Панаира на Vira

декември 28, 2007

Наука на науките – Глава пета: Александрия

6029_skeleton_keyhole.jpg          Дните се нижеха неусетно. Уроците бяха интересни, дори домашните бяха интересни. Децата с удоволствие идваха на училище, а когато някой се разболееше от грип и трябваше да седи в къщи няколко дни, съжаляваше, че изпуска часове и не участва в събитията в училище. Всяка седмица се случваше нещо интересно, например по химия. Учителят – господин Анастас Блаурабит – слабичък и дребен на ръст мъж с очила, зад които се губеше половината му лице, държеше всеки от тях да се докосне самостоятелно до тази наука, да я усети, както се казва. Затова уроците от самото начало бяха свързани с практика. Всеки час започваше или завършваше с интересен опит, който трябваше да направят сами и да наблюдават и опишат какво се е получило в специален работен дневник. В кабинета се създаваше истинска забързана работна обстановка и цареше прекрасно настроение. И всеки се чувстваше създател, откривател, творец.

         Имаха на разположение всякакви материали на работните си маси. Имаха достъп до всичко, можеха да вземат каквото желаят, но все пак учителят зорко следеше за тяхната безопасност, разясняваше, показваше и ги напътстваше.

         От начало правеха само прости опити, като например да пречистят замърсена с водни бои вода през филтърна хартия и водата отново да стане бистра. Или заливаха тебешир с оцет, той „кипваше“ и изпускаше въглероден диоксид. Накапваха картофи, ябълки, хляб, моркови и какви ли не още храни с йод, за да открият нишесте. Заливаха сода с гореща вода, за да видят как бурно се отделя  въглероден диоксид, после със специален индикатор оцветяваха безцветния разтвор в ярко-розово, после отново го обезцветяваха с оцет. С тези смески пишеха „невидими“ думи, които след това „проявяваха“ и четяха. Майсторяха модели на молекули и атомни орбитали от разноцветни балони – надуйте една трета, две трети, вържете тук, стегнете там… а също и кристални решетки от дървени шишове и пластилин – на елмаз, графит, натриев хлорид. Получиха кристали от готварска сол, като я разтвориха във вода и после изпариха разтворителя.

         За по-нататък им раздадоха предпазни очила и престилки, което значеше, че предстоят по-вълнуващи опити. Първият от тях бе да направят сапунени мехури, пълни с водород, които неудържимо летяха нагоре. Успяха да получат и кислород чрез нагряване на калиев перманганат. За да докажат, че кислородът е там, задържаха над съда тлееща дъсчица, която се разгаряше ярко от изпаренията. Разбиваха яйчен белтък във вода и го осветяваха с фенер, за да видят ефекта на Тиндал. Кулминацията настъпи, когато в преситен разтвор на натриев триосулфат се появиха невероятни кристали – в колбата изведнъж се получи многолъчна „звезда“ от тънки иглички. Беше красива гледка.

         Ето така си прекарваха времето в часовете по химия.

         Други любими уроци бяха тези по биология-практика. Водеше ги госпожица Ромелия Гуин – личен асистент на Анита Морисън – добре че двете никак не си приличаха. Самата госпожа Морисън нямаше време за такива занимания, затова ги беше обособила в отделни часове и беше пратила Ромелия горе – на таванския етаж – точно под покрива. Това, обаче, беше един от най-хубавите кабинети – просторен, с много висок таван и светъл. Оказа се, че тук прозорците са големи, но стъклата бяха матови и през тях не се виждаше навън. Над прозорците стената продължаваше и имаше един ред кръгли прозорчета също като в нарисуваните къщички. Самите стени бяха тухлени и неизмазани, дори се виждаха гредите между редовете от тухли. Работните маси бяха разхвърляни из цялата стая, без никакъв ред. На всяка маса имаше по две работни места – два стола, два микроскопа и по два набора от всичко необходимо – разтвори, предметни стъкла, пинсети, капкомери – струпани по средата. На учениците най-много им харесваше това, че през цялото време сновяха напред-назад между масите и се занимаваха с какво ли не – режеха тънки проби с бръснарско ножче (което беше трудно в началото) от краставица, домат, листа и стебла на растения, картоф, ряпа, каквото имаше, и се опитваха да ги разгледат под микроскопа. Ако някой успееше да го настрои както трябва, всички се изреждаха да погледнат и се връщаха обратно да опитат отново. После искаха да разгледат и други неща – косми, нокти, дъвка (употребявана), кой каквото можеше. Естествено без знанието на госпожицата, която през повечето време беше заета да рисува по дъската цветни схеми на това, което трябваше да се вижда под микроскопа. Тя обозначаваше с цифри важните места, а после и те трябваше да прерисуват схемите и да запишат под диктовка какво означават цифрите. Това понякога беше досадно.

         Никой не бе подозирал какво сложно устройство имат тъканите, от които са изградени растенията, и вече всеки се заглеждаше по-внимателно в цветята и дърветата около себе си.

         Но колкото и да бяха интересни другите предмети, най-вълнуващ и най-очакван си оставаше часът по Древна химия. Продължиха да слушат разказа за Древния Египет, все така увлекателен и поглъщащ. За няколко седмици научиха много за начина на живот на тогавашните хора, за къщите им, храната им, облеклото и украшенията им, за техните закони и управление и най-вече за вярванията им, за тяхното отношение към света, който ги заобикалял.

         Леон разказваше ярко и обаятелно, сякаш присъстваха на мястото и участваха в събитията. Никой не разбираше кога е започнал и кога е свършил часа. Не пишеха нищо, само слушаха омаяни и не си даваха сметка колко дълбоко се запечатват в тях тези впечатления.

         – Това е Египет от времето, когато търсенето на философски камък и еликсир на живота не се е смятало само за илюзия. – обобщи Леон. И понеже предстоеше истински интересната част – да научат с какво точно са се занимавали алхимиците, той отново напомни, че ако човек носи истинският огън на откривател и успее да запали искрата му в себе си, за него няма да има невъзможни неща, независимо какво казва науката.

         Касандра вярваше в това. Тя не беше преставала да мисли за философския живак и бе уверена, че е само въпрос на време да го открие.

     

         Наближаваше зимата и ставаше все по-студено. Опадалите от дърветата листа се валяха кални и мокри от двете страни на уличното платно, под паркираните коли, в градинките и навсякъде, откъдето още не ги беше издухал вятърът.

         Тази събота Тристан трябваше да се подстриже. Отлагаше вече трета седмица, и майка му го подбра още от сутринта. Малкото салонче, където обикновено ходеше, днес не работеше. На вратата имаше бележка, написана на ръка: „В събота салонът няма да работи. Петра“. Леля Петра беше фризьорката, която подстригваше Тристан от малък.

         Той се върна в къщи, но майка му пак не го остави намира:

         – Моля те, Тристан, обади се на Касандра и питай дали леля и работи днес.

         Лелята на Касандра беше фризьорка и имаше голям фризьорски салон в квартала. Тристан не беше ходил там и му стана неприятно, че го пращат да се подстригва на непознато място.

         – Ще отида в понеделник – опита се да отложи той.

         – И как, като си на училище? Моля те, иди днес!

         – Добре де – знаеше, че няма да се отърве лесно. Ама че работа!

         Добре че Касандра предложи да отиде с него. Двамата видяха отдалече голямата табела „Фризьорско ателие СИРЕНИ“.

         – СИРЕНИ е съкращение – поясни Касандра.

         – И какво означава?

         – Забравих точно – мъчеше се да се сети тя.

         – Снощи Излязох и Ритнах Един Неидентифициран Извънземен – предложи Тристан.

         Касандра се разсмя:

         – Не бе, от имената на леля ми и на зълва и. Силиврия Иглейн и Рената-Елизабет-Никол Иглейн – изрецитира тя.

         – Името на зълвата е доста дълго.

         – Да, Рената-Елизабет-Никол…

         – Последният да затвори вратата…

         Пак се разсмяха. Бяха спрели вече под табелата и я гледаха.

         – Може да стане: Само Иглейн Разбират Езика на Ножиците Истински. Много хубаво, дали се е сетила – и Касандра отвори вратата.

         В салона имаше доста хора, предимно жени, с всевъзможни чудновати неща по главите, както му се стори на Тристан. Касандра беше по-наясно каква например е онази шапка с дупки, от които стърчаха кичури коса, намазани обилно с кафява боя.

         – Така се правят кичури – обясни му тя, като го видя как зяпа, докато минаваха покрай насядалите клиентки.

         Тристан не беше много в течение на женското разкрасяване, но някои от уредите и манипулациите тук му се сториха доста зловещи.

         Най-после стигнаха до Силиврия, която се вихреше с ножица в ръка върху главата на една добре увита в розова мушама женица.

         – Здравей, лельо! – стресна я Касандра. – Как си?

         – Касандра… радвам се да те видя, любов моя! – и тя я млясна по бузата. Огледа я хубаво и измери плитките и с поглед: – Нали те подстригвах скоро – отбеляза с недоумение.

         – Приятелят ми Тристан – тя го посочи с ръка – трябва да се подстриже.

         Тристан кимна с глава:

         – Здравейте.

         – Здравей – каза Силиврия и погледна към заетите столове. После обясни любезно:

         – Не мога да откажа на приятеля ти, но ще трябва да почакате. Седнете ето там – и тя посочи едно малко диванче по-навътре в помещението.

         Тристан и Касандра седнаха. До тях имаше и масичка на две нива. Отгоре стояха пепелник и чаша, наполовина пълна с кафе, а отдолу беше наредена купчина списания за фризьорство.

         – Това е нейното място за почивка – сподели Касандра и бръкна в купчината списания да намери нещо интересно за разглеждане.

         Тристан сконфузено наблюдаваше манипулациите, на които доброволно се подлагаха тези смели жени и за пореден път беше благодарен, че се е родил момче. Освен Силиврия, в салона работеха още пет фризьорки, и всяка от тях режеше, мажеше, опъваше с четка и сешоар косите, даже една клиентка я намазаха с нещо, от което главата и започна да пуши и съска и се разнесе странна миризма. Тристан се притесни не на шега. Тъкмо щеше да сподели опасенията си с Касандра, когато самата тя се обърна към него със списание в ръце:

         – Виж, виж – показваше му тя снимка на жена, косата на която бе вдигната поне две педи над собствената и глава, чак да се зачудиш как се крепи там сама.

         – Какво е това? – насочи вниманието си Тристан.

         – Египетски кок – показа му Касандра надписа под снимката. – Чуй: „Жените в Древния Египет носели красиви дълги перуки, в които поставяли конус, напарфюмиран с цвят от лотос. Този конус бил направен от восък и се топял бавно от горещината, като отделял прекрасно благоухание.“

         Първото, което Тристан си представи, беше как восъчният конус се стапя напълно и египетският кок бавно започва да увисва. Той се разсмя.

         – Какво? – усмихна се и Касандра.

         – Нищо… пише ли какво става като се стопи напълно?

         Тя погледна, но не пишеше. Отдолу започваха инструкции как се прави въпросният кок, но не с восъчен конус, а с някакво специално съвременно приспособление от тънка тел. Още по-надолу имаше рисунки на Египетски жени на разходка в града и Касандра с изумление забеляза на една от тях сграда с колони и площадка с басейн. Умълча се, сякаш се беше сетила за нещо и остана така известно време, после каза:

         – Тристан, помниш ли пещерата?

         Той пребледня.

         – Мислиш че съм я забравил ли?

         – Не, но се чудя за онова място, което казваш че си видял…

         – И какво…

         – Щом е толкова необикновено, а и начина по който… нали се сещаш…

         Той кимна. Беше все така блед. Много топло стана в салона. Погледна към Силиврия, нямаше признаци че скоро ще се освободи.

         Касандра го гледаше вторачено.

         – Мислех си, ако там наистина има нещо, както казваш, ако не е било сън, дали ако отидем, няма да намерим философски живак – изплю камъчето тя.

         – Искаш да отидем ли – изуми се Тристан. Той забрави и за салона и за всичко останало.

         – Не съм много сигурна…, но… искам, да – потвърди тя.

         Беше минало доста време оттогава и страхът на Тристан се бе поуталожил. Касандра улучи подходящ момент, защото и него бяха започнали да го спохождат подобни мисли. А и като нямаше да е сам, чудесно! Всъщност сам той едва ли би се решил да го направи. По един особен начин Тристан имаше доверие на Касандра и се чувстваше сигурен с нея. Дори и тук – в салона – ако не беше тя, щеше да се откаже. Те израснаха заедно. През четирите първи години в училище, приятелството им не се запази така силно, както в детството. Двамата си имаха различни интереси и компании. Но тя остана лоялна към него, както и той към нея. И сега, в новото училище, тази лоялност пак прерасна в приятелство. Можеха да разчитат един на друг. Тя никога не го беше предавала.

         – В понеделник в обедната почивка – каза тихо Тристан.

         – Добре – съгласи се също така тихо Касандра.

         – Да не се откажеш – усъмни се той.

         – Няма, но и ти да не вземеш да размислиш.

         – Ще го направим – увери я Тристан.

         Сега и двамата бяха спокойни. Заедно пазеха една голяма тайна, която скоро щяха да разгадаят.

        

         В събота вечер училището беше празно и заключено. Всички коридори бяха тъмни и тихи. Само в задънения коридор на първия етаж се процеждаше едва доловима светлина от фенер. Директорът Суин стоеше пред отворената врата, тъпчеше нервно на едно място и хапеше долната си устна до кръв, без да се усеща. По-надолу, в пещерата, по един необясним начин, беше светло, но той предпочиташе да чака тук. Държеше здраво фенера в дясната си ръка, с насочен надолу лъч. С другата ръка мачкаше някакъв лист хартия в джоба на сакото си. Ненавиждаше съботите. В живота си напоследък не си спомняше нито една хубава събота. Само страх и напрегнато очакване, от което постоянно сънуваше кошмари. Не беше спал спокойно вече години наред и като се замислеше къде щеше да му излезе краят на всичко това, косата му се изправяше. (Макар да нямаше много коса, тази, която му бе останала, я усещаше точно така.) Ръцете му бяха ледени и потни. Така мразеше тъмнината, нощта, така се страхуваше, че беше цяло чудо че все още се държи да не полудее.

         Водата се раздвижи и забълбука злокобно. Суин се стресна и изпусна фенера. Наведе се бързо, взе го и го насочи натам. Разпознаваше безпогрешно този силует, тази походка, тази роба, това изправено като струна тяло, което се плъзгаше бавно и безшумно по земята, мъжът, който му вдъхваше нечовешки ужас.

         – Суин! – гръмна силен гърлен глас.

         Суин призова цялата си психическа и физическа мощ да остане прав и да отговори:

         – Ваше Преосвещенство – гласът му хриптеше. Той се прокашля и се отдръпна бързо да направи път на новодошлия да мине пред него. После заключи припряно и забърза като кученце след господаря си по коридора. В тъмнината бялата роба изглеждаше като че ли свети. Непознатият нямаше нужда от фенер за да върви напред. Сякаш виждаше в тъмното. Но като наближиха стълбището той изведнъж се обърна и каза:

         – Мини пред мен, Суин!

         Суин побърза да изпълни нареждането и старателно осветяваше пътя докато стигнаха до кабинета му. Той отключи и светна лампата. Човекът с бялата роба влезе след него и затвори вратата. Беше слаб, с изпито лице, дълга прошарена коса, вързана на конска опашка на тила. Очите му изглеждаха непроницаеми, от него лъхаше смразяваща студенина.

         Щорите бяха спуснати, отвън не можеше да се види светлината, а и стаята гледаше към градината на училището, която сега беше съвсем пуста.

         Негово Преосвещенство се настани в голямото черно кресло срещу бюрото и едва тогава директорът се осмели да седне на своя стол. Изгаси фенера и го остави настрана. Усети, че има нужда да премята нещо в ръце, за да не гледа постоянно мъжа срещу себе си. Взе един лист хартия и съсредоточено го замачка.

         – Е, Суин, всичко наред ли е? – каза гостът рязко.

         – Разбира се, Ваше Преосвещенство, всичко е наред.

         – Научих, че последния път, когато си ходил при вратата, си намерил веригата не така, както си я оставил.

         Директорът изтръпна, а тъкмо се беше посъвзел. Знаеше си че ще има неприятности. Беше споделил за веригата само с Анита Морисън, ако тя им е казала, той не можеше да проумее как се свързва с тях. Анита Морисън нямаше ключ от вратата. Никой, освен него нямаше ключ от тази страна, или поне той не знаеше някой да има. Отвътре също не можеха да излязат, ако той не отключеше, затова му бяха наредили всяка вечер да отива да провери дали някой няма нужда от услугите му. Точно от деветнайсет и трийсет до двайсет часа трябваше да чака пред езерцето и ако никой не дойдеше – да заключва и да си върви. Това беше много мъчително за него, защото прекарваше в училището целия ден – от осем сутринта до осем вечерта. Но още по-мъчителни бяха съботите, защото тогава го посещаваше самият отец, който желаеше да се осведоми лично как вървят нещата и обикновено му възлагаше поръчки.

         При тези мерки за сигурност не можеха да се очакват никакви издънки. И все пак, наистина последния път веригата не бе сложена така, както той я слагаше. И това беше притеснително. Особено за него, който единствен носеше цялата отговорност за тази врата.

         – Ваше Преосвещенство – започна той, – сигурен съм че е било недоразумение. Първо си помислих че някой е пипал веригата, но понеже понякога я слагам набързо и понеже вече ми е навик… искам да кажа – оплете се Суин, но побърза да доизясни – явно движенията ми са се автоматизирали и не се заглеждам всеки път как точно я слагам…

         Не биваше да казва това. Помисли си го веднага, щом изрече думите. Видя че погледът на човека с робата се промени, доби стъклен блясък и започваше да го изпепелява. Чу ясно думите на отеца:

         – Как слагаш веригата, Суин! – беше заповед. Означаваше: Никога повече не си позволявай да не влагаш мисъл, каквото и да вършиш. Ти си свързан с нас и една твоя грешка може да ни струва много, но на теб със сигурност ще ти струва живота.

         Това чу той. Нямаше нужда от думи за да го разбере.

         – Да, Ваше Преосвещенство, никога повече няма да правя нещо, без да мисля – каза Суин с треперещ глас.

         Последва мълчание, в което Негово Преосвещенство гледаше директора право в очите с поглед, който караше кръвта да замръзва във вените. „Той е луд“ – помисли си Суин и на мига се помъчи да изличи тази мисъл от съзнанието си, защото му се струваше, че вече четат и мислите му.

         За щастие, събеседникът му скоро си възвърна обичайния вид, не че той беше по-малко страшен и сковаващ, и каза с равен глас:

         – Сега да преминем на въпроса, Суин. Искам да ми набавиш нещата от този списък – и той разгърна горния слой на робата си и извади лист, който подаде на директора.

         Суин с облекчение погледна листа.

         – Не го чети сега. Искам да ми ги донесеш до сряда вечерта. И внимавай да не го смачкаш!

         Като каза това, той стана рязко от креслото, което накара директора също да скочи от мястото си, и се насочи към вратата.

         Суин едва успя да грабне фенера и връзката ключове и да догони фосфоресциращата бяла роба, преди да е стигнала до стълбището.

         След като изпрати господаря си и постави старателно веригата на мястото и, директорът се облегна на стената и остана така няколко минути, за да се свести. 

        

         – До утре има още много време. – с тази мисъл заспа Тристан в неделя вечерта. Беше си приготвил всичко необходимо, най-вече пиратки и запалка. Според него, ако там дебнеше някаква опасност, той трябваше да е подготвен. И пак според него, физически съществуващите опасности се свеждаха до неща, които могат да се отстранят с гърмеж от пиратка. А за друг вид опасности той не се сещаше. Не че не го беше страх, но през цялото време се стараеше да си внушава, че е смел, че така би постъпил всеки откривател, че е длъжен да отиде и да разбере какво има там.

         Касандра се бореше с други чувства – какво ще правят майка ú и баща ú без нея, ако нещо ú се случи. Но щом Тристан се върна първия път, значи сигурно всичко ще е наред.

         Никой от тях не помисли например за това, че не умее да плува или за други такива практични подробности.

         В понеделник сутринта двамата бяха необичайно мълчаливи и необщителни. В часовете току се поглеждаха един друг и после бързо отдръпваха погледи и се съсредоточаваха в урока.

         – Тристан, ти си подстриган – забеляза Нако.

         Тристан наведе виновно глава, сякаш новата му прическа издаваше онова, което се случи във фризьорския салон.

         – Какво ти става бе, човек?

         – А, нищо, малко ме боли коремът – оправда се той.

         Добре че му хрумна това, защото през обедната почивка каза, че отива до лекарския кабинет, а Касандра „реши“ да го придружи. Така се измъкнаха съвсем лесно и без предварително да го планират.

         – Бързо да не ни видят! – задърпа го Касандра за ръкава, като излязоха от столовата и се качиха по стълбите.

         И той забърза колкото можеше по коридора.

         Щом завиха вляво, се почувстваха по-спокойни. Тук нямаше никой. Точно пред вратата с катинара Тристан спря и се поколеба. Обърна се към Касандра:

         – Я опитай ти да го отвориш – каза ú той.

         – Как? – попита тя.

         – Просто го хвани.

         Тя хвана катинара. Нищо не се случи.

         – Ти как го отвори предишния път?

         – Не знам, и аз това се чудя – той се пресегна към катинара в ръцете ú и още щом го докосна, се чу щракване. И двамата се дръпнаха рязко и катинарът и веригата пак паднаха с трясък на пода.

         – Ох – изстена Касандра. – Какво стана?

         – Исках да проверя дали само аз мога да го отварям, и май е така.

         – Ужас! – прошепна тя. – Щеше ми се да има някакво обяснение. Защо точно ти?

         Той вдигна рамене:

         – Нали затова отиваме – да намерим обяснения.

         – И за философски живак, помни! – предупреди го тя.

         Влязоха и преди да продължат напред, Тристан за всеки случай затвори вратата. В пещерата Касандра я обзе силно безпокойство.

         – Дали да не се откажем? – тя стоеше на една крачка от водата и гледаше уплашено надолу.

         – Дай ръка – Тристан се почувства длъжен да събере кураж и за двамата.

         Когато отново си чуха гласовете, то беше сред плътни бели пари на едно много топло и светло място. Касандра, кашляйки, се опитваше да каже нещо, а Тристан и викаше да не мърда, за да не потъне пак, както се случи с него първия път. Не беше помислил какво трябва да направи за да излезе от басейна без да падне обратно в „дупката“. Усещаше се в безтегловност и не смееше да помръдне. Някак си и двамата с Касандра стояха на едно място във водата, без да потъват. Сега му се струваше, че трябва да се опита да плува.

         – Тристан – повика го Касандра, – какво да правя?

         – Трябва да плуваме – каза уверено той.

         – Не съм сигурна че мога. Ти можеш ли? – тя беше ужасно напрегната и притеснена.

         – Не – отговори Тристан, – но трябва да опитаме. – И той се хвърли напред по корем. Веднага се паникьоса, реши че няма да успее, започна да се мята, и тогава усети дъното под краката си. Беше стъпил здраво и се успокои.

         – Касандра, хвърли се напред, ще те хвана, тук има дъно! – направо изстреля думите.

         Тя не чака повече, направи го и след малко вече излизаха от басейна по гладка бяла стълба с удобен за придържане парапет. Касандра веднага забеляза, че е суха – не изсъхнала, а суха, сякаш никога не се е мокрила. Тристан също. Стояха на мраморната площадка с лице към басейна и пред тях се ширеше удивителна гледка: Огромна зала с пясъчно-червени колони, които в горния си край се разширяваха в нещо като корона на дърво с листа и се свързваха със златния таван, по който играеха отблясъци от водата в басейна. Подът и стените бяха облицовани с бял мрамор, който силно отразяваше слънчевата светлина, идваща отвън. Беше красиво, невероятно красиво. Залата бе затъмнена само в отсрещния си край и не се виждаше какво има там, но където стояха те, беше светло, защото зад тях нямаше стена, а направо се излизаше между колоните навън. Децата се обърнаха, пристъпиха натам и видяха нещо още по-изумително – град – много различен от градовете, които познаваха, но все пак град, със сгради и улици, а по улиците сновяха хора.

         Касандра, очарована и безмълвна, хвана здраво Тристан за лакътя и тръгнаха бавно напред. Площадката завършваше със стълбище надолу, което излизаше на широка улица. Отдясно имаше парапет, отляво обаче платформата продължаваше в още по-широка и просторна площадка и като стигнаха там, видяха грандиозна постройка. На Касандра ú се стори, че двамата са като точици пред това чудо. Само колоните, които подпираха покрива от двете страни, бяха двойно и тройно по-големи от тези при басейна, а вратата… приличаше на врата за хора, а през нея сигурно можеше да мине огромен слон. Къде беше чувала нещо за такава голяма врата? Ами да…

         – Значи е истина, истина е – повтори Касандра развълнувана. – Божке! – тя не спираше да върти глава. – Та това е същото, за което ни разказваше Леон, помниш ли Тристан, храмът на Серапис! Това е той! Ние сме в Египет! – почти викаше тя от възторг.

         После се уплаши от тази мисъл и като се приближи до него и отново го хвана за лакътя, почти шепнешком каза:

         – Възможно ли е да сме в Египет?

         Тристан мислеше за друго:

         – Дали Леон е бил тук и го е виждал? Описа ни го точно такъв, а сега от него сигурно има само руини.

         – Значи ние сме в миналото! – възкликна Касандра и си глътна езика от изумление. Тя погледна надолу към улицата, където беше доста оживено с хора, вървящи насам-натам. Облеклото им ú се стори странно, непознато. После погледна дрехите си, беше усетила вече колко е топло, а тя носеше вълнен пуловер и термо-панталони. Погледна и към Тристан, който също подръпваше деколтето на своя пуловер. Внезапно и хрумна една мисъл:

         – Тристан, ами ако ни види някой…

         И сякаш бе чута, защото точно в този миг от далечната част на площадката се зададе група хора, облечени в нещо като дълги до коленете ризи – пристегнати в кръста и без яки. Касандра щеше да извика, но само стисна силно лакътя на Тристан и застина на мястото си. Дори не смееше да погледне натам, от където идваха хората. Тристан също стоеше неподвижен и се тревожеше какво ще направят Египтяните като ги видят.

         Групата приближаваше, но по нищо не личеше да са забелязали двете деца. Тристан прошепна на Касандра:

         – Ако ти кажа да бягаш, бягай с всички сили към басейна, чу ли, не се обръщай назад!

         Усети как тя потрепери, но не мръдна от мястото си. Той се притесни че се е сковала от страх и няма да може да избяга. Лицето му беше бяло като платно. Хората вече бяха съвсем близо и вървяха право срещу тях. Той се насили да се усмихне, но от страх, лицето му придоби глуповато изражение. А и те въобще не гледаха към тях, вървяха, изравниха се с децата и най-лявостоящият от групата мина просто на косъм от ръката на Тристан. Момчето бързо се отдръпна и след малко се обърна за да ги види вече в гръб.

         – Какво стана? – прошепна Касандра, която също се бе обърнала и се чувстваше малко по-добре.

         – Не знам – разсъждаваше Тристан, – като че ли не ни видяха. Може да са били слепи, ама чак пък всичките…

         – Може да е някаква група слепци – не вярваше сама на себе си Касандра. – Ох, ще си съблека пуловера.

         Тя погледна отново към улицата. От тук и се струваше, че повечето хора даже са голи от кръста нагоре, само около врата имаха нещо – някакви яки. Тя изгаряше от любопитство да слезе там, сред тях, да разгледа, но също толкова силно ú се искаше да се махнат час по-скоро от това място. Същото почти изпитваше и Тристан. Затова стояха там и не знаеха какво да предприемат.

         – Дали ако си намерим такива дрехи – каза след малко Тристан, – ще можем да се разходим из града, а, как мислиш Касандра?

         – Ами не знам, тук сигурно говорят друг език и ако някой ни попита нещо или ако се изгубим…

         – Ще си мълчим, няма да се набиваме на очи и да се отдалечаваме, просто ще разгледаме наоколо. – Той също си беше съблякъл пуловера и го държеше в ръка. Двамата се бяха приближили до левия парапет, който беше висок почти до раменете им и се любуваха на гледката долу. От там се разкриваше широк площад и по него сновяха още повече хора, които изглеждаха заети всеки със своята си работа.

         Тъй като бяха с гръб към площадката пред храма, децата не забелязаха, как двама души се качиха по стълбите и тръгнаха към тях.

         В последния миг Касандра чу звука от разговора им и стресната отскочи назад. Точно навреме за да не връхлети единият от двамата върху нея. Тристан не смееше да се отлепи от парапета и се озова непосредствено до мъжете. Те носеха облекло подобно на онова, с което бяха облечени хората от преди малко. Нещо като риза, вързана през кръста, долната и част падаше на тънки плисета и накрая завършваше с ресни. Деколтето беше обло и широко, без яка, а на шиите си и двамата имаха някакъв особен накит – като наниз от слънца.

         Мъжете продължиха да разговарят, сякаш Тристан и Касандра изобщо ги нямаше. Въпреки това, децата дълго време не помръднаха от местата си, само се гледаха един-друг. Не разбираха нито дума от странния език, на който се водеше разговора, но го чуваха ясно.

         Накрая Тристан се осмели да се наведе към Касандра и да и прошепне:

         – Мисля, че не ни виждат!

         Тя само мигна с очи.

         – Сигурен съм – каза той. – Виж! – и протегна бавно свободната си ръка, докато доближи дланта си  до лицето на човека, който стоеше по-близо до него. Направи няколко движения нагоре-надолу точно пред очите му, при което Касандра изтръпна, но нищо, онзи продължаваше да си приказва най-невъзмутимо.

         Тя бе обзета от паника. Хем и се искаше да не ги виждат, хем не и се искаше, защото и се струваше прекалено свръхестествено и я плашеше.

         Тристан обаче стана по-смел. Той се отдели от мястото си, приближи лице до главата на човека и каза силно в ухото му:

         – Добър ден!

         Бързо се дръпна назад като че ли изненадан от собствения си глас и от нахалството си, но реакция нямаше. Беше сигурно – нито ги виждаха, нито ги чуваха.

         – Виждаш ли – каза той на Касандра, – можем да правим каквото поискаме. Хайде да слезем долу на площада.

         Сега и тя доби малко повече увереност и отговори:

         – Добре, но за малко, не ми се иска да се задържаме дълго тук.

         И те тръгнаха надолу по стълбите и после по улицата към площада, като все пак внимаваха да не бутнат някого.

         – Тристан, – подхвана отново разговора Касандра, – знам, че и ти не знаеш, но все пак, как си го обясняваш това, че са възможни такива неща?

         – Не си го обяснявам – отговори простичко той.

         Тя продължи да размишлява на глас:

         – По-лесно ще повярвам, ако изобретим философския камък, отколкото на това…

         – Чакай малко – прекъсна я той, – искам да проверя дали мога да взема нещо.

         – Недей, Тристан, нищо не взимай, моля те!

         Той се наведе и протегна ръка към един малък камък на земята, направи движение да го вдигне, но камъкът си стоеше като закован, изобщо не помръдна. Тристан опипа настилката около него – усещаше всичко, всяко ръбче, всяка хлътнатина, песъчинките, които леко боцкаха пръста му, но нищо не можеше да помести от мястото му. Той духна силно върху посипаната с пясък плоча, и резултатът пак беше същият – нищо не се промени. Касандра наблюдаваше тревожно експериментите му и с всяка изминала секунда страхът ú надделяваше над любопитството. Тя искаше да си тръгват. Но тогава той се изправи и я погледна. Изражението на лицето му я уплаши още повече.

         – Какво, какво… – истерично каза тя.

         – Слушай, Касандра – започна да излага прозрението си той, – знам защо не ни виждат и защо не можем да преместваме нищо!

         – Защо – почти изпищя тя.

         – Защото ако беше обратното, то ние щяхме да можем да променяме бъдещето… –  той усети косата си леко да настръхва. Беше изпитвал нещо подобно само при много съдбоносни обстоятелства. Например като си счупи ръката, и не знаеше какво ще му правят.

         Да не говорим за Касандра, която вече не беше на себе си. Тя си представи нагледно как променят бъдещето, и върху плещите им ляга отговорността за всички световни войни, и се потресе. После в съзнанието и отекнаха отново думите на Тристан и тя осмисли факта, че не могат да променят бъдещето, за което беше ужасно благодарна.

         – Да си тръгваме, Тристан, моля те! – тя изглеждаше бледа и разстроена.

         – Добре – съгласи се той. И те забързаха по пътя обратно. Искаше им се да мислят само за това, как ще се върнат в училището, което сега им се струваше най-сигурното убежище на света.

         През следващите няколко дни нямаше по-сериозни ученици от тях двамата. Следяха задълбочено уроците, четяха учебниците, не участваха в спорове и закачки, дори не се смееха на шегите на Нако. Той малко им се обиди за това и известно време ги избягваше. Тристан и Касандра не разговаряха и помежду си. Страхуваха се да останат насаме двамата за да не подхване някой от тях темата за последното им приключение. Предпочитаха да се правят че нищо не е било.

         Поведението им започна да озадачава децата около тях. Дамян усещаше, че има нещо сериозно, но не знаеше какво, нито пък се осмеляваше да попита. Кристи, както винаги даваше вид, че му е все едно, но и той се чудеше какво може да е станало.

         Изабела и Грациела обаче не пропуснаха да се възползват от това, че Нако все по-често се движеше сам. Те решиха, че им се отдава златна възможност, и много внимателно и предпазливо започнаха да обсаждат крепостта. Първо Грациела му изпрати специално надписана за него и за сестра му покана за модно ревю, в което тя щеше да участва като модел. Дори Изабела не беше поканена, за да има място за Нако! Но за голямо разочарование на Грациела той не отиде и две места на първата редица останаха празни, а тя дефилираше вкисната и сърдита на целия свят.

         После го покани на рождения си ден и не го остави намира докато не обещае, че ще дойде. Е, той дойде, но през цялото време се държа като навъсен буреносен облак, и заведението, в което бяха, и отесня от яд, а вечерта ú напълно се провали.

         След тези случки Грациела прие нещата много навътре и твърдо реши да му отмъсти за унижението, за нахалството и наглостта му.

            Нако не се беше опитвал да ухажва друго момиче след като Касандра отказа да му стане гадже. По принцип той беше имал доста гаджета досега, но откакто познаваше нея, никоя друга вече не му се струваше достатъчно хубава и интересна. Беше решил да не се отказва, а да почака, можеше някой ден тя да промени мнението си. Не знаеше обаче, колко търпение ще му е нужно с момиче като Касандра. А и как можеше да бъде сигурен, че тя не харесва друг. Тристан например. Ето и сега – странното им поведение показваше, че нещо се е случило. А уж бяха приятели! Терзанията на Нако неусетно прераснаха в ревност и той реши да бъде по-наблюдателен и да дебне и за най-малката проява на близост между тях.

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: