Робинзон. Тя дори не обърна глава да го погледне.

         Този Августин Инфант не беше красавец, нито можеше да се каже, че е поне чаровен. По-скоро изглеждаше недодялан. Косата му беше обрасла покрай ушите и врата, тялото му беше издължено, а главата голяма. Гласът му беше малко писклив и неприятен. И като че ли не остана доволен от посрещането, но никой не обърна внимание. Само Хърби реши по-късно да го попита дали играе футбол, защото им трябваше още един човек.

         Леон не забеляза, че имат нов ученик. А никой не си направи труда да му каже. Касандра, която обикновено имаше грижата нищо да не остане неизяснено, сега беше заета с мислите си.

         Тристан пък, точно обратното, този ден беше много съсредоточен. Попиваше жадно думите на Леон. Беше важно да напредне по всички предмети. Колкото повече информация успееше да събере, толкова по-близо щеше да е до отговора на загадката.

         Откакто откриха генетичната лаборатория, го мъчеха някои въпроси: онези, чиято беше лабораторията, те ли бяха създали съществата в клетките? Възможно ли беше изобщо да се създадат нови видове? Узна, че подобни същества се наричат хибриди – кръстоска между вече съществуващи видове и че в природата такива кръстоски не стават, освен в редки случаи, какъвто беше например катъра – между близки видове – магаре и кон, „но той е безплоден – пишеше там – не може да има свое поколение“. Дали в генетичната лаборатория можеха да го правят, и дали не бяха направили точно това? Още много трябваше да научи, за да разбере.

         Но днес, докато слушаше Леон да обяснява колко е важно да развият вътрешното си чувство и да се допитват до него в определени ситуации, на Тристан изведнъж му хрумна, че има човек, когото могат да попитат – бащата на Дамян – Брус Адам. Щом го осени тази идея, той се оживи. Но жалко, трябваше да изчака часа да свърши. След малко нетърпението му премина всякакви граници и когато започнаха да се упражняват като миналия път, Тристан се опита да предаде мислено на някой от приятелите си това, което му хрумна. Спря се на Дамян, защото му се стори, че той може да улови мислите му. Започна да си представя как петимата разговарят с Брус Адам и той на драго сърце откликва на техните въпроси. По едно време обаче се сети за предупреждението на Леон да не насочват мислите си към някого в тази стая, и разбра че се е съсредоточавал напразно. Отвори очи. Видя Леон да стои с гръб към стаята, близо до прозореца. Останалите продължаваха да се опитват със стиснати клепачи и видът им се стори малко смешен на Тристан. Тогава улови погледа на новия ученик. В него се четеше презрение към това, което трябваше да правят.

         – Той просто нищо не разбира – помисли си Тристан и реши, че всъщност е много хубаво, че са тук и се занимават с тези неща. – Хубаво и непонятно за външни лица, те просто нямат място сред нас. Новият ще трябва да наваксва по всичко. Това може да го накара да се откаже и да се върне от където е дошъл – обнадежди се той. Макар че точно сега му беше все едно дали има или няма такъв човек в класа. По-важни работи стояха на дневен ред.

         Леон се обърна и ги видя двамата мълчаливо да се изучават. Тристан му беше добре познат, но другото момче… от къде се бе взело? Часът беше на привършване, затова учителят внимателно ги извади от унеса им с думите:

         – Достатъчно, ще продължим следващия път.

         Започнаха един по един да отварят очи и да се раздвижват. Леон ги изчака, после попита непознатото момче, което притеснено се оглеждаше:

         – Кой си ти?

         – Августин Инфант – беше отговорът.

         – Той е нов ученик, господине – откликна и Касандра, вече дошла на себе си, след като на спокойствие преди малко премисли възможните варианти за връзка с Хърби. И тя, както Тристан, не направи упражнението, за което се чувстваше малко виновна, та сега реши да поправи прегрешението си като обясни на Леон за новия ученик. А също я изпълни желание да помогне на този Августин Инфант, когото явно никой не искаше тук, да се впише в обстановката и да не се почувства зле.

         – От къде идваш – попита го Леон.

         – От Езиковото училище – отговори кратко момчето.

         – А защо се премести от там?

         – Не ми харесваше.

         – Така ли, какво точно не ти харесваше? – продължи да разпитва Леон.

         Звънецът би, но никой не стана от мястото си. Августин се огледа и се поколеба, но после отговори:

         – Ами, сградата и… всичко останало… учителите бяха едни… – тъкмо се оживи и изглеждаше така, все едно ще разправя с часове. Но Касандра не се стърпя и го прекъсна, за да не изтърси пак нещо неподходящо:

         – А защо реши да дойдеш точно при нас?

         – Само тук приемаха – каза вече вяло той.

         – Аха.

         – Добре – обади се отново Леон, – остани да поговорим как ще наваксаш с материала, а останалите сте свободни.

         Веднага щом излязоха от кабинета, Тристан ги събра да им каже идеята си. Вървяха към столовата.

         – Страхотно! Тъкмо ще ви запозная всички с баща ми – радваше си Дамян.

         – И мислиш ли, че той ще ни каже? – попита го Нако.

         – Ами… трябва да знае, но сигурно ще ни пита защо ние искаме да знаем.

         – И какво ще му кажем?

         – Ще му кажем, че съм чел за катъра и… – Тристан се замисли. – Ще го помолим поне да ни препоръча от къде може да прочетем за това. Ще му кажа че ми е станало интересно просто…

         – Ами да, ама цяла делегация да го пита за това дето на теб ти е станало интересно… – намеси се Кристи.

         – Кажете тогава че и на вас ви е станало интересно.

         – Спокойно! Ще измислим какво да му кажем – включи се Касандра. – А и той няма причина да ни подозира в нещо. От къде може да знае, че сме видели такива същества, нали, Дамян – обърна се тя към него. – Кажи ми сто процента, че не си му казвал нищо!

         – Нищо не съм му казвал! – едва ли не се обиди Дамян.

         – Добре, ето! Значи тогава просто се интересуваме и толкова. Кога ще отидем?

         – През обедната дали ще го открием? Трябва ни повече време да ни обясни, а Дамян?

         – Ще опитаме – каза Дамян. – Ще го потърсим в кабинета му. Тъкмо ще видите онова, което ви казах – че е като лабораторията долу. Стига нещо да не е зает.

         Не, Брус Адам не беше зает и си беше в кабинета. Седеше на стола си и гледаше през прозореца, когато на вратата плахо се почука. Той стана да отключи.

         Към него гледаха пет чифта сериозни детски очи. Един от тях той добре познаваше. Дамян беше тук с приятелите си, за които постоянно разказваше вкъщи. Идваше му да им се усмихне, но успя да запази строгия си вид.

         След като Дамян му ги представи, Брус Адам ги покани да влязат. Да, лабораторията приличаше на онази долу, но нямаше толкова много апарати и компютри и беше доста по-малка. – Онази в Египет изглеждаше някак по-модерна – помисли си Касандра докато обхождаше с поглед плотовете и рафтовете. – Същите епруветчици! – забеляза тя. Добре, че не го каза на глас. Трябваше да внимава да не изтърси нещо. – Затваряй си устата, Касандра! – каза си тя.

         – Какво ви води тук? – попита ги Брус Адам.

         Дамян реши да започне пръв:

         – Тристан е чел за хибридите, тате, и ни разказа. За катъра например – че е кръстоска между различни видове.

         – Да, между женско магаре и кон – почувства се длъжен да уточни Тристан.

         – Затова искахме да те питаме има ли други такива…

         – Създадени от човека – отново поясни Тристан.

         – Има, да. Особено при растенията има много. А при животните – постоянно се правят опити за създаване на хибриди.

         – И с каква цел – попита Тристан.

         – С каква цел ли? Има различни цели – тук като че ли той се затрудни да отговори. Но продължи: – За да се развива науката, да се лекуват някои болести, да се изхрани населението на Земята или… просто да се печелят пари.

         Тристан не си беше представял, че целите могат да бъдат толкова много и някои от тях така значими – като да се изхрани населението на Земята.

         – Но нали хибридите са безплодни – каза той. – Какъв е смисълът да ги правят?

         – Е, ако става дума за царевица, наистина не отделят от семената ú за ново засаждане, просто създават нови семена. А цялата реколта се изяжда. А и така земеделците са принудени всяка година да си купуват семена – ето начин производителите им непрекъснато да печелят пари.

         – Не могат ли да садят обикновена царевица?

         – Другата ражда много по-голяма реколта, по-едра е и се продава по-скъпо. Всъщност царевицата, за която говорим не е точно хибрид като тези, за които ти си чел. Тя е генно модифициран организъм – ГМО, чували ли сте? Учените манипулират гените ú така, че да дава по-богата реколта. Освен това тази царевица може и да не бъде безплодна, просто следващите и поколения много бързо се израждат и няма полза от тях. Май ти дадох неудачен пример? – гледаше той озадачената физиономия на момчето.

         – Мен ме интересуват по-скоро хибридите при животните – каза Тристан. Разговорът му харесваше. Информацията беше много ценна. Дори тази за царевицата. – Значи е възможно да се кръстосат различни видове в лаборатория?

         – Да, възможно е, но още не е официално прието да се прави.

         – Защо?

         – Представи си какви последствия може да има това. – Той се обърна и към останалите: – Знаете че всички видове в природата живеят в равновесие. Ако изчезне само един от тях, това ще доведе до изчезването и на други, и равновесието може силно да се наруши. Ще е нужно много време за възстановяването му. А какво би станало ако в природата ей така, изведнъж, се появят нови видове? Според мен последствията ще са непоправими.

         – Тогава защо изобщо го правят – попита съкрушена Касандра.

         – Защото смятат, че могат да контролират процеса. Макар че един ден със сигурност ще създадат хибриди, които няма да са безплодни… – Брус Адам изведнъж потъна в мислите си. Децата усетиха, че той вече не разговаря с тях. Но Касандра бързо го измъкна от унеса му:

         – А може ли да се кръстоса човек с лъв – изтърси тя. Другите трепнаха – какво ú стана, ще ги издаде!

         Брус Адам вече не можа да се сдържи и се разсмя:

         – Не е невъзможно, стига да си го поставиш за цел…

         Касандра също го дари с усмивка и го почувства по-близък и по-приветлив, отколкото преди малко. На езика ú беше да го попита може ли да се създаде човек с две глави, но реши, че това вече ще е много издайно и си замълча. Но задържа усмивката на лицето си.

         В този миг на вратата силно се почука.

         – Влизай, Карло, отключено е! – каза високо Брус Адам и пред тях се появи един наистина голям мъж. Касандра веднага го позна и бузите ú пламнаха. Наведе надолу глава.

         Карло Монтана явно не очакваше стаята да е толкова пълна. Тук обикновено не влизаха много хора, особено ученици. Но като видя Дамян, на лицето му грейна широка усмивка. Той го поздрави и тогава забеляза и Касандра.

         – О-о, кого виждам! Момичето с най-дългите плитки, което търсеше философски живак! Намери ли го вече?

         Касандра се смути още повече, а момчетата веднага се досетиха за какво става въпрос. Само Брус Адам не беше в течение по темата за философския живак, но така и не успя да се осведоми, защото Карло продължи да говори, като се обърна към него:

         – Знаеш ли, че тя ме научи на нещо – каза той и посочи дрехите си. – Да виждате петна?

         Всички се вгледаха в костюма му. Беше съвършено чист.

         – Видяхте ли – тържествуваше той. Брус го гледаше недоумяващо. Всички очакваха да разберат на какво го е научила Касандра. Но той неочаквано смени темата:

         – Не ти разбрах името тогава – погледна към нея.

         – Касандра – представи се тя.

         – Касандра, браво Касандра! – Този човек изглеждаше истински щастлив. Радостта му беше заразителна. Самият Брус Адам, който имаше репутация на сериозен и мрачен човек, сега стоеше с ведро, почти детско изражение на лицето и се усмихваше.

         – А останалите кои сте – заинтересува се големият мъж. – Приятели на Дамян?

         – Да, това са Тристан, Нако и Кристиан – представи ги момчето. И то сияеше в присъствието на този, подобен на мечок, учител по химия и на Касандра ú се стори, че в момента Дамян и баща му страшно много си приличат. Очите им бяха съвсем еднакви, усмивките също. Ами нормално е – помисли си тя. – Нали са баща и син.

         Преди да се разделят, децата любезно благодариха на Брус Адам за разговора. Сбогуваха се и излязоха в коридора. Нако вече едвам се сдържаше да попита:

         – На какво си го научила, Касандра?

         – А-а – проточи тя, – нищо особено. – Все пак не искаше да им каже за наденицата. Зачуди се какво да измисли. – Имаше едно старо петно на костюма и му казах как да си го махне – излъга Касандра.

         – И как?

         – Със спирт, много ясно!

         – Аха.

         Имаше време да слязат долу да обядват. В столовата Касандра се огледа за новия ученик. Мисионерският ú дух ú подсказваше, че няма да е лошо да се опита да го приобщи към класа. В първата почивка той изобщо не се появи. После в часовете изглеждаше отчужден и самотен. Правеше се, че му е все едно, но Касандра не вярваше, че човек може да се чувства добре, когато не го приемат и смяташе, че е длъжна да направи нещо по въпроса. Само дето беше толкова заета!

         Но Августин Инфант геройски бе издържал до обяд. И ето го сега – седеше сам на една маса и се оглеждаше наоколо. Беше приключил с обяда си и явно не знаеше какво да прави.

         – Да отидем при него – предложи тя на момчетата.

         – Луда ли си! Не можем да говорим пред него за… ти знаеш за кое – веднага се възпротиви Тристан.

         – Така е, ако вземе да ни се лепне, как ще му се измъкваме после, а? – подкрепи го Нако.

         – Нечестни сте, момчета – упрекна ги Касандра. – Ако някой от вас отиде в друг клас и там не го харесат, как ще се почувства?

         – Не че не го харесваме, но ще ни пречи – отговори ú пак Тристан. – Представи си че поиска да седи при нас, ще ни провали всички планове. Ще бъдем заети само с това да му се измъкваме.

         Кристи забеляза, че Сънди идва с бърза стъпка към тях и каза:

         – Тихо, тихо!

         – Здрасти – поздрави Сънди и седна точно до Тристан. – Какво ще кажете за новия – започна направо тя.

         Касандра само това и чакаше:

         – Трябва да му обърнем внимание – отбеляза тя.

         – Ние вече му обърнахме внимание – тонът на Сънди определено звучеше сърдито. – Докато вас ви нямаше – продължи тя и наблегна на последното, сякаш освен всичко друго искаше да каже и:“Къде ходите!“.

         – И защо тогава е сам – попита Нако.

         – Защото е неспасяем случай, надут и… – Сънди не можа да намери думата.

         – Защо, какво стана?

         – Ами, първо Хърби, Бони и другите го поканиха при тях (При споменаването на Хърби Касандра леко поруменя. Добре, че никой не забеляза.) и след малко се изнесоха от масата, не знам къде отидоха. После ние седнахме при него, а той стана и се премести на съседната маса. Глупак! И знаете ли какво каза за Леон? Че бил некадърен учител и го държали тук само защото не можели да намерят друг по Древна химия.

         Когато Сънди беше ядосана, сините ú очи ставаха като от стъкло и заблестяваха. Тристан побърза да погледне другаде и попита:

         – Кога го каза?

         – Ей сега, преди малко, от тогава никой не е сядал при него.

         – Глупак! – отбеляза и Кристи.

         – Не може да е толкова лош. Сигурно просто се чувства пренебрегнат – размишляваше на глас Касандра. Въпреки че когато някой обидеше Леон, това вече… – Може да е нещастен, че са го преместили в друго училище. Трябва да разберем защо е тук.

         – Мечтай си, Касандра, тоя е безнадежден случай! – заключи Сънди и тръгна да се връща при своята компания.

         Обедната почивка беше на привършване. Тристан още мислеше върху разговора с бащата на Дамян:

         – Почти ми е ясно вече какво става там долу – отбеляза ни в клин ни в ръкав той.

         – За кое – попита Дамян.

         – За мутантите, обаче не знаем още кой го прави.

         – Ще опитам да поговоря с него – прекъсна ги Касандра като видя, че Августин Инфант става от масата. И тя хукна нататък.

         – Какво ú става на Касандра, защо така се заинати да помага на тоя – разтревожи се Нако.

         – Остави я, няма да има мира докато не опита. Щом веднъж е решила…

         И те се запътиха към кабинета по химия.

         Понякога Касандра обичаше да воюва за каузи, които останалите смятаха за изгубени. Понякога тя успяваше да спечели битката и да докаже че не е трябвало да се отказват. Понякога губеше, но това не означаваше, че не е била права, просто приемаше, че подходът ú е бил грешен. Затова сега мислеше бързо какъв точно подход трябва да приложи на Августин, за да види той, че може да има доверие поне на един човек тук. Нямаше да е удачно да му споменава за Леон и за другите, или да го пита защо се е преместил.

         Вече го настигаше. Опита се да се престори, че уж случайно минава, но задъханият ú вид я издаваше. Пък и той вървеше много бързо.

         – Августин! – извика го тя.

         Той се обърна изненадан.

         – Аз съм Касандра.

         – Знам – отговори, – чух ти вече името.

         Настана неловко мълчание.

         – Какво искаш – каза накрая Августин.

         Държеше се грубо, но тя не се отказа:

         – Да те попитам какво мислиш за училището.

         – Ами, все ми е едно – вдигна рамене той.

         – Няма ли поне нещо малко, което да ти харесва?

         – Не.

         Качваха се нагоре по стълбите. Почти бяха стигнали вече. Нямаше време. – Мисли бързо, Касандра!

         – Ти сигурно не знаеш много за химията – започна тя. – Ако беше слушал уроците на Леон от началото (Уф, нали не трябваше да споменава Леон!). Искам да кажа, че в учебника няма и малка част от това, което той ни е разказвал. Много е интересно…

         – Химията въобще не ме интересува – отсече той. Вече бяха влезли в кабинета.

         – А какво те интересува – попита бързо Касандра.

         – Историята – отговори Августин и отиде да си търси място. А Касандра остана да размишлява. Явно това бе Кристи номер две, какъвто беше в началото де. И все пак стигнаха до някъде. Щом имаше нещо, което да го интересува, това беше добре. И Тристан обичаше историята, можеше да помогне. Само как да го убеди? Ето ги идваха и момчетата. А веднага след тях влезе и господин Блаурабит, което означаваше, че часът започва.

         – Нося резултатите от състезанието – оповести господинът още преди да е стигнал до катедрата си и вдигна в ръка една светлосиня папка.

         Състезанието! – Касандра съвсем беше забравила за него. Преди две седмици се състоя състезание по химия между няколко специализирани училища (едното, от които – фотографското!) и всички имаха възможност да покажат знанията си. По-трудно беше, отколкото очакваха. Тя не се справи блестящо. После резултатите се забавиха и… ето, че сега бяха готови. Дано това да не се отразеше на оценките им!

         – Победителят е от нашето училище – обяви тържествено господин Блаурабит, вече застанал зад катедрата си. Всички се спогледаха.

         Повечето бяха положили доста усилия, но никой не очакваше да е чак победител, имаше много трудни въпроси.

         – Агата Милър – каза най-после учителят. – Имаш максималния брой точки! Нито една грешка. Отлична работа! Очаквах го от теб.

         Погледите се насочиха към Агата, а тя сведе надолу глава. Каквато си беше дребничка и тиха, сега направо изчезна от притеснение.

         – Агата, ела – покани я господинът. – Получаваш тази грамота от училищното ръководство, а аз ти пожелавам и занапред да жънеш успехи като този.

         Да, Агата беше много добра по химия, заслужаваше да я похвалят пред всички. Тристан беше на шесто място – следващият след Агата от училището.

         – Браво бе, Тристан, а аз съм на осемнайсето – поздрави го Нако. – Ти на кое си, Дамян?

         – На петнайсето.

         – О, преди мен си, а ти, Кристи?

         Кристи пъхна листа в чантата си и не каза на кое място е.

         А Касандра беше десета и не можеше да повярва. Зарадва се и почти забрави за всичко останало.

         До края на часа все за това говореха. В стаята беше като в междучасие. Самият господин Блаурабит бе твърде развълнуван, за да преподава нов урок. Обсъждаше турнира, успеха на Агата, на другите деца, радваше се и го показваше по всякакъв начин.

         – Представяш ли си, Агата е изкарала 100 точки – каза с малко завист в гласа Изабела.

         – Е, какво – скастри я Грациела. – Ти искаш ли да си на нейно място, защото аз не искам!

         – Защо – искрено се учуди Изабела.

         – Защо, защо! Не я ли виждаш каква е смотана. Погледни я само как се облича – нито един път не дойде със свестни дрехи. А пък косата ú… думи нямам!

         Изабела се замисли:

         – Да, права си, и аз не искам да съм на нейно място – тръсна глава тя и приглади разпуснатата си коса, сякаш, за да се увери, че всичко ú е в ред.

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: