Панаира на Vira

януари 3, 2008

Наука на науките – Глава единайсета: Семейство Адам

6029_skeleton_keyhole.jpg  След като статията излезе на бял свят, Зелда вече си представяше как с наслада ще обере плодовете от труда си. Само снощните сцени на Кристи хвърляха лека сянка над задоволството ú, но в края на краищата всичко беше за негово добро.        

        Сега тя трябваше да доведе нещата до край. Затова тази сутрин, още в ранни зори, собственоръчно се зае да разпространи вестника, така че той да стигне до всички заинтересовани – Училището по химия и Министерството на образованието.

         В Министерството не я пуснаха да се разхожда по етажите, но долу в преддверието имаше пощенски кутии с имена. Зелда напъха във всяка от тях по един екземпляр.

         После се запъти към Училището. Не ú се щеше да я видят там. Никак даже.

         От другата страна на улицата – точно до входа на парка, видя вестникарска сергия. Човекът тъкмо отваряше. Зелда Девон набързо го „нае“ да свърши работата вместо нея. Обясни му точно къде да занесе вестниците, как да ги закачи по вратите с кабърчета или да ги мушне отдолу и няколко пъти повтори номера на кабинета на Леон, където беше особено важно да се получи доставката.

         Тръгна си доволна, много доволна. Сега трябваше само да почака докато вибрациите на механизма, който беше задействала, достигнат определената цел. А именно – от Министерството да уволнят Леон.

        

         Стефани Адам реши този следобед да си намери старата автобиография, да я допълни с последните десетина изминали години от живота си, и да тръгне да си търси работа. Красивата ú кестенява коса беше сплетена на дебела плитка отзад на тила и така се откриваше лицето ú с опъната и свежа кожа, което излъчваше радост и топлота. Всичко вървеше добре. Дамян се чувстваше отлично в училище, имаше приятели. Беше щастлив. Най-големите ú притеснения на този етап – как ще се справи той, като до сега е живял в почти пълна изолация, се оказаха излишни. Сега тя можеше да помисли и за себе си. Усещаше вече че има нужда да се среща с хора, да излезе навън, да продължи напред по пътя си.

         Седна на пода пред разтворения шкаф и започна да вади папки и кутии. Отдавна не беше ровила тук. В тези купчини хартия бе описан целият им живот с Брус. От актовете за раждане, през всичките им студентски книжки и дипломи, до нотариалните актове и последната бележка за платени данъци върху недвижимото им имущество. Всичко бе старателно подредено и надписано. Например в папката „Документи за работа“ си седеше непокътната автобиографията, която търсеше. Извади я и понечи да върне останалото обратно на купчината, но видя отдолу друга папка: „Документи на клиниката №1“. В ума ú бързо нахлуха спомени. „Клиника по стерилитет на Брус Аробин“ гласеше надписът, който окачиха над входната врата. Бяха взели под наем голям апартамент на чудесно място и я бяха създали с много труд и голямо желание да помагат на бездетните семейства да се сдобият с бебе. Самите те не можеха да имат дете, затова вложиха такъв ентусиазъм в начинанието. Брус даваше всичко от себе си, проучваше най-новите открития, най-необичайните прийоми и се стараеше да се възползва от всяка нова възможност. Беше постигнал големи успехи, защото повечето случаи, с които се заемаше, бяха квалифицирани като невъзможни от други лекари, но при половината от тях той успя да намери начин. Дълго време след това му се обаждаха родители да му благодарят, на всеки празник му засвидетелстваха внимание и го боготворяха като човека, осмислил живота им.

         Но после… Брус и Стефани трябваше да се откъснат от всичко това, да се разделят с клиниката, да сменят телефоните, адреса си, дори името си и да започнат друг, съвсем различен живот.

         Обвиниха съпруга ú в злоупотреби, защото правеше генетични експерименти. А то беше с цел именно да помогне в борбата срещу безплодието. И най-вече да помогне на нея, на себе си, защото в техния случай беше много, много трудно. Организмът ú отхвърляше зародишите заради някаква биохимична несъвместимост и за да износи здраво дете, трябваше да стане чудо.

         Брус направи това чудо. И до ден днешен Стефани беше убедена, че никой друг, освен него, нямаше да може. И ето, в ръцете ú беше цялата история на клиниката, от която той се отказа заради нея, заради тяхното дете, заради семейството. Стана учител, за да им осигури спокойствие и закрила, и да им отдаде цялото си време и внимание, нещо, което не всеки съпруг и баща би направил.

         Но причината да се откаже от всичко, бе най-вече синът им – Дамян. Той беше нормално дете, но можеше и да не бъде такова. Начинът по който… Брус не искаше да го превръща в световна сензация и обект на постоянно наблюдение и изследване. Затова запази в тайна постигнатия успех. Брус Аробин направи революция в генетиката, но никой, освен Стефани и добрият им приятел Карло Монтана, не разбра за това. Името му можеше да остане в световната история за вечни времена. Достижението му можеше да промени хода на науката и да я тласне с десетилетия напред, милиарди хора можеха да се възползват от него като получат нов шанс за живот. Но той избра друго. Избра да остане анонимен, избра семейството си, и тя се надяваше Брус никога да не съжалява за този свой избор.

         Когато Дамян беше мъничък, тя мислеше за това всеки ден. Сутрин, щом погледнеше лицето му, нещо в нея се свиваше силно. А после си казваше – „Това е нашето щастие, нашият живот.“ – и постепенно, с годините, онези мисли останаха назад. Но ето че днес я връхлетяха с пълна сила. Беше студен и мрачен зимен ден. Тя седеше на пода в стаята, сама в къщи, и мислеше за целия свят и за тях, като част от него.

         Сама не знаеше колко дълго бе стояла така, потънала в мисли и спомени, когато някой отключи входната врата. Прибираха се Брус и Дамян, нейните двама мъже, хората, които най-много обичаше на този свят. Всяка друга мисъл се изпари в миг. Стефани се усмихна и скочи от пода. Изтича да ги посрещне. Целуна ги. Как се радваше че са тук! Нищо друго не беше от значение.

         След малко тримата седяха прегърнати на дивана и Дамян разказваше нещо за училище и за приятелите си. Лицето на Брус беше сериозно и вглъбено, но тя знаеше че зад тази наслоена с времето обвивка, се крие един нежен човек, мил и любящ, и много, много силен.

         – Стефани, нали помниш Леон – неочаквано я попита той.

         – Леон, колегата ти по химия?

         Дамян наостри уши.

         – Да, точно той. Днес сутринта под вратата на кабинета ми беше пъхнат вестник. Някакъв от онези, жълтите, знаеш кои, нали – погледна я многозначително той.

         Тя кимна. Дамян въртеше глава ту към баща си, ту към майка си, да не пропусне нещо, някой поглед, от който можеха да се направят изводи, защото всичко, свързано с Леон, живо го интересуваше. Стефани също прояви интерес. Знаеше че Брус има специално отношение към жълтата преса, и се заинтригува с какво може да го е впечатлил един подобен вестник та да го спомене, както и защо е бил под вратата му, освен ако…

         – Да не би пак да са писали за… – тя се притесни.

         – Не, не – успокои я Брус. – На първа страница имаше статия за Леон. Видях я и щях да изхвърля вестника, но после си помислих, че щом е под моята врата, той може и да не знае за това. Онзи, който го е пъхнал, можеше да е сгрешил кабинета.

         Тя кимна:

         – Злепоставили ли са го?

         – Ти как мислиш? Направо са го изкарали психично болен. По-точно сибирски шаман, но преди това уточняват, че шаманите са хора с отклонения в психиката.

         Дамян мълчеше и напрегнато очакваше разказа по-нататък, тъй като до тук не научи нищо ново. Брус го погледна, после сложи ръка на главата му:

         – Не се притеснявай, сине, учителят ти си е напълно нормален. Познавам го, и на двамата съм ви казвал че му имам доверие – но в тона му се беше появила една нотка, която накара Стефани да се замисли. Явно имаше и нещо друго.

         – Каза ли му – попита тя.

         – Колебаех се какво да направя. Хем ми се искаше да хвърля вестника, все едно, че нищо не е станало, защото, ти знаеш, за мен една такава статия не променя отношението ми към човека. Но нещо ми подсказваше, че той трябва да знае за нея и че ако още не е разбрал, съм длъжен да му я покажа. Макар че, по дяволите, нали точно това е целял онзи, който е донесъл вестника – всички да я прочетем! Все пак потърсих Леон – продължи след кратко мълчание Брус. – Беше долу, при портиера. И портиерът каза, че някакъв човек с вестници е идвал рано сутринта. А Леон вече беше прочел статията.

         – И какво… каза за нея?

         – Нищо – отговори замислено Брус. – Нито отрече, нито потвърди. Каза само, че за него статията няма значение… Като си спомня, и аз реагирах така на онези неща за мен, преди години. Знаеш колко мастило бяха изхабили – той пак се обърна към Дамян. Момчето го гледаше с живите си очи, в които сега се четеше и любопитство. Вярно, той не знаеше нищо за онзи грозен скандал. И Брус нямаше намерение да му разказва. Усмихна му се. И Дамян му отговори с усмивка. Стефани им се любуваше.

         – И ти реагира така – каза след малко тя, – но това не значи, че не беше наранен, Брус. Искам да кажа…, че сигурно ти е ясно как се чувства той.

         – Да, Стеф, точно така мислех и аз. Но се случи и нещо друго.

         На Дамян му ставаше все по-интересно. Беше притихнал между тях двамата и усещаше, че най-важното тепърва предстои. Но точно в този миг баща му реши, че има да свърши някаква неотложна работа и той не можа да научи нищо повече. Надяваше се довечера разговорът да продължи, но уви, ето че си легна без да разбере какво е станало. На вечеря се опита да зададе един-два въпроса:

         – Какво стана после, татко? Какво друго каза Леон?

         Но получи само уклончиви отговори:

         – Това е между нас двамата, важното е, че той е добър преподавател и ще ви научи на много неща.

         И толкова. Не посмя да прояви по-голям интерес, за да не почнат да го разпитват защо иска да знае.

         След като Дамян заспа, Брус и Стефани се отпуснаха един до друг на дивана и той ú каза:

         – Не исках да говоря повече пред него.

         – Разбрах – отвърна тя. – Но какво толкова важно е станало?

         Брус бавно прокара ръка няколко пъти през косата си. Правеше така, когато беше под напрежение, тя започна да се тревожи.

         – Точно защото мислех че знам как се чувства, отидох да говоря с него. Да му кажа, че го подкрепям и не вярвам и на дума от написаното. Споделих му, че и на мен ми се е случвало, за да знае, че наистина го разбирам. Не влязох в подробности, но… се оказа, че той знае кой съм… знае за клиниката и точно върху какво сме работили.

         От очите на Стефани вече се стичаха сълзи. Брус я прегърна. Беше унищожил всичката документация от изследванията си, затова тогава не откриха нищо. Но сега имаше неоспоримо доказателство и ако някой разбереше за него…

         Стефани изпадаше в ужас, че кошмарът може да се повтори. Тя се вкопчи здраво в съпруга си и се разрида. Брус я галеше по косата и мълчеше. Накрая тя успя да отрони:

         – Какво му каза ти? Не го ли попита от къде е наясно?

         – Не успях да запазя самообладание. Първо мълчах, вместо да отрека. После му казах, че греши, но не бях много убедителен. Съмнявам се, че ми е повярвал. Има нещо в него, което понякога долавям, той… по някакъв начин те обезоръжава, кара те да му се довериш, а не можеш да бъдеш сигурен какво точно мисли и дали е искрен или не.

         Те останаха така – вкопчени един в друг още дълго време. Стефани си спомняше с болка и тревога за случилото се преди единайсет години, за това как след като минаха през ада, животът им се преобърна изцяло, но към по-добро. Мислеше, че нещата са се уталожили, че всичко вече е влязло в релсите си. Но ето, че се появи човек от миналото, а може би имаше и други, които биха се превърнали в заплаха за семейството ú.

         В коридора Касандра се опитваше да си сложи раницата на гърба, а Дамян старателно ú помагаше. Най-после успя да мушне ръката си в презрамката и изпуфтя облекчена.

         – Точно когато ми е най-тежка чантата, господинът го няма – недоволстваше тя.

         Нямаше кой да им отключи, за да си оставят багажа в кабинета. Учителят по математика – Тео Голдън – беше доста разсеян човек и често забравяше неща, които не бяха свързани с науката, на която бе отдаден. Например, миналата седмица, Касандра му спомена във връзка с нещо, че наближава Коледа, а той доби такъв вид като че ли от нея за пръв път го чуваше. И успя да каже само:

         – Ами да, не бях мислил за това.

         Но по отношение на математиката нямаше равен.

         Трябваше да вземат всичко със себе си през обедната почивка, което не беше добре, защото имаха други планове.

         – Къде се бавят тези тримата – започна да нервничи Касандра. – Дамян, представяш ли си как ще плуваме с раници – сниши глас тя.

         – Какво да се прави, няма къде да ги оставим. Дали да го чакаме още?

         – Кой, господина ли? Щом не е дошъл до сега, не ми се вярва да дойде. Ама и момчетата – да обядваме, та да обядваме, уж щяха да отидат набързо, а ни вързаха да висим тук и да ги чакаме. Губим ценно време!

         Дамян се усмихна. Той познаваше вече Касандра, и знаеше, че понякога силно преувеличава, и то само защото беше ужасно нетърпелива и никак не умееше да губи време.

         – Имаме време – успокои я той. – Не са минали и пет минути.

         – И какво – подхвана тя, – разкажи ми пак какво каза баща ти за Леон.

         Дамян ú го беше разказал вече три пъти от сутринта, и тя остана много недоволна, че Брус Адам не е казал всичко пред сина си.

         – Ама и нашите правят така – понякога спират на най-важното място и нито дума повече не можеш да им изкопчиш!

         Освен раницата, Касандра носеше и една найлонова торбичка. Стискаше я здраво в ръце и не даде на никой да я пипне. Вътре си беше приготвила нещо специално за Волчо и за другите. Но към края на последния час забеляза, че от торбичката ú започна да капе вода. Като я вдигна от пода, отдолу имаше малка локвичка. Знаеше, че ако не побързат, ще изпадне в неудобно положение с тази капеща торба. Оставаше само онова, което беше вътре да замирише. Тя повдигна внимателно торбичката към носа си. Слава богу засега не се усещаше нищо.

         Дамян, обаче, забеляза, че нещо капе по пода и загрижен попита:

         – Касандра, от твоята торба ли са тези мокри следи?

         Долу имаше вече доста капки и те не бяха точно с вид на вода. По-скоро приличаха на онова, което се стича от измито месо.

         – Касандра – погледна я с укор Дамян, – какво носиш?

         – Месо за Волчо – отговори притеснена тя. – Взех малко еленско месо от фризера. И без това имаме много.

         Всъщност се постара да измъкне най-големия пакет. Не знаеше дали ще стигне.

         В този миг се появиха и останалите. Вместо да им се зарадва, тя се притесни още повече.

         – Взехме ви храна – обяви Нако отдалеч и протегна ръце напред, за да им покаже двата увити в найлон сандвича, които държеше.

         Но Тристан веднага забеляза, че нещо не е наред.

         – Какво е станало – попита той, като се приближиха достатъчно.

         Момичето стоеше с наведена глава и се опитваше да държи торбата зад гърба си.

         – Касандра носи месо за мутантите – обясни спокойно Дамян. – Само че то се е размразило и тече – и той им показа следите по пода.

         – Защо им носиш месо? – попита силно изненадан Кристи.

         Тя вдигна глава, после каза:

         – Е, добре де, мислех, че е добра идея, но сега виждам, че съм сгрешила.

         И понеже никой нищо не каза, Касандра продължи:

         – Жал ми е за тях, особено за Волчо. И не знам с какво се хранят, но ми изглеждаха гладни. По-добре да тръгваме – предложи тя – иначе тук скоро ще стане цяла локва.

         И те забързаха по коридора. Малко преди вратата, Тристан изведнъж каза:

         – Според мен Волчо не яде месо.

         Погледнаха го.

         – Защо – попита Касандра.

         – Виждала ли си вол да яде месо, те пасат трева.

         Тя се замисли.

         – Вярно, така е – потвърди Нако. – Е, той не е точно вол, ама другото, на което прилича, е маймуна. А маймуните май също не ядат месо, а, ядат ли – поколеба се той.

         – Май не – отговори дълбокомислено Кристи.

         – Май наистина не ядат.

         – Колко съм глупава! – изненада се от себе си Касандра. – Значи Волчо е вегетарианец като сестра ми, а аз му нося месо. Дали пък другите ядат – обнадежди се тя.

         – Може, особено онези, дето приличаха на лъвове.

         Вече бяха стигнали езерцето.

         – Айде сега, да видим как е с раниците – пошегува се Нако.

         Не беше чак толкова трудно, както се оказа. Изплуваха си спокойно до стълбата, и от там тръгнаха към лабиринта.

         – Ами ако нещо е станало – сети се изведнъж Касандра. – Помните ли, че миналия път чухме изстрел!

         Вместо да я спре, тази мисъл я накара да хукне още по-бързо напред. Останалите я следваха.

         Приближаваха се към целта. Всичко до тук си беше същото, особено миризмата. Тя си оставаше все така непоносима и отвратителна, и както се беше наял набързо, Нако получи неприятно усещане в стомаха. – Няма да повръщам точно сега – каза си окуражително той.

         Малко преди края, Касандра забави ход. Явно тревогата ú за Волчо отстъпваше място на страха, който беше невъзможно да не почувстваш в такъв момент. Тя се обърна към момчетата за кураж, но лицата им съвсем не показваха онова, което искаше да види. По-скоро можеха да я накарат да се откаже, отколкото да ú вдъхнат смелост.

         Вече се чуваха познатите звуци – приглушеното хриптене и похъркване. Иначе беше сравнително тихо. Тя обаче знаеше, че веднага, щом я зърнат, ще наскачат и ще се разкрещят, и това неприятно очакване караше сърцето ú да тупти учестено.

         И петимата бяха застинали в пълно мълчание. Касандра стискаше здраво торбичката си, а течността от нея се стичаше по ботушите и. Най-после тя събра сили да пристъпи леко напред. Погледна с половин око в пещерата. Не се забелязваше нищо тревожно. Някой я бутна без да иска отзад. На Кристи му беше капнала вода във врата, и това предизвика верижна реакция. Касандра така се стресна, че отскочи рязко напред, и само успя да зърне как Волчо изниква със скок от тъмницата и се хвърля с рога към решетката. Започна се!

         За да стоят възможно най-далеч от всички клетки, петимата трябваше да застанат точно в средата, също както и миналия път. Кристи си беше запушил ушите с ръце. Останалите се надяваха животните скоро да се успокоят и да престанат да вдигат такъв шум.

         – Да опитам ли да им дам месото – провикна се след малко Касандра.

         Но докато чакаше отговор, тя съгледа в ръцете на Нако двата сандвича, предназначени за нея и Дамян. Момчето още ги държеше, въпреки че бе напълно забравило за тях.

         – С какво са сандвичите – обърна се към него Касандра.

         Нако погледна към ръцете си:

         – А-а, с кашкавал и маруля. Сега ли ти се дояде – изуми се той.

         – Глупости, ще го дам на Волчо. Дай първо марулята!

         Нако започна да вади единия сандвич от найлона. Дамян му помагаше. Шумотевицата все още беше силна, но май не чак толкова, колкото в началото. Повечето от животните ги наблюдаваха с интерес, но някои продължаваха да им ръмжат. Дали бяха надушили миризмата на еленското месо?

         – Касандра – обади се Тристан, – луда ли си да му даваш марулята? Нали трябва да се приближиш съвсем до него. Дай му нещо, което можеш да хвърлиш от тук.

         – Дай му целия сандвич – предложи Кристи.

         – Точно така, ето – и Нако ú го подаде разопакован вече от найлона.

         Тя взе сандвича и протегна ръка за засилка. Животните застанаха нащрек. Момчетата също застанаха нащрек. Като я знаеха как хвърля по физическо…, можеше да се очаква доставката да не пристигне, където трябва. Но никой от тях нямаше намерение да я обиди. Знаеха, че тя трябва да го направи – това си беше нейната инициатива – да донесе храна на съществата, да ги нахрани. Това беше нейното прословуто вече отношение към животните, нейната специална връзка с тях.

         Касандра метна сандвича, и за миг си помисли, че ще уцели Волчо по главата. Но нищо подобно. Нейният любимец показа завидно бързи реакции. Подаде ръце през решетките и улови връхлитащия го сандвич във въздуха. Изведнъж настана пълна тишина. Волчо погледна със странните си очи своята нова придобивка, доближи я към ноздрите си, и после бързо я натъпка в устата си. Тогава вече стана страшно, защото всички, които го видяха, започнаха да крещят недоволно и да напират към решетките.

         – Бързо, вади месото! – разкрещя се и Нако.

         Всички се включиха да помагат, тъй като ръцете на Касандра се бяха разтреперили от притеснение. Момчетата започнаха да хвърлят късовете месо към клетките, като се стараеха да го разпределят „по равно“. Добре че беше нарязано. Колко предвидлива беше майка ú. Бяха ú благодарни за това.

         Борбата за месото беше апокалиптична. Такъв шум и вой на разярени гладни животни те не бяха чували дори на кино. „Мутантите“ започнаха жестоко да се бият по между си, защото храната не стигна за всички. Дори и тези, които трябваше да са вегетарианци, се включиха в подялбата. Толкова ли бяха гладни?

         Касандра не бе очаквала такова нещо. Вместо да се зарадва, че са приели храната ú, тя се разстрои, че ги е накарала да се наранят един друг. Стоеше безпомощна и поразена от това, което ставаше около нея. Усети как момчетата я помъкнаха към изхода, и после дори не помнеше как са се прибрали обратно.

         – Направихме каквото можахме – успокояваше я Тристан в градината на училището. – Но те явно са много гладни.

         – И настървени – добави Нако.

         Кристи се опитваше да почисти с влажна кърпа якето си, което беше изцапано от месото.

         От всички, Дамян като че ли най-много съчувстваше на Касандра. Той седеше до нея и мълчеше с нея. Сякаш разбираше точно какво ú е сега.

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: