Панаира на Vira

декември 31, 2007

Наука на науките – Глава осма: Исторически ценности

6029_skeleton_keyhole.jpg          Тази вечер Анита Морисън беше сърдита на целия свят. Неуредици в училището я задържаха до късно на работа, а беше петък вечер! От две години насам, неизменно, в петък вечер, Анита вършеше едно и също нещо – отиваше на „вилата“. Така галено наричаше своята голяма, красива, нова къща в подножието на планината. Там прекарваше двата си свободни дни, съвсем сама, необезпокоявана от никого. Компания ú правеха само двете кучета – Комод и Иван Грозни, които служеха едновременно за домашни любимци и за охрана на нейния замък. Замък беше точната дума за това чудо на архитектурата. Никой така и не разбра, от къде Анита намери пари да го построи. Дори собствената ú сестра не успя да изкопчи и дума от нея и бе изпаднала в крайно недоумение – как беше възможно това! Племенниците на Анита – Игор и Валенсия – даваха мило и драго само да зърнат къщата на леля си отвътре, но така и не осъществиха тази своя заветна мечта. Тя не само че не ги покани, но и направо ги изгони една неделя, когато те ú цъфнаха пред вратата. Оттогава отношенията ú със семейството на сестра ú станаха много обтегнати, но на нея не ú беше до това сега.

         Анита беше стара мома. От край време си бе свикнала да живее така, не че нямаше предложения за брак. Даже самият брат на кмета на родното ú село много държеше да се ожени за нея, но тя предпочете да запази свободата си в името на по-възвишените си цели. Една от тези цели беше да дойде да живее в столицата и след като завърши първо биология, а след това – управление на педагогическите ресурси – съвсем нова специалност в Университета, тя си намери работа именно там. Разпределяше ресурси наляво – надясно, та пушек се вдигаше, докато не създадоха Училището по химия, и я назначиха за заместник директор.

         Живееше на квартира, издържаше се само от заплатата си. Сестра ú извади по-голям късмет – направо се омъжи тук, и то за доста заможен столичанин – бизнесмен, търговец и наследник на няколко имота точно в центъра на града. Да се чудиш къде го намери. Дарина Морисън, по мъж Бориер, и вече не Дарина, а Дарла, роди набързо две деца, с което си укрепи положението и си навлече злобното презрение на сестра си. Това, че без никакви усилия си уреди живота, вбесяваше пробивната и настъпателна Анита, която се блъскаше да постигне всичко сама.

         Местността „Глухата котка“ беше на две крачки от града. По права линия от училището до вилата имаше най-много километър. И все пак, за да стигне до там, Анита трябваше да се качи на колата си и да заобиколи по шосето, а и да се отбие до супермаркета, за да напазарува.

         Докато караше в мрачната, студена вечер, отново се замисли за Дарла и нейния Фитин, който пък на всичкото отгоре беше непоносимо грозен. Но сега тези неща вече нямаха значение, защото тя – Анита Морисън – беше постигнала своето. И ако някой трябваше да завижда, то това беше Дарла.

         Анита паркира припряно на паркинга пред грамадния супермаркет. Преди да слезе, потърси в чантата си списъка, който си беше приготвила за покупките. Нямаше го. Сигурно го бе забравила в суматохата. Ядоса се пак. Не обичаше да пазарува без списък.

         Докато чакаше за свободна количка, се опита да си припомни всичко, което искаше да купи. В магазина беше пълна лудница – както винаги. Тя се стараеше да запази самообладание. Още малко, и щеше най-после да остане сама, спокойна и да се съсредоточи върху важните неща в своя живот.

         Когато спря пред портата, беше вече двадесет и два часа. Зад оградата се разнесе оглушителен рев. Комод и Иван Грозни я чакаха. Прозорецът на отсрещната къща се отвори шумно и от там се показа ядосаното лице на съседа – господин Парчер. Този индивид отдавна ú лазеше по нервите. Дори само с това, че можеше от прозорците си да вижда къщата ú отвъд зида, макар и не цялата, но достатъчно, за да я дразни. Неговата къща беше най-близо до нейната на това иначе усамотено място, а не ú разрешиха да вдигне оградата по-високо от тази страна. Колко време прекара в архитектурния отдел на общината, да се разправя и унижава, и пак не стана както тя искаше. Не можело да се строят толкова високи зидове откъм улицата. Не било естетично. Тя подтисна яда си и продължи, привидно спокойна, да отключва портата. Имаше няколко ключалки, плюс алармата, която се изключваше от вътрешната страна. Побърза да набере кода и тръгна обратно към колата, за да я вкара вътре. Кучетата вървяха послушно от двете ú страни. Доста големи кучета бяха това – на ръст стигаха до подмишниците ú. Не можеше да се определи от каква порода са, но ако въобще имаше такава порода, то тя беше най-едрата от всички – нещо малко по-малко от пони. На цвят бяха черни като катран и съвършено еднакви по между си. Главите им също изглеждаха по-големи от нормалното, спрямо телата. Не можеше да не се забележат и зъбите им – блестящо бели и с големината на острие на нож за мазане на масло – светеха на фона на нощната тъма.

         Ако някой попиташе господин Парчер какво мисли за съседката си, щеше да се наслади на няколкочасов пълен доклад от факти и събития, изпъстрен с множество лични коментари и преливащ от отрицателни чувства, като например: напълно неподправена омраза и откровена ненавист. Анита Морисън биваше наречена „тъпа злобарка“, „натрапница“, „клоунско лице“ (сигурно заради грима и), „крокодилската уста“ (е, устата ú не беше съвършена, но това не му влизаше в работата!) и т.н. и т.н. В сравнение с тези многобройни характеристики на Анита, споменаването на кучетата ставаше само по един начин – „съществата не от този свят“. Никой по-добре от него не познаваше тези два гиганта, никой не беше чувал като него мощния им рев. Рев, а не лай. Звуците, които те издаваха, не можеха да се сравнят с нищо дошло от този свят, твърдеше Парчер. Той беше с тях двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Виждаше ги през прозореца си, чуваше ги дори и през шумоизолиращото покритие, което специално си постави, и за което даде страшно много пари. И това не бяха напразни твърдения, той имаше доказателства: няколко пъти вече се опита да ги отрови като им подхвърляше от прозореца си вкусотии, напоени обилно с отрова за плъхове. Те ги ядяха и не им ставаше нищо. Парчер беше сигурен, че кучетата на Анита идваха направо от ада.

         Иначе вилата беше много красива – истински шедьовър на разкрепостената, новаторска архитектурна мисъл – парцелът беше опасан от въпросния грамаден зид, на височина достигащ до четири-пет метра. Отдолу не можеше да се прецени точно, пък и теренът беше под наклон. Централно на композицията се издигаше къщата – в комбиниран стил – горната част беше умален модел на средновековен замък. На върха му стърчеше висока кула с кръгъл прозорец, която любознателният съсед бе определил като „наблюдателница“. Долната част приличаше на съвременно учреждение на два етажа, с лъскава и права фасада, със симетрично наредени прозорци и голяма гаражна врата в средата. До тази врата от външната порта водеше равна асфалтирана алея. А всичко останало между постройката и зида, беше рядка гора, с дървесни видове, непознати досега (поне Парчер не беше виждал такива). Входът към къщата беше през гаража.

         Щом омразната му съседка изчезна зад вратите, той се успокои, дръпна капаците и затвори прозореца. Знаеше, че няма да види нищо повече поне до утре сутринта. А понякога се случваше изобщо да не я зърне, докато не станеше време да си тръгва в неделя вечерта. Какво правеше затворена вътре цели две денонощия, си оставаше загадка дори за неговия съобразителен ум. Имаше и още нещо, което дразнеше любопитството му и го подлудяваше – когато стопанката си беше в къщата, всички прозорци светеха. Човек би останал с впечатлението, че вътре е пълно с народ, но господин Парчер можеше да потвърди, че никой друг освен Анита, никога не е влизал или излизал оттук.

         Всъщност неуредиците, които задържаха до късно в училището Анита Морисън тази вечер, започнаха още в средата на седмицата. В сряда сутринта се появи напористата майка на онзи Девон – от класа ú – дето бил жертва на компютърна грешка.

         Суин си беше измил ръцете като ú я прехвърли, под предлог, че това е точно от нейната компетенция. А и той отдавна имаше навик да ú възлага нещата, с които не можеше сам да се справи. И така, на нея не ú остана друго, освен да подходи към проблема както тя си знаеше.

         Започна любезно, но без излишно фамилиарничене. Изслуша госпожата, не се поддаде на провокациите в емоционалния ú разказ, не изказа мнение, и чак накрая попита:

         – Значи вие сте недоволна от методите на преподавателя по Древна химия?

         – Да – разтегна уста госпожа Девон, доволна, че вече ще могат да влязат в словесен дуел, където беше силата ú.

         Вместо отговор заместник-директорката стана и започна да рови по някакви папки в едно чекмедже. След малко се завърна на стола си с лист в ръка, който захлупи тежко на бюрото точно пред госпожа Девон. Госпожата се наведе и премрежи очи, за да прочете: „Декларация; Аз, Зелда Марчело Девон, декларирам, че съм съгласна синът ми Кристиан Едуин Девон да учи в Училище за древна и съвременна химия „Абу Муса Джабир ибн Гайан – Гебер“ под ръководството на компетентни преподаватели, назначени по преценка на Министерството на образованието и по одобрена от същото програма.“. Тя видя подписа си отдолу и си спомни, че това беше сред многото бумаги, които трябваше да прегледа и подпише заради процедурата по приемането. На пръв поглед тогава, а и сега, не изглеждаше да има някаква уловка.

         – И какво – каза тя, – тук нищо не пише за методите на отделните преподаватели, нито пък декларирам че съм запозната с тях.

         – „Компетентни преподаватели, назначени по преценка на Министерството на образованието“ – завъртя листа Анита Морисън към себе си и прочете на глас. – Значи, че от там са преценили тези неща вместо вас – заключи тя.

         – Това е нелепо и абсурдно! – възкликна възмутена Зелда. Тя остана приятно изненадана, че така лесно ú дадоха повод за възражения. – Категорично отказвам да приема преценката им и ще подам иск срещу тях в съда!

         – Подайте го. А до тогава нямаме какво повече да си кажем. – Анита се повдигна от стола си.

         – Момент, момент – спря я госпожата. – Така ли процедирате тук? Значи делата ви са в изрядно състояние и няма да открия нищо нередно, ако се разтърся внимателно?

         Анита се замисли дали да потвърди или да я изгони. И в двата случая щеше да си навлече неприятности и да си загуби времето. Позабави се, докато реши как да постъпи. Най-лесно щеше да е да прехвърли топката на самия Леон. Но тя си имаше свои причини да не го прави. Макар че, знаеше много добре, той щеше бързо да се справи с тази натрапница. – Не, няма да намесвам Леон – помисли си тя.

         – Правете, каквото знаете – стана от стола си Анита. – Моето участие приключва до тук.

         Просто щеше да я държи под око. Какво толкова можеше да намери. Всичко бе надлежно подсигурено срещу любопитни външни погледи. Анита си вършеше добре работата. – Нека рови!

         След като се раздели с нелюбезната и нелицеприятна заместник-директорка, Зелда Девон слезе във фоайето. Там тя спря и остана за миг така – втренчена в някаква точка напред. Умът ú работеше усилено. Кроеше и прекрояваше планове за отмъщение. Ех, ако още работеше в телевизията… как само щеше да ги изтипоса! Но Зеленият канал, където доскоро се подвизаваше Зелда, го свалиха от ефир. Съвсем неоснователно, разбира се – ей така, без предупреждение, само и само да съсипят кариерата ú на телевизионна водеща. Даже останаха да ú дължат хонорари, за което още ги съдеше.

         Зелда се ядоса, много се ядоса. За пореден път я въртяха на малкия си пръст някакви ограничени чиновници! За каква се мислеше тази Анита Морисън – типична нереализирана простакеса. Такива като нея Зелда ги разпознаваше отдалеч.

         Една блестяща мисъл ú мина през ума тогава. Тя се обърна рязко и закрачи обратно към стълбището.

         До преди малко в училището беше тихо и спокойно, но след като звънецът би, коридорите се напълниха с деца. Зелда Девон си проправяше път между тях натам, накъдето забеляза, че са тръгнали повечето ученици. Слезе надолу и се озова във фоайе, от едната страна, на което пишеше „ТРАПЕЗАРИЯ“, а от другата – „БЮФЕТ“. И към двете водеха големи портали, разтворени открай до край. И на двете места вече гъмжеше от гладни деца и докато тя се чудеше на къде да завие, ú се мярна Кристи. Точно него търсеше. Но едва успя да го проследи с поглед, защото момчето вземаше разстоянието на бегом със засилка още от стълбите. Влетя в трапезарията и майка му го последва. В шумотевицата и данданията тук от първо ú стана трудно да се ориентира. Спря и само благодарение на това, че беше малко по-висока от учениците, успя да открие седналия вече на една от масите Кристи. Запъти се натам.

         – Не видях в Митологията човек с две глави, но има с три – обясняваше възможно най-тихо Тристан. – Казва се Герион и е титан. Има двуглаво и триглаво куче – изреждаше той докато прелистваше някаква книга.

         Кристи седна запъхтян до тях и също като останалите наведе глава над книгата да види илюстрациите.

         Нако час по час обръщаше поглед към Касандра. Наблюдаваше я. Знаеше, че тя още е разстроена и че най-трудно от всички ще се оправи. Затова снощи той се разрови в шкафчето с лекарства у тях – баба му имаше едни капки, които пиеше за успокояване – валериан, мента и глог. На Касандра можеше да ú подействат добре. Той взе за всеки случай шишето. Щеше да ú ги капне в чая, без тя да разбере. Пък и той самият смяташе да си пийне малко от тях. Но после размисли и се отказа – не, той специално нямаше нужда от успокоителни. Сега гледаше как тя бавно изпива капките с чая си и се надяваше да не ú стане нещо непредвидено от тях.

         Касандра се чувстваше много зле. Не беше спала цялата нощ. Майка ú реши, че е болна и за малко да не я пусне на училище днес. Но Касандра успя някак си да я убеди, че се чувства добре, и тъй като нямаше температура и гърлото ú не беше зачервено, Сесилия склони. За Касандра щеше да е по-мъчително да си остане в къщи след случилото се, защото там беше невъзможно да сподели с някого за онзи кошмар. Тя предпочете да е при момчетата. Те поне знаеха тайната и може би щеше да ú стане по-леко, ако говореха за това.

         Снощи Касандра се прибра в стаята си по-рано, под предлог че си е заляла цветните схеми по биология със сок и трябва да ги прерисува. Тя нямаше какво друго да прави, затова седна, извади моливите и търпеливо започна да изобразява разрези на краставици и листа от мушкато. Нощната ú лампа свети до три след полунощ, когато тя се стресна от дрямката, защото беше отпуснала глава върху моливите и листата, и видя последната си рисунка. От там я гледаше създанието с волска глава и тяло на маймуна. Прииска ú се да отиде да си легне в стаята при родителите си, но знаеше, че ще ги разбуди и ще ú задават въпроси, затова се опита да заспи в своето легло. Остатъка от нощта прекара в полудрямка, изпълнена със сънища и във всеки сън присъстваше странното животно, което правеше какво ли не, но нито веднъж не я нападна, а напротив, привързваше се към нея и дори си имаше име – Волчо.

         Сега тя се бе отпуснала на пейката и слушаше безучастно дискусията около съществата от митологията, каквито предполагаше Тристан, че са онези от пещерата. Идваше ú да заспи. Но мисълта за Волчо все още не ú даваше мира. Касандра измъкна от чантата си един учебник и извади отвътре листа с рисунката:

         – Ето – показа им тя – има ли нещо за него в книгата?

         Никой не се изненада, че го е нарисувала – така добре при това, тя обожаваше да рисува.

         Тристан веднага отговори:

         – По принцип минотаврите са с такива глави, но с човешко тяло, а този е някаква маймуна. Не знам дали…

         В този миг някой дръпна рязко рисунката и я мушна под масата. Беше Кристи. Като вдигнаха глави към него, забелязаха и жената, застанал до масата им. Тънките ú устни бяха разтеглени в нещо като усмивка. Всички знаеха коя е.

         – Здравейте – каза тя и без да дочака отговор, се обърна към Кристи. – Ела, да те питам нещо!

         Той сви уста в типичната си за подобни случаи на нежелани срещи гримаса, и отговори:

         – Ами ние сме заети сега. Имаме спешна работа. Трябва да се подготвим за часа по…

         – Химия – помогна му Дамян.

         Зелда изгледа строго и неодобрително непознатото момче, задето се беше намесило в разговора със сина ú.

         Тристан нямаше да допусне подобна грешка. Беше натрупал вече горчив опит. Но това не можеше да го спре да си мисли за майката на Кристи с неприязън.

         Касандра също не се намесваше. Просто ужасно ú се спеше. Зелда Девон забеляза колко бледа и отпусната е, и какви големи сенки има под очите и веднага прехвърли вниманието си към нея:

         – Касандра, ти май не си добре! Виждаш ми се доста бледа.

         Нако сръчка момичето с лакът и то поизправи гръб. Нямаше никакъв ентусиазъм да се обяснява с майката на Кристи, но все пак си беше наложително:

         – Глупости, съвсем добре съм си – каза то. Дори не се усети, че се държи неучтиво.

         На Зелда ú омръзна да проявява загриженост към чуждите деца, особено към такива малки неблагодарници като Касандра. В края на краищата, имаха си майки!

         – Кристи, хайде ела сега, защото искам да говоря с теб! – настоя този път тя.

         – Не мога, нали ти казах.

         – Важно е.

         – Питай ме тогава – отговори предизвикателно той и се изчерви. Дали не сгреши, кой знае какво щеше да го пита!

         Зелда се стъписа. Нейният син ли беше това! Почервеня от възмущение.

         Всички останали бяха свели погледи към масата. Тя се наведе към ухото на Кристи. Той се дръпна. За втори път го правеше! Зелда не повярва на очите си.

         Въпросът ú увисна във въздуха. След още минута мълчание, тя все пак проговори. И децата чуха ясно какво попита:

         – Къде е кабинетът на учителя ви по Древна химия?

         Ами сега! Кристи онемя. Как можеше майка му да го излага така! Не стига че вчера беше тук да се кара с директора и всички я видяха, а сега искаше да знае и къде да намери Леон.

         – Няма да го разбере от мен – беснееше той на ум. Какво щяха да си помислят за него, ако ú кажеше!

         Зелда и без друго беше схванала вече, че няма да ú кажат. За държанието на Кристи естествено бяха виновни Тристан и Касандра, а сигурно и тези другите двама. Всички щяха да си получат заслуженото, когато му дойдеше времето!

         – Няма значение. Всеки ще ми каже къде да го намеря – сопна им се тя. И в този миг, като по поръчка се появи Сънди.

         Зелда реши да им демонстрира надмощието си:

         – Миличка – обърна се тя към русокосото момиче с най-очарователната си и префинена усмивка. – Къде е кабинетът на учителя Леон?

         – На втория етаж, 218ти – упъти я услужливо Сънди, точно миг преди да улови гневните погледи на момчетата и особено този на Тристан.

         Г-жа Девон се обърна доволна, отправи победоносен взор към тях и после бавно се отдалечи.

         Сънди изчезна така, както се беше появила. На Кристи му идваше да потъне в земята от срам. И напълно го разбираха.

         Касандра прибра грижливо рисунката на Волчо, а Нако взе багажа ú да го носи, защото тя беше вече напълно отпусната и готова да заспи. Грациела не пропусна да забележи кавалерската му постъпка и да се направи на засегната.

         Озадачена от поведението на Кристи, но и много доволна от себе си, Зелда Девон се заизкачва с пъргава стъпка нагоре. 218ти кабинет трябваше да е в левия коридор. Вдясно бяха малките номера.

         Разбира се! Вроденият ú усет за тези неща не я подведе. Много скоро пред погледа ú блесна месинговото 218 и тя без колебание почука на вратата. Докато чакаше да ú отворят, прехвърли наум всичко, което имаше да казва на учителя. Още от началото щеше да му даде да разбере с кого си има работа!

         Вратата се отвори. Насреща ú стоеше човек с красиви черни очи и стройна снага. Напомни ú за Едуин, когато го видя за първи път и се почувства също така глупаво, както тогава. Чу, че той я покани вътре. Дори пропусна да му се представи, усещаше как войнствената ú нагласа бавно, но сигурно се стопява.

         След разговора Зелда Девон излезе от кабинета с восъчно-бяло, изгладено като маска лице. Стоеше в коридора и не помръдваше. Зад нея излезе Леон и затвори вратата.

         – Хайде – подкани я той, – нали отиваме на покрива.

         Да, отиваха на покрива. Тя още не можеше да разбере как стана така. Беше се държала като пълна глупачка, като невменяема – съгласи се с всичко, което ú каза той. Остави му се да я омае с приказки и ето я сега – катереше се задъхана по стълбите нагоре и дори не смееше да гъкне.

         Като тръгнаха по коридора на последния етаж, ú замириса на нещо гадно. Такъв парфюм имаше една от колежките ú. Не можеше да я понася. Но пак си премълча.

         Стигнаха до телескопичната стълба, която Леон изтегли с трясък. Зелда потрепна.

         – Ще се кача и ще ви подам ръка – каза ú той.

         Тя само кимна с глава. Започна да закопчава копчетата на розовото си палто. Отгоре идваше студ. Не смееше да си помисли какво я чака там.

         Някак си се качи. Докато се оглеждаше неспокойно в четирите посоки, скована от режещия вятър, Зелда чу как капакът се хлопна зад гърба ú. Обърна се.

         – Затворих го, за да не става течение – успокои я Леон. – Ето! Какво мислите, не е ли прекрасно, както ви казах?

         Тя не отговори. Искаше само по-бързо да си тръгнат от тук.

         – Елате да ви покажа! Ще се уверите, че съм взел всички мерки за безопасност.

         И той я поведе към ръба на покрива. После ú показа как минава по дъската и обясни, че всъщност е лесно, стига човек да се престраши. Попита я дали няма да мине и тя.

         – Не. Определено не!

         Добре. Можеха вече да си вървят. Беше голяма грешка, че реши да говори с този Леон. Той беше опасен не само за сина ú, но и за обществото. Особено опасен и луд.

         Най-после тръгнаха обратно към отвора. Учителят приклекна и хвана дръжката на капака. Дръпна я, после я разтърси отривисто, но той не помръдваше.

         Зелда погледна косо Леон. Разтълкува ведрия му поглед като насмешка. Хвана сама дръжката и се опита да я изтегли. Не поддаваше изобщо.

         – Какво става – избликна тя.

         – Заключил се е – каза до нея Леон.

         – Как така се е заключил – паникьоса се Зелда.

         – Пуснал съм го по-силно и е щракнал отвътре – отвърна спокойно учителят.

         Тя се изправи напълно объркана:

         – Щракнал е значи… И какво сега? Имате ли мобилен телефон?

         – Не, не ползвам, а вие имате ли?

         – Изтощена му е батерията – Зелда се прокле триста пъти на ум, че не си зареди батерията тази сутрин. Само ако знаеше… – Кой знае колко ще чакаме докато ни намерят – каза ужасена тя.

         – Няма да ни намерят. Никой не се качва тук.

         Зелда Девон опули очи. После левият ú клепач започна да играе, както ставаше понякога, когато беше силно притеснена. Тя долепи ръка до окото си и се опита да запази самообладание.

         – Какво предлагате тогава? – май и сама започна да се досеща за отговора.

         – Ще слезем през отсрещната сграда – окуражи я Леон. – Там има звънец за аварийни случаи. Май трябва и тук да поставим.

         – Учудвам се, че не сте го поставили. При тези ваши „експерименти“… – опита се да прозвучи саркастично, но излезе нещо като недоволно мърморене. – Значи все пак ще трябва да мина по дъската. Молете се да не ми се случи нещо – възвръщаше си заядливия тон тя. Хвана края на увисналия си шал и го преметна рязко през врата си. Сега вече се ядоса, много се ядоса – как можа да се хване на такъв евтин номер! Ушите ú пламнаха. Зелда Девон се завърна от унеса си. Горещата вълна гняв, която я беше попарила чак до кожата на главата, я подхвана и я преведе по дъската, без да усети. Докато размишляваше как ще си го върне, вече се бе озовала от другата страна и натискаше яростно звънеца на вратата към аварийното стълбище.

         Двамата с Леон доста почакаха, докато се появи някой да им отвори. През това време не си казаха нищо. Зелда упорито гледаше в една точка пред себе си и нервно хапеше устни, а Леон стоеше неподвижен до нея и търпеливо чакаше. Най-после дойде портиерът на сградата – силно запъхтян – като че ли е изкачил пеша цялото аварийно стълбище:

         – А, Леон, ти ли си, така си и знаех – каза той, от което се разбра, че това не е първата им среща тук.

         Докато Леон разговаряше с портиера, тя побърза да му се измъкне. Щом успя да излезе от сградата, се насочи – толкова бързо, колкото можеше – към училището по химия и влетя право в кабинета на заместник-директорката, с която имаше сметки за уреждане.

         И кръгът се затвори. Колелото се завъртя. Разговори по кабинетите, обикаляне по коридорите, пак разговори зад бюро. Хартии. Настоявания – да се сложи звънец на покрива или да се забрани достъпа до там. Проверка на пожарната и аварийна безопасност. Това пък как ú хрумна! В петък дойде някакъв инспектор и… първото нещо, което откри беше… заключената врата в коридора на първия етаж.

         – Какво има зад тази врата – попита строго инспекторът – господин Фире, възрастен и сериозен мъж, който тежеше на мястото си.

         – Не знам – отвърна Анита, но сгреши.

         Госпожа Девон потри доволно ръце.

         – Кой знае? – продължи той.

         – Директорът знае – Анита беше сигурна, че отново прави грешка, но вече ú прекипя. Нека и Суин поемеше своята отговорност.

         Веднага пратиха портиера да го открие. Докато чакаха, Анита потропваше нервно с крак в голямото фоайе. След часовете в училището не бяха останали много хора, и в тишината, звукът от малкото ú токче дразнеше неприятно слуха. Инспекторът чакаше невъзмутимо, а Зелда Девон ликуваше, че най-вероятно вече е открила, каквото търсеше, а именно – някаква нередност, заради която да се вдигне скандал около името на училището.

         Директорът се появи – слизаше по стълбището и с кърпа в ръка попиваше потта по челото си. В другата ръка държеше зелена папка. Портиерът го следваше, като се придържаше за парапета.

         Суин потърси с очи погледа на Анита, но тя се беше съсредоточила върху ноктите си и ги разглеждаше така, сякаш за пръв път ги виждаше.

         – Фире – подаде ръка инспекторът, – проверявам пожарната и аварийна безопасност на сградата.

         – Суин – представи се Суин и отново погледна към Анита, но тя все още не вдигаше глава.

         – И така, господин Суин, ето там има заключена врата и се надявам, че вие носите ключа от нея.

         Директорът настръхна. Не го притесняваше онова, което щяха да открият зад вратата, за него той имаше документи. Помисли си само какво ще стане, ако го видеха КАК отключва. Опита се да се прокашля, но издаде странен звук, и отново усети потта да се стича по слепоочията му.

         – Не разбрах – обади се инспекторът, – ще ми дадете ли ключа?

         Анита мълчеше. Равнодушното изражение на лицето ú не издаваше какво мисли. Точно тогава по стълбите се зададоха Леон и Брус Адам, които си тръгваха от работа. Те видяха отдалеч събралите се долу хора. Явно нещо ставаше. Какво? Брус Адам беше в пълно неведение, но Леон се досети, щом позна госпожата с розовото палто, че ще има въпроси за изясняване.

         Зелда също го видя и се смути от бездънните му черни очи. Те ú пречеха да мисли, караха я да се чувства жалка и глупава. Нямаше да му прости това!

         – Ето го човекът, който ме заведе на покрива – доближи се тя до инспектора и му посочи учителя.

         – Казвам се Леон – представи се сам тъмноокият мъж – а това е колегата ми Брус Адам.

         – Фире – здрависа се с тях инспекторът. – Е, да пристъпим най-сетне към въпроса. Какво има зад онази врата – обърна се той към Суин.

         – Исторически ценности – директорът му подаде разтреперан зелената папка.

         – Исторически ценности – повтори невярващо Зелда и погледна към Леон.

         – Да – потвърди учителят, – погледнете в папката.

         Фире я разтвори и започна да разлиства документите в нея. Госпожата се долепи до него и също впери поглед.

         – Това е пълната документация – какво представляват и защо са съхранени – продължи Леон. – Накратко, става дума за топъл минерален извор с лечебни свойства, каквито има много под града ни. Тук, през античността, се е намирала голяма римска баня, и затова мястото представлява археологическа ценност. И макар че от руините на римската баня не е останало нищо, при построяването на сградата, изворът е отделен и запазен по този начин.

         Инспекторът слушаше внимателно. После зададе само един въпрос:

         – Защо вие, учителят, сте осведомен за това, а заместник-директорката не го знае?

         – Знам го – каза сухо Анита. – Просто реших, че господин Суин трябва сам да ви го каже – тя погледна най-после към него. Да, както и предполагаше, Суин представляваше жалка гледка. – Освен това, само той има ключ от вратата – добави тя.

         – Добре – отговорът беше задоволителен за господин Фире. – Сега ми дайте ключа да проверим за какво точно става дума – и той протегна ръка към директора.

         Суин бръкна в джоба си и много бавно извади оттам връзката си ключове. Мислеше какво точно да направи, но от напрежение нищо не му идваше на ум.

         – Нека той сам ви отключи. Катинарът заяжда – уточни Анита и вложи цялата си строгост в един единствен поглед, отправен към Суин.

         Процесията се понесе по коридора. Най-отпред – Суин, който мобилизира всичките си останали сили, но се потеше по-обилно и от преди малко, а сърцето му блъскаше като лудо в гърдите. На известно разстояние зад него – инспекторът, г-жа Девон, Леон и Брус Адам, който, също като гостите, не знаеше нищо за минералния извор.

         Зад всички достолепно крачеше Анита, а шумните ú токчета остро и недоволно отбелязваха местоположението на групата. Тя погледна часовника си. Вече закъсняваше. И все още не се знаеше кога ще приключат с това. Намесата на Леон бе добре дошла. Той имаше дарбата да се справя с всякакви такива ситуации. Но все пак от решаващо значение сега беше какво ще направи Суин.

         Най-отзад, накуцвайки, се мъчеше да не изостава портиерът.

         Наближаваха вратата. Чу се дрънчене на ключове и изщракване в ръцете на директора, и докато замислената Анита вдигаше глава, Суин вече прибираше катинара в джоба си. Погледна я, но тя го подмина с пренебрежение и досада. Никак не беше впечатлена от бързата му и правилна реакция. В края на краищата той носеше отговорността – на него бяха поверили ключа. Беше длъжен да се справи.

         До ушите им достигаше равният глас на Леон:

         – …от стар римски каптаж. Това е естествена пещера – той опипа стената до себе си, – останалата част от скалата е използвана за основите на сградата.

         Инспекторът кимаше с глава, а Зелда Девон все повече и повече се смаляваше. Пак я бяха поставили в положение, от което искаше единствено да се измъкне и да не види никога в живота си този Леон. Все пак, за да запази донякъде самоуважението си, тя си отбеляза на ум да го проучи – да, именно него. Можеше да изскочи нещо от биографията му – как така е станал преподавател по Древна химия, къде се е обучавал. Трябваше да изрови нещичко за него. – Работата още не е приключила, има надежда – мислеше трескаво тя.

         – Е, както виждате, господин Фире, тук няма никаква опасност от пожар – приключваше Леон разясненията си. – Но все пак ви благодарим за загрижеността. Вие явно си разбирате от работата. Хубаво е да има повече хора като вас.

         Анита вече преливаше от досада. Подобна размяна на любезности ú идваше в повече. Тя ненавиждаше да слуша разговори, в които хората прекаляваха да се хвалят един друг и да си правят комплименти. Смяташе че може и без това. Самата тя винаги се изразяваше кратко и ясно и говореше само по същество.

         Тогава инспекторът изведнъж реши да се поразходи наоколо. Оглеждаше внимателно стените, тавана и пода, чудеше се защо е толкова светло.

         – Предполагам – каза Леон, – но това е само мое предположение, че светлината идва от някакъв минерал в състава на камъка. По друг начин не мога да си го обясня.

         Инспектор Фире сега беше застанал точно до капака на шахтата. Анита не отделяше поглед от него. Видя го как поглежда надолу и хладното ú лице за миг се скова.

         – А какво е това – попита инспекторът, като посочи към плочата.

         Суин тръгна натам, останалите също.

         – Това е отводнителна шахта – побърза да съобщи Анита, без да помръдне от мястото си. – Ако нивото на водата се покачи, я отваряме.

         Суин се озадачи. За пръв път виждаше въпросното съоръжение, а още по-странно бе откъде Анита знаеше за него. В папката нямаше нищо такова. Беше сигурен.

         – Кой следи за нивото на водата?

         – Той – посочи с глава Анита към директора. – Всяка вечер, преди да си тръгне, проверява.

         Погледнаха Суин, но той забеляза само нейните очи. Даже не точно ги забеляза, а направо ги усети върху лицето си. После едва чуто потвърди.

         Инспекторът остана много доволен, че има и отводнителна шахта. Вече си тръгваше. Сбогуваше се с ръкостискане с всеки от тях, напомни, че трябва да сложат звънец отвън на люка, и най-после излезе през вратата, а г-жа Девон се изниза тихомълком след него.

         Анита се запъти към кабинета да си вземе нещата. Нямаше никакво намерение да се бави повече. Ключовете от колата вече бяха в ръцете ú и познатото им подрънкване малко я поободри.

         Суин стоеше безмълвен на мястото си и гледаше уморено. Леон и Брус Адам се сбогуваха с него и си тръгнаха. След тях излезе и Анита, без да покаже и най-малък намек, че му дължи обяснение. Портиерът също си обличаше палтото:

         – Довиждане, господин Суин – каза почтително той.

         – Довиждане – Суин заключи след него. Имаше още час до дежурството му долу.

          Точно в деветнайсет и трийсет той отново беше на поста си. Постъпката на Анита не му излизаше от ума. Беше ясно, че тя знае нещо за този капак. Историята за отводнителната шахта му се струваше абсурдна – тази вода никога не беше преливала, а и да прелееше, едва ли би нанесла кой знае какви поражения. Отводнителна шахта! Дали Анита имаше ключ за нея? Но тогава, какъв е смисълът, трябваше ú ключ и от другата врата! Ами ако ú бяха дали? Ето как се е свързвала с тях зад гърба му!  Тази усойница! Лицемерна, подла жена!

Advertisements

3 Коментари »

  1. Интересный сайт, автору спасибо

    Коментар от FreefErurdy — май 18, 2009 @ 4:34 am

  2. Очень интересно, хотя что похожее вижел на другом сайте

    Коментар от Fobetroumouro — май 18, 2009 @ 9:08 pm

  3. Интересный сайт, побольше бы таких

    Коментар от Slereeinveste — май 18, 2009 @ 11:05 pm


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: