Панаира на Vira

декември 29, 2007

Наука на науките – Глава шеста: Уроци по смелост или упражнения против страх

6029_skeleton_keyhole.jpgЕто, че най-после дойде часът по химия, който започна с въпроса:        

         – Какво е магия? – и продължи с отговора: – Магията не е нищо друго, освен една вътрешна настройка на човека да приема и излъчва послания. Труден е обаче пътят, по който се постига тази настройка. Нужни са години, за да го извърви човек. И понеже обещах да ви разкажа как са постигали това жреците, нека започнем от там, как въобще се става жрец.

         Кандидатите са били наричани инициати – или такива, които ще бъдат посветени в тайната. Всеки от тях е трябвало да притежава определени качества – смелост, издръжливост, да е умен, възприемчив и да иска да се учи.

         После тези кандидати били подлагани на изпитания, от една страна – за проверка на тяхната смелост, издръжливост и воля, и от друга – защото в изпитанията нужните качества се доразвиват и усъвършенстват.

         Да видим сега какви са били тези изпитания и къде са се провеждали! Под големите храмове в Египет обикновено е имало подземни лабиринти – безкрайна плетеница от пещери и проходи и то създадена в повечето случаи от природата, а не от архитекти.

         В такъв лабиринт са пускали посвещавания и там той е трябвало да преодолее всички трудности и да намери изход. Трябвало е да понесе глада, студа, болката, изтощението, но най-голямото предизвикателство за него е било да се пребори със собствения си страх – страхът от неизвестното, от мисълта, че няма да успее да излезе. Тази мисъл понякога го е довеждала до пълно отчаяние и до лудост. Трябвало е да преодолее страхът от самотата, от смъртта и да продължава напред още и още, без да знае колко и дали ще издържи.

         Тези силни вълнения са изостряли сетивата му до крайност и неусетно са го довеждали до онова състояние на възприемчивост, което трябва да достигне бъдещия жрец, за да му бъде разкрита най-тайната и свещена мъдрост и за да може той да я използва както подобава. Един ден този човек ще властва напълно над ума и сърцето си и ще може да прави чудеса. Ще стане магьосник… – Леон се усмихна. Касандра също. Тя го бе слушала в захлас.

         Леон продължи:

         – Виждате, че първата стъпка, или по-точно не стъпка, а гигантска крачка, която трябва да направи човек по дългия път към познанието и себеусъвършенстването, е да преодолее страха. И за да усетите макар и само малка част от вълненията на всички онези първи ученици, аз съм ви подготвил едно упражнение за преодоляване на страха.

         Чуха се възклицания. Класът се оживи, забръмча като кошер. Пред погледа на Касандра веднага изплува гледката към Александрия и тя потръпна, защото усети отново онзи страх, който беше брала там. Погледна неволно към Тристан и видя, че и той се е отнесъл в мислите си. Гласът на Леон отново ги върна в час:

         – Хайде да пристъпим направо към целта. Елате! – и той тръгна към вратата.

         Децата се поколебаха, никой не очакваше, че ще ходят някъде.

         – Елате, елате – подкани ги той. – Облечете си връхните дрехи, че ще излизаме навън.

         Още по-сащисани, те изпълниха послушно нареждането и тръгнаха след него. Но вместо да ги поведе надолу към фоайето, той се запъти по стълбите нагоре.

         Недоумението беше пълно. Изкачиха всички етажи, стигнаха до таванския, подминаха кабинета по биология-практика, който беше единственият там. Всеки знаеше, че останалото са някакви лаборатории по генетика, където развъждат винени мушици. Нещо като ферма за винени мушици, както си го представяше Касандра. Покрай тези врати винаги миришеше особено – мускусно, сладникаво и тежко. Усетиха го и сега. Беше се оказало, че миризмата идва от специалната храна, или по-скоро среда за живот, която приготвяха за ларвите.

         Но какво щяха да правят при винените мушици, а и нали Леон каза, че излизат навън? Вървяха така до края на коридора и спряха. Там нямаше нищо. Когато всички се събраха и се убедиха в това, учителят протегна ръка нагоре, където от отвор в тавана висеше метална кука. Той я дръпна и тя повлече шумно след себе си подвижна метална стълба. Някой се досети, че отиват на покрива на сградата…

         Групата зашумя. Настана вълнение, в което се долавяха и страх и любопитство.

         – Спокойно – извиси се гласът на Леон. – Останете заедно като се качим, не вдигате шум и слушайте добре разясненията, които ще ви дам!     

         Те се подчиниха. Заизкачваха се един по един по стълбата, като поглеждаха недоверчиво нагоре. Учителят стоеше вече там и им подаваше ръка, за да ги изтегли.

         Първото, което усетиха на покрива, беше студът. А после забравиха за него, защото изгледът от тук си заслужаваше усилията. Само дето повечето от децата се притесняваха какво ще трябва да правят, но никой не смееше да изкаже на глас предположения.

         Когато и последният се качи горе, Леон се изправи и каза:

         – Не се разпръсвайте, елате с мен.

         И без това никой нямаше намерение да се отделя от групата.

         Намираха се на равна тераса – площадка, оградена отвсякъде с нисък циментов бордюр. Настилката беше от дребни овални камъчета, които хрущяха под краката им. От едната страна се виждаше кръглият купол в средната част на сградата, от другите три страни се ширеше градът. Улиците между постройките приличаха на дъно на дълбок каньон. Трамваите и другите превозни средства изглеждаха непривично малки. От ляво се открояваха познатите очертания на планината, а от дясно се виждаше целият парк от край до край. Приличаше на макет. Наистина беше удивително.

         Групата, предвождана от Леон, се бе устремила към най-далечния край на сградата. Отсреща лежеше друг покрив, съвсем близо до техния – оттук изглеждаше почти на една ръка разстояние.

         – Ами да – досети се Тристан – там долу трябва да е тясната разкаляна пътечка, по която се излиза на булеварда. – Като минаваше по нея, винаги таеше притеснения от надвисналите върху му сгради.  Двете постройки бяха много близо една до друга, деляха ги само някакви си четири-пет метра.

         И още преди да стигнат до бордюра, повечето видяха какво е намислил Леон. Между двата покрива лежеше простряна широка дъска.

         – Внимателно – каза Леон. – Елате да погледнете какво има тук. – Той посочи с ръка към дъската. После се наведе и погледна надолу.

         – Внимателно – повтори той. – Ще минем по тази дъска до отсрещния покрив и обратно. Долу съм опънал спасителна мрежа, от тези, на които се скача при пожар. Това е за безопасност, въпреки че съм сигурен, че няма да се наложи да я използваме. – Той замълча за секунда. – Все пак, ако някой падне, ще изживее неприятното усещане да прелети това разстояние до мрежата, но ще остане невредим.

         Пълна тишина. Сякаш времето беше спряло. Никой не помръдваше от мястото си. Бяха се втрещили. Че Леон понякога се държеше странно, бяха забелязали. Но чак пък да му хрумне да се бори по такъв начин с естественото човешко чувство за самосъхранение… Луд ли беше?

         Той обаче изглеждаше напълно уверен в това, което прави. Нищо в него не издаваше някакво колебание или съмнение. Толкова беше спокоен. Как бе възможно?

         – Разбира се всеки сам трябва да вземе решение дали да го направи. Никой няма да пристъпи тук против волята си. Ако не успеете сега, ще има и други възможности. Докато повярвате в себе си – усмихна се той.

         След като и това не помогна особено, Леон реши направо да премине към същината на упражнението:

         – Добре, ето аз ще съм пръв.

         Той се обърна и с бавни и сигурни движения стъпи на бордюра и тръгна по дъската. Вървеше, сякаш се разхожда по алея в парка в щастлив, топъл ден. Нито беше разперил ръце, нито залиташе, не потрепна дори. Просто прекоси разстоянието, застана отсреща и се обърна към тях.

         Всичко се случи като насън.

         – Можем да се научим да преодоляваме страха! – чу се отсреща гласът му, все така ясен, сякаш е до тях. – Някой иска ли да опита?

         Касандра се размърда и проговори. Тя прошепна на Сънди, която стоеше до нея:

         – Аз искам да мина, но ме е страх.

         – Аз ще мина – чу се глас от групата. Беше Хърби, усмихнат при това.

         Безумно смелият в този миг Хърби пристъпи напред и се приближи към парапета. Приклекна и погледна надолу. Леон го изчака да се увери, че там наистина има спасителна мрежа, после му каза:

         – А сега, не гледай надолу, гледай ме в очите. Не отделяй поглед от мен!

         Хърби се качи на парапета. Това, което виждаха останалите, беше спокойният поглед на Леон и гърбът на Хърби, от който стърчаха разперените му ръце и високо вдигната глава. Наблюдаваха го напрегнато докато той, по един загадъчен за всички начин, се движеше напред.

         След като Хърби пое ръката на учителя и стъпи отсреща, цялата група заръкопляска и неусетно се премести по-близо до парапета. Гледаха надолу, напред и всичко беше точно като на сън. Ако не духаше така осезаемо студеният вятър и ако не чуваха шума от булеварда, нямаше да се усъмнят, че сънуват.

         Вече никой не можеше да сдържи емоциите си и децата се разприказваха едно през друго.

         – Какво му стана на Хърби, полудя ли? – каза Нако на Тристан. Беше забравил, че му е сърдит. – По-луд е и от Леон!

         Тристан обаче не чуваше какво му говорят. Той гризеше ноктите си и мислеше. На него много му се искаше да докаже и на себе си дори, че е смел и може да го направи. Но една малка трошица смелост като че ли не му достигаше и той бе изпаднал в дълбоко душевно терзание. После си спомни къде ходи преди известно време, и започна да разсъждава, че онова бе не по-малко страшно изпитание от това тук. Опитваше се да убеди себе си. Стоеше до парапета и не се решаваше. Изведнъж долови че Леон го гледа. От цялата група гледаше точно него и не сваляше поглед от лицето му. Тристан усети, че се изпотява. В този студ!

         – Пазете се, ще мина – разбута ги назад той.

         – Тишина! – извика Леон. – Пазете тишина! Хайде, Тристан, гледай ме!

         И Тристан стъпи на парапета, не чувстваше повече никакво колебание, гледаше Леон и знаеше, че ще го направи.

         На последната крачка усети здравата ръка на учителя и чу ръкопляскане зад себе си. Почувства се щастлив и горд. Окрили го мисълта, че е смел, наистина смел. Че е победил страха си. Беше невероятно и хубаво.

         След първоначалния шок и останалите започваха да се съвземат.

         – Все пак и в увеселителните паркове има такива изпитания – каза Нако, като се мъчеше да се сети за някоя точно толкова опасна атракция.

         – Да, ама там си вързан с въже.

         – Ми и тука има мрежа, ако паднеш – Нако погледна още веднъж към мрежата. Имаше доста път до нея от тук. Пак го достраша. Но тогава се обади Касандра:

         – Направи го ти, като мислиш че е същото.

         – Ще го направя – погледна я той. А тя се почувства много виновна, задето това ú се изплъзна от устата, и се чудеше как да си върне думите назад, но Нако вече беше стъпил на парапета. И всички притихнаха.

         След малко се чуха радостни възгласи. Нако стоеше отсреща при другите двама смелчаци и с червени бузи и насълзени очи, изглеждаше безкрайно щастлив. А Касандра, която бе замижала от страх той да не падне заради нея, изпита огромно облекчение.

         – Ей – провикна се Нако, – не бойте се! Не е толкова страшно, колкото изглежда.

         След тези успехи, още няколко деца се осмелиха да минат по дъската. Всичките бяха момчета. Дамян също беше сред тях. И той се наслади на радостта от успеха, почувства се горд и смел, само се притесняваше как ще се разтревожи майка му, като чуе какво са правили днес. Можеше и да му забрани подобни упражнения.

         Кристи категорично отказа в началото, но то беше само защото обичаше да прави обратното на онова, което искаха от него. В интерес на истината той никак не беше от страхливите. Доказал го бе и в часовете по физическо, където се хвърляше и спасяваше и невъзможни топки с риск да се нарани. Когато видя че е останал сам с всичките момичета от тази страна, той бързо промени мнението си и се изправи пред дъската. Касандра стоеше до него и се опита да го разубеди:

         – Нали каза че няма да минаваш?

         Той не отвърна, и тя предпочете да замълчи, за да не го разсейва. Сънди стисна силно ръката и, която не беше пускала от самото начало.

         След броени секунди Кристи стоеше вече от другата страна и доволен се обърна да изгледа високомерно скупчените до парапета момичета.

         Касандра, която до скоро вярваше, че е смело момиче, се замисли дълбоко над битието си. На практика тя беше правила и по-опасни неща: беше яздила необучен кон – сама, беше карала водни ски – успешно, три пъти я беше хапало куче – оцеля и пак общуваше с кучета, а напоследък отиде с Тристан на едно свръх опасно място по един свръх опасен начин и се върна от там. Ако за магията бе нужно да правиш такива неща, а явно така беше, щом Леон го казваше, тя трябваше да го направи.

         Учителят чакаше търпеливо.

         И както стоеше най-отпред, ръка за ръка със Сънди, Касандра реши:

         – Пусни ме, отивам при тях!

         Сънди веднага отдръпна ръката си. Дланта на Касандра беше потна. Тя я изтри в палтото си и стъпи с единия крак на парапета. Съвсем малко усилие се искаше да вдигне и другия и да направи първата крачка по дъската. Пристъпи. Стори и се, че се залюлява, всичко се люлееше, сякаш ставаше земетресение.

         – Гледай ме! – стресна я силният глас на Леон.

         Касандра откри отново очите му – черни и бездънни, нямаше други такива очи, които да те карат да се чувстваш толкова уверен и смел.

         Тя разбра, че е минала по дъската едва когато вече слизаше отсреща. Момчетата я бяха наобиколили и я поздравяваха. Всичко беше прекрасно в този миг.

          В някои от другите момичета също се водеше вътрешна борба. Само Изабела и Грациела изобщо не се терзаеха. Те си знаеха че няма да минават по дъската и повече ги вълнуваше да не настинат от този мразовит вятър.

         Но Сънди, за която Касандра неусетно бе станала образец на поведение, не можа да устои, и също премина. Дългите и сламено-руси коси се вееха изпод шапката докато тя почти притичваше на пръсти по дъската.

         Сънди беше последна. Момчетата я посрещнаха с радостни викове, момичетата я приветстваха с размахване на ръце. След нея никой повече не се осмели.

         Завръщането бе някак по-лесно, след като веднъж вече бяха преминали, макар че пак си беше страшничко. Леон отново мина пръв и им каза да се наредят в редица, да се изчакват и да го гледат в очите. Последен беше Нако, който искаше да задържи колкото може повече радостта от постижението си и остана на отсрещния покрив докрая.

         След вълнуващия час, който им се стори не час, а цял ден, макар че всъщност звънецът още не беше бил, децата слизаха по стълбите, уморени, но доволни и превъзбудени от успеха.

         Касандра се изравни с Тристан и го поздрави:

         – Браво, Тристан, ти беше от първите смелчаци!

         Той се усмихна:

         – А ти беше първото момиче и можеше да си единствената.

         – Да, ама Сънди, да не повярваш как събра смелост! През цялото време стискаше ръката ми и мислех, че ужасно я е страх. Е, и мен си ме беше страх.

         – И мен също – каза Тристан.

         – Но минахме – гордо заключи Касандра.

         – Да – отговори той доволен.

         – Ами Нако, дали ми се сърди още? Отивам да го поздравя.

         Нако беше по-напред в групата, заедно с Кристи и още няколко момчета. Пред тях вървяха Сънди и наобиколилите я момичета, на които тя разпалено обясняваше какво е изживяването горе на дъската. Сънди тренираше спортна гимнастика и гредата бе един от любимите и уреди, но на такава височина тя се качваше за първи път:

         – Наистина е зашеметяващо – сподели им тя.

         Най-отпред беше Хърби, заедно с трите момчета, с които той постоянно се движеше – Бони Болър, Лейзър Бранд и Савидж Кокър. Уговаряха се при първа възможност да излязат навън, да видят мрежата.

         Грациела и Изабела бяха някъде по средата на групата и нямаха търпение да стигнат до кабинета, защото на Грациела ú се счупи един нокът, докато слизаха по подвижната стълба и сега тя трябваше спешно да си вземе пилата и да си оправи маникюра.

         – Ако мисли да ни води пак там – обясняваше нацупено тя на Изабела, – ще му кажа, че ще останем да ги чакаме в кабинета. И без това нямам намерение да правя такива безсмислени неща.

         – А ако не разреши?

         – Не може да ни задължи. Тогава ще се оплачем на директора.

         Докато ги задминаваше, Касандра хвърли поглед към тях. Те я изгледаха пренебрежително. Тя само се усмихна и продължи с гордо вдигната глава.

         – Нако! – извика го отдалеч.

         Нако се обърна и спря да я изчака.

         – Поздравления! И извинявай задето те предизвиках така.

         – Ако не го беше направила, не знам кога щях да мина – каза скромно той. – Поздравления и на теб, справи се доста добре като за момиче.

         – Мерси – стисна устни Касандра.

         Дамян изчака Тристан и тръгна до него. Те обсъдиха подробно дали е чак толкова страшно да се падне върху мрежата.

         – Добре, че все пак никой не падна де – заключи Дамян. – Може на Леон да му забранят да прави такива упражнения, ако някой падне и… дори да не се нарани, но да преживее шок. Дали той наистина беше предвидил такава възможност?

         Тристан вдигна рамене.

         – Чудя се как изобщо са му разрешили, дали директорът знае?

         Сега Дамян вдигна рамене.

         Докато разговаряха така, вече почти бяха стигнали втория етаж и Дамян забеляза един човек, който идваше срещу тях.

         – Това е баща ми – зарадва се той.

         Групата спря, когато Леон и Брус Адам се изравниха и заговориха. Тъй като още беше на стълбите, Тристан имаше възможност от тук добре да разгледа бащата на приятеля си. Беше висок мъж, с късо подстригана прошарена коса, светли очи и бледо лице. Изглеждаше някак мрачен и вглъбен.

         Дамян беше отправил към баща си сияен, ведър поглед и чакаше той също да го потърси с очи. Брус Адам направи точно това, като приключи разговора си с Леон – видя сина си и тръгна към него. Другите продължиха към кабинета.

         – Е, оставям те с баща ти – каза Тристан.

         – Не, чакай, искам да те запозная с него – спря го Дамян.

         – Здравей, сине!

         Тристан забеляза, че когато мъжът се обърна към сина си, погледът му се промени, стана по-топъл, или така му се стори.

         – Здравей, татко, запознай се с приятеля ми Тристан. Ето го.

         Тристан побърза да подаде ръка и да поздрави.

         – Слушал съм доста за теб – каза Брус Адам. После пак се обърна към сина си – разбрах, че си се справил много добре с първото изпитание на Леон. Гордея се с теб!

         Дамян замълча учуден. Значи баща му знаеше как провежда часовете учителят по Древна химия и нямаше нищо против. Дали е убедил и майка му?

         – Е, тръгвайте момчета – обърна се Брус към двамата. – Аз също имам работа. – Потупа сина си по рамото и продължи нагоре по стълбите.

         – До скоро, татко – изпрати го Дамян. – Видя ли, това е баща ми! – обърна се той към приятеля си.

         Тристан кимна одобрително.

         На излизане от кабинета беше останал последен и видя Касандра да го чака в коридора.

         – Запознах се с бащата на Дамян – започна той от далеч.

         Но тя го прекъсна:

         – Тристан, Леон каза, че е важно колкото се може повече да се упражняваме да преодоляваме страха.

         – Какво ли ще измисли пак, нямам търпение да разбера – откликна Тристан.

         – Не това имах предвид – възрази тя.

         – А какво?

         Касандра се огледа припряно в двете посоки, за да се увери, че няма никой:

            – Трябва да отидем пак в Египет!

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: