Панаира на Vira

януари 4, 2008

Наука на науките – Глава дванайсета: Генетичната лаборатория

6029_skeleton_keyhole.jpg Изправена на стола, Зелда Девон търкаше прозорците с парцала, та пушек се вдигаше. От сутринта не беше сядала, раздигна цялата къща и я подреди отново, но не усещаше умора. Кръвта ú кипеше, в главата ú бушуваше пожар от огнени мисли и всякакви планове за отмъщение я обливаха като топли вълни. Статията и трудът, който си направи – да я разнася като най-обикновена пощаджийка, не дадоха резултат. Леон не беше уволнен и нямаше никакви намеци това да стане в близко бъдеще. Никой не обърна внимание на блестящата ú находка. Никой не я потърси за коментар.

       Прекъсна я някакъв шум откъм кухнята, нещо кипеше. Зелда хвърли парцала на спалнята, скочи от стола и забърза към тенджерата с картофи.

       След като оправи поразиите от кипящата вода, в къщата всичко вече беше изрядно. Нямаше къде повече да се пипне. Но Зелда продължаваше да не я свърта на едно място. Погледна часовника, хвана торбата с празните буркани и тръгна към мазето.

        Не спираше да мисли за омразния Леон. Да му отмъсти за случката на покрива беше за нея въпрос на чест. Но как да разбере къде е слабото му място, без да се доближава до училището!

        Спъна се в купчина стари вестници, докато се мъчеше да напипа ключа за осветлението. Бурканите издрънчаха от удара в стената и едва не се разбиха. Зелда изостри поглед. Ама че мръсно и претъпкано беше тук! Едуин явно не се престараваше с грижите за мазето, които бяха негово задължение. Очевидно вързопът с вестници се беше свлякъл от някой от препълнените рафтове. Тя го повдигна и връзката се скъса в ръцете ú. Пляс! Вестниците се изсипаха на пода.

        Зелда припряно остави торбата настрани и се наведе да ги събере. На слабата мъждукаща светлина от крушката пред погледа ú се мяркаха заглавия с големи черни букви върху пожълтяла хартия. За какво изобщо държаха тези прастари вестници в мазето си!

         Както ги прехвърляше със замах от дясната си страна, изведнъж нещо привлече вниманието ú. Тя присви очи. Беше мъжът от Училището. Не Леон, другият с него. Зелда беше отлична физиономистка, това поне не можеше да ú се отрече. Погледна заглавието до снимката – „Лекар си играе на Бог“, а отдолу с по-ситен шрифт пишеше „Брус Аробин провежда генетични експерименти с човешки ембриони“.

         – Я виж ти! Не съм търсила, където трябва.

         Зелда взе вестника и го отдели. После събра цялата купчина, сложи го най-отгоре, напъха всичко в торбата от бурканите и я понесе към къщи.

         Касандра получи много подаръци за Коледа, но един от тях бе особено ценен, и то не само защото ú го подари Нако. Това беше книга, но не каква да е, а „Истината и лъжата за философския камък“ от Патриций Безмеки, писана през деветнайсети век. Като я видя, тя едва не се хвърли да разцелува момчето. Все пак успя да се сдържи и Нако така и не разбра колко е развълнувана. Отвори книгата и започна да я чете още в следващия час. Имаха математика. Касандра не чу нито дума от урока. Тя откри нещо, което я погълна цялата – тълкуването на същата онази рецепта, която си беше преписала от музея – преводът ú от „алхимичен“ на „химичен“ език. Тук всяка една съставка беше наречена с истинското ú име. Според автора, философският живак си беше чисто олово и той много хубаво обясняваше защо, разбулваше тайните и вече нямаше никаква пречка за Касандра да изпълни написаното. Само че това можеше да стане едва след Коледа и ваканцията. Как щеше да издържи дотогава!

         Утре идваше последният учебен ден преди празниците и Касандра искаше на всяка цена да отидат да видят Волчо и животните.

         – После две седмици няма да ни има. Обезателно трябва да идем утре – убеждаваше момчетата тя.

         А и Леон напоследък им беше разказал още интересни неща за ритуалите на посвещение. Той спомена, че едно от най-трудните препятствия в лабиринта е било битката с минотавър. Обясни им подробно за минотавъра. Това беше много важна информация, заради която Тристан и Дамян веднага решиха, че „мутантите“ всъщност може да са част от онези ритуали. Волчо не приличаше ли точно на минотавър, както Тристан каза още на другия ден след като го бяха видели за пръв път, макар и с тяло на маймуна, а не на човек, както беше в митологията.

         Остана само един неизяснен въпрос:

         – Ако мутантите са част от ритуала и от миналото, защо тогава ни виждат? Още не мога да разбера – чудеше се Тристан.

         – Защо Волчо да е минотавър – не беше съгласна Касандра. Звучеше ú малко като обида към него.

         – Минотавърът е бил с биволска глава и с човешко тяло.

         – С човешко, ама не с маймунско – настояваше за справедливост тя.

         – Може да е някакъв неуспешен минотавър – вметна с присъщото си чувство за хумор Нако. Но Касандра се обиди още повече:

         – Много грешите! Волчо няма нищо общо с тези ритуали.

         – Тогава какво прави там? И въобще кой ги държи заключени там, кой ги храни, кой – изстреля въпроса си Тристан.

         Всички мълчаха. Никой нямаше обяснение.

         – Вижте какво, трябва да проверим това – заключи той.

         – И как предлагаш да стане – попита както винаги скептично настроен към тези работи Кристи.

         – Да се разходим още натам по лабиринта. Имаше и други коридори. Да видим какво става.

         Четиримата го гледаха уплашени и сковани.

         – Добре де, може да го направим след ваканцията – отложи малко Тристан. И него си го беше страх, но тези нови открития за лабиринтите и минотаврите… просто го вълнуваха много.

         Останалите си отдъхнаха. Щом нямаше да е веднага…

         – Но утре ще отидем да видим Волчо – напомни им Касандра, в случай че бяха забравили.

         Леон беше загатнал и още нещо много интересно днес – че след Коледа започват тъй наречените „упражнения по призоваване“ – да се свързват с някого по телепатичен път.

         И сега Касандра имаше един куп работи, за които да мисли – рецептата, Волчо и упражненията по телепатия. Това си бяха все сериозни и важни неща. Ваканцията ú нямаше да е скучна.

         Анита Морисън щеше да прекара празниците на вилата си, и то не сама. Очакваше много важен гост, на чието благоволение да ú окаже честта, до преди два дни дори не се беше надявала. Сега обаче, събитието наистина предстоеше и това малко я изнервяше. Трябваше да се подготви подобаващо и нямаше да е лесно, а времето напредваше.

         Сутринта измина неусетно. Оставаха броени часове до срещата ú с него. И най-неприятното беше, че той щеше да отиде там преди нея. Може би вече се разполагаше дори и щеше да я чака, а тя тепърва трябваше да пазарува, и после да приготви вечеря.

         Анита стоеше права до бюрото си и нервно потропваше с крак. Тя можеше да се сети предварително днес да си вземе почивен ден, и без друго не свърши нищо на работното си място, но от объркване и напрежение не помисли за това. И ето я – стоеше тук и се чудеше как ще се оправи.

         Дали поне не можеше да си тръгне по-рано, още сега. Ами в края на краищата кой щеше да и държи сметка. Суин ли?

         – Ха! – тя не усети как се изсмя на глас. Така беше потънала в мислите си.

         Точно в този миг на вратата се почука.

         – Влез! – изкрещя стресната тя и побърза да седне на стола си.

         Влезе директорът – като по поръчка. Анита веднага си възвърна самообладанието:

         – Бореспиер, има ли нещо спешно, защото аз ще тръгвам – нямаше да му дава никакви обяснения.

         – Ще тръгваш ли – каза плахо той и си погледна часовника на ръката.

         – Не си гледай часовника – сряза го тя – в края на краищата мога да изляза и по-рано, свършила съм си работата.

         – Ами аз щях… – измърмори Суин, като много внимаваше да не си погледне часовника, без да иска.

         Звънна телефонът. Анита, която беше напрегната по ред причини, отново се стресна:

         – Какво става! Веднъж човек да реши да си тръгне по-рано, и веднага ще му намерят работа. – И без да поиска извинение от събеседника си, тя каза сърдито в слушалката:

         – Моля!

         Внезапно, пред очите на директора, цветът на лицето ú се смени от сивкав на мораво-червен. А когато най-сетне проговори, гласът ú беше неузнаваем:

         – Да, разбира се, чудесно – каза тя – разбира се, че може да я ползвате, ваше… – Анита спря и погледна към Суин. После, със слушалката в ръка, се обърна на другата страна, и сега той виждаше само как широкият ú гръб, облечен в цикламено сако от букле, потрепва конвулсивно от време на време.

         – Ще дойда веднага щом мога – продължи Анита. – В хладилника има от любимото ви сирене, а в кутията на масата са виенските сухари. Моля, чувствайте се като у дома си – изреди набързо тя. А същевременно в ума ú се въртяха объркани мисли: – Дали Суин не е заподозрял нещо? Глупости, той няма да смее дори да си го помисли. – Този глупак си нямаше и идея с кого ще вечеря тя.

         След като приключи разговора и остави слушалката, Анита се обърна бавно и погледна предизвикателно Суин. След което му заяви:

         – Е, мога ли да тръгвам! – Предварително знаеше отговора. Този човек беше толкова елементарен, предсказуем и слабохарактерен, че можеше да прави с него, каквото си поиска.

         Суин успя да измънка само:

         – Да, да – и след по-малко от половин минута вече стоеше в коридора и гледаше как тя заключва вратата на кабинета си. Междувременно му пожелаваше приятни празници с тон, с който по-добре биха прозвучали думи като „Все ми е едно как ще изкараш“.

         – И на мен – отвърна ú вежливо Суин. После се поправи, защото тя отново го изгледа лошо – исках да кажа „и на теб“, Анита.

         Докато гледаше гърба ú – за втори път днес – как се отдалечава по коридора, Суин мрачно си помисли: – Тя ще се види с него. Но как е възможно. – Единственият допустим отговор беше, че те могат да излизат и от другаде. Иначе как? Представи си ги как седят двамата, как Анита се смее по неприятен, саркастичен начин, и как говори по негов адрес унизителни, гадни неща.

         – Утре ще посрещаме Коледа – бранеше се разгорещено Касандра. – И те заслужават нещо по-специално за празника! Съмнявам се някой да се погрижи за тях.

         Момчетата я бяха нападнали заради торбите, които пак беше помъкнала. Този път зеленчуци, плодове и кашкавал. Имаше спестени пари и ги похарчи добре. Сега и петимата носеха по една пълна догоре торба. А как дойде до училище… Трябваше да каже в къщи, че ще си правят тържество за празника и тя е обещала да донесе всички тези неща. Сесилия на драго сърце ú помогна, въпреки че недоумяваше що за тържество ще е това и дъщеря ú ли е поела издръжката на целия клас. Обикновено за такива случаи носеха бонбони, но Касандра не щеше и да чуе:

         – Решили сме да се храним здравословно – заяви тя. – Дори на празници. Искам да дам пример. – А между другото ú хрумна, че можеше да вземе и хляб, но не се беше сетила, и сега я хвана яд.

         – Какво ти разбират от Коледа. Та те са животни! Все едно лъва и слона да празнуват Коледа – говореше си Нако, но знаеше, че няма да я разубеди. В такива моменти Касандра бе непоколебима. Пък и вече беше донесла нещата.

         – Хубавото е че торбите няма да се разтекат – отбеляза Дамян.

         – А ако пак се развилнеят и се сбият за храната? – попита Тристан.

         – Мисля този път да стигне за всички – отговори му Касандра. – Само трябва да сме много бързи с хвърлянето. – Тя се замисли и добави: – Но другия път да донесете и вие по нещо, момчета, че иначе ще ме заподозрат у нас.

         – Да бе – каза Кристи. – Само това ми липсва, да им мъкна храна.

         Касандра го изгледа на кръв. Той побърза да добави:

         – Добре де, добре, ще пробвам.

         – Касандра, почакай да видим как ще мине днес – намеси се Тристан. – Може да не е добра идея да им носим храна.

         – Всичко ще е наред – увери го тя. Настроението ú беше приповдигнато. От една страна заради празниците, които предстояха, от друга, защото от сутринта всичко вървеше по план, само без хляба, но като цяло имаше защо да е доволна.

         – Банани! – отбеляза Касандра, застанала със запретнати ръкави в средата на манежа. – Всички обичат банани.

         Този път животните бяха останали по-спокойни при вида на храната. Пак имаше крясъци и бой, но споровете се разрешиха бързо и сега те кротко ядяха по клетките си. Децата забелязаха, че вътре има и друга храна. По подовете се виждаха най-различни остатъци, между които и разпокъсани обелки от банани. На много места беше разсипан и размазан някакъв бълвоч, сред който се открояваха едни кръгли жълто-кафяви топки. Касандра ги оприличи на варени картофи:

         – Необелени – уточни тя.

         Нако обаче изказа силни съмнения това да са варени картофи. На него му приличаха на нещо друго.

         Миризмата беше ужасна – даже по-силна от преди.

         – Ама че гнус – не спираше да повтаря Кристи. Чисто новата му фанела се беше пропила с воня на пикоч и разложена помия, както се изрази той.

         Това, че някой е донесъл храна на животните, безпокоеше и петимата.

         – Като нищо ще се срещнем с тези, дето ги хранят някой път – отбеляза Дамян. – Май сме големи късметлии че още не е станало.

         – Скоро са идвали, значи няма да дойдат точно сега – успокои го Тристан. Той си имаше едно на ум, че все пак хората тук можеше да не ги виждат, както се случи с онези горе. Надяваше се от сърце да е така, за да могат да разгледат и по-нататък в лабиринта. И му се искаше да го направят още сега, но не знаеше как да го каже на останалите. Едва ли щяха да се съгласят.

         Тристан отново разгледа с искрено недоумение странните същества и се опита да определи какво точно представляват. Волчо например, беше целият космат. Дори волската му глава бе обрасла на места с дълги косми, или по-скоро кичури, и това изглеждаше много неестествено. Ако не бяха рогата и типично кравешките муцуна и поглед, щеше да си е най-обикновена маймуна. Защо Касандра хареса точно него най-много от всички, си оставаше загадка. Тристан я беше питал, но и тя самата не можеше да си го обясни. После погледът му се прехвърли на двуглавия мъж, който беше клекнал гол до студената стена и бавно и тъжно отхапваше ту с едната, ту с другата си уста парчето, което държеше. Правеше го без желание, явно просто за да оцелее. Зад тази решетка бяха само двамата с Волчо.

         Тристан обърна глава надясно. В съседната клетка бяха наблъскани повече животни. Едно от тях определено властваше над останалите и привличаше вниманието, защото беше високо, силно и напористо. Видът му беше като на човек, но кожата и главата му, и може би гръдният кош и раменете му не бяха съвсем човешки. Кожата беше жълта и набръчкана, лицето – леко издължено напред, като муцуна на животно, ушите му бяха странни и разположени не където трябва, а косата му наподобяваше лъвска грива. Тристан го беше забелязал още предишния път и го наричаше човекът-лъв.

         Останалите животни в клетката се отнасяха със страхопочитание към него, с изключение на едно, което постоянно му се пречкаше в краката. Явно затова се беше сдобило с дълбока кървава рана на хълбока. Касандра го съжаляваше, защото беше глупаво и непредпазливо и го нарече Овчо. Овчо, също като Волчо, си беше жива-живеничка маймуна, но козината му беше къдрава като на овца, и вместо лапи май имаше копита. Изражението на лицето му беше винаги уплашено и той или тя почти не се спираше на едно място. Звуците, които издаваше, бяха хем смешни, хем жални, и приличаха повече на блеене на овца, отколкото на маймунски крясъци.

         Останалите все гледаха да стоят по-навътре в клетката и децата не можеха да ги разгледат подробно.

         Зад една от другите решетки имаше същество на четири крака с нещо като конска грива по целия гръбнак. То се хвърляше като лудо от стена към стена с типични маймунски скокове, въпреки че беше доста по-едро от обикновена маймуна. Рядко се спираше и обръщаше за да покаже лицето си. От главата му стърчаха изправени остри уши и беше едно от най-гръмко крещящите в цялата компания. Нако го кръсти Бълхан – едно защото скачаше като бълха, и второ, защото се мяташе все едно е нападнато от бълхи и не издържа на сърбежа.

         Докато стоеше така и наблюдаваше, на Тристан внезапно му хрумна нещо. Той се обърна пак към решетките, зад които човекът-лъв лакомо ядеше направо с уста от пода, и каза:

         – Възможно ли е да живеят заедно този хищник и овцата?

         – Овчо – поправи го Касандра. Тя също погледна натам. – Мислиш ли, че той може да го изяде?

         – Ами кой, според теб, го е ухапал?

         Кристи с отвращение погледна към животните, за които говореха и каза:

         – Какъв хищник е тоя бе, я го виж, прилича на лъв от куклен театър. Само опашката му липсва да се вее отзад.

         Нако взе че се засмя. Касандра пък ги изгледа строго. Тя мислеше за „мутантите“ като за нещастни животни, затворени в клетки и смяташе подигравките с тях за много неуместни. Още повече, че някои от тези животни приличаха на хора, а тя не можеше и не искаше да си мисли за хора в такова положение.

         – Кристи, представяш ли си теб да те затворят тук, на какво ще заприличаш след време – каза му тя.

         – Да бе – възрази той, но ни най-малко не се почувства виновен че ги е обидил.

         Човекът-лъв се изправи и залепи муцуна за решетката, сякаш да чуе за какво говорят.

         – Колко време имаме още – попита изведнъж Тристан.

         Нако бързо откликна, отчасти, за да се измъкне от упреците на Касандра. Погледна часовника си и каза:

         – Охо-о, имаме още половин час.

         – Браво бе, много сме бързи!

         – Ще ме чакате ли тук, докато огледам какво има по-нататък – попита ги Тристан. Не смееше да им предложи да отидат с него.

         – Нали решехме другия път – каза малко притеснен Дамян.

         – Да, но така и така имаме време…, ако искате вие тръгвайте – искрено обаче се надяваше да го почакат въпреки всичко.

         – В никакъв случай, как ще те оставим сам – възкликна Касандра.

         Слава Богу, че го каза – помисли си Тристан.

         – Аз ще дойда с теб – заяви с готовност Нако.

         – Хайде тогава всички да отидем – предложи Дамян. – Така ще е най-добре.

         Кристи не беше много доволен, но не искаше да се връща сам и тръгна с тях.

         – Пак стана твоята – каза той на Тристан. После отправи въпрос към Касандра: – А ако аз реша да си тръгна, ще ме оставите ли сам? – и побърза да си отговори: – Да, сигурно.

         Касандра май не го слушаше, но Тристан спря и отвърна вместо нея:

         – Ако искаш да си тръгнеш, ще си тръгнем всички, няма да те оставим – той научи този урок от нея и си обеща да не го забравя. Рядко до сега се беше налагало да прави компромиси заради приятелството. Това беше един от най-сериозните му. Поведението на Касандра ставаше заразително. – Ще отидем другия път – добави Тристан.

         – Добре де, ще дойда – каза изненадващо бодро Кристи. – Исках само да знам дали ще го направите.

         Дамян го потупа по рамото, а лицето на Тристан грейна. Касандра беше на прав път – нейният начин отново проработи.

         – И на къде ще тръгнем сега – попита Нако, след като изясниха, че всички са съгласни и няма недоволни.

         – Пак ще опрем ръка в стената и ще видим къде ще ни отведе – Тристан вече беше мислил по този въпрос. – Дясната, не лявата – уточни той, – както в началото.

         Подредиха се един след друг и се оставиха той да ги води. От пещерата с клетките се върнаха в предишната, и излязоха през десния ú отвор. Коридорчето ги отведе в почти същото помещение – отново с четири изхода. Следващият коридор обаче, беше по-различен, от което предположиха, че предстои нещо ново и застанаха нащрек. В другия край се виждаше силна светлина.

         – Ами ако там има някой – прошепна Касандра.

         Тристан беше забавил крачка и много внимаваше, за да може само ако зърне нещо застрашително, да отреагира веднага. Отсреща започнаха да се различават някакви бели шкафове. Мястото никак не приличаше на онова с клетките. Най-вече защото изглеждаше много чисто и обзаведено. Като се приближиха достатъчно, започна да напомня зъболекарски кабинет. Даже Тристан очакваше да види стола някъде навътре. Имаше големи, високи шкафове, целите в чекмеджета и вратички, и широк плот, отрупан с какви ли не инструменти и пособия. Тристан предпазливо протегна шия и надникна през отвора. Зад него всички сдържаха дъха си от вълнение и страх. Той пристъпи напред:

         – Уау!

         Зад него Нако подаде глава и също замря в учудване.

         – Не виждам никой – каза най-после Тристан. – Елате.

         Останалите бавно и предпазливо пристъпиха напред и се спряха в началото на дълго помещение, което продължаваше наляво. Тук човек можеше да забрави че се намира в пещера. Беше чисто, сухо и светло. Стените почти не се виждаха зад многобройните шкафове с рафтове и чекмеджета. Навсякъде цареше „творчески безпорядък“, както обичаше да се изразява майката на Тристан за собствената си къща. В смисъл, че имаше толкова много неща, наизвадени и сложени по плотовете и полиците. Непознати и интересни неща. Но от далеч личеше, че това е някаква лаборатория. Не като тяхната – по химия – по-различна. Някои от съдовете и приборите им бяха добре познати, но повечето други виждаха за пръв път.

         След като хвърли един поглед наоколо, Тристан започна да изучава пода:

         – Как са го изравнили? Излели са бетон сигурно.

         Касандра пък откри цели редици от стативчета с най-малките епруветчици, които някога беше виждала. Бяха пластмасови и всяка си имаше разноцветно капаче. Извади една, за да я разгледа.

         – Не пипай нищо – намеси се Нако. – Може да е опасно.

         – Виж че е празна – показа му тя.

         По-нагоре по рафтовете стояха подредени безброй шишета, различни по големина. Надписите им не се разбираха.

         – Може да са на латински – предположи Касандра, но не успя да преведе никоя от думите.

         Тук имаше и страшно много микроскопи. Такова струпване на микроскопи на едно място не можеше да се види дори и в кабинета им по биология-практика. А и тези бяха по-внушителни – някак си имаха повече части.

         Друго, което много впечатли Касандра, бяха едни тънички като книги чекмеджета. Тя отвори най-горното. Вътре имаше наредени рибешки скелетчета, всяко, от които си имаше легълце и надпис – отново неразгадаем.

         Тристан изучаваше сега многобройните кабели, които преминаваха покрай стените на помещението, а някои от тях даже го пресичаха през средата. Повечето завършваха в контакти, монтирани на самите шкафове. В тях пък бяха включени какви ли не уреди – големи и малки – наподобяващи външно хладилници, сейфове и миялни машини. Всички те бяха старателно затворени. Имаше и едно подобие на голям бойлер, поставен на земята вертикално, а от него стърчаха тръби и се чуваше слаб шум. Почти всеки от уредите беше свързан с компютър. Но компютрите бяха изключени до един за голямо съжаление на Тристан и на Кристи. Ясно беше, че някой е прокарал ток, и цялата тази апаратура… – това не можеше да са Египтяните! Имаше и мивки, и чешми с кранчета, и от тях със сигурност течеше вода, Тристан провери. Всичко това беше доста обезпокоително.

         – Някой от нашето време работи тук и съществата в клетките…, ето защо ни виждат! Те не са от Египет!

         Дамян не чу тези обобщения, защото разглеждаше таблата с рисунки и схеми, окачени по вратите на един шкаф в другия край на лабораторията. По тях преобладаваха големи букви Х, не съвсем долепени по средата. Имаше и редици с изписани ТГЦГЦТАТЦ и т.н.

         – Това са хромозоми – възкликна той. – У нас имаме много такива, в учебниците на баща ми.

         Те се скупчиха около него и вдигнаха глави нагоре.

         – Хиксовете са хромозоми – показа им той, – а тези букви тук са частите от Де-Ен-Ка. – Това е генетична лаборатория – възкликна Дамян. – Баща ми има такава в училище, само че доста по-малка.

         – Генетична лаборатория, уау! – на Касандра това ú се стори много впечатляващо.

         Останалите мълчаха.

         – И какво се прави в нея – попита след малко Тристан.

         – Не знам със сигурност, но може да се вадят гени от животни, и да ги изучаваш от какво се състоят.

         Лицето на Нако се оживи. Той беше силно заинтригуван и въпреки че си представяше ваденето на гени като нещо, което се прави с пинсета или щипка, тази работа му звучеше много сериозно и отговорно.

         – А от хора може ли – попита пак Тристан.

         – Може, защо да не може. Мисля че да.

         – А могат ли да се създават нови видове – продължаваше да разпитва Тристан.

         Май само Дамян започна да разбира на къде бие:

         – Искаш да кажеш, дали може да са направили мутантите…

         Тристан кимна с глава.

         На Касандра вече ú се прииска да си ходи. Кристи също си погледна изнервено часовника. Само Нако продължаваше да слуша с неприкрито любопитство, и едва ли не беше забравил къде се намира.

         – Може и да е възможно – каза тихо Дамян. – Но доколкото знам никой още не го е правил. Баща ми веднъж каза, че е забранено във всички държави, особено, ако засяга хора.

         След тези думи вече и петимата разбраха, че това, с което си имат работа, е повече от сериозно, и дори предположението на Тристан да не беше напълно вярно, по-добре щеше да е да седят настрана и да внимават.

         И не стига това, ами както стояха така – объркани и притеснени, изведнъж ги стресна силен шум – като от вдигане на ролетна щора. Касандра впи ръце в най-близко стоящите до нея момчета – Нако и Кристи. Шумът дойде някъде отблизо, затова нямаше време за губене.

         – Бързо, идвайте – извика възможно най-тихо Тристан и дръпна някой от тях за дрехата. – Идвайте!

         В колона след него, заедно с Касандра, тикана и дърпана напред, и с най-голямата бързина, на която бяха способни, те потънаха в коридора точно преди от другата страна в лабораторията да влезе един човек.

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: