Панаира на Vira

декември 24, 2007

Наука на науките – Глава втора: Новото училище

6029_skeleton_keyhole.jpgДенят дойде. Така очакваната от всички петокласници нова учебна година се откриваше днес. Тристан и Касандра стояха пред грамадна стара сграда от червени тухли, покрита с избуял бръшлян. Повечето прозорци, особено на първите два етажа, не се забелязваха добре, защото по решетките пред тях също растеше бръшлян. За да видят сградата до горе, трябваше доста да извият глави назад. От височината и растителността, покривът и таванските помещения не можеха да се различат ясно. Прозорците, които все пак се забелязваха тук-там, бяха малки, с кафяви рамки, и нищо не подсказваше че има живот зад тях.

Пред портала, издаден като полукръг точно в средата на предната част на сградата, имаше малко площадче, изпълнено с хора. От двете му страни, докъдето поглед стига и в двете посоки, продължаваха площи с пищна растителност. Сред нея се открояваха няколко високи дървета, както и един огромен дънер, точно вляво от входа.

Докато Касандра и Тристан разглеждаха и се дивяха на грамадната постройка, хората от предната част на площадчето започнаха да влизат. Тълпата се раздвижи и запълзя към сградата.

От портала не се влизаше направо в основното помещение, имаше преддверие и трябваше да се завие на ляво към друга, по-малка врата. До нея имаше прозорче към стаичката на портиера, но то беше тъмно и не се виждаше зад него. Най-после се придвижиха и пред тях се показа висока, светла и просторна вътрешността на сградата.

Озоваха се в кръгла зала с широко стълбище срещуположно на входната врата. От двете страни стените се издигаха високо и таванът оставаше в полумрак някъде високо горе. Прозорци нямаше, а светлината идваше от лампи, подредени нагъсто по цялата обиколка на помещението.

Като приближиха стълбището, видяха, че преди него има широк коридор, който тръгва наляво и надясно и нито единият му край не се виждаше от тук.

Тълпата се заизкачва нагоре по стълбите, които стигаха до площадка с огромен, светъл прозорец. От там се разкриваше гледка към вътрешния двор – прекрасна градина с алеи и пейки и всички цветове на дъгата сред фона на зеленината. Прозорецът сякаш бе пълната противоположност на малките прозорчета отпред на сградата.

След тази площадка стълбището продължаваше нагоре и от двете страни, така че трябваше да обърнат гръб на красивата гледка и да продължат към фоайето на втория етаж. Вдясно по коридора се виждаше широко отворена двукрила врата и към нея се стичаше тълпата от хора. Явно там трябваше да отидат.

– Уау! – възкликна Касандра, щом надникна вътре и сложи ръка на устата си, сякаш в тази шумотевица някой щеше да я чуе. – Също като в университетите!

Пред тях се откри нова кръгла зала, голяма и висока, с куполообразен таван. Пейките и масите бяха подредени амфитеатрално, прорязани от ивици стъпала. От ляво на вратата започваше дълга катедра зад която седяха официално облечени мъже и жени.

Повечето предни пейки бяха вече запълнени, и те тръгнаха да се изкачват по най-близките стълби нагоре към останалите празни редове. След тях влизаха още и още хора.

Кристиан Девон ги фиксира от вратата. Докато Зелда се взираше нагоре с присвит поглед и чупеше врат наляво и надясно, той я дръпна за мантото да се наведе, и с ръка пред уста каза право в ухото и:

– Ето ги Тристан и Касандра – после посочи с пръст нагоре.

– Къде, къде – Зелда правеше усилия да ги мерне сред множеството, макар че нямаше никакво намерение да настанява Кристи до тях.

Когато най-после видя къде са, тя демонстративно вирна нос и се насочи към възможно най-отдалечените от тях празни места, като тикаше пред себе си своя издокаран от главата до петите син.

Когато залата се напълни, една от жените зад катедрата се изправи и направи знак с ръка, за да привлече вниманието. Беше ниска и пълна, с навита на едри букли къса руса коса. С онзи неестествен и неравномерен цвят на русото, който се постига само при боядисване. Зелда веднага си отбеляза да внимава много като си подбира боята.

– Скъпи ученици и родители – започна с висок глас жената. Залата утихна. – Добре дошли в училището за древна и съвременна химия „Гебер“! – говореше някак строго и назидателно, а иначе изглеждаше като добродушна лелка. Касандра се смути.

– Повечето от вас ме познават, но ще се представя пред нашите нови ученици. Аз съм Анита Морисън, заместник-директор по учебната част. До мен е директорът, господин Бореспиер Суин.

Човекът до нея се изправи. На ръст не я надвишаваше. Плешивата му глава беше потна, а малките му светли очи примигваха по-често от нормалното. В ръцете си мачкаше някакъв лист като че ли беше притеснен. Касандра отново се смути. Тя побутна Тристан, който седеше до нея, но той беше прекалено развълнуван и напрегнат, и не показваше да е забелязал нещо необичайно.

Директорът поздрави и седна обратно на стола си, щом госпожа Морисън го представи, после тя продължи:

– Започва още една година, в която, както досега, ще работим усилено, за да ви дадем нужните знания и умения, за да вървите напред. На вас също ви предстои усилена работа, защото материалът не е никак лек. Надявам се да погледнете сериозно на задълженията си и съвестно да ги изпълнявате. За новите ученици ще кажа, че долу, във фоайето, на дъските за обяви е разлепена програмата и са указани номерата на кабинетите, в които се провеждат съответните часове. И още нещо, първите две седмици няма да има часове по физическо, защото преподавателката отсъства. Ако има някакви други организационни въпроси, ще ги изясним в часовете на класа в понеделник. А сега, пожелавам на вас, ученици, на всички колеги и на себе си, работата ни да върви гладко и да направим така, че училището ни да завоюва още по-висок авторитет сред подобните си!

После тя представи още някои от хората зад катедрата. Един от тях беше от Министерството на образованието, той ги поздрави с няколко думи за избора им, а останалите – от някакви други учреждения и организации, чиито имена Касандра въобще не запомни – само им кимнаха. Тя очакваше да види поне някои от преподавателите, но заместник-директорката не спомена нищо за тях. С това церемонията по откриването на учебната година явно приключи. Нямаше рецитали, концерти, песни и повече приветствени речи. Сега оставаше само да си препишат програмата и да проверят къде се намират кабинетите за часовете в понеделник.

Долу, във фоайето, беше страшна блъсканица. Наложи се да почакат. Майката на Кристи беше изчезнала някъде.

Пред таблото Касандра застана по средата между двете момчета. За предпочитане беше да не си намират поводи да се карат още първия ден. По неволя се бяха озовали в едно и също училище, макар че и двамата искрено се бяха надявали да не се виждат повече след края на четвърти клас.

– Видяхте ли, че онази жена, заместник-директорката, ще ни бъде класна – отбеляза развълнувана Касандра.

Двамата кимнаха.

– И в понеделник първият ни час е при нея – продължи момичето.

Отново не получи устен отговор.

– Защо ли не ни представиха никой от учителите – не се предаваше тя.

– Ти до кого от нас ще седиш? – попита я внезапно Кристи. Реши да и постави въпроса от сега, защото се тревожеше, че двамата с Тристан може да седнат на един чин, и да го оставят сам, и изобщо да го изолират.

Касандра се стъписа. Не беше мислила за това. Видя как той се нацупва по добре познатия и начин и ú стана неловко, че не знае какво да отговори. Тристан се обади:

– Седни до него.

Кристи вдигна обнадежден глава. Но Касандра най-неочаквано му заяви:

– Щом така поставяш въпроса, Кристи, няма да седя до никой от вас.

Тристан го досмеша от физиономията на Кристи.

– Наистина нямам нищо против да седиш до него – каза той. – Щом така ще му е по-добре…

Тя погледна Тристан. Познаваше ги и двамата, и знаеше, че той не лъже.

– Добре, на първо време може да седна до теб – каза Касандра на Кристи.

В понеделник сутринта, още в седем и трийсет, Тристан влезе в сградата на училището и се запъти към 205ти кабинет на втория етаж. Часовете започваха точно в осем, но той обичаше да ходи рано на училище. Вратата на стаята беше широко отворена и лампите светеха. Тристан надникна плахо, но вътре нямаше никой. Влезе и се огледа. Беше обикновена класна стая, доста украсена – по стените имаше окачени всевъзможни табла със схеми и рисунки, както и портрети на разни хора, до един с бради. В дъното отзад имаше рафтове с препарирани животни по тях – плъхове, птици, катерици, зайци, дори една маймуна. Тристан се учуди – беше виждал такива само в Природонаучния музей. Покрай прозорците пък бяха наредени безброй саксии със стайни растения и той разпозна някои от тях, защото в къщи имаха същите.

Катедрата беше голяма и празна, на нея нямаше и едно листче. Масите и столовете бяха стари, както и паркета, който скърцаше под краката му. Тристан направи няколко крачки към една от по-задните маси, на която възнамеряваше да седне. Чу стъпки откъм коридора и се обърна. През вратата надничаше момче: слабо, източено, с къса черна коса, цялата вдигната нагоре и с широко отворени очи, които сякаш се смееха. Тристан изпита облекчение, че вече не е сам.

– Здравей! – каза момчето.

– Здравей! – отговори Тристан.

Замълчаха. Чуваше се скърцането на пода под краката на момчето, когато то тръгна из стаята.

– Ами…аз съм Нако – представи се той и протегна ръка.

– Аз съм Тристан. – Те си стиснаха ръцете.

После се заговориха кой от кое училище е, в коя част на града живее и има ли други деца от стария клас в новото училище.

– Аз имам две съученички – Изабела и Грациела. С тях бяхме в един клас. Ще ги видиш, ужасни са – каза Нако.

– И аз имам – едно момче и едно момиче – Кристиан и Касандра – каза Тристан.

– Приятели ли са ти?

– Кристиан определено не ми е приятел. По-досаден човек не познавам.

– А момичето?

– С Касандра се познаваме от малки, майките ни са приятелки.

В този миг започнаха да влизат и други деца, стаята постепенно се напълни. Тристан и Нако седнаха на една маса и продължиха да си говорят. Когато дойде Касандра, Тристан я представи на новия си приятел, запознаха се, тя седна на масата пред тях. Нако им показа Изабела и Грациела, които дойдоха заедно. Едната беше ниска и пълна, а другата – висока и слаба. И двете поздравиха съученика си, поздрави ги и той, и след като се отдалечиха достатъчно каза:

– От тези двете не мога да се отърва. Имам чувството че ме преследват.

Касандра погледна пак към момичетата. Високата беше с прибрана коса, слабо, продълговато лице и вирнат нос. Ниската пък имаше гъста дълга кестенява коса и я носеше разпусната. И двете бяха хубави и модерно облечени. Те се настаняваха и си шушукаха нещо помежду си. Касандра забеляза близо до тях едно момче, което седеше само и не говореше с никого. Имаше спокойно, съсредоточено и някак зряло лице. Тя го гледа известно време без той да я забележи. После каза на Тристан и Нако:

         – Виждате ли това момче там?

         Те се обърнаха.

         – Кое?

         – Това, на последната маса, дето седи само.

         – Онова със синята блуза ли?

         – Да.

         – И какво?

         – Изглежда ми някак си по-голям от нас. Дали не повтаря? – каза Касандра.

         Тристан го огледа. На ръст беше същия като тях. Не му се стори много различен. Само лицето му изглеждаше прекалено сериозно. „Да, наистина малко е странен.“ – помисли си Тристан.

         Нако предпочете да не гледа натам, за да не срещне погледите на двете си съученички, които и без друго само това чакаха. Той продължи да си говори с Касандра.

         Дойде и Кристи Девон и седна до нея. Тя го запозна с Нако. Кристи и Тристан само се поздравиха бегло.

         Влезе учителката – същата от откриването, която произнасяше приветственото слово – Анита Морисън – и затвори вратата. Шумотевицата спря и се възцари тишина.

         – Така… – каза госпожа Морисън, – я да видя, всички ли се настанихте… Струва ми се, че сте с двама по-малко, отколкото в списъка – отбеляза тя. – Но който закъснява, да не се надява, че ще го чакаме. – Тя сложи нещата които носеше на катедрата. Бяха просто няколко папки и очилата и. После седна на стола си, разтвори една от папките и си сложи очилата. Класът търпеливо чакаше. Някой почука тихичко на вратата.

         – Влез! – вдигна глава госпожа Морисън.

         Показаха се две момичета, които припряно се вмъкнаха в стаята и застанаха до вратата. Едното погледна смело към насядалите деца, а другото гледаше към пода в краката си.

         – Защо закъснявате? – попита строго госпожа Морисън.

         Никой не отговори.

         – Кажете си имената – и тя извади от папката химикалка.

         – Сънди Абигейл – каза по-смелото момиче.

         Госпожата си отбеляза нещо в списъка.

         – А ти? – обърна се тя към другото, което още гледаше надолу.

         – Палмира Робинзон – каза тихо то. Изглежда беше много притеснено. На Касандра и стана жал за него. Госпожа Морисън можеше да бъде малко по-мила като за първа среща. Но не. Тя просто им каза да седнат и че ще нанесе закъсненията им в дневника, когато той бъде готов.

         – И така, да направим проверка по списъка – и тя започна да извиква имената им едно по едно, а този, който си чуеше името, трябваше да стане и да се представи: от кое училище идва и защо е избрал да учи химия.

         Оказа се, че странното момче, което незнайно защо привлече вниманието на Касандра, се казва Дамян Адам, не идва от никое училище, защото е учил като частен ученик и че баща му – Брус Адам – е учител в училището по химия и ще им преподава в по-горните класове по нещо като „цинология“, както си го записа Касандра. Тя беше разтворила голям тефтер. Още от началните класове имаше навика всичко да си записва и беше като истински справочник за Тристан и останалите, които все нещо забравяха.         

         Като дойде ред на Грациела да се представи, тя театрално се разкри в целия си блясък – излезе извън масата, обърна лице на всички страни, за да я видят добре, после вдигна високо глава и разказа за себе си. Накрая добави:

         – Аз избрах да уча химия, защото от малка имам влечение към тази наука. Дори съм правила опити вкъщи.

         Нако не можа да се сдържи и се изсмя. Госпожа Морисън го погледна изпитателно, но не му направи забележка. Но когато малко по-късно Изабела стана и каза:

         – Аз също като Грациела от малка имам влечение към химията. Затова двете с нея сме най-добрите приятелки. – Нако просто избухна в смях.

         Учителката отново го погледна, този път доста накриво и той застина неподвижен на стола си.

         Дойде ред и на Касандра:

         – Аз искам да уча в това училище, защото Тристан ми разказа много интересни неща за химията – тя се обърна към него и го показа с ръка, от което той се почувства малко неловко. – И мисля, че ще бъде много интересно, може би по-интересно от всички други училища – каза тя и седна обратно на стола. Лицето на госпожа Морисън не помръдна.

         После се изправи Кристи:

         – Аз съм тук заради грешка на компютъра – каза отегчено той.

         Този път Тристан го досмеша.

         – Каква грешка на компютъра – попита госпожата.

         – Такава, която се случва веднъж на сто милиарда. Иначе щях да уча другаде.

         Анита Морисън отбеляза нещо в списъка и му каза да си седне. Той не се възпротиви.

         След още две деца стана и Нако. Обясни, че родителите му са фармацевти и имат голяма верига от аптеки, и на него просто му е било предопределено да учи химия.

         – А и не искам да получа всичко наготово – допълни той. – Трябва да стана много добър. – Това бяха думи на баща му – толкова често повтаряни, че Нако ги прие като свои.

   Тристан беше почти накрая на списъка. Той се притесняваше малко, но все пак успя да се представи гладко и завърши с думите:

         – Дойдох да уча химия първо, защото е много интересна и второ, защото искам да стана археолог и от това, което съм чел, разбрах, че трябва да познавам не само историята, но и химията и биологията, а и много други неща.

         Касандра го погледна одобрително. В този миг Тристан беше щастлив, че тя е там и го подкрепя. „Нищо че е момиче“ – помисли си той.

         След като приключиха с представянето, Анита Морисън им каза с няколко изречения за учебната програма, за това, къде се намират кабинетите по различните предмети. Повтори им че няма да имат физическо първите две седмици и ги пусна да си вървят. Касандра остана малко разочарована, защото очакваше госпожата да им каже нещо и за самата себе си, така че да я почувстват по-близка. Нали им беше класна все пак. А и това нейно добродушно лице, дето никак не отговаряше на държанието и!

         Имаше време до следващия час – часа по Древна химия. Вървяха по коридора и разговаряха. Разглеждаха се един друг. Някой се престрашаваше да заговори някого, запознаваха се. Касандра забеляза Дамян, който вървеше сам малко по-назад от групичката им. Тя забави ход и започна да изостава като колебливо се обръщаше. Накрая се озова до него, уж случайно, и непринудено каза:

         – Здравей!

         – Здравей! – отговори той и протегна ръка.

         – Ти си Дамян, нали?

         Той кимна.

         – Аз съм Касандра.

         – Приятно ми е – вежливо каза Дамян.

         Тристан се беше обърнал назад и я търсеше с поглед. Тя му махна с ръка.

         – Това е Тристан. С него сме от едно училище. Ела да се запознаете – и Касандра му представи Тристан, Нако и Кристи.

         Бяха стигнали вече пред кабинета по Древна химия, той беше на същия етаж, но се оказа заключен и застанаха в коридора да чакат. Всеки се вълнуваше какво предстои. Правеха догадки, коментираха.

         Най-после срещу тях се зададе човек – едър и висок. Всички глави се обърнаха към него. Движеше се плавно. Носеше тъмни дрехи и тъмни обувки.   

         – Добър ден! – гласът му беше силен и приятен. Лицето – широко и открито, косата – тъмна и чуплива, а очите – черни като маслини.      

         Вече отключваше вратата:

         – Влизайте, заповядайте! – и ги покани да минат пред него.

         Очакваше се кабинетът по Древна химия да е тайнствен и загадъчен, но нямаше нищо такова. С изключение на хилядите книги, наредени на рафтове по продължение на двете дълги стени, си беше най-обикновена класна стая. Масите обаче бяха по-големи и около всяка имаше по шест стола. Бюрото на учителя, за разлика от това на Анита Морисън, беше отрупано с най-различни предмети, но и сред тях нямаше нищо необичайно и мистериозно.

         Децата насядаха по столовете и извадиха тетрадки. Учителят застана зад бюрото си и часът започна.

         – Казвам се Леон и ще ви разказвам, в продължение на много часове, от къде идва и какъв път е изминала днешната наука химия – той спря за малко, после продължи: – Нейната история е дълга и интересна. Тя започва още, когато човекът се е научил с помощта на огъня да променя различни природни материали. Например, да пече предмети от глина, да извлича бронз и мед, или да прави стъкло от пясък.

         Касандра слушаше като омагьосана. Тристан също. Думите се лееха от устата на Леон така гладко. Всичко мигом ставаше ясно, сякаш им разказваше приказка.

         Неусетно обиколиха много места по света и стигнаха до Египет.

         – Египтяните били ненадминати майстори в направата на бои и оцветители. Те знаели също как да извличат злато, сребро и други метали от техните руди. И смятали, че превръщането на природните материали има специален, мистичен смисъл. За да проникнат надълбоко в тайните му, трябвало да намерят отговор на въпроса за процесите, които протичат в света, за елементите, от които е изградено всичко, за причините, поради които тези елементи си взаимодействат. Изобщо – за природата на веществата.

         Точно там – в Древния Египет се зародила науката химия, както и всички останали науки. Първоначално не са ги приемали дори като науки, а по-скоро като изкуство. Изкуството на познанието, на усъвършенстването. Чували сте за алхимията, нали?    

         Класът зашумя одобрително.

         – Ето това е била тя – изкуството да се усъвършенстват веществата като се превърнат металите в злато и да се усъвършенства човека като се открие еликсира на живота.

         Отново се чуха одобрителни възгласи.

         – Да, такава е била заветната мечта на алхимиците не само от онова време, но и през последните почти две хилядолетия. И забележете, че тази мечта още не се е сбъднала…           

         Последните думи предизвикаха истински възторг в стаята.

         – Но… – възнесе се отново гласът на Леон – точната наука химия, която познаваме днес доказва неоспоримо, че металите не могат да се превръщат един в друг, следователно е невъзможно те да станат на злато…

         Тук вече възгласите станаха силно неодобрителни.

         – Днешната химия е това, което е останало от алхимията, след като през вековете се е изгубила най-важната и част – магията.

         За миг Касандра остана така – с отворена уста. Не потрепваше, не мигаше. – Магията! Магията! – звучеше в ушите ú гласът на Леон като ехо.

            Изведнъж тя вдигна ръка и без да чака покана, развълнувано и неотложно попита:

         – Господине, значи магията е съществувала преди много време?

         – Да, разбира се! – откликна той. – Разбира се че е съществувала и е била неразделна част от науката. Точно в тази връзка ще ви кажа, че нищо не бива да спира вашите търсения! Ако запазите вярата си, че всичко е възможно дори когато науката твърди обратното, може да станете истински алхимици.

         Класът отново се вдъхнови. Касандра сияеше. Тристан обмисляше вече каква революция в науката може да направи, ако Леон казваше истината.

            – Точно така! Днес алхимия аз наричам търсенето на всичко онова, което все още изглежда невъзможно… Но нека сега да се върнем към самото начало – към Древния Египет. По онова време тези изкуства са се смятали за „свещени“ и затова са оставали недостъпни за обикновените хора. Само жреците са се занимавали с тях и са пазели всичко в най-дълбока тайна. Нали знаете какво е жрец?

         Тристан вдигна ръка. Митологията бе неговата стихия:

         – Жреците са били служители на Боговете. Нещо като днешните свещеници. Правели са жертвоприношенията в тогавашните храмове.

         – Да, точно така, и освен това, те са били най-умните хора на своето време, и най-учените. За всичко са се допитвали до тях. Те са практикували тайните си знания и умения само в храмовете. Там се е развивала науката, там се е осъществявал напредъкът. На химията например е бил специално отреден храмът на Бог Серапис в Александрия – тогавашната столица на Египет. Наричали са този храм – храм на живота, смъртта и изцелението.

         И той заразказва така увлекателно, че им се стори, че са там – в Древната Александрия, изправени пред величествените, колосалните порти на храма. Светлина обливаше всичко наоколо – безбройните бели колони, площада отдясно, гладката мраморна настилка под краката им. А над тях небето се ширеше безоблачно и синьо. После портите се разтвориха и се показа грамадна каменна змия, увита около пиедестал и захапала опашката си. Казваше се Уроборос и беше символ на колелото на времето. След нея започваше широк коридор със стени от мрамор, покрити със златни рисунки. От двете му страни, през високите входове – арки се виждаха обширни галерии, изпълнени с хора и с всевъзможни интересни неща: олтари, огледала от полиран бронз, украсени с блестящи камъни, дим, който менеше цвета си, а в края на дългия коридор, се появи залата със статуята на Серапис. Тук беше тъмно, но самият Бог бе сякаш осветен от невидими огньове. Пред него е трябвало да се представи и поклони всеки новопосветен жрец.

         Когато неочаквано би звънецът, не избухна обичайната врява след края на часа. Беше някак тихо и децата бавно се отърсваха от унеса, в който бяха изпаднали.

         Учителят се усмихна и завърши с думите:

         – Следващия час ще разгледаме Музея на химията.

         – Къде е той? – попита някой.

         – Тук е. В училището направихме малък музей, за да добиете нагледна представа за историята на химията.

         – А господине – извиси глас Касандра, – кога ще ни кажете за магията?

         – Не се безпокой – усмихна се отново той, – непременно ще стигнем до нея.

         – Да бе, дали наистина ще ни покаже магии? – усъмни се Нако, когато излязоха в коридора. Имаха половин час за закуска – така пишеше в програмата.

         – Ще ни покаже друг път. Ако знаеше как се правят, щеше ли да е учител тук? Щеше да е богат… – отговори Кристи.

         – А ти откъде знаеш че не е! – прекъсна го Тристан. После се обърна към другите: – Жреците са знаели да правят магии, сигурен съм. После църквата е забранила магиите и са изгаряли на клада всеки, за когото се съмнявали, че е магьосник.

         – Ама какви магии? – намеси се напрегнато Касандра. – Какви са били тези магии например? – тя отчаяно се опитваше да разбере нещичко.

         – Ами например, чрез заклинания – казват специални думи и могат да се свързват с Боговете, да говорят с тях и да предричат какво ще се случи.

         – Е, това не са магии, това са пророчества – каза компетентно Касандра.

         – Е да, но са можели да измолят от Боговете буря в морето, която да потопи корабите на врага например.

         Дамян и Нако слушаха с интерес. Кристи им обърна гръб и седна сам на една пейка. Бяха слезли в градината, където около тях се стелеха прекрасните багри на есента.

         Часовете по литература и математика не бяха нищо особено, пък и по двете започнаха с преговор. После имаха латински. Часът беше интересен – като всяко ново нещо тук. Научиха, че съкращението „NB!“ (Nota Bene) означава „забележи добре!“ и с него могат да си отбелязват най-важните места в уроците. Касандра веднага се възползва и наблегна на някои важни места в тефтера си.

         През обедната почивка обядваха в трапезарията на училището – голяма правоъгълна зала в приземието, почти под земята. Само в най-горната част на едната дълга стена имаше малки прозорчета към улицата. Обядът беше вкусен. Касандра успя да се запознае с по-голямата част от новите си съученици, а някои от тях дори смогна да представи на Тристан, Дамян, Нако и Кристи, които бяха по-умерени в завързването на нови познанства.

         След обедната почивка имаше още два часа – химия и биология, където разбраха съответно какво изучава химията и какво изучава биологията. Също беше интересно, но не чак толкова, колкото в часа на Леон.

         Всеки се прибра в дома си изпълнен с впечатления. Тристан отвори една от най-дебелите книги вкъщи – „Митове от древния Египет“ – решен да чете този път по-задълбочено и да разбере какви магии са владеели жреците. Изтегна се на леглото си доволен и щастлив и потъна в света на древността.

         Междувременно Касандра, седнала на един стол в кухнята, прелистваше трескаво новия си учебник по Древна химия и четеше заглавията и по малко оттук-оттам, за да разбере кога точно ще стигнат до магиите. До нея стоеше разтворен и тефтерът ú, доста изпъстрен вече с прекрасното „NB!“, отбелязващо важните неща. В лявата си ръка държеше обелена ябълка, но забравяше да отхапва от нея, така се бе зачела. Като стигна до последната страница, тя се намръщи и вдигна глава. Не беше намерила каквото ú трябваше. Как щеше да издържи до онзи миг, когато най-после ще стане ясно, има ли изобщо магия и ако има – как става тя!

         Нако побърза да се качи в стаята при сестра си, която беше с гипсиран крак и не можеше да става. В този тежък за нея период, той прекарваше много време до леглото ú, четеше ú, разсмиваше я, а тя очакваше с нетърпение той да се появи. И сега, когато влезе през вратата, тя му се усмихна, а в очите ú се четеше пълна и чиста радост, каквато пазеше само за него – за своя по-голям брат. Нако прегърна също с усмивка на лицето малката Маргарита, седна до нея и ú разказа за новото училище. Тя много се смя на случката с Изабела и Грациела, които от малки били влюбени в химията. Разказа и за Тристан, за Касандра и за Дамян, а също и за Кристи, който бил жертва на компютърна грешка.

         – А и самият той е една грешка, ако питаш мен – добави Нако.

         – Това ли ще са новите ти приятели? – попита Маргарита.

         – Да, може, няма да е лошо – и той се замисли за изминалия ден. После отпусна глава на леглото на сестра си и заспа.

         Кристи се прибра и захвърли раницата си по средата на антрето. Зелда изтича от кухнята да го посрещне – днес си беше разчистила програмата, за да си остане вкъщи – нахвърли се нежно върху него и го обсипа с въпроси. Той не отговори на нито един. Стоеше и се мръщеше многозначително.

         – Много е гадно това училище – каза накрая, докато влизаше с обувки в хола и се отпусна театрално на дивана. Не беше съвсем искрен, но тези преструвки му харесваха. Зелда седна в крайчето до главата му и го загали по косата. Вече кроеше планове как ще направи училището по-малко гадно за своя син. Нека само се оплаче от нещо конкретно, и тя ще обсади кабинета на директора за вечни времена.

         Дамян живееше с родителите си в центъра – доста далеч от училището. Имаха малък апартамент – уютен и тих, защото прозорците му гледаха към вътрешния двор на кооперацията, а не към улицата. Майка му – Стефани Адам – красива, висока жена, превеждаше научни статии за едно списание и работеше вкъщи. Дамян беше спокоен, като усещаше присъствието и в другата стая. Тя също се чувстваше спокойна, че той си е у дома и работата и спореше.

         Днес тя го чакаше с голямо нетърпение. Беше първият му ден. До сега не беше ходил никъде – нито на детска градина, нито на училище. Тя сама го обучаваше и го подготвяше за изпитите, и така той успешно изкара началното си образование като частен ученик. Стефани нямаше нищо против да продължи по този начин, но съпругът и Брус я убеди, че за Дамян ще бъде по-добре да е сред други деца, че трябва да рискуват, независимо от всичко. Тя знаеше, че рано или късно това щеше да се случи, не можеше да го задържа още дълго време.

         Когато на вратата се позвъни, Стефани с разтуптяно сърце изтича да отвори, и като видя момчето си живо и здраво и усмихнато при това, почувства огромно облекчение. Тя го прегърна. И той се радваше да я види, макар че беше по-сдържан.

         – Е, как мина? – попита ведро тя.

         – Много хубаво – отговори Дамян с усмивка.

Advertisements

има 1 коментар »

  1. I want to find topics similar to this article.
    I search on google. and found here.
    Thank you

    Коментар от Basic News — март 22, 2009 @ 11:59 am


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: