Панаира на Vira

декември 30, 2007

Наука на науките – Глава седма: Какво беше това?

6029_skeleton_keyhole.jpg          Точно в осем без десет на другата сутрин, директорът Суин се качваше бавно по стълбите към кабинета си на втория етаж. Покрай него нагоре и надолу се стрелкаха забързани ученици. Някои от тях го поздравяваха, други се правеха на разсеяни и просто го подминаваха набързо. Но той и без друго беше потънал дълбоко в мислите си, и с наведена глава и забит в краката поглед, не забелязваше нищо около себе си.

         Едва когато почти беше стигнал и по навик бръкна в джоба на палтото си да потърси ключовете, видя отпред група хора. Опули се и спря на място. Чак сега до съзнанието му достигнаха думите на портиера, че някакви родители искали да го видят и щели да го чакат пред кабинета му.

         Той бързо се отърси от вцепенението, изправи рамене и поздрави на посоки. Някой се опитваше да му каже нещо, но директорът тръгна право напред през множеството, проби си път до вратата, отключи, отвори широко и каза:

         – Заповядайте, влезте!

         След него в кабинета му се изсипаха поне дузина мъже и жени и помещението се изпълни от край до край. Суин мина зад бюрото си и застана с лице към тях. Избягваше да гледа когото и да било в очите.

         – Кажете сега – настрои се той.

         Всички заговориха едновременно и директорът долавяше думи като „безобразие“, „луд“ и „жалба“, но тъй като нищо не се разбираше ясно, постепенно оставиха една светлокоса жена, която стоеше най-отпред, да обясни и от името на останалите.

         – Вчера – започна тя, – ваш преподавател е завел децата ни на покрива и ги е накарал да преминават по дъска до покрива на съседната сграда с риск за живота им – тя стисна устни и предизвикателно замълча.

         Всички чакаха да чуят какво ще отговори директорът на това. Суин сбърчи нос, после повдигна вежди и отегчен съобщи:

         – Не е имало риск за живота им.

         От групата срещу него бликна неудържимо неодобрение и той усети колко зле са настроени към него тези хора, а бе само началото на работния ден. Гласът на жената звучеше най-близо и той чу патетичната ú реч:

         – Значи вие сте знаели и сте одобрили подобни методи на обучение, които са напълно недопустими, противоестествени и абсурдни във всяко нормално, подчертавам, нормално и уважаващо себе си училище и което изобщо може да има претенциите да се нарича училище.

         Останалите спряха да говорят и я заслушаха, да разберат на къде ще тръгне спора. Суин я гледаше втренчено. Да, той знаеше за методите на Леон и не за първи път се обясняваше с родители по темата, а колкото до това дали ги одобрява или не, нямаше избор. Просто не можа да намери друг преподавател по Древна химия. Чудно беше, че изобщо се появи такъв – единственият подходящ кандидат след три обявени конкурса, а беше и добър на всичкото отгоре.

            – Защо не ни предупредихте в началото, господине, за методите, с които си служите тук? Или още по-добре, да бяхте го написали в рекламата на училището – не омекваше тя.

         Ох, как не му се занимаваше сега с това! Но госпожата и спътниците и бяха много настойчиви. Наложи се повече от час да спори с тях и да ги убеждава, че децата им са в пълна безопасност и не е нужно да подават оплакване. Но дълбоко в себе си той не беше твърдо убеден, че е така. Нямаше значение обаче, от Министерството знаеха, че друг преподавател по Древна химия няма. Училището не можеха да го закрият, твърде много ученици имаше, къде щяха им намерят място сега. И Министърът и чиновниците си имаха достатъчно други главоболия покрай новата система на обучение, за да се занимават с това. И не на последно място, а даже може би и на първо, си оставаше това, че училището се издържаше почти само – имаше чуждестранен спонсор, който наливаше в него пари като в бездънна яма, та дори оставаха излишни, и Министерството не питаше много-много какво точно правят там. Като не го врънкаха за пари, Министърът даваше зелен светофар за всякакви дейности, или поне си затваряше очите за подобни дреболии.

         След като най-после успя да се отърве и след всичките тези пререкания, Суин почувства, че здравата го е заболяла главата. Усещаше се неспокоен и напрегнат. Реши да слезе долу да изпие едно кафе. Но тъкмо беше почнала почивката за закуска, и столовата и бюфетът бяха пълни с ученици. Той забеляза русолявата жена, която най-активно беше спорила с него, да се суети около едно момче, а то от своя страна, даваше вид, че това му е адски досадно. Суин бързо взе решение да се изнесе обратно към кабинета си и да изчака почивката да свърши.

         Зелда Девон случайно видя сина си да слиза по стълбите тъкмо когато се готвеше да си тръгне и умът и беше зает да прехвърля възможните инстанции, където щеше да се оплаче от безпрецедентното поведение на училищния директор. Кристи се намираше в компанията на Касандра, Нако, Тристан и Дамян, които тъкмо днес, за първи път от доста време, се бяха събрали заедно и не остана дълбоко очарован да срещне майка си, особено пък като знаеше за какво е била тук. Той с неохота се отдели от групата и след като се отдалечиха достатъчно, побърза да ú се сопне:

         – Нали ти казах да не идваш!

         Зелда се смути. В края на краищата тя го правеше за негово добро. Но нищо, още е малък, има време да оцени саможертвите и. Тя се усмихна със специалната си „мила“ усмивка и се наведе към него да му прошепне нещо на ухото. Тъй като това обикновено беше начина по който си общуваха когато бяха сред други хора – с шушукане на ухо – Зелда остана неприятно изненадана, че той се дръпна.

         – Кристи, какво има – притесни се тя. – Добре ли си?

         – Да, добре съм – отвърна троснато той.

         – Виж сега… – започна тя загрижено и понечи да му оправи качулката на суитчъра. Кристи разтърси рамене и отблъсна ръцете и.

         Зелда го изгледа невярващо и заключи:

         – Това училище определено не ти влияе добре.

         Кристи отговори със съсредоточен в обувките си поглед, но достатъчно силно и ясно:

         – Хайде, че ще изпусна закуската.

         – Нали вече закуси вкъщи! – възкликна почти обидена Зелда. Беше станала в пет и половина да му прави палачинкова торта с три вида пълнеж.

         – Да, но пак съм гладен.

         Този път, с бързо и изненадващо движение, тя успя да постави ръка на челото му, преди той да и попречи, за да провери дали наистина му няма нищо. И след като бе удостоена с възмутен поглед, тропане с крак и изразително пуфтене, обичайните признаци че всичко е наред, каза:

         – Е, добре, аз тръгвам, а ти бъди внимателен и се пази. Ще се видим довечера у нас. Но не прекалявай на компютъра и не отваряй прозорците на хола, да не влиза прах от улицата – тук някъде тя се наведе да го целуне, но Кристи вече тичаше обратно и бързо изчезна от погледа ú.

         Като влезе в столовата, там всичко беше претъпкано. В студените дни почти никой не излизаше в градината. Огледа се и вече помисли, че ги няма – като че ли нарочно бяха избягали от него, но точно тогава ги видя – на най-забутаната маса в един полутъмен ъгъл. И успокоен се понесе натам.

         Щом спря до масата, четиримата изведнъж млъкнаха и се вторачиха в него. Получи се неловко, но пак Касандра беше тази, която се намеси:

         – Хайде бе, Кристи, пак изпусна най-интересното!

         – Майка ми – изчерпателно обясни той докато сядаше.

         Касандра и Тристан познаваха добре майка му, даже я поздравиха там, на стълбите преди малко, макар че лично Тристан предпочиташе да се прави, че не я е видял, когато я срещнеше. И Зелда ги беше поздравила с бегла усмивка и премрежен поглед, като междувременно ги огледа изучаващо от главата до петите. Тя винаги правеше това, за да се наслади на извода колко по-развит, по-красив и по-умен изглежда нейният син в сравнение с връстниците си.

         – За какво беше майка ти тук? – попита подозрително Тристан.

         Кристи неохотно му отговори:

         – За да се оплаче на директора от Леон… за вчера в часа – той се обърка, – за това, дето ни накара да минаваме по дъската.

         – Той не ни е накарал – сопна му се Тристан. Но си спомни, че въпреки това и неговата майка за малко щеше да дойде да пита какви са тези експерименти. Първо мислеше да не ú го споменава, но после, разговорът тръгна към часа по Древна химия и той не устоя на изкушението да се похвали как е минал по дъската. Тя загуби и ума и дума в първия миг, след това премина през няколко фази – от паника, до висша форма на паника, и се наложи той много дълго и обстойно да и разяснява каква и как е била опъната мрежата под тях и да я уверява, че на никого не му се е случило нищо лошо.

         – Е, добре де – каза той. – И майка ми за малко щеше да довтаса.

         – А моите и баща ми и майка ми – добави Нако.

         – Да, и на мен ми се наложи да кажа, че това е бил единственият и последен такъв вид час и че пак ще се върнем към историята на химията още от другия понеделник – допълни Касандра.

         Всички погледнаха към Дамян.

         – Явно баща ми е убедил майка ми – каза той, – но тя цялата вечер се въртеше около мен и ме гледаше особено.

         Замислиха се. Как ще се справят занапред с подобни проблеми…

         – Какво каза, че съм изпуснал? – обади се Кристи.

         – Ами… тъкмо с Тристан щяхме да разправяме на момчетата за нещо, което направихме преди… Онова, заради което не говорехме и Нако ни се сърдеше. Но нищо не си изпуснал – увери го тя. – Не бяхме започнали още…

         Касандра погледна часовника на отсрещната стена.

         – Има само петнадесет минути, хайде давай, Тристан, да им го кажем, че не мога повече така!

         Когато Касандра завърши разказа си, сърцето ú туптеше силно и учестено. Бузите ú пламтяха, сякаш имаше температура. Дланите ú бяха мокри от пот. Тристан почти не се беше обадил, само потвърждаваше с кимане на глава думите ú. Останалите трима бяха проследили разказа с широко отворени очи и сега мълчаха. А когато и петимата най-после се отърсиха от задълбочението си, в столовата вече нямаше почти никой. Касандра първа забеляза това:

         – Бързо, че ще закъснеем! – грабна чантата си тя.

         – Чакай, чакай – спря я Нако, но въпреки това и той стана от пейката. Другите момчета го последваха.

         – Хора, истина ли е това, или си правите някакъв майтап с нас? – попита в движение Нако.

         – Истина е – кратко отвърна Тристан.

         – Значи това, дето излезе от водата сух тогава… – не довърши Кристи.

         – И с мен се случи същото – потвърди Касандра. – Сигурно не вярвате, момчета, и аз не вярвах напълно, но като отидох там, вече изобщо не се съмнявам!

         Дамян още не беше проговорил. Разказаното силно го впечатли. Той размишляваше за това, че явно е възможно да се случват невъзможни неща. Имаше чувството, че някак вътре в себе си, винаги го е знаел.

         – Дамян, ти какво мислиш – чу той гласа на Тристан до себе си. Двамата вървяха зад другите и гледаха как Касандра продължава разпалено да обяснява нещо за случката.

         – Ами, не знам, още ми е трудно да го повярвам. По-точно не да повярвам, а да си го представя – уточни той.

         – Искаш ли да дойдеш с нас и да видиш – предложи Тристан. Почти бяха стигнали до вратата на кабинета.

         Дамян въздъхна и каза:

         – Разбира се, че искам.

         Закъсняха малко за часа по география, но госпожата не беше никак строга и веднага ги извини. Касандра се възползва от добрината ú и си позволи да пусне една „циркулярна бележка“, както обичаше да казва, в която пишеше само „кога“, а най-отдолу: „предай и на останалите“ и я пусна първо на Нако.

         Той обаче задържа бележката повече от петнадесет минути. Касандра не спря да се върти на стола си от нетърпение и най-накрая я изкараха на дъската да я изпитат. Това я върна в час и засега уговорките спряха до тук.

         Звънецът би. Касандра се беше нацупила и отиде право при Сънди, да си говори с нея за други работи.

         Тристан дойде да я извика:

         – Касандра, може ли да поговорим?

         Тя видя, че другите трима чакат до вратата. Гледаха я.

         – Добре. Извинявай, Сънди, имам спешна работа. После ще се видим.

         Сега пък Сънди се нацупи. Сви устни и погледна обвинително Тристан. Той побърза да се направи, че не е забелязал и изражението на лицето му развесели Касандра. Двамата се отправиха към вратата.

         Тъкмо тогава, Изабела и Грациела минаваха покрай Нако на излизане от кабинета. Грациела прецени, че „съперницата“ и много ясно ще я чуе и побърза да вметне:

         – Нако, много мило, че ми се обади вчера. Чувствах че някой мисли за мен, и тогава позвъни ти.

         Нако я погледна невярващо. Вчера и за миг не се беше сещал за нея, а какво оставаше да ú се е обаждал. Но нищо не успя да каже. Тя използва изумлението му за да се оттегли. Иди сега, че обяснявай кой на кого не се е обадил. Улови погледа на Касандра само за миг. После тя вече не го гледаше.

         – Пуснах бележка, но Нако не ви я предаде.

         – Ако някой я беше видял – побърза да се оправдае Нако, – можеше да разбере за плановете ни.

         – Така е, Касандра – потвърди Тристан, – не бива да се издаваме.

         Тя премисли и призна:

         – Прави сте, момчета. Трябва да се успокоя. Много съм напрегната. И все пак, кога ще го направим – сниши глас и се огледа наоколо.

         – Може още днес – предложи Тристан.

         – Днес!

         – Защо, каква е разликата дали днес или утре?

         Всички мълчаха и гледаха стреснато.

         – Не е чак толкова страшно – продължи той. – На мен ще ми е за трети път – погледна към Кристи, – пък нищо ми няма. Освен това искам да проверя какво има от другата страна на басейна, там, където беше по-тъмно – поясни той на Касандра, – взех и фенер. – Разкопча раницата си и измъкна един доста голям фенер. – Така че, можем да отидем още днес.

         След кратко мълчание Нако каза:

         – Да отидем тогава. Щом не е толкова страшно. Вие какво ще кажете – обърна се той към останалите трима, които още не продумваха.

         – Ами добре – отвърна Дамян.

         Кристи вдигна рамене:

         – Ако отидете вие, ще дойда и аз.

         – Добре, и аз съм съгласна – добави Касандра. – Но по-добре пак да отидем от тази страна, Тристан, където бяхме, да им покажем храма на Серапис. Не ми се проучват нови неща.

         – Само ще надникна, ако остане време – увери я Тристан.

         През обедната почивка решиха да не обядват, а направо да вървят. По коридорите, както винаги, беше пълна лудница. Но не и в техния коридор, там отново бе тихо и спокойно и малко хладно и страховито дори. Този път Тристан вече се чувстваше като истински водач, с най-богат опит от всички. Той реши пак да провери дали някой друг освен него ще може да отвори катинара, но резултатът беше същият – само той можа. Показа им пилешката кожа – на мястото на ключалката – и каза, че сигурно тя има нещо общо.

         Сега огледаха по-добре и самата пещера. От къде идваше меката светлина, която им позволяваше да виждат какво има, не можаха да установят. Тристан угаси фенера, но нямаше почти никаква промяна, всичко си се виждаше.

         – Логично е да е тъмно в пещерите – каза той.

         Никой нямаше обяснение.

         Междувременно Касандра забеляза, че малко встрани от езерцето има някаква равна плоча, вкопана в земята. Тя предпазливо стъпи с единия си крак отгоре и ú се стори, че е като капак на шахта. После видя, че в края има две халки, също омотани с верига и заключени с катинар, като вратата. Наведе се и огледа катинара. Не беше като другия, този изглеждаше най-обикновен – с дупка за ключ отдолу.

         Момчетата се скупчиха около нея:

         – Какво е това?

         – Не знам. – Посочи им, каквото беше видяла. Но и за тази плоча не можаха да намерят обяснение.

         – Да не губим време! – каза тогава Тристан.

         Касандра реши да влезе първа във водата, за да им покаже, че няма страшно. След като изчезна в езерото, Тристан ги подкани:

         – Хайде, давайте, ще се видим от другата страна!

         Никой от тримата не се престрашаваше да пристъпи напред.

         – Хайде – каза отново Тристан, – така само губим време. Ако мина аз, вие може да си останете тук, а Касандра е сама в Египет, хайде! – и той побутна Нако напред.

         – Добре! – Нако си стисна носа с палец и показалец, за да не му влезе вода и нагази в езерцето бавно и внимателно. След петата стъпка хлътна и потъна. Дамян и Кристи го последваха, макар и неохотно. Все още се безпокояха какво точно ги очаква. Тристан почака половин минута, за да не се сблъскат там, и накрая влезе във водата и той. Като се озова в басейна по познатия начин, установи, че всички се бяха справили както трябва и вече се качваха с примижали очи по стълбата към площадката, от където Касандра ги наставляваше и с весел смях ги гледаше как опипват сухите си дрехи. Както и очакваше Тристан, тримата им приятели останаха поразени и смаяни от това, което видяха, а той и Касандра се вживяха в ролята на екскурзоводи и се наслаждаваха на изумлението им. За съжаление на терасата този път не срещнаха никого и трите момчета не можаха сами да се убедят, че тук никой не ги вижда.

         Тристан вече се чувстваше като в свои води и не го привличаха толкова града и площада с хората, колкото наистина му се искаше да види дали има нещо от другата страна на басейна, а също да влезе в храма и да намери подземията, за които говореше Леон. Като бъдещ археолог, той изгаряше от желание да направи феноменални открития, а ето, че сега му се отдаваше такава възможност. Затова, докато другите се наслаждаваха на невероятната гледка и докато се разсъбличаха заради жегата, той се стараеше да забележи подробностите и даже реши, че ще е много ценно, ако си носи тетрадка и започне да описва наблюденията си. Представяше си го като сюжет на филм – с тези записки отива в днешния Египет, на същото място, и възстановява от руините храма – съвсем точно както е изглеждал. Стига някой да не го изпревареше, защото тази врата все пак…

         – Тристан – прекъсна размишленията му Дамян, – това е страхотно – говореше развълнуван той. – Представяш ли си ако някой знаеше.

         – Чакай, чакай – спря го Тристан. – Нали не си решил да разкажеш на някого. Дори на баща ти! Ако някой разбере какво правим… Не знаем още на кого е вратата. – Всички се бяха скупчили около него. – Но явно е на някого, щом стои заключена с катинар. Ако ни хванат, кой знае… – той не посмя да продължи.

         – Хайде да си вървим – предложи както и предишния път Касандра. Тя не беше мислила по въпроса на кого е вратата, изобщо не беше си задавала подобен въпрос, но сега, като го споменаха, отново я обзе страх. – Да си ходим, а – повтори настойчиво тя.

         Тристан погледна часовника си:

         – Има още малко време – каза той, – да хвърлим набързо един поглед какво има отсреща.

         Останалите замълчаха, на никого не му се щеше много-много да го правят, но щом Тристан настояваше…

         – Ако искате чакайте тук – обади се Нако, – аз ще отида с него.

         – А не, не, няма да се делим – възрази Касандра, – ако ще ходите, идваме и ние.

         Дамян и Кристи закимаха с глави.

         Тристан вече беше проучил въпроса, още на идване той забеляза, че спокойно може да се мине отстрани покрай басейна – имаше алея между колоните и стената – достатъчно широка и удобна за разходки дори. Колкото повече се отдалечаваха от площадката, толкова по-мрачно ставаше, и светлината от фенера се оказа не съвсем достатъчна за това място тук. Вървяха в колона, един зад друг и вече бе започнала да ги обзема паника.

         – Няма страшно – обади се Тристан най-отпред. – Ако нещо стане, скачаме бързо в басейна и се изнасяме.

         Това като че ли не ги успокои много. Даже напротив, но след малко видяха коридор, почти като техния – към пещерката – който слизаше леко надолу, и в края му прозираше същата онази загадъчна мека светлина, която, можеше да се каже, си беше направо успокояваща. Те се устремиха натам.

         Оказа се, че това тук също е някаква пещера, точно както Тристан тайно беше очаквал, но в тази имаше още три отвора – два по два срещуположни един на друг.

         – Ето го лабиринта! – възкликна Тристан.

         Касандра започна да я втриса, както когато вдигаше температура.

         – Какъв лабиринт? – попитаха останалите почти едновременно.

         – Онзи, за който говореше Леон – обясни Тристан, – исках да видя дали е истина онова за лабиринтите.

         Касандра се поуспокои. Значи всичко си беше в реда на нещата.

         – Хайде да си ходим – настоя отново тя.

         – Само още малко – умолително я погледна Тристан. Много му се искаше да разгледа и още повече му се искаше приятелите му да са с него. Тъй като никой не се възпротиви на глас, той продължи с разясненията:

         – Ще трябва да си сложим десните ръце на стената и да не ги отделяме от нея.

         – Защо – притесни се отново Касандра.

         – Така се прави в лабиринт: вървиш с опряна дясна ръка в стената, което значи все надясно, защото, ако поискаш да се върнеш, обръщаш се, слагаш лявата ръка на същата стена и така намираш обратния път към изхода. Иначе има голяма вероятност да се объркаш и да не можеш да излезеш… никога.

         Това прозвуча доста зловещо и останалите побързаха да опрат десните си ръце на стената, наредени един зад друг. Тристан ги погледна одобрително и мина най-отпред.

         – Така със сигурност сме в безопасност – добави той.

         – Тристан, дали да не го оставим за някой друг път това проучване – опита се да предложи Нако.

         – Ще повървим съвсем малко, само да видим какво е, обещавам ви, и ще се върнем – увери ги той.

         – Добре – въздъхна Нако и тръгнаха.

         От първото помещение, по къс прав коридор, влязоха във второ, почти същото – но в него имаше само три отвора, през които можеше да се мине. Продължиха в трето такова, също с три отвора, после и в четвърто – с четири, и решиха, че така може да е до безкрай, но последва един по-дълъг и по-тъмен коридор, а също и леко извит, както им се стори. Тук като че ли стана някак студено и мокро и замириса отвратително – като в мръсна обществена тоалетна, но никой не смееше да спира и да разглежда, за да не се отдели от останалите, нито пък да си сваля ръката от стената – въпрос на живот и смърт. На Тристан му се стори че чува отнякъде да капе, да, доста влажно беше и това засилваше още повече миризмата на отходна канализация, направо му се догади. Гледаше и да не настъпи нещо, някое изпражнение например. Коридорът беше към края си и вече се виждаше част от пещера, която изглеждаше даже по-голяма от другите четири, когато внезапно нещо силно изскърца и последва пронизителен зловещ стон, от което петимата се заковаха на място, и поне Касандра със сигурност усети сърцето си да бие в петите и. Последва един още по-силен и провлечен стон и после нещо метално започна да се блъска ритмично в нещо друго, звукът, от което напълно ги парализира от страх.

         Касандра приклекна към пода и захлупи глава върху коленете си, а лявата си ръка притисна към едното си ухо.

         Заедно с кънтящите оглушителни удари се разнесоха още някакви силни звуци, напълно неопределими, и на целия фон някой ясно се развика:

         – Дай! Дай! Да-а-а-а-й!

         Тристан беше най-отпред и гледаше как точно насреща му, зад решетка, зазидана в каменната стена, едно животно приличащо на маймуна, но с глава на вол, блъска рогата си в метала. Зад него крещеше човек, който се наведе напред и… ИМАШЕ ДВЕ ГЛАВИ! Тристан се свлече на пода, а Нако, който стоеше зад него, видя същото и напълно онемя. Дамян и Кристи, които не разбираха какво точно става, дойдоха по-напред. Така и пред тях и пред Касандра, която беше вдигнала глава, се отвори същата гледка…

         Тристан вече се изправяше. Той събра сили да избута всички обратно натам, от където бяха дошли. Отдалечаваха се и звуците постепенно затихваха. Онова животно като че ли престана да се блъска в решетката и другият спря да крещи. Все още нещо скърцаше зловещо в далечината, но от тук не звучеше чак толкова страшно.

         Като стигнаха тичешком до басейна, Касандра се обърна, и не на себе си от ужас кресна в лицето на Тристан:

         – КАКВО БЕШЕ ТОВА?

         Нако и Дамян я хванаха здраво за ръце и скочиха с нея във водата. Кристи също го гледаше обвинително и без да му каже нищо, се хвърли в басейна. И Тристан нямаше какво друго да направи, освен да ги последва. Фенерът му липсваше, но това не бе важно сега.

            – Съществата от митологията – мислеше си той, – явно са били истински.

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: