Панаира на Vira

декември 26, 2007

Наука на науките – Глава трета: Музеят на химията

6029_skeleton_keyhole.jpgСледващите две седмици се нижеха неусетно. Децата опознаваха училището, учителите, съучениците си, дори тези от по-горните класове. Касандра беше особено активна, бързаше да погълне цялата информация за всичко, което я заобикаляше. Сутрин ставаше рано и почти тичешком се приготвяше. Родителите ú не можеха да ú насмогнат. Следобед беше толкова старателна в писането на домашните и четенето на уроците, че от стаята с часове не се чуваше нито звук. Майка ú ходеше често да проверява какво прави и винаги я заварваше с книга в ръце.

         И Тристан изненадваше своята майка със старанието си. Преди тя не можеше да го накара да седне да си напише домашните, все четеше нещо друго или просто размишляваше и мечтаеше, легнал на пода. Обичаше да си представя как води героични битки, някъде в Древната Троя, и това му отнемаше часове. А сега, когато имаше по-малко време за уроците, стана изненадващо организиран и стегнат.

         Едно от най-приятните и стимулиращи неща в училището за Тристан бяха разговорите с новите му приятели – Нако и Дамян. Тримата постоянно имаха за какво да си говорят и често се смееха от сърце. Касандра искрено им се радваше. Дори и Кристи, въпреки усилията си да не хареса нищо тук, започваше неусетно да се интересува и вълнува от това, което ставаше. Все по-често се заслушваше в разговорите им и без да се усети, се разсмиваше. Така увлечен, понякога съвсем забравяше да бъде досаден.

         Касандра се интересуваше от всички в класа. Често разговаряше със Сънди – весела и забавна чаровница, русокоса и синеока като принцесите от детските книжки, тя беше жизнерадостна и добронамерена също като самата Касандра. Освен всичко друго, обсъждаха и момчетата.

         Вече се завързаха и интриги. Грациела и Изабела не си губеха времето. Всъщност истинската причина тези две момичета да са там, беше Нако Рафаил. С малкото си житейски опит, през онзи месец май, когато се попълваха документите, те направиха една голяма глупост, която много разочарова техните родители. Планът и заговорът за тази авантюра се бяха зародили в главата на Грациела, когато тя разбра къде ще учи Нако. Понеже той беше единственото момче, което не показваше интерес към нея въпреки усилията и, тя реши, че работата и още не е приключила и че трябва на всяка цена да го последва. Изабела не се поколеба да ú стане съучастник и да ú остане вярна докрай. Под приятелство тя разбираше болезнената привързаност и всеотдайното сляпо подчинение, което изискваше от нея Грациела.

         И така, в една съзаклятническа майска вечер, скрити в стаята на Изабела, те попълниха сами онази част от бланките, в която се подреждаха желанията и без никой да обърне внимание, защото никой не очакваше нещо подобно от детето си, ги предадоха в канцеларията. Въобще и не се замислиха за последствията, бяха доволни и горди с постъпката си.

         В деня на класирането майката на Грациела, която знаеше, че дъщеря и ще учи в едно от най-елитните училища, където тя имаше лични познати и всичко беше вече уредено, остана шокирана от написаното на листа. Няколко пъти внимателно проследи с пръст полето с името на дъщеря си и името на училището в съседната графа. Докато я блъскаха от всички страни хора, които желаеха да се доберат до списъците, тя стоеше вцепенена и недоумяваше какво може да е станало.

         Като се прибра вкъщи, все така извън всякаква връзка с околния свят, тя нямаше представа какво трябва да направи. Грациела я посрещна с тържествуваща усмивка, знаеше, че е успяла.

         – Какво си направила, скъпа? – запита безпомощно майка и. Но малката се фръцна и отиде в стаята си. Малко по-късно тя говореше с разстроената Изабела по телефона и ú даваше наставления как да се държи. Майка ú, която още не можеше да проумее това чудовищно дело, най-после започна да се съвзема, изтръгна слушалката от ръцете ú и с решителен тон каза в нея:

         – Изабела, дай ми майка си!

         После двете жени дълго говориха и разнищваха случката. Изабела вече беше разказала всичко, а майката на Грациела и сама се беше досетила.

         И двете момичета отнесоха по един голям скандал и стояха наказани две седмици, без да излизат от вкъщи и без да говорят по телефона. Независимо от всичко Грациела тържествуваше. Беше постигнала своето, както винаги.

         Сега, само за няколко дни, тя успя да намрази Касандра, защото все се навърташе около Нако. Грациела виждаше в това скрити помисли, а Изабела подклаждаше мнителността и с непрестанни клюки и коментари. Все и се струваше, че е видяла неща, които са останали скрити за другите, тълкуваше ги както и изнася, преувеличаваше силно всеки жест и всяка усмивка на Касандра. Това беше достатъчно за да я обявят за враг номер едно и да вложат цялата си енергия в борбата с нея.

         Нищо неподозиращата Касандра отначало подходи към тях мило и дружелюбно, дори им направи искрени комплименти, но с това само предизвика откритата им неприязън и постепенно започна да ги избягва.

         Нако, от своя страна, най-демонстративно странеше от тях и насаме с момчетата коментираше смешното им поведение. Най-забавно беше, когато се опитваше да ги имитира. Той много точно успяваше да пресъздаде характерните им черти: Грациела – с високо изправена глава и вирнат нос – горда и доволна от себе си, театрално любезна, с което караше хората да си имат едно наум, особено тези, които я познаваха добре. И Изабела – той си натискаше носа с пръст, за да добие изражението и с чипия нос и се усмихваше високомерно, защото Изабела имаше хубава усмивка, но я показваше само когато с надменното си държание беше засегнала някого и тържествуваше. Тристан и Дамян започнаха да му помагат да се изплъзва на двете момичета, които май наистина го преследваха, и да не остава насаме с тях, с което си навлякоха сериозния им гняв.

         Най-интересното събитие от учебната програма през втората седмица бе отново часът по Древна химия, когато посетиха Музея. Точно преди това имаха час на класа и срещата им с Анита Морисън този път беше още по-кратка и делова от първата. Всъщност, те се виждаха с класната си още веднъж през седмицата и то същия ден, защото тя им преподаваше по биология. Но тогава се говореше само за биология и за нищо друго. Сега обсъждаха, че трябва да има председател на класа и госпожата им възложи за следващия път да издигнат кандидатури, а после да гласуват. Трябваше да изберат председател и двама помощници.

         – Всеки да си помисли кого ще предложи – каза тя.

         – Ама ние още не се познаваме добре – възрази Касандра.

         Анита я погледна:

         – Ами като не се познавате, да чакаме да се опознаете ли? – сряза я тя.

         Касандра замълча. Нако веднага се обади, за да я измъкне от неловкото положение:

         – Може ли да предлагаме себе си? – попита той.

         – Може да предлагате когото искате, но другия път трябва да изберем председател.

         И с това часът приключи.

         Започнаха разговори в коридора – кой и какъв ще е този председател на класа. Разговорите преминаха в спорове, а споровете доста се разгорещиха, докато най-накрая дойде Леон и всички се настроиха на друга вълна.

         – Ех, де той да ни беше класен… – въздъхна Касандра.

         Оставиха си багажа в кабинета и учителят ги поведе към стълбището. Музеят беше отляво на централното фоайе – точно огледално на залата, в която ги посрещнаха първия учебен ден.

Леон извади от джоба си малък ключ и отключи вратата. Този път мина пред тях и запали някакво специално осветление, от което всичко изглеждаше още по-тайнствено. Залата беше също така кръгла, както и приветствената зала. По цялата обиколка на стените бяха наредени високи стъклени витрини. Те бяха пълни с всякакви неща, даже и такива, които приличаха на порцеланови съдове за захар, брашно и подправки. На известно разстояние пред витрините стояха дълги маси, покрити с тъмночервен плат, върху които бяха разположени снимки, книги, сивкави свитъци, завързани с червена лента, отделни листове пожълтяла хартия с причудливи знаци, изрисувани по нея. Някои от тези неща бяха под стъклени похлупаци. Точно по средата на залата имаше огромна дървена маса. На нея бяха подредени множество стъкленици, свързани помежду си – приличаха на апаратурата в кабинета по химия. Зад масата се виждаше и макет на някаква старовремска пещ.

         Леон започна обиколката, като обясняваше кое какво е, а децата се вглеждаха отблизо в отделните предмети и се дивяха. Повечето неща обаче, обясни той, щяха да им станат ясни по-нататък, когато навлезеха в химията, защото сега знанията им не бяха достатъчни.

         Докато останалите обикаляха така, Касандра се беше спряла пред една от масите и четеше някакъв лист, облегнат на един от похлупаците. Да вярва ли на очите си? Та това си беше рецепта за получаване на философски камък – напълно разбираемо написана на родния ú език, си стоеше на това самотно листче, свряна между останалите предмети. Касандра се огледа. Всички бяха погълнати от онова, което им говореше Леон. Тя зачете листа:

   “ За да приготвиш елексир на мъдреците, или философски камък, вземи, сине мой, философски живак и го нагрявай, докато се превърне в зелен лъв. След това нагрявай по-силно, и той ще се превърне в червен лъв. Дигерирай този червен лъв в пясъчна баня с кисел гроздов спирт, изпари течността, и живакът ще се превърне в клейеобразно вещество, което може да се реже с нож. Сложи го в намазана с глина реторта и бавно дестилирай. Събери отделно течностите с различна природа, които ще се появят. Ще получиш безвкусна флегма, спирт и червени капки. Кимерийски сенки ще покрият ретортата със своето тъмно покривало, и ти ще намериш в нея истински дракон, защото той изяжда своята опашка. Вземи този черен дракон, стрий го върху камък и го докосни с нажежен въглен. Той ще се запали, ще приеме скоро великолепен лимонен цвят и отново ще възпроизведе зеления лъв. Направи така, че той да изяде опашката си, и отново дестилирай продукта. Накрая, сине мой старателно ректифицирай и ти ще видиш появяването на горлива вода и човешка кръв… Раймунд Лулий, живял през втората половина на XIII и началото на XIV в.“

         А отдолу беше добавено на ръка с красив почерк: „И ако имаш нужната нагласа, можеш да се надяваш на успех.“

         Касандра притаи дъх и остана безмълвна и безучастна до края на обиколката. Тя беше силно впечатлена от рецептата. Особено я вълнуваше последното изречение – онова, добавеното на ръка: „И ако имаш нужната нагласа…“. Това беше първото практическо нещо, до което тя се докосваше тук. Инструкция стъпка по стъпка. И бе напълно възможно никой да няма по-подходяща нагласа от нейната за тази задача.

         Когато излязоха от музея и Леон заключи вратата, тя се приближи тревожно към него:

         – Господине, може ли пак да дойдем? – Касандра ужасно съжаляваше, че не си е взела тефтера, за да си препише рецептата и не можеше да се примири с мисълта, че всичко е безвъзвратно изгубено.

         – Разбира се, когато пожелаете – отговори той с усмивка. – Нещо конкретно ли искаш да видиш?

         – Да, искам да си препиша нещо – каза обнадеждена Касандра.

         Тогава той протегна ръка и и подаде ключа:

         – Вземи, а като свършиш, заключи и ми донеси ключа в кабинета.

         Тя остана силно изненадана от този развой. Взе ключа, закима с глава и едва успя да каже:

         – Ще ви го донеса през обедната почивка.

         – Добре – отговори той и тръгна по коридора.

         За миг тя загуби и ума и дума от вълнение, но бързо се съвзе и хукна обратно към кабинета, където беше чантата ú. Децата вече си бяха взели багажа и Тристан, който се чудеше къде се бави Касандра, взе и нейната раница. После остана да я изчака пред вратата. Касандра се появи и като го видя сам, се зарадва, после набързо по пътя му разказа какво е станало и му показа ключа.

         – Не казвай на никого, Тристан! – каза тя като се спря и го погледна.

         – Няма! – обеща той. – Кога ще отидеш?

         – Веднага щом дойде обедната почивка. Ела с мен.

         – Добре, но как без да разберат останалите?

         Тя се замисли за миг.

         – Добре де, ако не можеш да се измъкнеш, поне им отвлечи вниманието да не разберат къде съм.

         Той обеща.

         И така, през обедната почивка всички бяха в столовата, с изключение на Касандра, на която не и беше до ядене сега. Тристан трябваше да отклонява вниманието от нейното отсъствие, както и беше обещал. Той не можа да измисли друго, освен, че не знае къде е. Но тя се бавеше вече доста и той започна да се притеснява. Реши да се измъкне и да отиде да провери да не е станало нещо. Каза, че отива в тоалетната. Качи се бързо горе, огледа се, в коридора нямаше никой, отвори вратата. Касандра се стресна, подскочи и едва не събори стъкления похлупак.

         – Айде бе, какво правиш, много се забави – тръгна към нея Тристан.

         – Еми пиша – каза тя малко ядосана. – Не мога толкова бързо.

         – Става ли поне да кажем на Нако и на Дамян, може да ни помогнат с нещо.

         Тя се замисли, вдигна поглед.

         – Добре, но само на тях двамата!

         – Ще отида да ги доведа – зарадва се Тристан.

         – Внимавай да не ви види някой!

         – Не се безпокой! – извика той вече на вратата.

         Тристан измъкна момчетата от трапезарията, каза им, че е важно и спешно и че по пътя ще им обясни. Добре, че точно тогава Кристи го нямаше на масата.

         Изабела и Грациела наблюдаваха внимателно какво става и като видяха Нако така бързо да излиза, без да се чудят много-много, го последваха. Вървяха на достатъчно разстояние от момчетата, за да не бъдат забелязани. Но те и без друго нямаше да ги видят, защото бяха потънали в напрегнат разговор. Изабела и Грациела видяха как Тристан отваря вратата на музея и тримата влизат вътре. Двете момичета постояха така в началото на коридора, като се питаха какво може да значи това, после се спогледаха и с решителна крачка се запътиха право натам. Пред вратата пак спряха за миг, пак се погледнаха и Грациела отвори рязко.

         Четиримата вътре уплашено извърнаха глави.

         – А, така си и знаех – започна Грациела, а до нея Изабела одобрително кимаше с глава. – Вече тук ли си уреждате срещите? – повиши тон тя, а гласът и отекваше заплашително в голямото помещение.

         На Касандра и оставаше да напише само още една дума – „кръв“ (послеписа нямаше защо да го преписва, знаеше го наизуст), и най-невъзмутимо сложи точка.

         Тристан с презрение попита:

         – Следите ли ни?

         – Да, следим ви – отговори заядливо Изабела.

         – И защо? – попита Нако. Той много добре знаеше защо, но беше сигурен, че те няма да си го признаят. И наистина момичетата замълчаха, но не за дълго.

         – Ще кажем на господина, че се вмъквате тук без разрешение – поде ядно Грациела.

         – А кой мислиш ми даде ключа? – Касандра размаха ключа във въздуха, така че тя добре да го огледа.

         Без да иска Грациела млъкна.

         Касандра прибра спокойно тефтера в чантата си. Ами да, нямаше от какво да се притеснява, а и те едва ли разбраха защо точно е тук. Тя тръгна към тях и грубичко ги побутна към вратата:

         – Айде излизайте, че заключвам.

         Момчетата се разсмяха и също се отправиха към изхода. По пътя обратно към трапезарията Нако имитираше Грациела и разиграваше сцена, в която тя казва на учителя как Касандра се е вмъкнала в музея без разрешение, а той и отговаря, че е голяма клюкарка и да не си пъха носа, където не и е работа. Касандра отиде да върне ключа и после да обядва. Като седна на масата при тях, там беше и Кристи. Момчетата мълчаха, замълча и тя. Но толкова ú се искаше да говорят за философския камък и за рецептата, че не можа да се сдържи и каза:

         – Хайде да разкажем всичко на Кристи, той постоянно е с нас. Нека не се крием от него – и потърси очите им с поглед.

         Лицето на Тристан ясно показваше какво мисли той по въпроса. Нако и Дамян не я погледнаха, което сигурно значеше, че го подкрепят, но им е трудно да ú кажат.

         – Той постоянно е с нас – повтори тя най-вече заради Тристан.

         Така си беше. Щеше да е много трудно да се измъкват и остават насаме четиримата, за да си говорят спокойно за своите тайни.

         Кристи изглеждаше напрегнат и готов да изпадне в едно от неговите „надменни“ състояния, както Касандра ги наричаше, които имаха за цел да ти покажат, че ти е смъртно обиден и цял живот няма да ти проговори. Добре че не траеха дълго.

         Тя изчака още малко, после каза на Кристи:

         – Отидох в музея да препиша рецептата за философския камък – и му разказа. На трите момчета не им остана друго, освен да се примирят с положението, въпреки че Тристан потропваше красноречиво с пръсти по масата още известно време.

         После в групата се възцари мълчание. Но не за дълго, защото Касандра подхвана възторжена реч за философския камък, която ги увлече в разговор и напълно забравиха за всичко останало. Накрая тя обобщи:

         – Сега въпросът е откъде да намерим философски живак.

         – От някой кабинет по химия – предложи Дамян. – Сега имаме химия, може да попитаме господина.

         На Касандра не и хареса идеята да споделят с господина.

         – Е, иначе как ще го вземем – добави и Нако.

         – Ами ако ни пита за какво ни е – защити се Касандра.

         – Ако ни пита, приключваме темата и толкова.

         – Абе, хора, ако беше толкова лесно да се намери философски живак, щеше да е лесно и да се направи философски камък – намеси се Тристан. – Според мен философският живак е нещо, което не се намира просто така.

         – А как тогава?

         – Не знам.

         – Да попитаме друг учител по химия, който не ни преподава – предложи Дамян.

         – И кой? Ти познаваш ли някого?

         – Има един приятел на баща ми – Карло Монтана – ако искате да питам довечера кой му е кабинетът.

         – Ами да опитаме. Поне да разберем какво е философски живак, пак ще е от полза – каза Касандра.

         – А кой ще отиде да го пита?

         – Аз – изстреля Касандра. – Ако отидем всички ще е по-лошо.

         – И защо – попита Кристи.

         – Ако е нещо много тайно, може да не иска толкова народ да го разбере.

         – И точно на теб ли ще каже?

         – А на теб ли?

         – Защо не отиде Дамян, нали го познава?

         – А, не – отговори Дамян. – Може да каже на баща ми какво съм го питал и така ще се издадем! Нека отиде Касандра, тя най-добре ще се справи.

         Касандра се огледа доволна. С това разговорът приключи, трябваше да тръгват вече за часа по химия. Разбраха се Дамян да попита за кабинета.

         И ето, че още на другия ден, в обедната почивка, Касандра крачеше смело по дългия коридор на третия етаж. Тя видя кабинета – 303 – точно това беше! Ускори крачка. Коридорът бе пуст и малко я хвана страх от тази тишина. Почука предпазливо на вратата.

         – Влез! – гръмко прозвуча отвътре.

         Касандра натисна дръжката и бавно отвори. В сумрака на стаята тя видя голямата глава и още по-големите крака на учителя, а останалата част от тялото му беше скрита зад отворената врата на един шкаф.

         – Какво има? – попита главата смутената Касандра.

         – Извинете – събра смелост тя, – мога ли да вляза?

         – Влез – главата се наведе към вътрешността на шкафа и сега от учителя се виждаха краката и задната част на тялото му.

         Касандра влезе и зачака той да се покаже отново.

         Учителят излезе иззад шкафа с вилица в ръка, на която беше забодено дебело парче наденица.

         – О, извинете, вие явно обядвате – притесни се още по-силно Касандра.

         – Няма нищо – каза великодушно той. – На мен не ми пречи, ако и на теб не ти пречи, казвай за какво си дошла! – Той захапа здраво наденицата и от нея плисна лой. Мигновено дръпна ръка. Отхапаното парче изду бузата му. Той погледна надолу към корема си и видя петното. Опита се да го изтрие с другата ръка, но само хубаво го размаза.

         Касандра го наблюдаваше смутена и загрижена.

         – Чувала съм – обади се тя, – че ако го залеете с ракия или спирт, после ще се изчисти по-лесно.

         Той я погледна и нищо не каза. Тя се смути още повече.

         Учителят се върна към шкафа да остави наденицата. После протегна ръка към един рафт, взе стъкленица от там, отвори я и я доближи до сакото си. Пак погледна момичето, което търпеливо чакаше и поля малко от течността върху петното. Замириса на спирт.

         – Знам всичко за органичните съединения и техните разтворители – заговори той на Касандра, – но не бях правил реакции върху дрехите си.

         Тя кимна. Искаше да попита защо, но и се стори, че не е подходящо. Наистина се учудваше защо той не е използвал познанията си, за да си чисти петната от дрехите. Майка ú пък имаше една приятелка – химик, която можеше да забърка всякакви смески за почистване. И наистина тези смески премахваха петна – от трева, от ягоди, от боя и от какво ли още не.

         – Е, за какво си дошла при мен? – сепна я силният му глас.

         – Ами аз… исках да ви питам… дали ви се намира философски живак – изтърси тя.

         – Какъв живак?

         – Ами философски.

         Стана тихо. Учителят я гледаше право в очите, а тя не можеше да разбере какво мисли той.

         – И за какво ти е? – продължи съвсем сериозно Карло Монтана.

         – Ама вие имате ли! – възкликна Касандра зарадвана, че все пак философският живак съществува. – Искам да кажа… трябва ми за лични цели.

         – За лични цели казваш… – и тогава той се разсмя с най-гръмкия смях, който Касандра някога беше чувала. Смееше се от сърце и не спираше, а тя го гледаше стъписана. Стори и се, че и на нея ей сега ще и стане смешно, ако не и беше толкова любопитно какво значи този смях – ще ú даде ли живака или няма да ú го даде. Тя силно се надяваше, че ще е първото. Но тогава той спря да се смее и каза съвсем сериозно:

         – Никога не докосвай живак, ако няма учител, който да те наглежда!

         „По-трудно ще е, отколкото си мислех“ – разсъждаваше Касандра докато се връщаше обратно в градината. Тя не каза на никого за наденицата, защото дълбоко в себе си чувстваше, че Карло Монтана е човек, достоен за уважение, и дребни работи като едно мазно петно, не трябва да накърняват авторитета му.

         Тази вечер, преди да заспи, Касандра дълго размишлява за философския живак, за цветните лъвове и дракона, който трябва да изяде опашката си. Дали той имаше нещо общо с онази змия – Уроборос ли беше? „Едно по едно – каза си тя, – като стигна до там, ще му мисля.“ Реши да се премести тази нощ в спалнята при майка си. Понякога правеше така. Там се чувстваше по-сигурна. Въртя се доста време в леглото, от което родителите ú също трудно заспаха. Когато най-после сънят я обори, Касандра засънува Кимерийски сенки. Тя не знаеше какво представляват Кимерийските сенки, но беше сигурна, че това, което и се присъни, бяха именно те.

         Сутринта стана със сенки под собствените си очи и много развълнувана.

         – Чувала ли си за Кимерийски сенки? – попита тя майка си на закуска.

         Сесилия се притесни за дъщеря си. Опита се тактично да ú изкопчи информацията за това, какво е намислила, какви са тези сенки и какво общо имат със състоянието и.

         Касандра, която обикновено споделяше всичко с майка си, сега отговаряше уклончиво и вече съжаляваше, че е попитала. Но не можа да се измъкне. Трябваше да каже за рецептата от музея, която вече знаеше наизуст.

         Сесилия се поуспокои. Разбра че това е само някакъв уклончив символизъм. Но като познаваше добре дъщеря си, реши да я предупреди да бъде внимателна и да не пипа живак, защото е отровен.

         – Отровен ли е? – учуди се Касандра.

         – Ами да, изпаренията му също са отровни. Ако дишаш дълго време изпарения на живак, се отравяш.

         – А философският живак също ли е отровен?

         – Не знам какъв е този философски живак, но ми се струва, че такова нещо няма.

          Е, Касандра не очакваше много-много да я разберат, но все пак беше благодарна за малкото информация, която получи. „Все е някакъв напредък – каза си тя и се поободри. – Знам че някой ден ще успея. Пък и съм сигурна, че философски живак има.“

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: