Панаира на Vira

януари 2, 2008

Наука на науките – Глава десета: Съществата от митологията

6029_skeleton_keyhole.jpg Денят премина неусетно, а също и следващият, защото на Касандра изведнъж ú се прииска да отиде в Египет и да се запознае отблизо с Волчо. Хрумна ú точно в часа по химия и това струваше на Тристан две счупени епруветки и леко изгаряне на дланта. В едната епруветка той нагряваше разтвор, придържаше я със специалната щипка и точно тогава Касандра дойде, много въодушевена, да му сподели намеренията си. Тя държеше и своята епруветка в ръка, но вече беше забравила какво е сложила в нея.        

         – Тристан, трябва да ти кажа нещо!

         – Какво – той беше съсредоточен да държи дъното на епруветката точно над пламъка.

         Касандра се огледа дали някой не ги чува:

         – Мисля да отидем пак в Египет – наведе се тя към него, – да видим отблизо онези…

         Тристан се отдръпна и я погледна. Направо не вярваше на ушите си – такова предложение да дойде точно от нея. Докато вникваше в думите и, той несъзнателно посегна със свободната си ръка и хвана нагрятата епруветка. Мигновено усети болката и хвърли, каквото държеше напред. С щипката уцели и епруветката на Касандра и след малко двамата метяха стъклата от пода, а ръката на Тристан беше намазана с крем против изгаряне и увита с носната кърпа на преподавателя.

         – Извинявай – вдигаше от време на време глава Касандра. Чувстваше се страшно гузна за това, което се случи и за пореден път се заричаше, че ще стане по-търпелива занапред.

         Тристан се беше намусил, но не ú се сърдеше чак толкова. Той все още размишляваше над думите ú и стигна до извода, че наистина трябва да отидат. – Дано и другите се съгласят!

         След известни дебати по въпроса, всички казаха „да“.

         – Но трябва да вземем мерки за безопасност – направи уговорка Нако. Изразът му беше хрумнал във връзка с това, че накрая на часа по химия им възложиха за домашно да прочетат по пет пъти „инструкцията за безопасност при работа в химичната лаборатория“. Господин Блаурабит прецени че не са наблегнали достатъчно на нея, щом един от учениците му си е позволил да се разсейва, и да хваща с ръка нагрята епруветка.

         – Какви точно мерки да вземем – попита Дамян.

         – Ами… как ще се защитаваме, ако ни нападнат – уточни Нако.

         – Как могат да ни нападнат – намеси се Тристан, – като те не ни виждат.

         – Вярно бе.

         – Ами да, разбрахме го със сигурност, когато ходихме с Касандра: никой там не ни вижда.

         – Наистина, как не се сетих – недоумяваше и самата Касандра. – Тогава напразно сме се плашили. А аз си мислех, че… – тя млъкна.

         – Какво? – заинтересува се Нако.

         – Мислех, че… дори може да ги опитомим.

         Момчетата я изгледаха странно.

         – Стига бе – възрази Нако. – Леон каза, че за лъва са нужни доста месеци работа, всеки ден. Ти как си мислеше, че ще стане…, ако можехме де?

         – Гледах един филм – впусна се в подробности, въодушевена, че я питат, Касандра. – Дресьорът обясни точно какво се прави: стоиш до клетката, говориш му – тя се замисли. – Жалко, много жалко, можехме да опитомим същества от митологията, представяте ли си?

         – Да, но сега вече не можем – заключи Кристи. – Тогава за какво да ходим?

         – Заради науката – изправи се срещу него Тристан. Толкова много беше мислил по въпроса, че все едно държеше реч, която бе репетирал многократно. – Можем да съберем ценна информация за историята. Представи си да има нещо, което не е така, както смятат историците и археолозите. Ние можем да го открием – той така се бе вдъхновил, че от съседните маси започнаха да обръщат глави към тях. Дамян го дръпна за блузата. Тристан седна и продължи съвсем тихо:

         – Можем да записваме всичко. Кажете ми, колко хора са имали такава възможност – да бъдат на самото място, когато са писали историята на Древността, а? – той не изчака да отгатват, отговори си сам: – И да е имало такива, техните записки са се изгубили с времето или са били преразказани от други и кой знае каква част от истината се е запазила до днес! А ние имаме този шанс и не трябва да го пропускаме!

         – Да… – въздъхна дълбокомислено Нако. Не беше съвсем сигурен за последното. – Защо точно ние? – попита той.

         – Ами защото ние го открихме – Тристан вдигна рамене. – Просто ние бяхме първи и сме длъжни.

         – А ако и някой друг знае за това? Кой е заключил вратата с катинар? Не си ли мислил?

         – От училището са я заключили – намеси се Дамян. – Баща ми каза, че това било някакъв минерален извор, който бил археологическа ценност, затова са го запазили.

         – Защо не си ни казал? – изгледа го учуден Тристан.

         – Забравих.

         – Как може да забравиш такова важно нещо!

         – Просто забравих, защото тръгнахме към зоологическата градина, и май от тогава не сме се събирали само ние – оправда се момчето.

         – Ама ти пита ли го баща ти – поинтересува се Касандра.

         – Не, не – побърза да отрече Дамян. – Той разказваше на майка ми, че в петък някакъв инспектор от пожарната идвал да провери какво има зад онази врата. И тогава обясни. Нямаше нищо против да го чуя и аз… Та исках да кажа че… щом го смятат за някаква археологическа ценност и стои заключен, може и никой да не знае какво точно става там.

         – Представяте ли си – хвана се за главата Тристан, – да сме единствените. Тогава още повече сме длъжни – изправи се пак той. Да са единствените, които знаят за това, беше хем хубаво, хем страшно. И във всеки случай си беше голяма отговорност.

         – Отиваме ли тогава – попита след няколкото минути мълчание Касандра.

         „Добре“ и „да“ бяха отговорите и лицето на Тристан грейна от щастие.

         Пътят до лабиринта вече не изглеждаше толкова страшен. Но от там нататък… Като видя отново коридорите, Касандра изпита същото чувство на несигурност и колебание, както и преди. Тристан се оглеждаше и за фенера си, който изгуби тук някъде миналия път. Щеше да е хубаво да си го намери, макар че вече го бе отписал.

         – Защо – каза Нако, – ако никой освен нас не е идвал, няма кой да го е взел. Щом тук не ни виждат, значи няма да видят и фенера – заключи философски той.

         – Да, логично е, но къде е тогава?

         – Може да си го изпуснал там, вътре, при… нали се сещаш.

         Бяха спрели за малко в началото на лабиринта, сякаш, за да съберат кураж за по-нататък. Уж гледаха за фенера, но никой не тръгваше напред. Най-после Кристи се обади:

         – Хайде, ако ще ходим, давайте, че не ми се стои тук – беше огладнял, а и тази работа хич не му харесваше.

         Долепиха ръце до стената. Тристан пак застана най-отпред, пък и никой друг не искаше мястото му, така че той си го зае без стеснение.

         Движеха се бавно, по-бавно и от предишния път. Ослушваха се – дали ще чуят звуците, които чуха тогава – но беше тихо, съвсем тихо. Започна да се долавя пак онази отвратителна миризма, но се стараеха да не ú обръщат внимание. На Касандра това ú напомни за лъва в зоологическата градина – и там смърдеше така ужасно.

         – Ама че воня! – прошепна тихо и с неподправено отвращение Кристи от мястото си най-отзад в колоната.

         Щом наближиха края на дългия коридор, точно преди пещерата с клетката, Тристан забави темпото още повече, почти спря. Не искаше пред очите му внезапно да изникне пак онази гледка, от която му беше прилошало. Стараеше се да диша дълбоко и равномерно, въпреки вонята, и да събира смелост.

         Вече беше само на една крачка разстояние от мястото, от което можеше да види решетката. И той направи тази крачка. Усещаше зад себе си вълнението и страха на своите приятели, макар откъм тях да не се долавяше нито звук.

         Петимата стояха сега като заковани и никой не смееше да наруши тишината. Да, както мислеше Тристан, от тук се виждаше решетката, но зад нея беше непрогледна тъмнина, и сякаш там нямаше никой. Той се осмели да мине още малко напред. Останалите зад него също се придвижиха и от тук всички имаха добър изглед към вътрешността. Дочу се звук, подобен на хриптене или хъркане. Тристан потръпна. После направи следващата крачка напред. Тогава нещо изведнъж изникна от мрака на клетката и се метна с шеметна скорост върху решетките. Чу се рязък, оглушителен трясък, който ги накара да подскочат. Беше Волчо – както го бе нарекла Касандра. В мига, в който той се хвана и започна да удря ритмично рога в метала, в пещерата се разнесоха звуци от всички страни. Не бяха прекалено силни, по-скоро това, което се чуваше, приличаше на скимтене и плач и на някаква нечленоразделна реч. Но понеже бяха придружени от кънтежа на решетката, в която създанието удряше безпощадно рогата си, звучаха зловещо и страховито.

         От тук не се виждаха други същества – дори онзи мъж, с двете глави. Но явно те бяха там и издаваха звуците.

         Тристан се обърна към останалите от групата и се опита да надвика шума:

         – Отивам да видя какво е това!

         И понечи да тръгне напред. Нако го хвана здраво за блузата. Тристан пак се обърна и почна да му прави знаци с ръка, че влиза вътре.

         – Ще дойда с теб – кресна Нако в ухото му.

         Момчето кимна и пое. Опитваше се да мисли трезво, за да не се разколебае: – Не ме виждат, не ме виждат! – повтаряше си той наум и вървеше. Останалите тръгнаха след тях, не можеха да ги оставят сами, макар че се чувстваха силно раздвоени между дълга и желанието да избягат от тук.

         С влизането им вътре, шумотевицата като че ли утихна. Но от гледката там, никой вече не можеше да помръдне. Бяха се втрещили. По цялата обиколка на пещерата, през известно разстояние, имаше такива решетки, а иззад тях надничаха същества, за каквито никой никога не беше чувал или чел – хора или маймуни, или и двете заедно, или нито едното, нито другото – не можеше да се определи. Някои приличаха повече на хора, но нещо в тях не беше както трябва – кожата им, косите и лицата им, крайниците им – сякаш имаха родство с други животни. И на тези, които наподобяваха маймуни, нещо не им беше наред. Някои от тях носеха черти на лъв, и стойката им беше като на лъв, Касандра можеше да се закълне. Други пък приличаха повече на кон, овца или крава, но си бяха маймуни, колкото и странно да изглеждаше. Дори Волчо си беше жива маймуна, въпреки че имаше волски рога и муцуна. Някои бяха високи, други – ниски. На повечето краката или ръцете им бяха несъразмерни с тялото, главите също. Едни бяха целите окосмени, други – само на някои места. Дрехи нямаха, бяха голи. Стояха там, по няколко зад всяка решетка и промушваха крайниците си между пръчките, сякаш се опитваха да излязат или да достигнат нещо. Очите им също бяха странни: все едно хора и маймуни с очи на друго животно – беше неестествено и страшно. И всички до един се бяха втренчили в групата деца. Дори Волчо неусетно беше спрял да удря с рога и гледаше. Зад него се показа плахо и мъжът с двете глави. При вида му Касандра изпита истински ужас – не бяха точно две ОТДЕЛНИ глави, а нещо неописуемо. И той ги гледаше с четирите си очи, едното, от които нямаше и клепач и беше зловещо ококорено.

         – Боже, какви са тези… – не можа да продължи Нако.

         – Тристан, сигурен ли си, че не ни виждат – попита с треперещ глас Дамян.

         – Вече не съм сигурен – едва промълви Тристан. Взираше се в едно създание срещу себе си и се бореше с ужаса, който усещаше чак в гърлото си.

         Беше станало почти тихо. Само някои от животните продължаваха да издават леки звуци – жални и хрипливи. Не приличаха никак на кръвожадни зверове, по-скоро бяха тъжни, нещастни и мръсни. По пода, и пред и зад решетките, се въргаляха остатъци от разлагаща се храна и изпражнения. Беше мокро и студено. Миришеше ужасно, направо нетърпимо.

         Изведнъж нещо падна. Беше тефтерът на Касандра, който тя носеше със себе си, за да води дневник. Мигновено погледите на всички онези твари се насочиха към него. После много внимателно я проследиха с очи как го вдига от земята. Вече никое от децата не се съмняваше, че ги виждат и чуват. Отново ги побиха тръпки. Изследователският им дух изведнъж се изпари. Сега изгаряха от желание да не са тук, а на някое по-нормално място.

         – Да си тръгваме – осмели се да предложи Дамян.

         Останалите не чакаха втора покана. По най-бързия начин се втурнаха към коридора. Но още със самото им раздвижване шумът изригна отново. Създанията напираха към решетките, удряха се в тях и издаваха силни пискливи звуци. Волчо пак заблъска ожесточено с рога. Децата тичаха с всички сили. Касандра имаше чувството, че се спасяват от земетресение.

         Вече бяха стигнали почти до басейна, а звуците все още се чуваха, макар и не толкова ясни, когато внезапно се разнесе гръм – като изстрел от пистолет. Шумът тутакси секна.

         Групата се закова на място. Ослушаха се.

         – Какво стана – попита задъхана Касандра.

         – Нямам представа – Тристан също беше притеснен от изстрела.

         – Да се върнем да проверим – реши момичето, разтревожено да не би някое от създанията да е пострадало.

         – Не, няма да стане – възпротиви се остро Кристи. – Аз не се връщам там.

         Касандра погледна умолително останалите трима. Те като че ли все още не бяха взели окончателно решение. Но я разочарова не друг, а самият Тристан, на когото най-много разчиташе да я подкрепи:

         – По-добре да си вървим… засега – наведе глава той. – Не знаем още нищо за тях. Може да не са добронамерени.

         – Не ги ли видя – отвърна му Касандра, – та те не могат нищо да ни направят. Просто се чувстват нещастни там и много ми стана жал за тях.

         – Приличат на някакви мутанти – допълни Дамян, който също като останалите се опитваше да намери логично обяснение какви можеше да са тези същества и защо бяха затворени тук.

         – И как така ни виждат – този въпрос не даваше мира на Тристан, откакто беше установил това.

         – Имаха очи – подхвърли му заядливо Кристи.

         Този път Тристан не отвърна веднага на нападката. Кристи нямаше да разбере. Не беше там, когато с Касандра стояха точно до двамата мъже, които между другото също имаха очи, а със сигурност не ги видяха. – Ще трябва да му покажа, за да се убеди сам.

         – Хайде да вървим – каза Тристан. После се обърна към Кристи:

         – Искаш ли да дойдеш с мен отвън и да се убедиш, че там не ни виждат. – Не го каза язвително, просто предложи.

         Кристи остана за миг така – неподвижен. Не знаеше какво да отговори – да продължи ли да се заяжда, да отиде ли отвън…

         – Няма нужда, вярвам ти – каза накрая той, обърнат с гръб към Тристан.

         А Касандра остана много доволна от това, как се разбраха двете момчета този път. – Започват да се държат като големи хора – отбеляза наум тя.

         До края на седмицата Тристан рови къде ли не из книгите, да открие макар и най-малко подобие на тези мутанти, както вече ги наричаха, но без успех. Никъде не се споменаваше и намек. За мутациите при хората и маймуните той изчете доста, но описаните там случаи и „потенциално възможни отклонения“ бяха само бледи следи в сравнение с онова, което видяха. На такива потресаващи последици той не се беше натъквал дори в научната фантастика, единствено във фентази жанра можеше да се надява на успех, но не стигна чак до там. Отказа се да търси логично обяснение в книгите, а и междувременно някъде прочете, че понякога, нелогичната мисъл и нелогичният подход могат да те отведат много по-далеч, и той реши да заложи на това. Макар и да не можеше да си представи точно какво е нелогичен подход. Във всеки случай, единственият начин да открие и да разбере нещо, беше да отиде пак там. Но това си беше съвсем логично. И той го сподели с останалите.

         – Защо е нужно изобщо да разбираме нещо за тях – съпротивляваше се упорито Кристи.

         Касандра отвори уста да му отговори, но той я спря:

         – Не ми казвайте пак, че е заради науката. Това вече го чух.

         Касандра този път решително взе думата:

         – За всеки от нас е различно, Кристи! За Тристан това е заради науката. За мен е… по други причини. Не мога точно да ти обясня, но искам да разбера какви са те и защо са затворени там. Мъчно ми е за тях. Това достатъчно ли е? За Дамян и Нако не знам, нека те да кажат, но може да го направят просто, защото са ни приятели и ни подкрепят, нали?

         С тази реч Кристи беше окончателно сразен и макар и с неохота се присъедини към каузата. Само попита:

         – Никой ли вече не го е страх?

         – Мен си ме е страх – отговори откровено Касандра.

         – И мен, малко – уточни Тристан.

         – И мен ме е страх – призна Дамян.

         Нако се засмя:

         – И петимата ни е страх, но ще го направим. Ей това е нелогичният подход – обърна се той към Тристан. – Нали питаше.

         Колкото и да се опитваше, Кристи не успяваше да открие в себе си подходящи разумни доводи за това, защо ще ходи отново в пещерата. А знаеше, че ще го направи и просто не се сещаше за единствената възможна причина, а именно, че той вече беше един от тях. И сам не усети как се промени. До сега не беше имал толкова близки приятели, никога в живота си. Приятели, с които да споделя общи тайни и всичко останало. Е, не че ги харесваше изцяло, имаха си трески за дялане, но по един необясним начин той ги чувстваше близки и сега започваше да разбира какво значи да направиш нещо за някого, като пренебрегнеш собствените си желания заради това. Дори за майка си не го беше правил, а и как да го направи, като тя не му беше дала такава възможност. Предугаждаше и изпълняваше прищевките му още преди той самият да е осъзнал какво иска.

         Снощи например, се прибра от футбол – тренираше два пъти в седмицата в спортния клуб до тях – и от вратата му замириса на нещо много вкусно.

         – Какво си готвила – каза вместо „добър вечер“.

         – Любимото ти шпековано заешко и „кралска салата“ за гарнитура – изреди му тя менюто, докато му помагаше да си събуе маратонките и закачаше връхната му дреха на закачалката. „Кралската салата“ беше авторски специалитет на Зелда. Състоеше се от всички любими на Кристи неща: маслини, миди, скариди, домати, пържени картофи, царевица, спагети и пресен чесън на едри стръкове.

         – Как разбра, че точно това ми се яде – ощастливи я той с доволното си изражение и тръгна право към хола.

         Зелда блажено го последва.

         Но после… Кристи го чакаше неприятна изненада. На единия диван стърчеше голяма купчина вестници. Отпърво той не им обърна особено внимание и седна до баща си. Грижовната му майка му поднесе прибори и отиде да му претопли порцията.

         Едуин Девон гледаше телевизия, разсеяно боцкаше с вилица някакви дълги ленти тънко нарязано месо и ги пъхаше в устата си.

         – Какви са тези вестници – попита го Кристи и взе едно парче от чинията му.

         – Майка ти е написала статия – отговори Едуин, без да отделя очи от телевизора.

         – За какво?

         – За вашия учител.

         – Ъ-ъ!! – Кристи беше налапал до средата парчето месо, а другата половина висеше от устата му. Той бързо го изплю и го метна върху покривката. Скочи и грабна един вестник.

         „Сибирски шаман преподава в наше училище“ – прочете заглавието още на първата страница. В този миг Зелда се върна от кухнята с чиния димящи, уханни месца.

         – За Леон ли си писала? – скочи насреща ú Кристи, целият почервенял от гняв.

         Майка му зяпна и едва не изпусна чинията.

         – Няма да ям! – извика той и побягна към стаята си с вестника в ръка. Затръшна силно вратата.

         – Кристи! – чу се викът на Зелда, пълен с обида. Гласът ú се бе разтреперил от безсилие.

         Тези пресни спомени сега му бяха много мъчителни, защото още го глождеше същото онова чувство от снощи, преди да заспи – на глад и ярост. Не че майка му не дойде да му предлага ядене и да го успокоява, но от гордост, той отказа и двете. Изпитваше и още нещо – силно притеснение – как ще каже на останалите за статията и как ще го погледнат те.

         – Искам да ви кажа нещо – обяви Кристи, след като прецени, че няма повече за кога да отлага. – Но да знаете че аз не съм виновен – застана предизвикателно той.

         Всички го погледнаха. Кристи зарови ръка в раницата си. Търсеше нещо.

         – Е, хайде казвай де! – нетърпеливо го подкани Касандра.

         – Чакай – отговори ú той и след още няколко секунди измъкна от там сгънат вестник. – Тук има една статия… за нашето училище.

         – Къде – попита тя докато разгъваше над масата вестника, след като го издърпа безцеремонно от ръцете на Кристи.

         – Ето я – и той им посочи статията на първа страница.

         – Сибирски шаман преподава в наше училище – прочете Нако на глас. – Това ли?

         – Да, това.

         – За кой става дума – попита озадачена Касандра.

         – За Леон, но ви казвам, че аз нищо не съм направил. Не знам от къде е измислила тези долни лъжи.

         – Кой?

         – Майка ми.

         – Тя ли го е написала?

         Кристи само кимна с глава.

         – Но тук пише: Дона де Велз!

         – Това ú е псевдоним.

         Касандра не каза нищо. Наведе се и зачете на глас: „Шаманизмът е най-старата религия…“.

         Когато свърши, Кристи побърза да каже отново:

         – Долни лъжи! – очакваше всички да са на това мнение.

         Мълчаха. Никой още не смееше да сподели какво мисли. Най-накрая Тристан се обади:

         – Ами ако не са лъжи…

         Отново последва мълчание.

         – Глупости, Леон не е такъв – Касандра премисли всички възможности преди да го заяви.

         – И аз мисля, че не е – подкрепи я Нако. – От къде на къде! Тука го изкараха психично болен. На теб такъв ли ти изглежда?

         – Не – побърза да обясни Тристан, – това за психичните отклонения може да си е чиста измислица, обаче имах предвид, че той си е малко странен и прави неща, които…

         – Може да е странен, но не е луд – прекъсна го Касандра. – Стига. Не може да вярваме на майката на Кристи. Кой знае от къде се е добрала до тази информация. И според мен целта ú е само да злепостави Леон. Извинявай, Кристи, но ако го изгонят от училището заради това – и тя посочи вестника.

         Кристи сериозно се притесни:

         – Как ще го погледна сега – промърмори той.

         – Кристи, каква вина имаш ти. Ако трябва, ние ще кажем, че нямаш нищо общо – успокои го Касандра. – А пък и нали майка ти не си е написала истинското име!

         – Може би Леон ще ни каже нещо повече за себе си, ако се разчуе за статията – предположи Тристан. – Така поне ще знаем има ли истина в нея или не.

         – Аз изобщо не вярвам на тези измислици. От сега ти го казвам, Тристан, и не мога да разбера защо ти им вярваш – каза разочарована Касандра. – Ще видиш, че всичко си е съчинила и ще съжаляваш много, че си се съмнявал.

         – Не ú вярвам! – сопна се Тристан. – Исках да кажа само, че Леон може да се е учил при сибирските шамани. Какво лошо има в това – повиши глас той.

         – Какви сибирски шамани? – появи се от някъде Сънди.

         След като успяха да я отпратят, си дадоха дума да не споменават нищо за това, и за доброто на Леон, да направят всичко възможно да не се разчува. Тристан обеща да я спази.

         Леон седеше спокоен на бюрото си и гледаше вестника. Намери го пъхнат под вратата на кабинета тази сутрин. Прочете статията, подписана от Дона де Велз, не се затрудни да я открие. Досети се, също и коя е Дона де Велз, нямаше нужда даже да размества буквите в името ú.

            След малко стана от мястото си, взе вестника и го изхвърли в кошчето. После излезе от кабинета.

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: