Панаира на Vira

декември 27, 2007

Наука на науките – Глава четвърта: „Да излезеш сух от водата“

6029_skeleton_keyhole.jpgВ неделя вечерта Касандра се обади на Тристан:

         – Тристан, кого ще избираме за председател?

         – Не знам, не съм мислил още.

         – Ти искаш ли да те предложа?

         – Не…, а ти искаш ли аз да те предложа?

         – Не, не. Тогава ще предложа Хърби – тя имаше предвид едно момче на име Хърби Оронт – високо, жилаво, с голяма красива усмивка и нежни очи. Изглеждаше и стабилен и подходящ за председател.

         – Хърби ли? – възпротиви се Тристан, – той не става.

         – Защо да не става?

         – Защото… той не е… не знам. Какво според теб трябва да прави председателя?

         – Ами, предполагам… да отговаря за класа, да следи за дисциплината, да не бягаме от час, да не се бият момчетата…

         – Е той ли ще ги разтърве?

         – А кой тогава предлагаш?

         Тристан се замисли. Досега не бяха имали председател в старото училище. Струваше му се, че председателят трябва да е някой достатъчно авторитетен, като учителя, за да го слушат всички. За което и да е дете това си беше непосилна задача. Представи си някои момчета от класа в тази роля, включително и себе си, но без успех. Никой не му се виждаше подходящ.

         – Добре, предложи Хърби – склони Тристан. – Той поне е висок и се бие добре.

         Хърби Оронт беше поласкан, когато на следващия ден, Касандра го предложи за председател. Въобще не очакваше подобно нещо, но и не отказа. И понеже нямаше никакви други предложения, го избраха единодушно. После обаче, трябваше да предложат и помощници. Сънди Абигейл, приятелката на Касандра, стана и каза:

         – Аз предлагам Тристан Алантайн!

         Тристан я изгледа възмутен.

         – Аз пък предлагам Нако Рафаил – не остана по-назад Грациела. Съжали, че не се сети да го предложи за председател, но тогава беше заета да си учи урока по химия.

         И докато Тристан и Нако успеят да кажат нещо, ги избраха, също така единодушно.

         Касандра погледна към Тристан с лека усмивка, защото само тя знаеше, че той не искаше да участва в ръководството на класа. Тримата трябваше да излязат пред дъската – Хърби по средата – се усмихваше доволен, а от двете му страни Нако и Тристан – напрегнато се стараеха да не им проличи какво точно мислят. Единственото, което Анита Морисън им каза вместо поздрав, беше:

         – Вас ще държа отговорни за всичко, така че съблюдавайте нещата да вървят добре.

         В коридора всички се изредиха да ги поздравяват. Въпреки че роптаеше, дълбоко в себе си Тристан също се почувства поласкан и си отметна едно наум за тази Сънди, дали пък не го харесваше! Побърза да се отърси от тези мисли и да поеме тежката роля на ръководител, от когото всички очакват велики дела.

           

         В края на третата седмица най-после дойде време за първия им час по физическо – в четвъртък, след обедната почивка.

         Касандра обядваше сама в голямата трапезария. На масата пред нея стояха разтворени учебник и тетрадка по химия. Тя седна отделно, тъй като искаше да си напише домашните за следващия ден, защото довечера щеше да ходи на театър със семейството си.

         Към нея се приближиха Изабела и Грациела и без какъвто и да било поздрав, оставиха подносите си с храна на масата. След онази случка в музея, много се бяха разлютили. Искаха на всяка цена да и го върнат тъпкано. И ето че ненадейно им се отдаваше случай. Какъв късмет!

         Касандра издърпа учебника си, който беше останал затиснат под таблите, и го прибра. Погледна ги с досада.

         – Може ли да седнем при теб, скъпа? – каза Грациела след като се настани на пейката и се усмихна надменно.

         Изабела побърза да седне до приятелката си и да съобщи:

         – Ние с Грациела сме сигурни, че Нако е влюбен в нея!

         Тя замълча. Чакаше да види какво впечатление са направили думите ú, но тъй като Касандра не каза нищо, добави:

         – Точно затова се държи така с нас.

         – Супер, страхотно – отговори вяло Касандра и задъвка един изстинал картоф. После бавно отвори чантата си и извади оттам сгънат лист. Подаде го на Грациела и каза: – На, чети.

         Грациела отвори листа и зачете, а лицето и започна да се променя, докато накрая се изкриви в грозна гримаса. Там пишеше: „Касандра, много те харесвам. Ти си най-красивото момиче в класа, а и сред всички момичета, които познавам. Какво ще кажеш да станем гаджета? Нако“

         Изабела, която също се беше навела да прочете бележката, дръпна уплашено глава. Грациела вдигна поглед и Касандра побърза да изтръгне листа от ръцете и, преди да го е накъсала в яда си. В този миг момичетата забелязаха, че Нако става от мястото си и се насочва към тях. Касандра му хвърли една усмивка без никакво стеснение. Той и намигна докато минаваше покрай масата им и продължи нататък към плота за храна. Изабела и Грациела не помръдваха от местата си. Бяха се изчервили целите като два домата. Касандра си събра спокойно нещата, взе подноса си и тръгна към градината.

         Хареса ú как им натри носовете, но се замисли, че не е редно да използва Нако, защото не изпитваше такива чувства към него. „Е, няма да му казвам веднага, ще изчакам малко.“ – разсъждаваше тя известно време, а после се зае с урока по химия.

        

         – Не съм предполагала, че химията е толкова интересна – каза Касандра половин час по-късно, когато се върна в столовата да остави празния поднос и завари там момчетата още да обядват. Застана до масата им и ги загледа.

         – И на мен ми е много интересна – отвърна ú Дамян. Нако беше навел глава и се правеше на страшно задълбочен в обяда, а Тристан и Кристи разпалено спореха за нещо и момичето усети, че спорът им скоро ще загрубее, затова каза на висок глас:

         – Побързайте момчета, имаме физическо, а трябва да намерим салона.

         Събраха си нещата и се отправиха през навалицата към фоайето и към стаичката на пазача. Касандра почука на тъмното прозорче и вече беше обърнала глава да каже, че едва ли има някой тук, когато то се отвори. Показа се ръка, после и глава на малък чичко с щръкнали уши и голо теме. Устата му се раздвижи под гъстите мустаци и се чу:

         – Какво има?

         – Извинете, господине – започна Касандра, – къде е салонът по физическо?

         – По коридора вдясно и……ляво – измърмори под носа си той.

         – Значи по коридора вдясно и после вляво – повтори Касандра.

         – Да, вляво – потвърди пазачът и затвори прозорчето.

         – Вие разбрахте ли добре? – обърна се недоволна тя към останалите.

         – Да отидем да видим – вдигна рамене Тристан. Той стоеше най-близо до нея и беше чул същото, което и тя. – Десният коридор е ясно кой е и после вляво. Дано да е там, че не остана много време.

         Те старателно последваха инструкциите на портиера и въпреки че коридорът вляво им се видя доста тъмен и неугледен, тръгнаха по него. От тук в дъното се виждаше голяма метална врата, може би на салона, но като приближиха, видяха, че двете халки са здраво захванати с дебела верига, заключена с катинар. Нако се опита да натисне вратата, но тя не поддаде. Кристи също взе да я бута, даже я изрита, но тя само изкънтя, от което всички се стреснаха и им стана някак хладно и притеснено. Чувстваха, че не са където трябва.

         – Дайте да се връщаме – предложи Касандра, притеснена не на шега.

         Тристан, който стоеше по-назад, приближи една крачка и каза:

         – Чакайте и аз да видя. – Посегна към катинара, и едва го беше докоснал, когато той се разтвори, веригата издрънча и се изхлузи на пода.

         Всички отскочиха назад. Дамян, без да иска блъсна Кристи и го събори долу. Тристан, който се уплаши от свляклата се в краката му верига, не смееше да помръдне от мястото си. Децата го гледаха. Като се поокопити, той бутна с длан вратата и тя безшумно се отвори. Коридорът продължаваше с лек наклон надолу и като че ли малко по-светъл.

         – Да се махаме, явно не е тук.

         – Чакайте, отворихме вратата, не може да я оставим така. Да проверим какво има вътре – каза Тристан.

         – Какво пък толкова може да има, да отидем да видим – подкрепи го Касандра.

         Любопитството надделя, пък и бяха петима – какво можеше да им се случи. Тръгнаха по коридора, като се оглеждаха внимателно. Беше полумрак, но се виждаше достатъчно. Подът премина от плочки в камък, съвсем истински камък. Стените също – не бяха вече равни и боядисани, а грапави и сиви. Стори им се че са в пещера, и то осветена от някаква мека, приглушена светлина. Срещу тях се виждаше и вода – нещо като съвсем малко езерце. Децата спряха.

         – Това със сигурност не е салонът по физическо – каза Кристи, но гласът сякаш не беше неговият. Кънтеше и отекваше.

         – Зловещичко е тук – прошепна Касандра. И нейният глас беше променен.

         – Какво може да е това? – попита Нако.

         – Дамян, ти не знаеш ли, нали баща ти работи тук? – обърна се към него Кристи.

         – Нямам представа. Не е казвал нищо за това.       

         – И сега какво – паникьоса се Кристи. – Тристан, ти ни доведе тука и както винаги се измъкваш от отговорност.

         – Каква отговорност? – попитаха почти едновременно Тристан и Касандра.

         – Не помниш ли, когато в училище заради него закъсняхме за часа. Когато ни заведе да ни показва някаква си база на извънземни.

         – И какво?

         – Като ни попита господина защо сме закъснели, той си мълчеше.

         – Еми да, мълчах си – разпали се Тристан, – ама и ти си мълчеше, когато попита кой е бутнал Руди по стълбите и никой не те изказа. Като си толкова честен, защо не си призна? А веднага ме предаде, че заради мен сме закъснели.

         – А ти като ми открадна идеята за сайта на класа…

         – Да бе, заради твоите глупости изобщо останахме без сайт.

         – Моите глупости ли каза! – Кристи тръгна заплашително към него. Тристан стоеше с гръб към водата и не помръдваше. Беше готов да отвърне. В този миг Кристи замахна с юмрук към него. Тристан отби удара с ръце, но залитна, отстъпи назад, подхлъзна се, не можа да запази равновесие и полетя към водата. Усещаше как пада, лицето му се потопи последно и тогава всичко се зареди като на забавен каданс: изтласка се някак си и отметна глава над водата. Гледаше и не разбираше – беше светло, много светло и около него се носеха някакви изпарения. Видя колони, много колони, каквито не беше виждал никога преди – пясъчно-червени, грамадни, високо над главата му опираха в златен таван. Всичко беше много красиво и величествено. Остана така няколко мига и съзерцаваше. После протегна ръце през белите пари, направи усилие да се придвижи напред, но усети че няма опора и че пак потъва под водата. Когато най-после отново успя да изплува и главата му се подаде над повърхността, видя протегнати към него ръце и уплашените лица на момчетата и на Касандра, чу гласовете им и разбра че се опитват да му помогнат. Този път внимателно тръгна напред и се хвана здраво за нечия ръка.

         – Боже, толкова ли е дълбоко това чудо – говореше му Касандра. – Добре ли си, Тристан, има ли ти нещо?

         Никой не забелязваше, че е съвършено сух. По него нямаше и капка вода.

         – Здравата се уплашихме – каза Нако, който стискаше силно ръката му и го гледаше, за да се увери, че е добре.

         – Какво стана, казвай, помислихме че ще се удавиш – продължи разтревожена Касандра.

         – Колко време бях под водата? – погледна я Тристан.

         – Не знам, няколко минути, – тя се докосна до ръкава му и отдръпна уплашено ръка. – Ама ти си сух! – Касандра се вцепени от ужас. Тристан опипа дрехите си, а момчетата го гледаха като прокажен.

         – Какво става, хора, да се махаме от тук! – Касандра трепереше.

         – Хайде, тичайте, тичайте – викаше Нако. Те хукнаха един през друг. Едва си поемаха дъх. Като стигнаха до металната врата, Тристан ги спря:

         – Чакайте ме!

         Обърнаха се запъхтени. Той издърпа припряно вратата и я затвори, вдигна бързо веригата, промуши я два пъти през халките и щракна катинара. Погледна го, без да го пипа повече. Отдолу, където трябваше да има ключалка, имаше нещо лигаво и настръхнало, като пилешка кожа, а той мразеше пилешка кожа. Обърна се бързо и се устреми заедно с останалите напред.

         Оказа се, че салонът по физическо е в следващия ляв коридор. Часът беше започнал, когато влязоха. Госпожата – на средна възраст, висока, енергична, облечена в син анцуг – изсвири силно със свирката си и се запъти към тях. Настъпи тишина, а те наведоха глави.

         – Защо закъснявате още първия час! Не ви ли стигна цялата обедна почивка да дойдете навреме? – тя говореше много отчетливо. Никой не продума и дума за оправдание. – Сядайте наказани на пейките, няма да играете днес и предупреждавам всички, че ако някой ми закъснява за часовете, след три закъснения ще получи двойка за годината – тя пак се обърна към тях:

         – Ако си мислите, че физическото не е важен предмет… – но те си мислеха за друго и докато сядаха на пейките и гледаха как класа възобновява играта си на волейбол, почувстваха голямо облекчение, че са тук, че са наказани дори, че всичко е нормално и е както преди…

         Към шест вечерта, преди да тръгне към театъра, Касандра позвъни на вратата на семейство Алантайн. Тристан отвори.

         – Здравей, Тристан, идвам да те питам за домашните – започна тя на висок глас.

         – Защо не ме пита по телефона?

         Касандра го изгледа строго. После продължи:

         – Сам ли си?

         – В какъв смисъл?

         – Ами питам дали вашите са тук! Дойдох да говорим за…

         Тристан най-после разбра.

         – Ела – каза той.

         Като влязоха в стаята, побърза да затвори вратата.

         – Не съм казала на никого – прошепна за всеки случай Касандра. – А ти?

         – И аз.

         Тя се настани върху бюрото, като отмести учебниците на една страна, а той застана до прозореца и се загледа навън. Нищо не изглеждаше вече същото. Децата играеха пред блока, а той дори не излезе днес. „Но добре, че Касандра е тук“ – помисли си. После реши да и разкаже всичко онова, което тя още не знаеше.

         – Луд ли си! – потрепери Касандра. – Може да си се ударил, да си изгубил съзнание и да ти се е присънило. Нали казваш, че всичко е било забавено.

         – Да, но не ми излиза от ума, че може да е било истина.

         – Невъзможно е, повярвай ми!

         – Казвам ти, че беше съвсем истинско, а и като е невъзможно, как излязох сух от водата?

         – Да, това ме плаши най-много, ако не бях там, нямаше да го повярвам.

         – И другото е истина… Ако дойдеш с мен, ще ти покажа. И ако двамата видим едно и също…

         – Забрави! Не се връщам вече там! За нищо на света!

         – И аз… Засега. Но някой ден може да опитам.

         Без да се уговарят помежду си, всички запазиха пълно мълчание за случилото се. Може би, защото вълнението беше твърде силно дори за техните млади, смели, любопитни сърца или защото беше необяснимо, а това плаши най-много от всичко. Дори помежду си не споменаха нито дума повече за него и постепенно то отмина, все едно не е било…

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: