Панаира на Vira

януари 6, 2008

Наука на науките – Глава четиринайсета: Философският живак

6029_skeleton_keyhole.jpg В този първи ден след ваканцията Касандра изгаряше от нетърпение да направи две неща: да види Волчо и да започне подготовката за създаването на философския камък, което беше изключително важно и неотложно. Трябваше ú олово и тя знаеше къде да го намери. Само не знаеше как да го вземе, но щеше да измисли начин. Освен олово ú бяха необходими и още някои неща, но тях ги имаше в лабораторията по химия. Следващият въпрос за разрешаване беше, как да остане сама в тази лаборатория, тъй като не можеше да направи опита без пособията там. Трябваха ú стативите, спиртната лампа или още по-добре газовата горелка, реторта, с каквато не беше работила досега, а само на теория знаеше какво се прави с нея, и още това-онова. Беше научила наизуст тълкуването на рецептата от книгата на Патриций Безмеки. А то гласеше следното:  

„Философският живак всъщност е олово. При нагряването му се получава жълт оловен окис. Това е зеленият лъв, който при по-нататъшно загряване, се превръща в червено-оранжев лъв. После го нагряваме с кисел гроздов спирт – винен оцет, който разтваря оловния окис. След изпаряването остава оловна захар – нечист ацетат на оловото. При неговото постепенно нагряване в разтвора първо се отделя кристализационната вода (флегма), след това горящата вода (ацетон) и накрая тъмночервената маслена течност. В ретортата остава черна маса или черен дракон. Това е раздробено на прах олово. При съприкосновение с нажежен въглен започва да се утаява и се превръща в жълт оловен окис: черният дракон е изял опашката си и се е превърнал в зелен лъв. Можем отново да го превърнем в оловна захар и да повторим всичко отначало…Опитайте сами и ако имате уникална аура, ще се получи.“

         За уникалната си аура Касандра не хранеше съмнения, а и всичко останало не ú се виждаше невъзможно. Колко пъти бяха нагрявали разни работи, и се получаваше, каквото трябваше да се получи. За оловото – сестра ú разказа, че когато ú правили рентгенова снимка на зъба, я покрили от врата надолу със специална престилка, в която имало олово, понеже то спирало рентгеновите лъчи. Касандра веднага попи информацията. Но как да се сдобие с парче от тази престилка, се чудеше тя. Отиде доброволно на зъболекар преди няколко дни, само и само да види престилката. Наложи се да излъже, че я боли зъб, за да ú направят снимка. Семейната им стоматоложка Руслана гледа снимката и се чуди цели десет минути на какво може да се дължи болката, а през това време Касандра седеше на стола, увита до краката в оловната престилка, и я разглеждаше и опипваше. Накрая с голямо съжаление установи, че освен ако не я открадне, няма как да вземе парче от нея.

         – Всъщност не видях самото олово, то беше под плата – обясняваше тя на момчетата в малката почивка, докато закусваха. – Кажете как да се доберем до него!

         – По-добре да питаме господина по химия къде другаде има олово – предложи Нако. – Ще измислим че уж пишем доклад по нещо, ама по какво? – замисли се той.

         – Олово има в акумулаторите – каза Тристан.

         Погледнаха го обнадеждени.

         – Но не знам как се вади от там – допълни той.

         – Чувал съм, че е тежко и го използват за тежести – включи се и Дамян със знанията си по въпроса.

         – А и в печатниците преди са работели с олово, правели са май буквите от него. Прадядо ми е имал печатница, ама това е било много отдавна – поясни Тристан.

         – А ти знаеш ли нещо за оловото, Кристи? – обърна се към него Касандра.

         – Не, нищо не се сещам – отговори Кристи с пълна уста. Бързаше да се нахрани преди останалите да са измислили пак някоя причина, заради която спешно ще трябва да стават от масата и да тръгват нанякъде.

         Нако обаче се сети:

         – Има го в онази смес, дето запояват с нея, скоро купувахме у нас, но се казва калаено-оловен припой, значи е примесено с калай, не става.

         – Дали има начин да се отдели от калая – зачуди се Тристан. – Мога да проверя.

         – Чакайте, сетих се нещо – възкликна зарадван Дамян, при което Кристи едва не изпусна последната си хапка на пода. – Като ходим с баща ми за риба, той веднъж каза, че тежестите на рибарските принадлежности са от олово, чисто, понеже има най-много тежест в най-малко обем, така каза!

         – Да попитаме в зоомагазина тогава – зарадва се и Касандра. – Там продават рибарски принадлежности.

         Разбраха се след училище да отидат. Касандра си възвърна вярата, че ще успее и сега оставаше само да измислят план как да използват кабинета по химия без никой да ги безпокои и то за достатъчно дълго време.

         – Е, това ще е трудно – констатира Нако. – Дори когато сме дежурни, той остава с нас докато чистим.

         – Рисковано е без негово знание – каза Дамян.

         – А какво да му кажем, че ще правим философски камък ли? – възпротиви се Касандра. – Да потърсим някой друг кабинет.

         – Всички си ги заключват.

         – А ако вземем назаем от там, каквото ни трябва и после го върнем – предложи Тристан.

         Погледнаха го. Май това беше начина.

         – Това е най-доброто предложение досега – каза решително Касандра. – Ако не измислим друго, ще действаме. След като намерим олово де.

         – То какво ни трябва толкова – Нако погледна книжката, която лежеше разтворена на страницата с рецептата. Взе я и изреди: – спиртна лампа, реторта, ама не сме работили с нея – погледна ги той. После продължи: – статив и едни пинсети за въглена. Оцет можем да си намерим.

         – И още колби – допълни го Касандра, – в които да изтичат капките от ретортата, през онези тръбички, нали се сещаш? И не съм сигурна колко силно ще трябва да нагряваме, може да ни трябва газова горелка, а как ще вземем и бутилката с газ, тя е само една.

         – Добре де, въпросът е, че можем да го направим навсякъде, ако имаме тези неща.

         – Може и в подземието на Египет, където никой няма да ни безпокои – предложи между другото Тристан. Той също нямаше търпение да се върне там и да види отново лабораторията. – Чакайте, и в онази лаборатория долу може да ги има каквото ни трябва. Хайде да видим!

         – Не забелязах там спиртни лампи и реторти – поколеба се Касандра.

         – Може да са по шкафовете – убеди я Тристан. – Ще проверим, така и така днес ще ходим, нали? Какво пречи да потърсим?

         – ОК.

         – Добре.

         След този разговор Кристи прецени, че ще е добре от сега да си вземе един сандвич в чантата за обяд. Явно нямаше да има време да се яде.

         В подземието този ден като че ли се усещаше някаква промяна. И петимата бяха необяснимо напрегнати – дали защото доста време не бяха идвали, или пък очакваха нещо да се случи. Като тръгнаха всичко си беше наред, но по средата на пътя на Тристан му се стори, че видя през един от коридорите някой да минава, в онази част от подземието, която още не бяха изследвали – нали вървяха все надясно. Тристан не каза на останалите, за да не ги обезпокои, но напрежението му като че ли по някакъв начин се предаде и на тях, и сега се движеха много бавно и тромаво. Наближаваха пещерата с животните, а от там не се долавяше още никакъв звук, което си беше странно. Касандра внимателно побутна Тристан по рамото, а той, без да се обръща, ú направи знак с ръка да изчака. Тя обаче се тревожеше и не можеше да чака, затова прошепна тихо, като доближи глава към него:

         – Какво е станало, побързай!

         Най-отзад в колоната Кристи се спъна и блъсна вървящия пред него Дамян. Получи се малка суматоха, която се постараха да оправят без да вдигат шум. Всички жестикулираха с ръце и шепнеха, с изключение на Кристи, който беше зает да гледа крачола на новия си панталон, покрит сега с отвратителна, смрадлива кал, каквато имаше и по обувките му. След малко той вдигна глава и понечи да попита на висок глас:

         – Защо шепнем…

         Веднага получи няколко неодобрителни погледа и една ръка върху устата.

         – Какво става бе? – прошепна отчетливо той, след като успя да махне ръката на Нако от устата си. Беше го обзела паника от всичката тази предпазливост.

         – Млъквай, Кристи! Трябва да сме по-внимателни – укори го със снижен глас Касандра.

         Той млъкна. Не че нямаше какво да ú каже, обаче реши, че е станало нещо, което е пропуснал и за всеки случай щеше да е по-добре да си мълчи.

         Най-после се подредиха отново в колона и продължиха напред. Сега пещерата се виждаше, и за щастие познатите шумове започнаха да се долавят. Животните си бяха там. Успокоена,  Касандра пристъпи навътре. Волчо я посрещна както си знаеше – със скок, но вече не удряше рогата си в решетката, а само любопитно наблюдаваше, хванал с ръце пръчките и издаваше одобрителни звуци. Останалите зверове също се показаха, някои с подплашени викове, други – по-спокойни, явно вече ги разпознаваха, защото поздравите им далеч не бяха така бурни, както в началото.

         Касандра се обърна към момчетата, а на лицето ú грееше щастлива усмивка. Докато успее нещо да каже обаче, усмивката ú се разми и премина в безпомощно нацупване:

         – Не сме взели нищо за ядене – каза троснато тя. Кристи се сети за своя сандвич в чантата, който го чакаше на сигурно място в кабинета по химия. – Може да очакват от нас да ги нахраним.

         Докато казваше това, Касандра застана опасно близо до клетката на Волчо и с гръб към него.

         – Касандра – повика я предпазливо Тристан. Момчетата не смееха да помръднат.

         – Какво.

         – Не се обръщай, но си много близо до него. – Той се опита да ú го каже изключително внимателно.

         Тя, разбира се, веднага се обърна и лицето и се озова почти до това на Волчо, който вече протягаше ръка през решетките към нея. Касандра нямаше никакво време да се отдръпне. Волчо я беше хванал здраво за плитката и се радваше на всичкото отгоре. Момчетата също вече бяха до тях и се опитваха деликатно да я издърпат от лапите му. Тези опити обаче много разстроиха Волчо и той започна да става груб и да квичи нещо, което не звучеше добре.

         Останалите „мутанти“ гледаха с интерес, все едно бяха на футболен мач. Кристи им се ядоса, защото не можеше да направи нищо за Касандра и реши да си го изкара на тях. Обхождаше ги с гневен, заканителен поглед, но не мърдаше от мястото си.

         Положението с Волчо взе да става неконтролируемо. Колкото повече се опитваха да му попречат момчетата, толкова по-силно опъваше той плитката на Касандра. И тя, със залепена до решетките глава, беше изпаднала в пълно вцепенение. Нако хвана главата ú с две ръце и се опита да ú каже нещо. Тогава тя изведнъж се окопити и извика:

         – Махнете се, дръпнете се!

         Момчетата не разбраха на тях ли говори, или е полудяла от страх. Касандра отлепи ръцете на Нако от бузите си и започна да го избутва назад. Човекът с двете глави гледаше уплашен от мястото си. Волчо също спря да се клати и дърпа, и отпусна малко хватката. Касандра отново им каза, този път малко по-спокойно:

         – Дръпнете се, ви казвам – и погледна настойчиво в очите всеки от тях.

         Те разбраха, че говори сериозно и леко и нерешително взеха да отстъпват назад. Тя продължаваше да ги гледа и когато се отдалечиха достатъчно, обърна колкото можа глава към Волчо и му извика рязко:

         – Пусни!

         Тонът ú беше заповеден и строг, но Волчо не пусна плитката ú.

         – Пусни, Волчо! – извика му Касандра така, че той ясно да разбере на кого говори. – Пусни! – последната команда беше придружена от силно пляскане с ръце.

         Волчо се изненада и отхлаби още.

         Тристан започваше да се досеща какво иска да направи тя. Леля му имаше две големи кучета и в началото, когато ги обучаваше, им извикваше забранителната команда така – с пляскане с ръце. Те се стряскаха и оставяха това, което бяха започнали да правят. Но тогава бяха още малки кученца, а този Волчо…

         – Трябва да го стреснеш – опита да ú помогне Тристан.

         Тя мълчеше. Изглеждаше доста напрегната в това странно положение, с което не знаеха как да се справят.

         – Не можем и да я отрежем – обади се Кристи. – Нямаме ножица.

         – Кое – каза Нако.

         – Плитката ú.

         При мисълта да ú отрежат плитката, Касандра като че ли съвсем се отчая. Волчо се хилеше глупаво, ако въобще можеше да се хили с тази жална физиономия. Но звуците, които издаваше, приличаха отчасти на маймунски подигравки.

         Цялата им смелост се беше изпарила вече и идеите – какво могат да направят – се изчерпваха една след друга.

         Тристан бръкна в големия си джоб да потърси нещо, което биха могли да използват. Пиратките! Имаше две, а също и запалка. Бяха останали там от ваканцията, понеже това елече с многото джобове се переше рядко и то по простата причина, че на майка му ú отнемаше доста време да го изпразни от съдържанието му.

         Той бързо извади ръка, и в нея държеше тънка червена пръчица – специална „тригръмка“, от най-добрите. Нако я видя пръв от останалите и я оцени по достойнство, защото и той разбираше от тези неща.

         – Ще гръмна една пиратка в клетката – каза Тристан.

         – Не! – извика Касандра. – Няма да гърмиш пиратки по Волчо!

         – Няма по Волчо – успокои я той. – Ще я хвърля до него, колкото да го стресне. На безопасно разстояние – поясни.

         – Ще го уплашиш, Тристан – каза отчаяна тя.

         – Ами нали това е целта. Не знам какво друго да направя.

         – Хвърли я! – подкрепи го Нако. – Хайде, по-бързо!

         Всички погледи сега бяха насочени към Тристан. А той се изненада от себе си. Обикновено, когато палеше пиратка, бягаше възможно най-далеч преди да е гръмнала. А сега трябваше да остане на едно тревожно малко разстояние. Знаеше че ще е безопасно, също и за Касандра, но все пак му беше трудно да преодолее страха от гърмежите – три при това. Защо не беше купил от обикновените – с по един гръм! Усещаше, че няма време за губене. И петимата копнееха да се изнесат възможно най-бързо от тук. Нако вече държеше запалката до ръката му. Тристан събра всичките си сили и поднесе пиратката към пламъка. Дамян и Кристи неволно се бяха отдалечили леко от мястото. Животните, поне тези, чието внимание още беше насочено към децата, гледаха безучастно през решетките на клетките си.

         Щом усети, че пръчицата в ръката му се е запалила и почва да съска, Тристан много бързо се приближи към клетката на Волчо и я метна вътре. Тя падна достатъчно далеч, за да не нарани никого, точно както го беше изчислил. Той се отдръпна назад. Волчо проследи с поглед действията му и остана загледан в димящото нещо на пода, но не пускаше плитката от ръцете си.

         БУМ! – Първият гръм – Касандра се хвърли към момчетата. Зад нея металът закънтя от сблъсъка с рогата на Волчо. Двуглавият мъж се беше залепил за стената и скимтеше. Никой от останалите „мутанти“ не издаваше звук – като че ли бяха замръзнали или вцепенени. При всеки следващ гръм Волчо все по-яростно удряше рогата си. Тресеше се целият. Касандра плачеше. Всичко стана за броени секунди. После вече тичаха през коридорите към басейна с цялата бързина, на която бяха способни.

         През остатъка от обедната почивка, на безопасно място в градината на училището, възвръщаха самообладанието си и си спомняха случилото се. Касандра беше ядосана и все още уплашена.

         – Ако носехме някаква храна, можехме да му отвлечем вниманието с нея. Щяхме да му хвърлим нещо за ядене, вместо да го уморим от ужас – негодуваше тя.

         – Стига с тази храна – прекъсна я Нако. – Заради нея стана така, ако не беше се обърнала с гръб…

         Тя знаеше че има вина с това, че не беше внимавала. Мъчеше я мисълта, че Волчо пострада заради нея:

         – Дано нищо да му няма – въздъхна Касандра.

         – Нищо му няма – увери я Тристан. – Само се е уплашил… Не можахме да видим лабораторията – каза след малко той.

         – Кой ти мисли сега за лабораторията – намеси се грубо Кристи.

         – Да, нали щяхме да проверяваме за нещата от рецептата! – превключи веднага Касандра. Като че ли точно това ú трябваше, за да спре да мисли за Волчо.

         Дамян беше дълбоко потресен от случката. Може би най-дълбоко от всички. Не се беше обадил от доста време насам. За първи път видя „на живо“ как се пали пиратка. Не беше имал тази възможност. Но повече го смущаваше това, че приятелката му Касандра беше наистина в опасност. Не си ли даваше сметка, че можеше и да не се отърве така леко, можеше да пострада. Дали бе разумно да правят тези неща? Той не беше сигурен вече. 

         В часа по химия мислите на Касандра пак се върнаха в подземието на Египет. Тя на няколко пъти потрепера и Сънди, която седеше до нея, я попита дали не я втриса и да не е настинала нещо. След като отсъства мислено през първата половина на урока, по едно време Касандра долови в далечината думите на учителя и ú се стори, че чува „олово“. Това я накара бързо да си спомни къде е.

         Не можеше да изпусне такова щастливо съвпадение. Той говореше за оловото. Касандра не се сдържа още дълго и попита:

         – Господине, а може ли да се стопи олово на спиртна лампа?

         Господин Блаурабит я погледна иззад вездесъщите си очила, след което ясно и недвусмислено ú отговори:

         – Може, но оловните пари са силно отровни, ето защо не работим с такива вещества тук. Нямаме необходимата екипировка.

         Касандра посърна.

         – Нали живачните изпарения бяха отровни – каза унило тя. – Сега и оловните ли…

         – Да, и оловните, силно отровни са – повтори господин Блаурабит.

         Но Тристан се сети за нещо и вдигна ръка:

         – Господине, а как тогава древните химици са топили олово, а също и живак?

         Погледът на Касандра се изпълни с упование.

         Господин Блаурабит, явно изненадан от настойчивото любопитство на някои деца към свойствата на оловото, погледа известно време Тристан и после заяви с глас, който даваше да се разбере, че това е окончателното му становище по въпроса:

         – Обяснението е много просто: не са знаели, че изпаренията им са отровни. Сигурен съм, че ако са знаели, са щели да вземат необходимите мерки.

         По принцип той се стремеше да поощрява любопитството и откривателския дух у децата, но не и когато ставаше въпрос за наистина опасни неща. Все пак добави:

         – Това са били рискове, които те са поели в името на науката и на нейното развитие. И в наше време учените посрещат нови предизвикателства, но едва когато усвоят всички знания, натрупани до сега. Това означава, че вие имате още много да учите!

         Касандра седеше неподвижна на стола си. От една страна това беше лоша новина – не биваше да топи сама олово. Но от друга страна разбираше, че ако изчака още малко – само за да натрупа необходимите знания… – какво са още няколко години без философски камък. Щом Човечеството е чакало до сега, можеше да почака още малко. Поне се увери, че следва правилния път. Да, новината не беше чак толкова лоша. По-лошо щеше да бъде ако не беше разбрала например, че изпаренията на оловото са отровни – щеше да опита, да се отрови, и тогава възможността да бъде открит философския камък щеше да намалее многократно!

            – Благодаря, господине – каза тя, а господин Блаурабит я изгледа въпросително, тъй като вече беше почнал да говори за друго.

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: