Панаира на Vira

януари 5, 2008

Наука на науките – Глава тринайсета: Призоваването

6029_skeleton_keyhole.jpgДиректорът стоеше на поста си в пещерата – сам и изпълнен с горчивина и страх. В тези часове имаше време да размишлява. И материалът му за размишления беше все един и същ – неговият окаян и предопределен живот. Това, че не можеше нищо да направи, нищо да промени. Не можеше с никого да сподели – дори с човека, които ЗНАЕШЕ – Анита. Това, че пазеха една и съща тайна, не ги сближаваше, а точно обратното – правеше непоносимо общуването между тях.

         В началото Суин се чувстваше пълновластен господар от тази страна на вратата. Изпълняваше, каквото му кажеха, не изпитваше такъв силен страх, живееше почти нормално и получаваше много пари, твърде много, за да откаже. И сега ги получаваше всъщност, но за какво му бяха. Нямаше дори на кого да ги остави.

         Децата му си тръгнаха отдавна. Жена му си имаше свой живот. И как иначе, като той не можеше да ú каже нищо. Прибираше се в къщи късно вечер, а тя не го чакаше с вечеря като останалите съпруги, даже изобщо не го чакаше, просто си седеше там, погълната от телевизора.

         През последната година напрежението стана непоносимо и постепенно Суин осъзна, че занапред ще става още по-лошо, защото нямаше начин, никакъв начин да се откаже и оттегли. Дори и дума не можеше да става за това. Ето кое парализираше напълно ума му – тази мисъл, това ужасно, съдбоносно усещане. Той беше затворник, осъден до живот. Но кошмарът не свършваше до тук, още по-непоносимо бе да знае, че е такъв не сред други затворници, а сред свободни хора.

         Извади от джоба си салфетката, която до сега беше мачкал с ръка и попи с нея потта от темето си. После погледна към водата. Стоеше си спокойна и гладка. Беше тихо – тягостна, напрегната, злокобна тишина, която накара Суин да се почувства като най-презряното нищожество на тази земя.

        

         Леон беше застанал прав пред бюрото си, както обикновено, и говореше. Обясняваше, че когато „практикуват“ телепатия, не трябва да се съсредоточават пряко върху обекта, а по-скоро да се опитат да се изолират от външните дразнители, да се потопят изцяло в някакво чувство, емоция, нещо много хубаво, много желано. Да пресъздадат сцена, изживяване, което са имали със съответния човек – този, когото искат да призоват.

         Касандра се опитваше да си представи как ще стане това. Опитваше се да се сети за някое такова изживяване, в което се е почувствала много хубаво, и иска да го възстанови.

         – Лесно е – каза накрая Леон. – Предлагам сега всеки да опита.

         Но тъй като всички бяха прекалено ентусиазирани и не спираха да задават въпроси, нито пък можеха да се успокоят, той реши отново да наблегне на най-важното:

         – Първо, трябва да бъде тихо, за да се съсредоточите. Второ, човекът, когото призовавате – с него трябва да ви свързва нещо – общи преживявания. И трето, съсредоточете се не върху образа му, а върху някое силно ваше общо преживяване – нещо хубаво. Опитайте се да усетите отново същите чувства, които сте изпитали тогава. Ясно ли е?

         – А да го викаме ли по име – попита Сънди.

         Леон се обърна към нея и се засмя:

         – Не, Сънди, изобщо не мисли за него, а само за начина, по който си се чувствала тогава.

         За Сънди беше трудно да го разбере. Но не и за Касандра. Тя веднага се сети за това, колко изненадана, поласкана и щастлива беше, когато Нако ú направи подарък за Коледа. Забеляза, че той я гледаше. Усмихна му се. Можеше да опита да го призове, но тогава Леон направи още едно уточнение:

         – Не избирайте човек от класа, защото всички ще бъдете заети с това упражнение, и докато го правите, съзнанието ви няма да е свободно да приеме послание отвън.

         – Ами като викаме някой, който не е в тази стая, как ще разберем дали сме успели – попита Тристан.

         – Тристан, бъди сигурен, че ако човекът, към когото си се насочил усети нещо, ще ти го каже по-късно.

         След малко в стаята се бе възцарила пълна тишина. Със затворени очи и напрегнати лица децата полагаха всички усилия да се справят успешно. Леон ги наблюдаваше ведро и спокойно и установи, че почти никой от тях не се е отпуснал достатъчно. След малко и той затвори очи и остана така известно време.

         На вратата се почука. Тристан мигновено отвори очи. Останалите също започнаха един по един да ги отварят. Видяха Леон да отива натам. Натисна дръжката и отвори. Отвън стоеше Брус Адам. Тристан веднага го позна. Дамян се беше обърнал и очакваше баща му да погледне към него или поне да разбере защо е тук. Класът се разприказва докато Брус Адам и Леон говореха нещо по между си. Децата не бяха доволни че са прекъснали заниманията им. От друга страна, използваха това време да споделят как са се справили.

         – Ще питам майка ми дали е усетила нещо – коментираше Сънди, доволна от постигнатото. – Ако съм успяла… – тя не довърши, защото си помисли че ако е успяла, направо щеше да се уплаши от себе си. Та хем ú се искаше, хем не майка ú да ú отговори положително.

         Касандра никак не беше сигурна какво е направила. Тя също призоваваше майка си. Опитваше се да пресъздаде чувството на спокойствие и хармония, което я спохождаше винаги, когато отиваше да си легне при нея. Ако е била разстроена или уплашена, там намираше сигурност и убежище. И точно това искаше да усети сега, докато беше със затворени очи. Дали Сесилия бе почувствала нещо или не?

         Тристан реши да опита с приятелите пред блока. Когато Леон спомена за общи неща, той веднага се сети за тях. От няколко лета насам прекарваха цялата ваканция заедно. Приятелството му с тях беше различно от това с Касандра и момчетата. То беше свързано със свободата и безметежните дни, когато от сутрин до вечер си навън и просто играеш до забрава. Когато времето тече изумително бавно и всичко изглежда лесно и възможно. Когато си много, много близо до мечтите си и можеш спокойно да кажеш:

         – Ние с Оливър решихме да станем археолози – и да повярваш, че ще се случи. Така искаше да се почувства той сега – както през лятото, с приятелите пред блока. Те му липсваха и той усети това много осезателно, докато мислеше за онези дни.

         Кристи дълго се колеба кой точно спомен иска да си върне. И колкото повече се опитваше да се сети за някое хубаво изживяване, толкова по-натрапчиво му се загнездваше мисълта как седи пред компютъра и преглежда темите от форумите по най-различни вълнуващи въпроси, като: „от къде може да се свали най-новата компютърна игра“, или „кой да стане модератор на торентите“, или пък „как се става суперпотребител“, или „програми за разархивиране на исо- и бин- файлове“, и какво ли още не. Той беше от най-активните потребители и не пропускаше и ден да следи и да взема отношение по темите там.

         Но кого да призове. Не познаваше лично никой от останалите участници в този вид общуване. Като се замисли, нямаше общи преживявания с тях – с виртуалните си приятели, освен няколко писмени сдърпвания, и то несериозни – те просто се заяждаха. Имаше един – Кикиморд, който му беше писал лично съобщение, но то съдържаше само лъжи и обиди.

         Реши да зареже форумите и да прехвърли наум реалните хора в своя живот. Единствените му приятели бяха до един в тази стая. Други нямаше. Не искаше и да се сеща, че на предишния му рожден ден, през май, дойде едно-едничко дете от поканените седем. Оставаха родителите му и най-близките роднини, които рядко виждаше.

         Реши да избере баща си. Мисълта му се насочи назад, към общите им преживявания, и преди още да е стигнала някъде, го прекъсна почукването на вратата. Така че на практика Кристи не можа да направи нищо, не че не положи усилия.

         Нако пък, точно обратното на Кристи – не изгуби и миг в съмнения кого да избере. Малката му сестра Маргарита незабавно изникна пред погледа му. Усмихваше се по онзи неин неповторим начин, който той обожаваше. А общи спомени с нея имаше в изобилие, и до един прекрасни. Тази събота и неделя прекараха в някакви минерални бани, пълни с басейни с топла вода. Понеже лекарите бяха препоръчали Маргарита колкото се може повече да плува, за да се възстанови напълно кракът и, сега използваха всяка възможност да ходят семейно в края на седмицата на подобни места. И това беше страхотно. Нако бързо си припомни прекрасното усещане да плуваш в топъл басейн и целия ден да се забавляваш. Представи си и Маргарита, седнала в своя пояс, да прави гимнастика с крака във водата, да плиска и да се смее от сърце. Но усещането за топлата вода му припомни и едни други преживявания с бели пари и египетски колони и бял мрамор, който отразява слънцето с ослепителен блясък, и това го разсея.

         Леон приключи разговора си, сбогува се с Брус Адам, затвори вратата и тръгна обратно към катедрата. Децата го проследиха с погледи. Щом отново застана пред тях, шумът спря и всички зачакаха да чуят какво ще каже.

         Леон не бързаше. Като че ли мислеше за нещо свое. Гледаше ги, но не показваше да е разбрал, че чакат да заговори. Касандра вдигна ръка рязко и нетърпеливо, както го правеше винаги, и с това привлече вниманието му:

         – Какво има, Касандра?

         – Господине, да продължаваме ли? – попита тя.

         Той се усмихна:

         – До къде стигнахте?

         Пак се разприказваха един през друг. Сред общия шум и неразбория не забелязаха как той се приближи до Дамян и го попита:

         – Дамян, кого викаше, баща си ли?

         – Не – отговори момчето, – виках майка си.

         Леон му кимна и после от мястото си каза на класа:

         – Добре, мислете върху това, за което говорихме днес и другия път пак ще опитаме.

         В коридора след часа Тристан, който беше видял, че Леон говори с приятеля му, попита Дамян:

         – Какво ти каза?

         – Пита ме дали съм викал баща си. Но аз не виках него, а майка ми.

         – Да не би да си е помислил така, защото баща ти дойде?

         – Не знам, сигурно. Трябва да го питам за какво дойде – Дамян спря и се замисли. – Сега се сещам, че в това, за което си мислех, участваше и баща ми.

         Тристан застана пред приятеля си и го погледна в очите.

         – Но аз изобщо не мислех за него – добави Дамян.

         Тристан продължи да го гледа.

         Леон се качваше по стълбите към горния етаж. Третият час в понеделник му беше свободен, а и Брус след първия, имаше чак четвърти, както му спомена преди малко.

         Брус Адам така и не можа да обясни за какво точно беше дошъл. Обикновено си стоеше в кабинета, където винаги си намираше работа, и имаше славата на самотник. Ако не знаеха, че двамата с Карло Монтана са приятели, останалите им колеги щяха да смятат д-р Адам за някакъв вид ексцентричен учен, който е погълнат само от науката си, и се е изолирал напълно от светския живот. Отнасяше се любезно, но доста резервирано към колектива. Не се месеше в делата на училището, не вземаше дори отношение по тях. Никой не разбираше какво мисли за едно или друго събитие, което беше на дневен ред и вълнуваше целия учителски състав. Колкото по-разпалено обсъждаха някоя тема, толкова по-рядко чуваха гласа му, ако изобщо присъстваше там. На педагогическите съвети обикновено седеше търпеливо с разтворен пред себе си бележник и през цялото време пишеше нещо в него. Веднъж Ромелия Гуин си позволи да надникне, тъй като столът ú беше точно до неговия, и ú се стори, че той решава сложни математически уравнения, изписани с неразбираеми букви и знаци. Тя не се престраши да го попита, защото самият му вид като че ли казваше – Оставете ме, не е ваша работа! – и Ромелия Гуин бързо се облегна обратно на стола си.

         Още преди началото на тази учебна година, из училището се беше разчуло, че синът му ще учи при тях. До тогава повечето не знаеха дори че има син. Колегите му с нескрито любопитство очакваха появата на това момче и тези, които сега преподаваха на Дамян, останаха приятно изненадани от него. Беше нормално, разбрано и схватливо дете, по-общително от баща си. Учеше се добре и знаеше много по учебните предмети, но не парадираше с това, държеше се възпитано и спокойно.

         Кабинетът на Брус Адам беше в края на коридора. Стая, по-точно две стаи, под ъгъл. Едната от тях му служеше за хранилище. Там държеше всички препарати, до които учениците не трябваше да имат свободен достъп, а също и няколко аквариума с бели лабораторни мишки, чиито органи използваше в часовете си. За целта, първо трябваше да ги убие, а преди това да ги упои с хлороформ. Имаше малка гилотина, и правеше това извън учебните часове. Този нехуманен акт – гилотинирането на мишките – беше наложителен, за да вземе клетки от черния им дроб, а от тези клетки изолираха ДНК по време на упражненията по цитология. И това беше само началото. В неговите часове се работеше трудно и продължително, но пък много интересно. По-големите ученици, на които преподаваше и които се готвеха за клинични лаборанти, харесваха уроците си при Брус Адам. По-малките само бяха слушали за него, и по-специално за това, как убива мишките, и много от тях го гледаха с нескрит интерес и негодувание понякога. А и видът му им вдъхваше противоречиви чувства – мрачен, затворен, неразговорлив – минаваше по коридорите и подхранваше всякакви легенди, които се носеха за него.

         Леон почука на вратата на хранилището и зачака търпеливо тя да се отвори, защото знаеше, че Брус е там.

         Отвътре се чуха стъпки, превъртане на ключ, и насреща му се появи изпитото лице, което очакваше да види. За миг улови нещо в погледа му, после то угасна и на негово място дойде пак онова помрачение, чиято преграда беше така трудна за преодоляване.

         – Ти ли си – попита някак между другото Брус Адам. – Влез!

         Леон влезе и дръпна вратата след себе си. В помещението миришеше на стерилизирани прибори, беше топло, прозорците бяха затворени. Той се настани на единия от двата стола, разположени на тясната ивица под в средата на стаята. Покрай стените отляво и отдясно бяха наредени високи шкафове с вратички и етажерки. Повечето от тях имаха и широки плотове, по които Брус беше разположил работите си и сега довършваше нещо с дозатор в ръка. По по-високите рафтове бяха наслагани книги, учебници и справочници, а по по-ниските – стъкленици и посуда. Аквариумите с бели мишки стояха в дъното, до прозореца. Животинките изглеждаха бодри и любопитни.

         Леон не идваше тук за пръв път и много добре знаеше всяка подробност от този кабинет. Неведнъж го беше изучавал с наблюдателното си око. Но не това го интересуваше, а да почувства атмосферата му, да усети нещо от личността на своя домакин, нещо скрито някъде тук. За сега беше доловил твърде малко.

         – Ще говорим ли, Брус? – попита го той. – Струва ми се че не се доизяснихме.

         – Какво имаме да си кажем, Леон – погледна го Брус Адам. – Обясних ти вече, че не знам защо те потърсих, беше просто импулс и ме отведе до твоя кабинет. Ще гледам да се контролирам повече – и продължи да разпределя с дозатора някаква течност в епруветките.

         Леон се усмихна и започна леко да се върти наляво-надясно със стола си. Той имаше предвид предишния им разговор, не този днес, но Брус изглежда или не разбра, или ловко отклони темата.

         – Ти не се интересуваш от това, с което се занимавам, нали Брус? Смяташ го за твърде абстрактно.

         – Не, не се интересувам, но ти можеш да се занимаваш с каквото намериш за добре.

         – И се доверяваш само на науката, нали Брус – продължи Леон, сякаш изобщо не бе прекъсвал. Беше започнал да се върти малко по-силно. – Само на чистата наука, на онова, което можеш да видиш и пипнеш, след като си го сътворил.

         – Да, така е – Брус пак спря работата си и погледна към него. – Но не означава че подценявам твоите умения и работата ти. Просто сме различни.

         – Може би не сме чак толкова различни – Леон се закова на място. – Ще ти кажа, че синът ти те призова, затова дойде – стори му се че нещо трепна в мъжа насреща и продължи: – Той има способности, за които ти сигурно не подозираш.

         Брус замълча. За малко щеше да попита защо способностите на сина карат Леон да мисли, че и бащата ги има. Но бързо съобрази, че не трябва да насочва разговора натам. Може би точно това искаше Леон – да говорят за приликата между баща и син. Какво още знаеше… Той не можеше да знае. – И няма да го научи от мен. Каквито и методи да използва. – Брус продължи да стои така и мислите му взеха друга насока: – Ако Дамян наистина има такива способности, сигурно ги имам и аз, и мога да ги използвам да му попреча да разбере. – Брус призова цялата си енергия да се стегне и да не позволи на Леон да проникне в мислите му, защото не знаеше какво друго да направи.

         Леон отново се усмихна и пак започна да се върти лекичко със стола.

         – Не те ли учудва това – попита той. – Очакваше ли го?

         – Кое – каза изненадан Брус. Той не помнеше къде беше прекъснал разговорът им.

         – Способностите на Дамян. Засега той е единственият от класа, който ги проявява. Днес го разбрах. А ти? Знаеше ли?

         – Не – побърза да отговори Брус Адам. Значи той не беше разбрал за какво си мисли. – Това е добре. Добре е – каза си и се постара да остане така стегнат. Полагаше усилия също да внимава Леон да не извърти нещата отново към работата му в клиниката. Почувства се напрегнат и уязвим. Реши да мисли за друго. За друго! Например – какво ще вечерят днес. Опита се да си внуши, че това е най-важното на света и се почувства по-добре. Дори си представи как ухае ястието, което Стефани щеше да им поднесе. Нейните ястия винаги ухаеха прекрасно. Той спокойно остави дозатора и се зае да размества епруветките в статива – някои слагаше от едната страна, други – от другата и накрая го прибра в хладилника.

         Леон го наблюдаваше. След малко стана от стола си и каза:

         – Ще тръгвам… Исках само да ти кажа, че синът ти те извика днес и го направи без дори да разбере. Ще работя с него… с моите методи. Надявам се че нямаш нищо против.

         – Не – отговори Брус Адам, – нямам нищо против. Сигурен съм че знаеш какво правиш.

         Леон се сбогува и тръгна обратно към кабинета си. Не можеше да направи повече нищо тук. Поне засега. След онзи разговор, когато му показа, че знае кой е и от къде идва, усещаше осезателно преградата по между им.

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: