Панаира на Vira

януари 1, 2008

Наука на науките – Глава девета: Сибирският шаман

6029_skeleton_keyhole.jpg          Минаха събота, неделя. Зелда не можеше да си намери място – постоянно мислеше за Леон, за това как я изигра, как ú попречи да раздаде възмездие и да покаже коя е. Усещаше горчивия вкус на поражението, а срещу този вкус нямаше лек, освен отмъщението. Копнееше да направи нещо, за да принизи Леон, да го смачка, да го види безсилен, както се чувстваше тя пред него.

         Както и друг път, когато беше обсебена от някаква идея, не бе в състояние да мисли за нищо друго.

         – Леон, Леон, Леон, не може да има много хора с такава фамилия – Зелда чевръсто тракаше по клавиатурата на компютъра с двете си ръце. Беше леко затруднена, защото пропусна да научи малкото му име.

         – Оп! – ето, че най-после излезе нещо, цял час вече търсеше. – Какво е това – статия за сибирските шамани, на руски. – Зелда се зачете. Стана ú интересно. Първо имаше уводна част за шаманизма, за силите на трансформация на съзнанието и самоизцелението, която тя попрехвърли набързо. После различни хора разказваха как са изпитали призвание да станат шамани. Оказа се че повечето от тях са преживяли дълго боледуване, на границата със смъртта, и след като са се преборили с болестта, са открили, че притежават специални умения чрез които могат да помагат на другите. Пишеше още, че според съвременната медицина поведението и състоянието на тези хора показва признаци на нервно заболяване, на раздвоение на личността и че преживяванията, за които те разказват, са резултат от тежки халюцинации.

         Статията беше доста дълга – около тридесет страници – и докато четеше, Зелда така се увлече, че забрави какво точно търсеше. Докато изведнъж пред очите ú не изникна името Келе Леон! Тя се почувства не на себе си от радост, започна да поглъща статията с още по-голям апетит и наградата не закъсня – още едно име – Меду Леон. Двойно попадение, какъв успех! А до края откри и трети, само че този път Леон беше малкото му име – Леон Сунчу. – Това е! – ликуваше Зелда. Само тук имаше такава концентрация на името Леон, и то точно в тази връзка, която я интересуваше. – Той е един от тях. Или потомък на онзи Сунчу например, не бих се учудила – разсъждаваше си на ум. И ú дойде идея да напише материал за него. Имаше и подходящ вестник, в който да го публикува – „Последен писък“. А там, за късмет работеше неин бивш колега, когото беше канила веднъж вкъщи на вечеря.

         – Дължи ми услуга – заключи Зелда и забърза към телефона.

         За вестника, в който смяташе да издаде статията си, достоверната информация не беше от толкова голямо значение. Повече наблягаха на скандала, ако можеше да се открие такъв. Ако изскочеха от някъде шокиращи факти, гледаха много-много да не ги подлагат на проверка, за да не се окаже, че не са верни. Нали това им беше хлябът.

         Тя се вдъхнови. Отново затрака отривисто по клавиатурата и за час и половина свърши прекрасна работа. Озаглави статията „Сибирски шаман преподава в наше училище“. Най-силната част от материала ú – смяташе тя – бе тази, в която се обясняваше, че шаманите всъщност са някакъв вид шизофреници – психически нестабилни нервно-болни, обзети от бесове и демони.

         Когато Кристи се прибра от училище, завари майка си мила и любяща, съвсем не такава, каквато го изпрати сутринта.

        

         – Защо отиваме в зоологическата градина – недоволстваше Сънди – да не сме някакви първокласници?

         – Не се ли сещаш, че Леон сигурно е намислил нещо специално – отговори ú Касандра. – Едва ли просто ще разглеждаме животните.

         Двете седяха една до друга в автобуса на път за зоопарка. Днес учителят отново ги изненада – този път с новината, че няма да имат други часове до обяд, освен неговия час, който щяха да прекарат в зоологическата градина. И ги отведе към автобуса. Навън валеше мокър сняг и денят беше мрачен и студен. Клоните на някои дървета почти опираха в земята, натежали от натрупаната върху им снежна маса. Касандра не обичаше много зоологическата градина. От край време ú се струваше несправедливо да се затварят животните в клетки, но от скоро имаше и други, пресни спомени, и потръпваше при мисълта, че точно зоопаркът е най-неподходящото място, където можеше да отиде сега. Тристан и останалите момчета изглежда се забавляваха, защото откъм групата им – малко по-назад в автобуса – се носеше смях. Някой разказваше нещо, но Касандра и Сънди не чуваха от местата си за какво си говорят там. Сред всеобщия шум се открояваше само гръмкият кикот на Хърби.

         – Тоя се смее като простак – изпуфтя Сънди.

         – Защо, какво те дразни? – спокойно отвърна Касандра.

         – А на теб харесва ли ти – изуми се русокосото момиче. – Слушай, ти да не си падаш по него – изведнъж я озари просветление.

         – Да харесвам Хърби? Глупости! Луда ли си! – изчерви се Касандра.

         Сънди се успокои и подхвана друга тема:

         – Дали пак ще правим нещо като миналия път – попита тя.

         – Да преодоляваме височини ли? – Касандра още мислеше за Хърби. – Не знам – каза тя.

         Когато слязоха от автобуса, Леон ги поведе към входа на зоопарка. Чупливата му черна коса бързо се покри с едри снежинки и той я изтръскваше от време на време с ръка.

         – Няма качулка – констатира Сънди.

         Касандра я досмеша. Представи си Леон с качулка.

         – Какви ги говориш – това я развесели.

         В зоологическата градина беше пусто. Никакви посетители не се виждаха да обикалят наоколо. Животните също ги нямаше във външните им клетки. Сигурно се криеха вътре на топло.

         Вървяха към една от големите постройки. Входът беше от задната страна. Вътре миришеше както обикновено – гадно – на животни и застоял въздух. Но децата се въодушевиха. Тук бяха вътрешните клетки на лъвовете и тигрите, също – рибите, земноводните, влечугите и гризачите. Помещението беше обширно, с формата на осморка. В средата на единия кръг имаше малък басейн с риби и водни лилии, а в средата на другия – шадраван с пейки. Повечето бързо забравиха за неприятната миризма, всеки от тях бе идвал тук и преди, и то многократно. Имаше си любими впечатления, а сега можеше да ги сподели и с другите. Тристан веднага се лепна за аквариума с пираните. Някои от момичетата, между които Изабела и Грациела, седнаха на пейките с демонстративно поставена пред носа ръка. Обонянието им беше прекалено изтънчено за подобни груби намеси.

         Касандра предпочете да гледа лилиите в езерцето. Все още не смееше да вдигне глава към решетките на дивите животни, а беше застанала точно пред тях.

         Междувременно Леон говореше с някакъв човек в работни дрехи, доста изцапани, който само кимаше с глава и се съгласяваше.

         После учителят им даде знак да се приближат.

         – Ето за какво сме тук – извиси глас той и протегна ръка към клетката на един от лъвовете. Всички погледи се устремиха натам. – Той се казва Морфей – продължи Леон, – и е единственият мъжки лъв тук.

         Касандра се загледа в Морфей. Изглеждаше доста странен. Почти по нищо не приличаше на красивите, охранени, гривести лъвове от снимките и илюстрациите в нейните книги. Беше кльощав, направо мършав, с много издължена муцуна, поувиснала кожа и мръсни лапи. Гривата му беше сплъстена и проскубана. Нямаше царствения вид и осанка на дивите лъвове от научнопопулярните филми по телевизията. Беше тъжен и уморен. Тя ужасно го съжали. Искаше ú се да може да направи нещо за него, но какво…

         Клетката му ú се стори много мръсна и неуютна – цялата покрита с плочки с размазана кръв по тях и остатъци от храна и изпражнения, които се валяха по пода сред нещо като кафява слама. – Все едно да отглеждаш лъв в банята – помисли си тя.

         Морфей с нищо не показа че ги е забелязал. Стоеше си там – първо легнал, чоплеше нещо между предните си лапи, после стана и направи два тегела от единия до другия край на клетката, прозя се и пак полегна върху кафявата слама.

         – Африканският лъв – започна Леон – е едно от най-опасните животни, но само когато е в естествената си среда. Лъвовете, които са родени и отгледани в зоопарка са с притъпени инстинкти, заради начина си на живот. Не им се налага да ловуват или да пазят територията си, получават храната си наготово. Но все пак, дълбоко в природата си – посочи отново Морфей, – той е хищник, а това не се променя. Нали знаете – вълкът козината си мени, но нрава си – не. Същото е и при лъва.

         Всички слушаха внимателно. Все още не знаеха за какво са тук. На Касандра изведнъж ú хрумна, че лъвът може по някакъв начин да е свързан със зеления лъв от рецептата за философския камък. Тя се оживи. Вдигна високо ръка.

         – Кажи, Касандра.

         – Господине, каква е връзката на лъва с химията – вече нямаше търпение тя. Най-малкото, което очакваше да чуе, бе че той е някакъв важен символ.

         – Почти никаква – засмя се Леон.

         Останалите се разприказваха. Морфей се изправи, сякаш разбра, че нещо става.

         – Не, няма пряка връзка – потвърди учителят. Децата отново притихнаха, за да чуят. – Просто Морфей ще ни помага днес за преодоляването на страха. Нали не сте забравили над какво работим! Ще влезем да го погалим.

         Сякаш падна гръм от ясно небе.

         – Леле, ако майка ми разбере… – само успя да прошепне някой.

         – Сега ще ви го обясня по-ясно – заговори с мек, успокоителен глас Леон на уплашените очи пред себе си. – Когато изпитваме страх, както и всякакви други силни емоции, без значение дали са положителни или отрицателни, важното е само да са силни, та тогава сетивата ни се изострят. Ето това е ефектът, който се стремя да постигна с тези упражнения. Възприятията също се изострят, а това е най-важното условие човек да може да приема и излъчва послания, т.е. да бъде маг, нали помните… Помните ли – той зачака отговор.

         Но такъв нямаше. Леон продължи:

         – Естествено това не е всичко, но е първата стъпка по пътя, който води до онова нещо у нас, което се нарича вътрешно чувство или интуиция.

         В помещението се беше възцарила една „нирвана“ – никой и нищо не помръдваше.

         – Сега, да преминем към упражнението – извади ги от нея Леон.

         Морфей отново се изправи. Всички погледи бяха вперени в него.

         – Ще ви кажа някои неща. А после гледайте внимателно какво правя аз. Първо и най-важното: докато някой от нас е в клетката, включително и аз, останалите пазят пълна тишина и стоят по местата си. Никакви резки звуци или движения, защото това може да постави в опасност този, който е вътре. Просто наблюдавайте внимателно и се старайте да сте тихи и неподвижни. И второ: когато заставате лице в лице с лъва, опитайте се, ако трябва, да приклекнете, така че погледите ви да бъдат на едно ниво. Нека движенията ви да са бавни и плавни. Следете как ще го направя аз. Ясно ли е всичко?

         Децата мълчаха. Повечето от тях изобщо не можеха и да си представят, че ще влязат в клетката при лъва. У двама-трима бегло се прокрадна мисълта, че това все пак не е невъзможно. И само един-единствен човек, като изключим Леон, си каза: – Че какво толкова…

         Касандра се огледа около себе си. Видя застиналите лица на съучениците си – кое от кое по-уплашени. Леон вече се бе изгубил от погледа ú. Тя не знаеше от къде точно се влиза в клетките, но винаги ú се беше искало да разбере. Явно това ставаше през една малка вратичка в дъното, между аквариумите, защото точно там го чакаше преди малко онзи човек – в работните дрехи – а после и двамата изчезнаха. Вратичката остана отворена.

         Касандра добре знаеше правилата за общуване с животни. Беше ги научила изцяло от собствен опит. Баща ú развъждаше коне. В началото това му беше хоби, но постепенно погълна цялото му време и му стана основно занимание. Имаха голямо място близо до града и каравана, в която отсядаха там. Имаше също езеро и гора. А най-хубавото от всичко беше, че покрай конете, тя успя да си събере всякакви други животни, за които да се грижи. Кучета и котки – те бяха любимите ú. Имаше и зайци през лятото. Освен това, всяка пролет получаваше от баща си кашон, пълен с наскоро излюпени патета – милички и пухкави, невероятно сладки. Успя да спаси и една сърна – ранена, но я излекува, с което много се гордееше, и си я запази. Баща и ходеше на лов за елени с приятели, и тя силно недоволстваше от това, че убиват животните. Отказваше да хапне и грам еленско месо, каквото постоянно имаха в менюто си в къщи. Не ядеше и заешко и патешко по подобни причини:

         – Не мога да ям животно, което съм познавала – и толкова.

         Наоколо започна да се долавя тих шепот. Никой не смееше да проговори на глас и с това да пренебрегне инструкциите на Леон, макар че него още го нямаше в клетката.

         – Не вярвам този път някой да се осмели – прошушна ú Сънди.

         – Защо, не е по-страшно от онова.

         – Ти луда ли си? – погледнаха я невярващо най-близките до нея деца.

         – Там имаше мрежа. И да паднеш, нищо нямаше да ти стане. А тук. Какво ще направиш, ако те нападне, а? – попита я Нако.

         Касандра имаше отговор:

         – Ще направиш така, че да не те нападне. Това е май единствената възможност.

         Чу се изскърцване. Морфей рязко се изправи. Разбра, че отварят неговата врата и се запъти натам. Децата притаиха дъх. На прага стоеше неподвижен Леон. Беше без палто. Лъвът го изгледа от главата до петите. После се обърна и тръгна обратно. Учителят пристъпи бавно напред. Влезе в клетката и зачака лъвът да го удостои отново с вниманието си. През цялото време не го изпускаше от поглед. Морфей се държеше така, сякаш нищо интересно и ново за него не се е случило. Касандра си помисли, че той сигурно познава Леон, иначе не би постъпил по този начин. Най-после звярът завъртя глава към госта си.

         – Здравей, Морфей – поздрави го учителят и приклекна надолу. – Как си?

         Лъвът го гледаше безучастно.

         – Хайде, ела да поздравиш стария си приятел. – Двамата стояха един срещу друг. – Ела, красавецо – подкани го пак Леон. Говореше спокойно и уверено.

         И Морфей пристъпи напред. Сънди закри очите си с ръце. Децата бяха проточили шии и тръпнеха в очакване.

         Лъвът стигна до Леон и след няколко мига легна пред краката му. Точно като коте – установи Касандра. – Държи се точно като Касиопея, когато ме види. – Касиопея беше най-старата ú котка. – Явно отдавна познава Леон, ще приеме всичко от него, има му доверие. – Прииска ú се да им каже, че всъщност никой от тях няма да е в опасност, докато Леон е там. Но не посмя да наруши тишината. Все пак такива бяха инструкциите му.

         Учителят галеше животното по сплъстената грива и му говореше тихо. Децата се поуспокоиха, че лъвът няма да го нападне, и въпреки че никой не говореше, обстановката в групата някак си се разведри. Тогава той погледна към тях и каза със същата интонация, с която се обръщаше към лъва:

         – Кой ще опита?

         Никой не наруши мълчанието. Само Морфей се изправи, после приседна на задните си крака и се прозя. Леон изчака така няколко минути и пак попита:

         – Иска ли някой да дойде при нас?

         Касандра вдигна високо ръка. Всички я погледнаха.

         – Чудесно, Касандра – приветства я Леон. – Виждаш ли, Морфей, нали ти казах, че ще имаш гости. Хайде, приготви се – и той го потупа ведро по лапата. После каза на Касандра:

         – Иди при вратата, Савин ще ти покаже пътя.

         Тя усети как Нако здраво я хваща за лакътя. Сънди пък беше побързала да се отдръпне и да ú направи път. Касандра прошепна нещо на ухото на момчето и то я пусна. Тя тръгна. Останалите я изпратиха със съчувствени погледи, е, поне приятелите ú. – Какво си мислят те, все едно, че отивам да ме колят. Това е просто една много голяма котка – каза си тя. Влезе след мъжа, който я чакаше до вратата и тръгнаха по някакъв тесен и тъмен коридор. В ума ú изведнъж нахлу споменът за пещерата и за Волчо. Но тя се опита да го прогони. Стараеше се да не се разконцентрира и да мисли само за нещата, които правеше сега, но въпреки това, започна да я обзема страх и колебание.

         – Не, не, не бива да ме е страх – извика си тя на ум. Животните усещаха страха, знаеше го много добре. – Всичко е наред – прошепна си тихо Касандра и тъкмо навреме, защото вече бяха стигнали. Придружителят ú се отдръпна и ú отстъпи място да мине напред към отворената метална врата. Тя видя Морфей, който се беше изправил и също я гледаше, и застина на мястото си.

         Леон потупваше нежно лъва по гърба:

         – Това е Касандра, Морфей, тя е добро момиче. Покажи ú, че и ти си добър лъв. Покажи ú, Морфей, седни! – последната дума той произнесе доста силно и всички видяха как лъвът присяда на задните си крака.

         – Браво – потупа го отново Леон.

         От близо Морфей изглеждаше съвсем различен – по-голям, по-силен, по-жив.

         – Колко е хубав – помисли си Касандра и очите и се насълзиха. Тя беше почувствала силно парене в тях от острата миризма на урина, още когато дойде до прага, но знаеше, че не е само това. Просто застаналото срещу нея диво животно я изпълваше с възхищение и вълнение. Заляха я чувства, които не можеха да се изразят с думи. Тръпки преминаваха по цялото ú тяло, но не от страх, тя знаеше, че не е от страх.

         Леон все така стоеше с ръка на гърба на Морфей и чакаше. Откъм групата деца не се чуваше нито звук. Само в съседната клетка лъвицата беше малко неспокойна. Въпреки че не виждаше какво става, явно усещаше нечие присъствие в близост и обикаляше нервно и подозрително помещението си с грациозна, гъвкава походка.

         След като постоя нащрек няколко минути, Морфей реши, че момичето не е заплаха за него, и се излегна тежко на пода. Касандра приклекна и се отзова почти до главата му. Погледна към учителя. Той ú кимна, усмихваше ú се окуражително. Тогава тя протегна ръката си, която съвсем леко трепереше, и бавно и внимателно я приближи към гривата на животното. Малката и длан докосна жълто-оранжевите валма козина и се изгуби сред тях. На пипане тялото му беше съвсем различно от това на коня и на другите животни, с които беше общувала. С нищо не можеше да се сравни това усещане: този лъв – истински, жив – и тя стоеше точно до него. Лицето ú се озари от усмивка, вдигна глава. Видя погледите на децата – до един приковани в нея. И в тях се четеше облекчение. Очите ú блестяха. Всичко ú се струваше обляно в сияйна светлина.

        

         Други желаещи определено нямаше. Въпреки примера на Касандра и въпреки любезните покани на Леон, никой не се осмели да го направи. Момичето вече беше отвън, в безопасност. Върна се в групата и сега стискаше силно ръцете на Нако и Тристан, само за да се справи с вълнението, което я беше обзело.

         След като се увери, че наистина никой повече няма да се изкуши да влезе, дори Хърби, който през цялото време изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се престраши, учителят се сбогува с Морфей:

         – Пак ще се видим, приятелю! Благодаря ти за търпението и разбирането – потупа го и излезе бързо от клетката.

         Чак тогава децата разбраха колко много всъщност животното държи на Леон – то се втурна и започна да блъска вече затворената врата, като издаваше някакъв жален звук. Касандра стисна по-силно ръцете на приятелите си, защото това блъскане отново ú напомни за пещерата и за затворените в нея животни и ú стана много тъжно.

         – Да вървим – прикани ги Леон, веднага щом се появи, вече облечен с палтото си. Лъвът продължаваше да скимти, но сега с лице към решетката. Учителят не се обърна натам, изчака всички да излязат и тръгна след тях.

         Навън студът лъхна лицата им и чистият въздух нахлу през носовете им и след дългото мълчание, децата се отприщиха да говорят. Леон стоеше до групата, просто гледаше и слушаше. Остави ги да излеят всичко натрупано и после ги заведе в единствената наоколо работеща закусвалня. Госпожата зад бара беше с неприветливо изражение, но поздрави учителя като стар познат и се постара да обслужи децата възможно най-бързо. А те си бяха гладни и жадни. Емоциите ли им бяха отворили такъв апетит? Досега никой нямаше представа колко време е минало, откакто са в зоопарка, и се оказа, че е вече десет и трийсет.

         Насядаха по масите. Учителят се настани точно до Касандра, или тя до него, не се разбра как стана, но започна разговор за лъва и постепенно всички останали се скупчиха около тях да слушат.

         – А вие, господине, от кога го познавате? – попита тя.

         – От преди няколко години.

         – Знаех си – на лицето ú грейна широка усмивка.

         – А знаеш ли, Касандра, че ти си първата, единствената до сега от всички мои ученици, колеги и приятели, която се осмели да влезе там?

         Касандра спря не само да дъвче, но и да диша. Бузите и пламнаха в ярка червенина. Чуха се възклицания. Леон се усмихваше доволен.

         – Сериозно ли – успя да прошепне тя след като си пое въздух отново.

         – Да, напълно сериозно, никой друг не пожела да го направи. Един-единствен човек стигна до вратата, и там се отказа. Ти си първата, която не само влезе, но и погали Морфей. За мен това значи много.

         Тя не можа да каже нищо повече, а и не беше нужно, останалите говореха вместо нея, задаваха въпроси един през друг. Леон отговаряше. Касандра се беше снишила до рамото му и дъвчеше сандвича си, като само петнадесет минути по-късно нямаше никакъв спомен да е яла сандвич. Днес беше нейният ден. Изпита гордост и удовлетворение. Изпита още много чувства, но само тези можа да определи. – Колко е хубаво че съм в ТОВА училище! Никъде другаде не искам да бъда.

         Когато излезе от вцепенението си, тя долови разговора, който продължаваше:

         – А къде научихте всичко това?

         Леон спря за миг. Но очакваха отговора му.

         – Научих го… къде ли не… До повечето от нещата стигнах сам. Както обикновено става… – той говореше така, сякаш просто си размишляваше на глас. – Но и за да се случи това, човек трябва да има солидна основа от… – замисли се, – щях да кажа знания, но по-скоро преживявания… – той пак спря.

         Никой не се обади.

         – Нали знаете, или може би не – човек се лута, докато намери, каквото търси. – После Леон се изправи и додаде:

         – Аз съм доволен от това, с което се занимавам, искам да го знаете. Това, че съм вашият учител – поясни той на все още неразбралите и без да ги остави да продължат с въпросите, им каза:

         – Да тръгваме.

         И се понесоха към автобуса.

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: